Към текста

Метаданни

Информация

Сканиране
helyg(2011)
Разпознаване и корекция
МаяК(2013)
Корекция
Еми(2013)

Издание:

Розалинд Майлс. Завръщане в Рая. Част 1

Английска. Първо издание

ИК „Горгона Н & Феномен“, София, 1992

Редактор: Вихра Манова

 

 

Издание:

Розалинд Майлс. Завръщане в Рая. Част 2

Английска. Първо издание

ИК „Горгона Н & Феномен“, София, 1992

Редактор: Вихра Манова

 

 

Издание:

Розалинд Майлс. Завръщане в Рая. Част 3

Английска. Първо издание

ИК „Горгона Н & Феномен“, София, 1992

Редактор: Димитър Стефанов

Художник: Росица Иванова

Коректор: Цвета Бакърджиева

 

 

Издание:

Розалинд Майлс. Завръщане в Рая. Част 4

Английска. Първо издание

ИК „Горгона Н & Феномен“, София, 1992

Редактор: Димитър Стефанов

Художник: Росица Иванова

Коректор: Цвета Бакърджиева

История

  1. —Добавяне

Първа глава

Прекрасна любовта е, но уви! —

като хазарт ужасна за жената!

И щом не й във него провърви,

не й оставя нищичко съдбата,

освен горчилки, хули и мълви.

Затуй си отмъщава с бързината

на тигър — но и тя се изтезава

от мъката, която причинява.

Джордж Байрон: „Дон Жуан“

Пожарът на зората заливаше Рая, а старецът сънуваше последния си сън. Беше се мъчил цяла нощ, но сега поутихна в голямото дъбово легло на предците си, изсумтя доволно, усмихна се на себе си и стисна хваналата го ръка, все едно че сключваше сделка. За Макс Харпър, ветеранът от неизброими битки с природата и нейните стихии, с хората и с машините, това беше напълно подобаващ начин за вземане на сбогом с бурния му живот. Макар и недоловимо, вече дишаше с лекота. Лицето му стана ведро и спокойно и той се отпусна за първи път в живота си.

Но за девойката до него кошмарът тепърва започваше. Дългите нощни часове подсилваха уплахата й. Обзе я паника. „Недей, молеше се тя. Не ме оставяй, моля те…“ Отначало сълзите й се стичаха с лекота, която я караше да мисли, че никога няма да престане да плаче. Сега обаче бе останала само болката в сърцето й. Тя трескаво шепнеше думи на безнадеждна обич и търсеше утеха от неподвижната фигура. „Какво ще правя без теб… Ти си всичко за мен. Копнеех за твоята усмивка и твоята ръка, а не онези на Кейти. Умирах от ужас, когато те нямаше. Познавах лицето ти по-добре от своето. Но не познавах теб самия. Не си отивай, преди да съм те опознала. Имам такава нужда от теб…“

Лекарят си погледна часовника и кимна на сестрата. Тя се измъкна незабелязано от стаята, за да уведоми за началото на последната част от ритуала. От всички краища на огромната северна територия на Австралия в Рая бяха дошли приятелите, познатите и деловите партньори на умиращия магнат, кой както може — с коли, джипове, частни хеликоптери и самолети. Стояха в облицованата с тъмна ламперия библиотека на голямата каменна къща точно под портрета на човека, който навремето ги беше събрал, и чиято кончина сега отново ги събираше. Бяха напрегнати, но не се бояха. Както винаги, Макс Харпър се беше погрижил за бъдещето.

Навън, в предобедната жега, търпеливо чакаха група аборигени, дошли от цялата околност. Предизвестил ги беше Йоуи, духът на смъртта, и те бяха пристигнали, за да почетат последния сън на стареца. Стояха невъзмутимо в зноя и оглеждаха великолепната стара постройка, чинарите, двата хеликоптера и множеството леки коли, покрити с дебел слой прах.

Под безмилостните лъчи на слънцето никой не говореше. Мълчаха дори и най-младите членове на групата, братята Крис и Сам. Всички знаеха какво става в къщата и се бяха примирили с неизбежното. По силата на древната си връзка с всичко живо на този свят те усещаха, че е настъпил моментът, когато Макс Харпър щеше да се пренесе в безкрая, в обителта на праотеца, и щеше да подири нов живот отвъд смъртта.

Потискащата тишина в затъмнената спалня се нарушаваше единствено от слабото дишане на мъжа в леглото. Внезапно той пое дълбоко въздух, потръпна и замря. Лекарят бързо пристъпи и освободи тежката му длан от пръстите на момичето. С професионална вещина провери пулса, видя, че е спрял, и положи ръката върху завивките. Погледна девойката и кимна в отговор на безмълвния въпрос в очите й.

Тя мълчаливо пристъпи като насън и коленичи до леглото. Взе ръката на покойника, целуна я и за момент я притисна към бузата си. Познатото докосване накара сълзите й да потекат отново. Но лицето й остана неподвижно. Сега не беше време за плач.

След малко стана и избърса сълзите си. Погледна за последен път мъртвеца, излезе и сковано тръгна по коридора. През един прозорец отвън се виждаха фигурите на опечалените. Една от клечащите в праха жени на аборигените изплака и се хвана за главата. После гърлено и монотонно подхвана някаква траурна песен и останалите я последваха.

— Велики Татко, Баща на всичко живо, блатните дъбове въздишат и скърбят, а евкалиптите ронят сълзи, защото мрак се спусна над едно от твоите творения…

Поуспокоена от равномерния напев, тя овладя чувствата си и влезе в библиотеката. Появата й послужи като сигнал за чакащите и разговорите внезапно секнаха. Всички погледи се насочиха към нея. Извърнатите лица бяха на мъже с ярка и налагаща се индивидуалност, всяко от които изпъкваше посвоему. Между тях обаче, като пръв сред равни, се открояваше Бил Макмастър — управляващият директор на „Харпър Майнинг“ и нейните филиали. Той видя отчаяната девойка и веднага тръгна към нея. Грубоватото му лице излъчваше съчувствие. Взе ръката й в своята, измърмори няколко думи на съболезнования и внимателно я поведе към останалите от групата.

От дъното на стаята се появи икономката Кейти. Носеше сребърен поднос с чаши пенливо шампанско. Изоставила обичайната си приветливост, защото не можеше да гледа безучастно момичето, което познаваше от бебе, тя поднесе напитките, без да каже нито дума. Девойката пое дъх и с привидно спокойствие се обърна към присъствуващите:

— За Макс Харпър. Баща ми. Дано почива в мир.

След като всички отпиха, Бил Макмастър пристъпи напред и вдигна чаша към огромния портрет на Макс, който се извисяваше над всички в стаята.

— За Макс Харпър — започна той. — Макар и тиранин, беше добър шеф и добър човек. Хора като него се срещат веднъж на милиони. Онова, което той не знаеше за минното дело, просто не си струваше да се знае. Всички ние сме му много задължени. И затова няма да те изоставим, моето момиче. Можеш винаги да разчиташ на нас. Всичко ще бъде наред, щом начело на „Харпър Майнинг“ отново застава човек с името Харпър. Да вдигнем чаши, момчета. Този път за Стефани Харпър. Дано тя стане достоен наследник и под нейно ръководство „Харпър Майнинг“ продължи да процъфтява и в бъдеще.

— За Стефани Харпър… За Стеф… За нейно здраве…

От всички страни се вдигаха тостове и наздравици, които, замаяна от мъката си, Стефани почти не чуваше. Но в един момент смисълът на казаното завладя съзнанието й. Кралят е мъртъв, да живее кралицата! Тук, в Рая? Където баща й беше крал? Тя уплашено отметна глава назад. Портретът над нея я гледаше намръщено. Стефани улови познатия ястребов поглед на очите му и изтръпна.

— Не!

Викът се изтръгна съвсем неочаквано, стресна гостите и смути нея самата.

— Не мога! Не мога! Не мога!

Цялата трепереше. Отблъсна протегнатите ръце и избяга от стаята. Излезе от къщата и се втурна като луда към конюшните. Пред невъзмутимия поглед на аборигените тя препусна в опасен галоп по алеята за автомобили, излезе през портите на имението и изчезна в околните шубраци. Само там можеше да остане насаме със себе си и да даде израз на мъката си. Огромният черен жребец я носеше все по-навътре и по-навътре, а ритъмът на тежките му копита съвпадаше с ударите на сърцето й. След дълго препускане, когато и кон, и ездач бяха почти на края на силите си, тя спря в безбрежната пустош, за да излее упреците си към жестоката съдба. Изсушеният от слънцето кафеникав пейзаж се простираше от хоризонт до хоризонт. На неговия фон и конят, и момичето, изглеждаха невероятно дребни. Изправила се на стремето, Стефани изплакваше мъката си, хлипаше и нареждаше:

— Татко, татко! Как можа… Как можа да го направиш… Имам такава нужда от теб, а ти ме изостави…

 

 

— Стефани? Стеф, къде си?

Стефани трепна и дойде на себе си. По стълбите се чуваха леки стъпки и след секунда в спалнята влезе Джили.

— Какво става, Стеф? Защо не се обаждаш?

— Бях се замислила за Рая.

— За Рая ли? — Джили огледа луксозната спалня и изведнъж заговори с интонацията на английски иконом. — Но, мадам, това е Харпър Маншън в Сидни, а не провинциалното имение на рода ви.

— О, Джили! Толкова се радвам да те видя!

Почти разплакана, Стефани прегърна приятелката си. След малко Джили се освободи от прегръдката, леко отстъпи и я изгледа внимателно.

— Май нещо си се поотчаяла — загрижено каза тя. — Какво има?

— Нищо особено — смутено се изчерви Стефани. — Просто си мислех за…

Джили проследи погледа й до голямата снимка на Макс, поставена в инкрустирана сребърна рамка на нощното шкафче, и се престори на сърдита.

— Стефани Харпър, срамувам се от теб! Не е редно да продължаваш да мислиш за баща си в деня на своята сватба!

— Всеки ден мисля за него — отвърна Стефани.

Вярно беше. Присъствието на Макс и влиянието му върху живота й си оставаше все така силно, както в деня на смъртта му преди седемнайсет години. Джили кимна.

— Всъщност той управляваше живота ти. Понякога си мислех, че не ти оставя никаква възможност да се развиваш сама. Само че в тебе има много повече, отколкото досега си могла да изразиш. Може би вече му е дошло времето. — И с дяволита усмивка Джили вдигна чашата с шампанско.

В отговор Стефани също се усмихна. Така е по-добре, помисли Джили. Само ако знаеше колко си красива с тази усмивка, сигурно щеше да се усмихваш непрекъснато, като чеширския котарак. Но не биваше да й го казва, защото добре познаваше свенливостта на Стефани по отношение на външния й вид и поведението й. Освен това Джили чудесно знаеше, какво може да й достави удоволствие в момента.

— Кажи ми сега, кой е късметлията? — започна тя. — Прилича ли на Макс? Това ли те привлича най-много у него? Сигурно е някой много специален мъж за такъв бурен романс.

Стефани цялата светна.

— О, Джили! Точно така е. Той е страхотен. Струва ми се, че наистина прилича на татко, защото е силен и решителен. А освен това е мил и грижовен и ме прави много щастлива…

Джили внимателно я погледна. Нямаше съмнение, че Стефани наистина смята така. Тя цялата преливаше от любов и щастие. Лицето й, което обикновено изглеждаше напрегнато и смръщено и караше хората да я мислят за доста загубена, сега беше напълно променено. Очите й блестяха, а устните й, често свити в тъжни трапчинки, се бяха изпълнили с нов живот и откриваха безупречно бели зъби. Господи, колко е красива, изненада се Джили.

Изведнъж я обзе някаква ревност и тя смутено се насили да се усмихне и да мисли за нещо друго.

— Обличай се по-бързо, че няма време. Дай да ти помогна. — Джили я хвана за ръка, отведе я до тоалетката и я сложи да седне пред огледалото.

Стефани отново се изчерви, този път от удоволствие. Взе ръката на Джили и я стисна с благодарност. Още от деца Джили винаги й беше вярна приятелка. Толкова е хубаво човек да има такъв приятел. Изведнъж тя се сепна.

— Джили! Но аз съвсем забравих да те питам как си! Как мина пътуването?

— После. Дай сега първо да те приготвим — отвърна Джили.

Отиде до леглото и взе оттам някаква блуза от синя коприна. Цветът й чудесно подхождаше на очите на Стефани и подчертаваше фигурата й. Върна се и помогна на приятелката си да я облече.

— Няма ли да ми разкажеш нещо по-подробно, Стеф?

Стефани щастливо се засмя.

— Какво искаш да знаеш?

— Всичко! — извика възторжено Джили. — Господи, щях да припадна като получих телеграмата ти. Отивам на почивка за няколко седмици и щом ти обърнах гръб — ела и виж какво стана. Вече си се влюбила и отново ще се омъжваш.

— Шест седмици — поправи я Стефани. — Познавам го от цели шест седмици.

— И така да е, пак е много бързо. Кажи ми, Стеф, сигурна ли си, че знаеш какво правиш?

— Никога не съм била по-сигурна! — възкликна радостно Стефани.

— Как се запознахте?

— На тенискорта, разбира се.

Джили се усмихна иронично.

— Наистина, къде ли другаде можеш да срещнеш шампион по тенис? Що за глупав въпрос от моя страна…

— Имаше благотворителен мач — продължаваше Стефани с възобновен ентусиазъм. — Отидох там, защото „Харпър Майнинг“ беше един от спонсорите. След това той ме помоли да изиграя един гейм с него и знаеш ли какво стана? Остави ме да го победя! Какво ще кажеш, а?

— Тя работата ми се вижда съвсем ясна — каза Джили, като полагаше усилия да не звучи язвително. — Но не разбирам защо не избягахте на някое усамотено място? Нямаш нужда от голяма сватба. Аз също не съм ти необходима.

Изненадана, Стефани престана да се гримира и вдигна поглед от огледалото, а в очите й светеше обида.

— О, Джили! Днес имам нужда тъкмо от теб, повече от когото и да е друг. За пръв път в живота ми се случва нещо толкова хубаво и искам всичко да бъде както трябва. Имам нужда от помощта ти, повярвай ми.

— Затова съм и дошла — увери я Джили. — Дори и стачката на пилотите не можа да ме спре. Пък и в Ню Йорк ми бе доста скучно. Сезонът беше свършил. Отидох само заради Филип. Иначе изобщо не ми се ходеше.

— А Филип не се ли разсърди, че трябваше да се приберете по-рано? — Стефани нанасяше деликатни сини сенки върху клепачите си.

Лицето на Джили застина и през него премина сянка на подигравка.

— Нали знаеш, че Филип никога не спори. Смята, че е под достойнството му. Пък и си свърши работата. Смятахме последната седмица да отидем до Акапулко и да видим как живеят богаташите. Но между това и сватбата на годината, както я наричат вестниците, просто няма място за сравнение.

Стефани се усмихна неспокойно и отново потърси увереност в приятелката си.

— Така е. Четох вестниците. Зная какво пишат. — Тя замълча за миг и почна да изброява на пръстите на лявата си ръка. — Грег се женел за мен заради парите ми — това, разбира се, го очаквахме и не ни изненада. Бил по-млад от мен и с тениса му било свършено, така че си осигурявал старините. Освен това бил голям женкар…

— Така е, наистина — тихо каза Джили.

— Да, но мен това не ме интересува — избухна Стефани. — Странно, но е факт. Винаги съм се притеснявала какво мислят хората за мен, само че този път хич не ми пука. Луда съм по него. — И тя отново се извърна към огледалото и продължи да се гримира, като говореше с някаква маниакална убеденост. — Просто не мога да повярвам на късмета си, Джили. Той наистина ме обича. Някои неща не могат да се имитират. — Тя попиваше розовото червило с хартиена салфетка. — Пък и не съм аз тази, която ще го съди. С моите два предишни брака. Знаеш колко лошо ми се отразиха. Но това си е моя работа. А и вече не съм дете. Наближавам четирийсетте и не ми остава кой знае колко още.

В огледалото Стефани видя, че Джили стана и отиде да си напълни отново чашата с шампанско.

— Не искам да те засегна — добави бързо тя. — Ти си по-млада от мен, пък и си имаш Филип. Освен това си по-хубавата от двете ни, по-уравновесената… по-стройната…

Стефани се запъна и започна да приглажда блузата по себе си, сякаш се опитваше да прикрие едрите си гърди, които винаги я притесняваха. След малко събра кураж и продължи:

— С една дума, чудесна си и винаги ще бъдеш такава. Докато аз съм от онези жени, чийто вид не се подобрява с напредването на годините. Каквито и да са причините му да се жени за мен, аз съм му благодарна и точка.

Очите на Стефани се замъглиха, а устните й се изкривиха в онази тъжна линия, която Джили добре познаваше. Тя пристъпи към нея и постави ръка на хлътналите й рамене.

— Я се стегни — каза й нежно тя. — Къде изчезна борческият дух на рода Харпър? В живота ти е имало лоши моменти, но сега идва ред на добрите. Това е.

Усмивката, озарила Стефани, наподобяваше слънце след дъжд.

— Помниш ли как, когато бяхме деца, мечтаехме като пораснем да се омъжим за красиви принцове? Ето че Грег е моят принц. Мина доста време, но все пак той се появи. Чакането обаче си струваше. — И тя решително се извърна към Джили. — Искам го повече от всичко на света. Вярвам, че и той ме иска.

Джили за момент я изгледа сериозно, а после й се усмихна с разбиране.

— Този поне е съвсем различен от предишните двама — каза тя тактично. — Първо някакъв си англичанин, а после — американски учен. Добре ги подбираш, няма що. А сега май за първи път попадаш на истински австралиец. Не че не одобрявах английския аристократ или онзи американски „експерт“. Но кариерата ти ми се струва доста пъстра, между другото.

Стефани се намръщи неспокойно, но продължи да си поставя обиците. Те бяха един от любимите й накити — едри висококачествени сапфири, заобиколени от диаманти — само че сега не беше сигурна дали ще подхождат на останалия тоалет. Искаше да попита Джили, но тя продължаваше да говори.

— Брачният ти опит е голям, но все още си непредсказуема. Първо — заминаваш за Англия без никой да знае и без преди това изобщо да си напускала Рая, и се сдобиваш с аристократичен съпруг и дъщеричка. После, преди още да е изтекла и година от живота ми с Фил, ти вече си приключила с този брак и си започнала нов. Колко време се задържа бащата на Денис?

— Престани, Джили! Моля те! — Стефани отчаяно се опитваше да закопчае перлената си огърлица. — Сега започвам всичко отначало.

Джили с нежелание прекъсна привлекателната тема за миналото на Стефани, остави чашата си и й помогна да си сложи огърлицата, а после приглади и изпъна красивата дантелена яка на блузата й.

— Значи сега си за трети път нова булка, нов късмет, така ли? — И тя си погледна часовника. — Само да пристигне женихът.

— Така е, Джили! Така е — радваше се Стефани. — Грег е добър човек, повярвай ми. Ще видиш, че ще го харесаш. Наистина.

 

 

Белият ролс-ройс със сгъваем покрив се движеше по криволичещите улици на Сидни към квартала Дарлинг Пойнт, а шофьорът му беснееше, обзет от ярост.

— Кажи ми, има ли такъв идиот, който да закъснява за собствената си сватба? — гневно ръмжеше той.

— Ти, Грег — отвърна равнодушно шаферът му, който го бе чакал в продължение на час и половина в апартамента му и сега не виждаше защо да трябва да го щади. — Нали искаше пристигането ти да се забележи, да ги накараш да почакат малко, та тръпката за булката да бъде по-голяма. Така че Стефани Харпър да не си мисли, че си малкото й кученце, което припка наоколо и я моли да се омъжи за него, защото е богата и може да ни купи и продаде колкото пъти си иска.

— Затваряй си устата! — изсъска Грег и стисна волана, за да вземе един особено опасен завой. — Тръгнал съм да се женя, а някакъв си смотан, некадърен тенисист ми плещи глупости…

— Да, но миналата седмица те победих!

— За пръв път.

— Но няма да е за последен, приятелю. Няма.

Грег млъкна и се замисли. Истина беше, макар и доста неприятна. Никога преди не бе имал проблеми срещу пет години по-младия Лу Джаксън. Едно е да те победи някоя звезда като Макенроу, но съвсем друго — да паднеш от хлапак, познат ти още от времето, когато не е знаел как се държи ракета за тенис… Грег неволно потръпна. Почваше да губи форма. Май сега бе моментът стилно да се оттегли…

Мислите му бяха прекъснати от Лу, който явно реши, че не е редно да злорадства над жениха в деня на сватбата му.

— Всъщност те победих заради крака ти — каза той добродушно. — Това коляно те съсипа, Грег.

Може пък да е за добро, помисли си развеселен Грег. Така хем имаше с какво да оправдава всеки свой неуспех, хем, от друга страна, победите му ставаха по-бляскави, когато с престорена болка нанасяше заключителния удар, довършващ съперника му на корта.

— Хайде, хайде, стига си се вайкал — рече той благосклонно. — Победи ме съвсем честно и почтено. Звездата ти тепърва изгрява. Защо иначе мислиш, че съм те избрал за шафер? Решил съм да не каня никакви минали величия на сватбата си. И без това от страна на Стефани ще има доста такива — особено онези от управителния съвет на „Харпър Майнинг“.

Лу се засмя и шеговито удари Грег по рамото. Симпатяга беше този Грег — винаги ще ти го каже право в очите, колкото и истината да е неприятна за него. Той тайно огледа класическите черти на лицето му, гъстата руса коса и силните загорели ръце върху волана. Нищо чудно, че момичетата бяха луди по него. Онази малка французойка например, направо се подмокряше като го види. Пък и злите езици твърдяха, че той е цяло чудо в леглото. Затова и загуби последния турнир, след една подобна нощ… Лу се усмихна на себе си. Какво пък, Грег си беше поживял. Подобни неща едва ли го очакваха със Стефани Харпър. Сама по себе си тя беше приятна жена, но не ставаше за партньор на златния медалист от състезанията по полова атлетика.

През това време Грег наваксваше закъснението чрез комбинация от майсторско шофиране и блестящи познания за топографията на Сидни. Настроението му се пооправи, докато преодоляваше последните няколко километра по трилентовото платно към Харпър Маншън. Жилището се намираше в един от луксозните райони на града, с изглед към залива, и представляваше блестящ израз на могъществото и богатството на Макс Харпър. Той беше построил огромната бяла къща в дните, когато империята му се разширяваше на изток, към северните територии и все по-често му се налагаше да прескача до икономическата столица на Австралия.

Понастоящем това беше едно от най-скъпите частни жилища в Сидни. Заобиколено от големи дървета с прохладни сенки, добре поддържани ливади, спускащи се чак до морския бряг, и предлагащо великолепно разположение на стаите, жилището очевидно правеше живота на обитателите си много приятен. Грег с наслада си представяше шарената сянка на градината, просторните веранди, прохладните салони и чашите леденостудено шампанско, които го очакваха. Това беше животът. Сам си го бе извоювал, а и от сега нататък му предстояха още много подобни моменти. Само да протегнеше ръка. Настроението му значително се подобри.

Той взе последния завой към къщата и изведнъж се намръщи. Пред входа на имението се тълпяха репортери и фотографи и нетърпеливо се разхождаха между паркираните мерцедеси и ферарита на гостите. Една част от тях той добре познаваше от турнирите по тенис, но имаше и доста драскачи от разни лъскави светски списания плюс няколко, които му бяха съвършено непознати — вероятно кореспонденти на чуждестранни издания и агенции. Освен това беше пълно и с приятно загорели почитателки от корта, дошли да изпроводят любимеца си, а между тях и…

— Дявол да го вземе!

На всичкото отгоре онази там отзад, с червената рокля, май беше французойката. Студена пот обля Грег и той се ядоса.

— Спокойно, Грег — опита се да го успокои Лу. — Стегни се и недей да дразниш пресата.

Грег преглътна мъчително и кимна. Все пак той успя да се овладее и когато навлязоха сред тълпата, на лицето му вече имаше любезна усмивка. Ролс-ройсът спря пред входа и всички се втурнаха към него.

— Идва! — извика една репортерка и с изваден магнитофон започна да си пробива път към колата. — Кажи ми, Грег, как се чувства човек, който се жени за най-богатата жена в Австралия?

Грег й отправи една от специалните си усмивки.

— Фантастично! — провлече той.

— Вече мислехме, че няма да дойдеш, Грег.

— Имаше задръстване. Пък и шаферът ме забави. Трябваше да го чакам.

— А защо не допускате пресата на брачната церемония? — запита някакъв намусен тип от международна агенция.

Грег обезоръжи и него с усмивка.

— Съжалявам. Зная, че е неприятно, но Стефани искаше да сме в тесен кръг. За разлика от мен, тя не е свикнала с присъствието на репортери. Пък и нали се жени за мен, а не за почитателите ми.

Само гледай да не ги ядосаш, мислеше си той и се усмихваше извинително.

Приближи се някакъв фотограф и започна да снима лъскавия ролс-ройс.

— Хубава кола — възхити й се той. — Сватбен подарък ли е?

— Да — отвърна Грег невъзмутимо. — Естествено.

С крайчеца на окото си той забеляза, че към колата си пробива път репортерка от едно женско списание, и за първи път в живота си съжали, че отвореният сгъваем покрив го прави толкова уязвим за външния свят. Изведнъж му се прищя да затвори покрива под носа й и да се скрие вътре.

— От името на читателите на списанието по цял свят — нахакано започна тя, — какво бихте казали за слуховете, че се жените за Стефани само заради парите й?

Познат въпрос, на който Грег отговори, без да му мигне окото.

— Те ни най-малко не ни притесняват. Всеки може да говори каквото си иска. На мен ми стига, че правя Стефани щастлива.

— Значи това е брак по любов, така ли?

— Абсолютно. Препоръчвам го на всеки.

Браво, Грег, помисли си Лу с възхищение. Този човек наистина умееше да използва чара си. Нямаше за какво да се тревожат.

— Ами кариерата ти, Грег? — запита един от водещите спортни журналисти, който следеше развитието му още от времето, когато Грег беше неизвестен, хилав и недодялан юноша, но с желание да побеждава на всяка цена. — Значи ли това, че приключваш с тениса?

Грег го изгледа обидено.

— Глупости, приятелю. Пълни глупости.

— Признай обаче, че от една година насам не си в добра форма. Направо казано напоследък хич те няма. Не си ли угаждаш твърде много, а, Грег?

Грег стисна здраво волана, за да не удари похотливо усмихващата се муцуна на журналиста и се постара да запази спокойствие, като едновременно потисна желанието си да хвърли поглед зад него и да види дали онази мацка там отзад наистина не беше французойката. После му се усмихна лениво.

— Какво ли не пишат по вестниците, приятелче.

— Значи може отново да се захванеш с активна спортна дейност, така ли да го разбирам?

Грег престорено опули очи:

— Нима някога съм се отказвал?!

— С една дума, догодина пак ще те виждаме по международните турнири. Дори и на Уимбълдън, нали?

— Ще зависи от Стефани — отвърна Грег. — Не знам дали ще иска да ме придружава, а сега тя е основната ми грижа.

— Това първият ти брак ли е, Грег? — нападна го отново предишната репортерка.

Грег оцени фигурата й с професионална вещина.

— Да — отвърна рязко той. — И ако не побързам, ще го изпусна. Съжалявам, но трябва да тръгвам. Довиждане, момчета.

Той отпусна съединителя на колата, но като минаваше покрай младата репортерка, не можа да се сдържи, ухили се и каза в работещия й магнитофон:

— Хубаво тяло имаш. Внимавай какво правиш с него.

И подкара по алеята, а репортерката се изчерви от удоволствие.

 

 

В двора на имението едно тринайсетгодишно момче снимаше с видеокамера пристигащите гости. Джили стоеше на верандата пред спалнята и го гледаше как тича насам-натам и ентусиазирано насочва камерата ту към един, ту към друг от новодошлите. После влезе обратно в стаята, където Стефани почти бе привършила приготовленията и сега дооправяше прическата си. Женихът закъснява, помисли си Джили. Интересно дали Стеф се притеснява?

— Ами децата? — запита тя гърба на Стефани. — Какво мислят те за всичко това?

Стефани се намръщи неспокойно.

— Денис го приема нормално — замислено отвърна тя. — Дори му е доста приятно, че новият му баща е шампион от Уимбълдън. А и Грег му подари страхотна камера — много е внимателен, нали, Джили? Така че Денис днес е на седмото небе.

— Обаче Сара… — започна Джили и Стефани въздъхна.

— Виж, при нея е по-трудно. Сигурно е ужасно да си на петнайсет години и майка ти да се влюби като ученичка в някого. — И Стефани свенливо се изчерви. — Особено, ако този някой е по-млад от нея.

Джили учудено повдигна вежди.

— Тя май още не ми е простила разликата във възрастта между мен и Грег.

— Че какво й е на разликата? — рече Джили утешително. — Това е нищо в днешно време.

— Само че на нея сигурно й се вижда огромна. Пък и аз не се държах много добре. Направо загубих ума и дума като го срещнах. Така се прехласнах по Грег, че дори забравих за училищния концерт на Сара, а там тя имаше солово изпълнение. Не сме свирили заедно на пиано кой знае откога, нито съм я проверявала. И сега тя ревнува — мрази ме, а него не може да го понася.

Стефани скри лице в дланите си. Джили усети болката й и взе нещата в свои ръце.

— Недей така, че ще си развалиш грима. Успокой се. Мисли за нещо хубаво. Всичко ще се оправи, ще видиш. След принц Чарлс, Грег е най-жадуваният ерген в западното полукълбо, така че се отдай на радостта си. В крайна сметка не се омъжваш заради тях. Направи поне веднъж нещо за себе си. Чуваш ли, Стефани Харпър? За себе си.

Стефани пое дълбоко дъх, вдигна глава и стана. Обърна се към Джили и й се усмихна.

— Права си. Толкова съм глупава. Но ще се оправя, само Грег да дойде. Зная, че закъснява, но съм сигурна, че ще дойде.

— Така те искам!

Джили пристъпи към приятелката си, хвана я за ръка и я отведе до голямото огледало в другия край на стаята. Застанаха пред него и мълчаливо започнаха да се оглеждат.

Поначало високата и свенлива Стефани изглеждаше малко недодялана, но в нея имаше някаква грациозна тромавост, която скриваше възрастта й и я правеше да изглежда по-скоро на двайсет, отколкото на четирийсет години. Сега, облечена в луксозния костюм с убито син цвят, който правеше очите й да приличат на диви зюмбюли, тя изглеждаше по-красива от всякога.

Джили обаче я гледаше с леко раздразнение. Независимо от хубавия костюм, тя не можеше да разбере липсата на вкус у тази жена. Не виждаше ли, че сапфирените обици сега не бяха подходящи? Синьото им не отиваше на костюма. Освен това, днес спокойно можеше да бъде с високи токове. За косата й да не говорим — вместо тази глуповато повдигната прическа, би трябвало да измисли нещо по-шикозно, по-подобаващо на тържествения случай. Ах, ако аз имах нейните пари…

В този момент Джили срещна погледа на Стефани в огледалото. Приятелката й я гледаше с възторжена усмивка и цялата грееше от радост.

— Изглеждаш чудесно, Джили! Дрехите ти сигурно са от Ню Йорк?

Джили изведнъж се почувства гузна. Как е възможно да си мисля подобни неща, питаше се тя отчаяно. Какво ми става? Обърна се към Стефани и някак бързо изрече:

— И ти. Великолепна си.

— Честно?

— Честно.

Стефани обаче не беше убедена и с тъжна гримаса се обърна и седна на леглото.

— О, Джили, не само на децата им има нещо. Аз също съм се побъркала. Страх ме е, че няма да мога да го задържа, да запазя любовта му. Той е звезда, а аз не съм нищо особено. Шампион по тенис, а аз съм напълно скарана със спорта. Дори не мога да плувам…

— Нищо, скъпа. Само го качи на кон някой ден — мъдро я посъветва Джили. — Сигурно ще му вземеш здравето. — Тя направи многозначителна пауза и хвърли лукав поглед на Стефани. — Което, предполагам, че е крайната цел…

Стефани се изчерви, макар че промяната в насоката на разговора очевидно не й беше неприятна. После се засмя и по бузите й се образуваха трапчинки, скочи и изтича в тоалетната стая зад спалнята. След малко се върна с луксозна кутия, отвори я и я показа на Джили. Вътре, сред сребристи пластове опаковъчна хартия, имаше пълен комплект секси бельо от черна коприна, цялото в дантели и панделки. Джили възторжено ахна и се приведе да го разгледа по-добре. Всяка част от комплекта явно струваше куп пари, защото етикетите носеха известни френски имена.

Поруменяла от удоволствие, Стефани извади дантеленото неглиже и го разгъна върху себе си. Материята му беше прозрачна, а деколтето — ниско и подканящо. Тя го притисна към тялото си и се разтанцува из стаята в някакъв лудешки ритъм като в същото време си тананикаше:

— Джили, о, Джили, колко много го обичам аз!

— Той ли ти го подари?

— Аха — изкиска се Стефани утвърдително. — Никога не съм обличала подобно нещо. Чувствам се секси, само като го погледна!

Джили кимна с разбиране, защото само допирът до меката коприна беше възбудил и нея.

— Сигурно е страхотен в леглото. Но и ти пипаш чевръсто, мис Харпър. Не ти е отнело много време да го… да стигнеш до интимна връзка с него, а? Интересно какво ли си правила, за да заслужиш такъв подарък?

Стефани отново се изчерви, но не отбягна въпроса.

— Нищо — отвърна тя предизвикателно.

— Нищо ли? Да не искаш да кажеш, че не сте…

— Да — каза твърдо Стефани, макар и все още изчервена. — Точно това искам да кажа. Отчасти защото почти не можехме да останем сами и да бъдем сигурни, че никой вестникар няма да ни досажда. И отчасти понеже нито моето, нито неговото жилище бяха подходящи, а пък аз не си падам по задната седалка на колата, та дори и тя да е лимузината на „Харпър Майнинг“. Но най-вече защото сега искам всичко да е както трябва, особено на фона на опита ми от първите два брака. Вече не съм малка и не мога да си позволявам да греша. Жената в мен си иска своето и смятам, че най-после съм намерила мъжа, от когото имам нужда.

Стефани млъкна и двете жени се погледнаха с пълно разбиране. Джили чудесно долавяше какво иска да каже приятелката й. Независимо от двата си брака, в сексуално отношение Стефани беше доста неопитна. Израснала в изолацията на Рая, тя не познаваше други мъже, освен баща си. Само че старият магнат на минното дело почти непрекъснато обикаляше света по служба и я оставяше сама. Получаваше се така, че тя копнееше за любов, но в сравнение с доминиращата личност на баща й, всички други изглеждаха слаби и незначителни. Нищо чудно тогава, че при пътуването си до Лондон, тя се влюби в първия, който прояви някакъв интерес към нея — невзрачен и неизвестен представител на английската аристокрация. Любенето им беше истински провал. В това отношение целият предишен опит и основен интерес на жениха беше насочен към момчетата и той караше обърканата булка да върши разни необичайни неща, които обаче за нейно щастие тя по онова време не разбираше напълно.

Независимо от всичко, благодарение на наивното си невежество, Стефани се отнасяше добре със своя малък лорд. Живееха в Англия и бракът им продължи достатъчно дълго, за да им се роди дъщеря. Това беше едно от нещата, с които непохватното колониално момиче разочарова благородните си английски роднини — според тях детето трябваше да бъде момче. А и старият Макс нямаше никакво намерение да подпомага финансово упадъчната английска аристокрация. Освен това носталгията на Стефани растеше с всеки изминат ден — тя така и не можеше да свикне със сивото и безлично английско всекидневие. Душата й копнееше за кристалните австралийски простори, за девствената пустош и най-вече за Рая. Така че в един момент бракът бе разтрогнат безболезнено и Стефани се прибра в родината си, натрупала много опит и познания, но не и в областта на секса.

Всичко това добре обясняваше и втория й прибързан брак, който тя сключи, без да се вслуша в съветите на Джили, която й казваше да не бърза. Три месеца след завръщането си, Стефани вече беше омъжена за американски учен, командирован в „Харпър Майнинг“ по изследователска програма на ООН в областта на минералните ресурси. Човекът беше на средна възраст, грижовен и любезен — нещо като баща й Макс, но без властта и жилото му. За него обаче сексът имаше същото значение като къпането, към което прибягваше веднъж месечно, при завръщането си от някое забутано кътче, привлякло вниманието му като евентуален източник на материали за научни изследвания, които го интересуваха много повече от младата му жена. Вътре в себе си Джили го смяташе за доста отблъскващ и не можеше да разбере как Стефани му позволява да я докосва. Макар че отсъствията на съпруга, подобни на онези на бащата, очевидно не пораждаха този проблем твърде често. В пристъп на разсеяност професорът успя да зачене момченцето, което Стефани така и не можа да роди в Англия. Но когато изследователската му дейност приключи, той трябваше да се върне в САЩ, което и направи. По-късно Стефани призна на Джили, че от цялата работа се чувства поостаряла, но не и помъдряла.

Оттогава Стефани поведе тих и затворен живот, като разделяше времето си между децата и „Харпър Майнинг“. Изглеждаше, че се справя чудесно и без мъже, което доста озадачаваше Джили, прибягвала неведнъж през последните десет години до извънбрачни връзки за задоволяване на женските си нужди. Сега, надхвърлила трийсетте, сексуалните потребности на Джили бяха още по-неутолими и настоятелни, а жаждата й за силни усещания се подхранваше и от натрупания с годините опит. Дали и Стефани най-сетне не бе започнала да усеща повика на първичното? Дали не бе решила да се включи в играта, преди да е станало твърде късно? Джили стъписано се взираше в приятелката си, която навремето беше известна в училище с прякора „малката мис Прим“[1]. Отговор на тези въпроси й даде откритият поглед и гордо изправената глава на Стефани, както и топлата усмивка, озаряваща лицето й.

— Добре дошла при нормалните хора, моето момиче — измърмори тя.

— Пожелай ми късмет, Джили — горещо отвърна Стефани. — Зная, че ще ми трябва. Грег ми се струва малко особен… така изведнъж се влюби в мен.

— Като гледам бельото, което ти е подарил, май смята да те подложи на основен инструктаж — засмя се лукаво Джили. — На твое място, Стеф, бих си отваряла очите на четири. Според мен той се опитва да ти намекне нещо.

— Ох, веднъж да мине тази вечер — изпъшка Стефани притеснено. — Но къде ли се бави той?

В това време отвън се чу ръмженето на ролс-ройса.

— Говорим за вълка, а той в кошарата — каза Джили. — Май женихът ти пристигна.

Бележки

[1] стара мома. — Б.пр.