Розалинд Майлс
Завръщане в Рая (10)

Десета глава

— Търся работа в модна къща. Трябва ми някой, който за шест месеца да ме постави на кориците на „Вог“.

Джоана Рандъл никога нямаше да забрави онзи момент, когато отговорът на молбите й се материализира и се изправи пред нея от плът и кръв. Висока, спретната и елегантна — това се виждаше от пръв поглед. Не беше млада, но изглеждаше странно запазена, а лицето й бе направо приказно — освен великолепните пропорции, в него имаше и нещо друго и то най-добре се виждаше в очите й — огромни и мистериозни орбити, от които лъхаше някаква тъжна светлина. Устата й също беше особена — загатваше за душевна щедрост в съчетание със сдържаност и предпазливост, като че ли потискаше някакви неизразени чувства. Но най-вече от целия вид на посетителката се излъчваха решителност и сила на волята, които мигновено накараха Джоана да я прецени като „новата жена“, напразно търсена от нея досега.

Един от плюсовете на Джоана беше, че не е лицемер. Тя вярваше достатъчно в собствената си преценка и никога не се преструваше, нито криеше впечатленията си. Така че сега повдигна одобрително вежди и без да си придава излишна важност, каза:

— Седнете.

Жената смутено се огледа за стол и това се хареса на Джоана, която си рече, че в крайна сметка посетителката й също е човек и си има своите притеснения. Двете жени се настаниха удобно и Джоана веднага подхвана разговор по същество:

— Откъде сте?

— От Куинсланд. Едно малко островче, Орфей, в района на Големия бариерен риф.

— Къде сте работили?

— Няколко години бях в Англия, а после в Северна Австралия.

— И сега сте решили да дойдете в големия град и да правите пари, така ли?

— Нещо такова…

Беседата вървеше без особени затруднения. Тара с възхищение слушаше собствения си глас и без запъване даваше отговори на професионалните въпроси на Джоана — на едни отговаряше прямо и директно, а други ловко заобикаляше и отбиваше. Още отпреди тя бе подготвила внимателно версията си — била фотомодел по разни малки градчета, но решила да опита късмета си в Сидни. Най-много разчиташе на въздействието от първото впечатление и докато вървеше към модната къща на Джоана, непрекъснато си повтаряше, че в това отношение втори опит не се допуска. Тя залагаше и на огромната територия на Австралия — нещо, което самите австралийци често забравят. Беше почти сигурна, че ако каже, че е позирала за модни издания в Куинсланд или Северна Австралия, Джоана едва ли би успяла да го провери.

Но главното беше външният вид — така да хване окото на Джоана, че тя да каже „да“ още на първата среща. В продължение на няколко седмици Тара старателно се подготвяше — ровеше се из модни списания, посещаваше бутици и се стремеше да си набави такова облекло, което хем да е съвременно, хем да не е прекалено актуално, като й придава младежки и същевременно зрял вид — с една дума да привлича вниманието без излишен драматизъм и натрапване. И всичко това с минимални разходи.

После идваха прическата и гримът. Тя отново прерови списанията, за да види какви са модните тенденции, като добави и собствен акцент. Идеята беше да не копира буквално, а на базата на видяното да използва фантазията си. Последните й пари отидоха за гримове и за една много скъпа, но великолепна прическа при най-добрия стилист в Сидни. Отначало Тара щеше да умре от ужас, като видя огромните кичури тъмна коса, които фризьорът смело смъкваше от главата й и небрежно тъпчеше по пода, но после опитните му ръце оформиха такава жизнерадостна прическа, че тя направо не можеше да се познае. След това използва безплатните услуги на консултантките по козметика, с каквито разполагаха всички големи магазини в Сидни, и те я научиха как да подчертава скулите си, за да придава сърцевидна форма на лицето и да загатва деликатността на чертите му. Но най-вече й показаха как да полага сенки върху клепачите си, като използва целия диапазон на синия цвят — от индиговосиньо до синьо-лилаво — така че очите й да изпъкват още повече.

Цялото това свое преоткриване Тара извърши последователно и без да бърза, като добре планирана работа. Всеки ден правеше по нещо, което я приближаваше към целта. От друга страна пък все още не можеше да се начуди, че изобщо е способна на такива неща. От време на време с известно съжаление си мислеше за предишната Стефани и не можеше да разбере как тя, която бе толкова непохватна и неуверена по отношение на външния си вид, че ако някоя модна дреха й харесаше, не смееше да си я купи, се бе превърнала в Тара. А сега Тара бе твърдо решена не само да използва всички предимства на външността си, но и да се наложи на най-високо професионално ниво.

Най-сетне настъпи моментът, когато разбра, че е готова да щурмува Джоана Рандъл. След дълъг размисъл избра фронталната атака и дори не се обади по телефона, за да си насрочи среща. Трябваше или да превземе отведнъж сиднейската законодателка на модата, или позорно да се провали. Трети път нямаше. Акцията, подобно на военните, беше планирана до най-малките подробности. Тара се подготвяше старателно и буквално от кожата навън. Първото важно нещо, което се оказа и една от най-скъпите й покупки, беше хубавият сутиен, очертаващ гърдите й дори и под най-тежките дрехи. После идваше чорапогащникът — в такъв ден не можеше да рискува с някоя евтиния, трябваше да е нещо по-представително. Тара с гордост прекара ръка по плоския стомах и стройните си бедра. Ако не си бил пълен преди това, никога не можеш да разбереш колко е хубаво да си с нормално тегло, доволно си мислеше тя.

После извади от гардероба бяла копринена риза, която беше купила доста изгодно от една сергия в Китайския квартал. Отпред и на маншетите имаше сложна бродерия и това й придаваше доста елегантен вид. Копчетата бяха перлени, а правата яка подчертаваше извивката на шията. Полата й също беше откритие и отговаряше на сегашната мода — на големи ярки цветя и леки плисета, с огромни пришити джобове. Но най-важното по нея си оставаха цветята — на бял фон хризантеми, божури и орлови нокти се преплитаха в изящен стил, а цветовете им преливаха от розово-червено в розово и прасковено, което хем привличаше погледите, хем не се натрапваше. Към това имаше и кожено яке тип Шанел, което стигаше до кръста й и поемаше най-яркорозовите тонове от полата. Тези три отделни елемента бяха доста хитроумно подбрани и оставяха впечатлението, че са комплект, а не отделни дрехи, купувани след дълго и търпеливо търсене.

А сега гримът. Той също трябваше да е съобразен с преобладаващото розово в облеклото й. Тя нанесе първо плътна основа от фон дьо тен, а после се зае с подробностите. Потъмни с руж скулите си и изнесе контрастиращото синьо на очите, като ги очерта с тъмносин молив, а за сенки на клепачите избра лилавия цвят, който придаваше известен драматизъм на погледа й и преминаваше в дискретно розово. За миглите използва синьо-черна спирала и си сложи ярко червило, няколко тона по-тъмно от розовото на облеклото. Не си постави никакви бижута, защото искаше впечатлението да е просто и непосредствено. После прекара гребена през лъскавата си коса и беше готова.

Преди да излезе, Тара внимателно се огледа в огледалото на гардероба и за сетен път провери всяка подробност от облеклото си. Видяното я задоволи, но въпреки всичко не се чувстваше уверена. Предстоеше й може би най-трудното нещо, откакто бе дошла в Сидни. За първи път й се налагаше да ходи на събеседване за работа и това изведнъж й се видя като непреодолимо изпитание. Тя си представи как я оглеждат разни хладни погледи и потръпна. На всичкото отгоре, както си вървеше по улиците, все се намираше по някой да се блъсне в нея и тя непрекъснато се безпокоеше да не си развали облеклото или да не й се скъса чорапогащникът и през цялото време се изкушаваше от мисълта да зареже всичко и да се върне. Но след като се добра до Ливърпул Лейн и влезе в приемната на елегантната модна къща, Тара се насили да не обръща внимание на свития си стомах и с желязно изражение на лицето изгледа окачените по стените снимки на най-добрите манекенки на къщата, които заплашително я гледаха. А докато стоеше пред секретарката, се закле в себе си, че в никакъв случай няма да си тръгне, преди да е получила каквото иска от великата Джоана. И чудото стана! Стана!

Тара гледаше на себе си като на някакъв феникс, възкръснал от пепелищата на Стефани. След като разбра за предателството на Джили, тя няколко дни не стана от леглото. Не й се правеше нищо и нямаше апетит. Чувстваше се като човек, който бавно умира на клада. Изгаряха я мъка, ярост и унижение, а горещите езици на агонията облизваха тялото й от всички страни. Най-сетне, напълно изтощена, тя заспа, а като се събуди, вече беше съвсем друга жена. Изчезнало бе и последното нещо, което я свързваше със Стефани Харпър. Тялото й продължаваше да пулсира от болка, но вече се чувстваше прилив на нови сили, което значеше, че инфекцията е преодоляна завинаги.

А злото неминуемо се превръща в добро, размишляваше Тара. Тъй като последните й случайни разкрития допълниха изцяло мозайката и й обясниха много неща. Сега вече, след като й се изясниха факторите зад зловещата „злополука“, тя знаеше и формата на своето отмъщение. Повече нищо не можеше да я разколебае в решението й да живее единствено за себе си и да се наслаждава на новия живот, предоставен й от съдбата, и на новия си вид, извоюван с толкова мъка и болка на остров Орфей.

Една нощ съвсем естествено й хрумна, че за Грег идеалното отмъщение би било да го постигне същата участ като нейната — да го накара да се влюби в някой, който не го обича и се държи зле с него, подиграва му се, отблъсква го и не цени любовта му. А този някой, за когото не съществуваше никаква опасност, че ще се влюби в него, беше Тара. Щеше да го хване в същия капан, в който той я бе хванал навремето, и съжалението й нямаше да е по-голямо от съжалението на ловеца към хваналия се в капана заек. А после щеше да го изостави и да убие сърцето му, както той се бе опитал да убие тялото й. Ето това се казваше идеална поетическа правда, идеално възтържествуване на справедливостта. Тя бе сигурна, че отмъщението ще й донесе огромна наслада.

А за тази цел трябваше да се превърне в типа жена, по който Грег си падаше. Тоест да стане пленителна секси красавица. Още тогава трябваше да се досетя, мислеше си с горчивина тя, какви са мотивите му точно той да се хване със старомодната, скучна и дебела мис Стефани Харпър. Трябва да стана модно маце. Именно тогава я озари мисълта, която явно подсъзнателно бе хранила още на остров Орфей, когато си създаваше новото лице и се ровеше в модните списания — да стане манекен и фотомодел. Вече имаше необходимите данни, а след всичко станало имаше и основания, и желание да го стори.

Това щеше да е най-забележителната ирония на съдбата, заключи Тара. С унищожаването на Грег, тя освобождаваше себе си. Което бе нейна стара мечта — да престане да живее като наемател в тялото си, да се гордее с него и да полага грижи за красотата му. Крайно време беше външният й вид да отразява богатството на нейния вътрешен свят. Може би само онези, които някога са се чувствали грозни и отхвърляни могат да разберат какво значи да копнееш да бъдеш красив. А на Тара й се струваше, че цял живот бе копняла така, че чак я болеше. Сега поне щеше да сложи край на този глад по красотата.

— … първо ще направим пробни снимки — резкият глас на Джоана изведнъж я върна към действителността.

Дълбоко в себе си Джоана продължаваше да храни известни резерви по отношение на мистериозната посетителка. Признава, че е над двайсет и една, но не ми казва на колко години е, чудеше се тя. Твърди, че известно време е работила като фотомодел, но очевидно е съвсем начинаеща. А и у нея има нещо особено, което още не мога да определя. Не биваше да я приемам. Само си губя времето с нея. В този момент обаче Джоана си спомни за младока от рекламната агенция и съмненията й се разсеяха. И без това не разполагам с други, мрачно размишляваше тя. Нямам какво да губя. Тя се обърна към новото си откритие и решително каза:

— Познавам нужния човек. Не се обиждай, но той е в състояние и от Дракула да направи първи красавец. Имаш ли телефон? Ще ти се обадя непременно — и Джоана натисна копчето на интеркома: — Обади се на Джейсън и ми го дай.

— Няма нужда — отвърна й гласът на Джейсън. — Още не съм си отишъл.

 

 

Все още не е изнамерен такъв рай, в който да няма зло. Самата Райска градина си е имала своята змия. Сержант Джонсън от полицията в Таунсвил не си падаше кой знае колко по философските разсъждения, но често се питаше какво кара някои хора да вършат престъпления, и то именно тук — в едно от най-красивите кътчета на земята. А и като полицай съвсем естествено му се щеше броят на престъпленията да е по-малък. Той се гордееше с Таунсвил — Градът на Слънцето, както му викаха. Харесваше му причудливата смесица между старо и ново, старинните кръчмички заобикалящи модерния търговски център и живописният крайбрежен булевард със сградите от миналия век. Най-хубавият град в Куинсланд, мислеше си той, ако не и в цяла Австралия. Какво повече можеше да иска човек?

Но имаше и такива, дето всичко това не им стигаше и прибягваха до какви ли не незаконни средства за допълнителни облаги. Така че, макар и в своя тропически рай, сержант Джонсън бе зает човек, което обясняваше защо досега не бе направил кой знае колко във връзка с молбата на Дан Маршал отпреди няколко месеца. И сега едно обаждане по телефона го накара да се почувства малко гузен.

— Здравей, Сам! Тук е Дан Маршал, от остров Орфей. Чудех се дали имаш някакъв успех по моя въпрос. Бях те помолил да издириш едно лице, помниш ли?

Дан беше решил, че на всяка цена трябва да забрави Тара Уелс, за да възвърне загубеното си душевно равновесие. За тази цел полагаше усилия да се върне към предишния си начин на живот и вече редовно ходеше на подводно плуване. Възобнови и вечерите на открито с пациентите си. После се зае с кабинета си и поднови регистратурата и медицинските картони — същинско пролетно чистене, според Лизи, която сметна това за добър знак. Дори си взе отпуската, за пръв път от няколко години насам, и предприе обиколка из западната част на Австралия, където мина през земите на аборигените и се запозна със свещените символи на Великото съновидение. Видя и огромните червеникави скали с форма на гигантски минарета и църковни куполи, които стърчаха сред безкрайната пустиня още от времето, когато не е имало кой да го измерва. После посети Пърт, столицата на западната част, откъдето нае автомобил и продължи към Кейп Лиуин през разкошния национален парк, простиращ се по цялото крайбрежие. Там, в най-югозападната точка на Австралия, той реши, че не може да се отдалечи повече от остров Орфей, намиращ се точно на другия край в посока североизток. Разхождаше се по друг плаж и гледаше друго море. Раковините също бяха други, защото ги изхвърляха вълните на Индийския океан. Но мислите му си оставаха същите. Съзнанието му бе обсебено от Тара. Нищо друго не го интересуваше.

Нямаше никакъв смисъл да се опитва да я забрави. Не можеше. Продължаваше да я обича толкова много, че липсата й го изпълваше с непоносима печал. Всяка сутрин се будеше с мисълта за нея. Знаеше, че не може да я накара да го обикне, но поне вече бе сигурен в трайността на собствените си чувства и разбираше, че не става въпрос за обикновено сезонно увлечение. Но какво печеля от това, питаше се отчаяно той. Нищо, дори губя. Не знаеше нищо за нея, дори и адреса й в Сидни. Нито можеше да й пише, нито да я прогони от мислите си. Оставаше му само надеждата, че някога някак си може отново да открие Тара. Това и го накара да вдигне телефона и да позвъни на сержант Сам Джонсън — не толкова, че очакваше някакви новини, колкото от желание да направи нещо, за да я открие. Каквото и да е.

— Боя се, че още нищо не съм установил — отвърна Сам, без да му дава особени надежди. — Районът е доста обширен. И цяла армия може да изчезне, без никой да разбере къде се е дянала. А ти не ми даде кой знае какви подробности.

— Прав си. Но сега разполагам с нещо, което може да помогне.

От известно време Дан бе започнал отново да проучва снимките и скиците от раните на Тара, макар че и без тях добре ги помнеше, и сега можеше да каже приблизителната дата на злополуката. Беше само предположение, разбира се, но предположение на експерт. Нямаше как да е сбъркал с повече от няколко дни. Той така и обясни на Сам:

— Значи издирваш жена, преживяла тежка злополука, без автомобилните катастрофи. Тях ги изключваш. Трябва да е станало между тези две дати. Така обхватът много се стеснява, нали?

Впечатлен от настоятелността на лекаря, Сам Джонсън реши, че наистина е време да се поразтърси насам-натам. Малко след разговора си с него, Дан разсеяно разлистваше последния брой на някакво специализирано медицинско списание, когато изведнъж забеляза обява за предстояща конференция на тема съвременната медицина. Не че беше нещо особено, а и иначе никога не би отделил цяла седмица от напрегнатия си график, но тази щеше да се провежда в Сидни. Какво пък, рече си Дан, да идем и да видим какви са последните новости. Да поддържаме форма. Съвременната медицина, хм — не звучи чак толкова зле.

 

 

Джейсън може и да бе първокласен фотограф, но като учител хич го нямаше. Липсваше му търпение и той навикваше и ругаеше учениците си, докато те или му отвръщаха със същото, или изпадаха в дълбока депресия. При Тара обаче този подход се оказа успешен. Бяха в просторното му студио и провеждаха третия сеанс. Работата доставяше огромно удоволствие на Тара.

— Плавно! По-плавно! — крещеше Джейсън иззад фотоапарата. — И не бързай. Бавно, като при добрия секс. Точно така. Харесва ми този блясък в очите ти, задръж го! Така. Добре. Все едно че правиш любов с апарата, или с мен! Давай, давай!

Тара загуби всякаква концентрация и се разкиска. Джейсън подскочи от ярост и цялото му добродушие се превърна в сатанинска злоба.

— Не привеждай раменете! Не се изгърбвай, ти казвам! По дяволите, приличаш на камила! Хайде, концентрирай се, работи, мисли! Ха така! Мисли си за нещо хубаво, нещо, което наистина те хвърля в тъча от кеф! Спечелила си от лотарията. Какво ще правиш с парите?

Пари ли? Тара за малко да се изсмее на глас. Това бе последното нещо, от което имаше нужда.

— Сигурно знаеш — иронично му каза тя, — че парите са коренът на всяко зло.

— Така, така. Задръж! — невъзмутимо продължаваше той. — Задръж нахакания поглед, отива ти. Тръгни напред сега, бавно. За бога, да нямаш дървен крак? Опитай се да ходиш като нормален човек. Поне заради чичко Джейсън, моля те.

 

 

В деловата част на града, недалеч от студиото на Джейсън, Бил Макмастър провеждаше една от последните си срещи, или поне така се надяваше, с Грег Марсдън. Бяха на най-горния етаж в мозъчния тръст на „Харпър Майнинг“ и в момента той изучаваше гърба на Грег, който стоеше до прозореца и, сляп за великолепната панорамна гледка на града, се опитваше да смели информацията, току-що поднесена му от Бил. Внезапно той се извърна с потъмнели от ярост очи, но когато заговори, гласът му бе равен:

— Значи така, а? Вече не съм в управителния съвет и край на заплатата. Само дето няма да стане. Инструкциите на Стефани са ясни и еднозначни, а аз все още се водя неин съпруг.

Той говореше самонадеяно, но нещо му казваше, че Бил и останалите директори сигурно са успели да изнамерят някакви правни основания и ще го надцакат.

— Решението бе взето на заседанието на управителния съвет миналата седмица. Единодушно — спокойно отвърна Бил, но вътрешно ликуваше. Отдавна нищо не му бе доставяло такова удоволствие. — И те уверявам, че е напълно законно и съобразено с условията на Стефани и клаузите на завещанието й. Но не е зле и ти да се посъветваш с адвокат. — Той замълча за миг и после нанесе още един удар: — Защо не опиташ при Филип Стюарт? Той е отличен адвокат.

Грег се направи, че не го чува и продължи да се заяжда:

— Защо не бях информиран, че е имало заседание?

— Защото заседанието не беше извънредно, а редовно, чиято дата винаги се определя на предишното заседание на управителния съвет. А ти не знаеш, понеже от месеци не си присъствал на нито едно. Няма значение, присъствието ти не би променило нищо.

Грег ядосано мълчеше, после едва чуто измърмори:

— А кой ще плаща сметките, по дяволите?

— Заплатите на персонала и домакинските разходи, както и досега, ще се поемат от компанията — невъзмутимо отвърна събеседникът му. — Без личните ти разноски, разбира се. От сега нататък това става твоя грижа.

Зениците на Грег се разшириха от изненада, но Бил продължи все едно не го забелязваше:

— Можеш да живееш в имението — каза той и направи умишлена пауза, за да подсили въздействието на това, което предстоеше да каже. — Засега.

Грег скочи и започна нервно да кръстосва стаята.

— Ти никога не си одобрявал брака ми с нея, прав ли съм?

Бил мълчеше и го гледаше безучастно.

— Тебе питам, копеле такова! Прав ли съм? — Грег трепереше от ярост.

Бил бавно се надигна от бюрото, като полагаше усилия да скрие задоволството си, отиде до вратата на кабинета и я разтвори широко:

— Смятам, че срещата ни приключи — каза той на Грег.

 

 

— Още! Още! Точно така! Тръгни пак напред. Движиш се към апарата и не ми куцукай, а се хлъзгай плавно по пода. Без да бързаш.

Обучението на Тара продължаваше под темпераментното ръководство на Джейсън. Точно както Джоана се надяваше, в нейното лице имаше нещо особено, което просто привличаше фотоапарата, и когато снимките от сеансите с Джейсън бяха готови, всички ги харесаха. Но Джоана си разбираше от работата и не бързаше да сграбчва първите предложения, които се получаваха вече за Тара. Нямаше никакъв смисъл да се избързва. Още от самото начало, като забеляза как Тара влезе в кабинета й, Джоана веднага разбра, че тя е съвсем неопитна. Това не я притесняваше, защото лесно можеше да се оправи. Според нея кариерата на Тара се очертаваше обещаваща, но на този етап не биваше да се действа прибързано. Освен това Тара трябваше да усвои и някои начални умения на моделите и да си оправи походката. Така че, по настояване на Джоана, Тара започна да посещава уроци по танци и аеробика, докато най-сетне не се превърна в „най-печената походка на света“ по думите на Джейсън.

В момента тя работеше по първата си крупна поръчка, която се състоеше в заснемане на пълна колекция дневни и вечерни тоалети. Работата беше дълга и изтощителна, а като капак на всичко Джейсън бе решил снимките да се правят на открито, в центъра на града, че да се получела „нужната ни урбанистична патина“. Работеха на Елизабет стрийт, която прекосяваше централната част на Сидни, и Джейсън се суетеше като истински професионалист, като нареждаше непрекъснато кой какво да прави. Тара вече бе научила много неща, но все още имаше моменти, когато се чувстваше несигурна и не знаеше как да реагира. Джейсън винаги ги усещаше и й се притичваше на помощ като я мъмреше добродушно или я ласкаеше, изоставил обичайното си тиранично поведение.

— Облегни се на стената, Тара, и си почини. Не се притеснявай за дрехите — нареди й той, понеже забеляза, че се уморява и губи увереност.

Намираха се точно срещу пищната зеленина на Хайд Парк и Джейсън веднага й дръпна една екскурзоводска лекция:

— Обърни внимание на сградата на „Мирвак Тръст“, вдясно от тебе. Виж й коринтските колони. А до нея е сиднейският отговор на катедралата Нотр Дам, на чиято стена се обляга мис Тара Уелс, в ролята на сводов контрафорс…

Тара сепнато подскочи, отстъпи няколко крачки и за своя изненада установи, че това наистина е някаква малка църква, която действително прилича на парижката Нотр Дам. Видя й се толкова нелепо, че започна да се кикоти като луда.

— Това вече е друго нещо — одобрително каза Джейсън. — Как се чувстваш?

— Вие ми се свят.

— Идеално! Да започваме тогава, преди да си се строполила. Ако камилите изобщо могат да се строполяват. Знам ли? Може би просто забиват дългите си и грозни крака в пясъка и предават богу дух прави?

— Ти си експлоататор, Джейсън.

— Аз? — Той се престори на шокиран. — Глупости. Аз съм самото милосърдие. Не видя ли, че те питах загрижено как се чувстваш? Така. Хайде сега на работа, мис Уелс. Край на шегите.

— Толкова си внимателен, Джейсън…

Те продължиха надолу по улицата, отминаха универсалния магазин на Дейвид Джоунс — огромна каменна постройка с лилави огледални стъкла и бронзиран навес — и излязоха пред Сейнт Джеймс Сентър — двайсет и една етажна сграда от зеленикаво стъкло, оградена от чинари.

Джейсън беше в стихията си — ту откриваше обещаващ фон, ту интересна композиция, и непрекъснато си говореше нещо, пресмяташе и мислеше на глас. Точно срещу Сейнт Джеймс Сентър попадна на някакъв малък вътрешен двор със старинно стълбище и декоративни железни перила, което веднага обяви за „божествено“ и без да се смущава от факта, че то всъщност е задният вход към Областния съд на Нов Южен Уелс, накара Тара да се изкачи и слезе поне хиляда пъти, да се извърта наляво, надясно и какво ли не още. Накрая дори и професионалният й дълг не можеше да издържа повече на капризите на мъничкия гном, който непрекъснато чаткаше с апарата си, и тя започна да нервничи.

— Омръзна ми вече, Джейсън!

— Хайде де, още малко. Не можеш да спреш сега. Не бива да клюмваш толкова рано… — Той продължаваше да щрака и тайничко си мислеше, че мрачното й, бунтарско изражение й придава чудесен, леко брутален вид.

— Искам да кажа, че си млада, в добра форма — като се има предвид възрастта ти… — Джейсън отдавна бе научил стимулиращата сила на добре премерената обида. — А и, освен това, предварително ти платих за времето до полунощ. Така че давай, наклони тази глава.

— Безмилостен си — изпъшка Тара, но се подчини.

— Разбира се. Дори по-лошо. Добре. Хайде да повторим.

Този разговор, с малки изменения, се повтаряше периодично през целия дълъг ден. Тара заемаше позите, които се искаха от нея, докато усети, че напълно се е изчерпала.

— Джейсън, студено ми е, уморена съм и искам да се прибера в къщи.

Тя се облегна на един уличен стълб и затвори очи.

— Принцесо! — Джейсън се престори на ужасен и се приближи към нея. — Дадено, ще правим снимки с уличен стълб. Няма никакъв проблем. Всичко е наред. Само се успокой. Това е съвършена поза, направо класическа… Така, дръж тези очи затворени. Отпусни се. Очите затворени, тялото отпуснато. Сега искам да си мислиш… да си представиш, че си с любовника си. Мисли за него — ето, това е мъжът, който наистина кара кръвта ти да кипва, жизнените ти сокове да потекат. Той наистина те разпалва, ти усещаш пламъка. Така, задръж усещането, мисли за него. Господи, как го мразя…

Пряко волята си, въпреки опитите да не се вслушва в брътвежа на Джейсън, Тара почувства как я залива грозната вълна на спомена за провала в любенето с Грег.

— Я гледай — май наистина се изчервяваш! Виж ти! Прекрасно, страхотно! Дали го правим от страст или се притесняваме?

Наблюдателността на Джейсън съвсем довърши Тара.

— Съжалявам — измърмори тя.

— Стига си се извинявала! — изкомандва Джейсън. — Излезе фантастично. Ти наистина си много особена жена. Всеки път като заговоря за секс, започват да те обливат вълни червенина. Май се налага да ти поотворим очите за някои неща и Джейсън Пибълс е човекът, който ти трябва. А сега искам да се замислиш за нещо тъжно. Много тъжно. Все едно, че си покрусена от нещо. Хайде, дай ми болката…

През визьора Джейсън виждаше как Тара действа като хипнотизирана. В очите й бавно набъбнаха сълзи, задържаха се за миг и потекоха по скулите й. Джейсън направо пощуря.

— Браво! Великолепно! Страхотна си! Като нищо ще се влюбя в тебе, Тара Уелс. Представяш ли си — най-жадуваният мъж в света хлътва до ушите! Чудя се дали старият професор Хигинс е успял да постигне нещо с Илайза Дулитъл? Или пък онзи тип, Свенгали — дали се е добутал до гащичките на Трилби? Интересно, нали?

Филмът на Джейсън най-после свърши и той едва сега забеляза колко изтощена всъщност е Тара.

— Хайде стига приказки — смъмри я той. — Голяма бъбрица си станала. От половин час ме занимаваш с възгледите си за живота и любовта, вместо да ме оставиш да си ида в къщи. Зарежи тези работи и да си тръгваме. И утре е ден.

 

 

Домът на семейство Стюарт на Хънтърс Хил не се виждаше от съседните къщи, но обитателите им не бяха глухи. А напоследък оттам се чуваха скандали и препирни, неприсъщи на спокойния и закътан квартал. В това отношение и тази вечер не правеше изключение.

— Грег! Грег! Къде отиваш? Не си тръгвай, моля те!

— Махни се и ме остави на мира! Пусни ме!

— Грег! О-о, скъпи! Моля те!

Джили Стюарт беше увиснала на ръката на Грег и не му позволяваше да влезе в колата. Зад нея зеещата врата на къщата свидетелстваше как тя се бе втурнала след него, за да го спре.

— Не си отивай, моля ти се!

— Пусни ми ръката, ако обичаш!

Уплашена от гнева му, Джили го пусна. Макар че напоследък нещо я караше непрекъснато да се заяжда с Грег, тя ужасно се страхуваше от яростните му изблици, тъй като знаеше на какво е способен в такива случаи.

— Недей, Грег! — смирено започна да го умолява тя. — Не исках да те ядосам. Просто така стана, че…

— Ти си пияна!

И той с погнуса й обърна гръб. Тя отново избухна, очевидно на границите на истерията:

— Да, пияна съм! Точно така. Нещо да кажеш? А кой е виновен за това? Ти ме накара да се пропия. — Със злоба в гласа тя имитира думите на Грег в палатката й през нощта на убийството на Стефани: — „Пийни сега, скъпа“. Помниш ли?

Както винаги при пиянските истерии на Джили, Грег усети, че трябва да внимава да не би тя да изтърве нещо. Хвана я за ръката, грубо я помъкна към къщата и захлопна вратата след себе си. Вътре я притисна към стената, приближи лице към нейното и се опита да говори спокойно:

— Забрави за тогава, скъпа. Чуваш ли?

Джили веднага схвана отстъплението му и не пропусна възможността за атака.

— Повече няма да търпя това положение! — развика се тя и започна да го удря с юмруци по гърдите. — Не съм личната ти курва!

По лицето на Грег премина презрителна сянка. Вместо отговор, той се пресегна и през бельото, с два пръста, я хвана за нежната гънка между краката, като бавно и злобно я изви. После се обърна към вратата.

Хлипайки от болка, Джили се хвърли да му прегражда пътя.

— Не ме оставяй, Грег! Не ме оставяй!

Той се спря, а полудялата от отчаяние и истерия Джили продължи да излива сърцето си:

— Остани, Грег! Ще ти дам парите. Утре като отворят банките ще ти дам още. Само не ме оставяй сама тази вечер. Вземи всичко, което поискаш, скъпи. Но не си отивай…

Грег омекна, но не отвърна нищо, а само кимна. Не искаше Джили да забележи обзелото го задоволство. А тя бе направо жалка в облекчението си.

— Ох, скъпи, така се радвам! Влез в стаята, а аз ще приготвя нещо за пиене…

 

 

Джейсън Пибълс беше много придирчив по отношение на напитките. Концентрати изобщо не близваше. Предпочиташе вино и най-вече шампанско, когато можеше да си го позволи. А ако беше на аванта, пиеше колкото може от тази искряща течност. Днес беше точно такъв ден и случаят изискваше неограничени количества от благословеното питие, тъй като Тара Уелс се появи на предната корица на „Вог“. Една от снимките й, правени през онзи изтощителен ден в центъра на града, бе избрана от списанието за водеща при есенната колекция. По такъв начин Джоана бе изпълнила изискването, поставено й от Тара още с първото изречение при запознанството им.

И сега празнуваха в студиото на Джейсън. Бяха само той, Джоана и Тара, пиеха шампанско и разлистваха сигналните екземпляри на списанието, наслаждавайки се на триумфа си. Джоана вдигна чаша и произнесе кратък тост:

— Дами и господа, представям ви Тара — новото и вълнуващо лице в света на модата!

— Тя наистина ме вълнува — каза Джейсън, промъкна се зад Тара и обгърна кръста й. — Нали си го знаеш, скъпа? Направо ме побъркваш.

— Нас с Тара това едва ли ни интересува.

— Добре тогава. — Джейсън се престори на нацупено дете. — Аз пък ще си вдигна собствена наздравица — да пием за съкровището на месеца!

— Наздраве! — Джоана истински се радваше.

— Наздраве! — възторжено се чукна с нея Тара.

— Нима никой няма да предложи тост за здравето на световния създател на звезди? — обади се Джейсън.

— Ужасно съм ти задължена, отвратителен мъник такъв! — бързо се намеси Тара и дипломатично добави: — Всъщност задължена съм и на двама ви. Благодаря за всичко, което направихте за мен.

— Шест месеца. Точно както ти искаше. — Джоана отново разглеждаше корицата на списанието. — Не си излязла зле.

— Не е излязла зле ли? — подскочи Джейсън.

— Добре, добре. Фантастична е, съгласна съм.

— Кажи ми сега, скъпа — обърна се Джейсън към Тара, — как се чувстваш в ролята на първа красавица? Приветствам елита от името на местните хубавици.

— За бога, Джейсън! — избухна в смях Тара.

— Не така — възмути се Джейсън лицемерно. — Местните хубавици не употребяват такива провинциални изрази. Крайно време е да урбанизираш речника си и да научиш някоя и друга цветиста ругатня…

— Джейсън! — прекъсна го Джоана с привиден упрек в гласа. — Недей да покваряваш най-добрия ми модел!

— Извинявай, мамче. — Джейсън обаче не възнамеряваше да се покайва. — Трябваше да се досетя, че по твое време са покривали краката на мебелите, за да запазят невинността на младите.

С престорен гняв, Джоана заплашително вдигна чашата с шампанско.

— А не искаш ли да ти я излея на главата? Или в скута? По избор.

— И наистина ще го направи, бога ми — печално поклати глава Джейсън.

Тара ги гледаше и им се радваше. Отношенията между двамата много й допадаха и някак си й вдъхваха увереност и оптимизъм.

— Дължа всичко на вас двамата — чистосърдечно им призна тя. — Вие ме научихте дори на това как се ходи.

Джоана я погледна с нескривана обич:

— Още когато влезе в кабинета ми, разбрах, че в тебе има нещо особено. Някаква мистерия, която не мога да определя. Но каквото и да е то, поне е оригинално, скъпа.

— Точно така! — възкликна Джейсън. — Като сфинкса е. Древна и загадъчна… Зряла мъдрост от една страна и младежка външност — от друга. А това е много мощен заряд. Всички вече са полудели по тебе, Тара.

— Четох забележките ти по договора с телевизията — продължи Джоана. — Направо си невероятна. Споменала си всички онези неща, които и аз бих изтъкнала, до едно. Откъде знаеш как се сключват договори?

— Шесто чувство, предполагам — усмихна се уклончиво Тара.

— Знай, че ако някога решиш да се откажеш от работата на фотомодел, при мен винаги ще намериш място в администрацията на модната ми къща.

— Каква ти администрация, мамче! — ужаси се Джейсън. — Та тя едва започва! Чуваш ли се какво говориш? А те смятат за най-печената моделиерка в Сидни. — Той се присламчи към Тара и я прегърна. — Малка моя, зарежи тази бабичка и ела при мен. Ще бъда твоят Пигмалион, твоят слуга, твоят демоничен любовник — каквото кажеш. Съгласна ли си?