Розмари Роджърс
Сладка дива любов (8)

8

Извинението, което Френчи предложи, бе добре дошло за Джини, след като слезе до ресторанта с двата шала в ръка.

— Джини! Боже, защо се забави толкова? Бях започнала да се безпокоя за теб!

И наистина по бледото лице на Соня бе изписан израз на тревога, който не бе обичаен за нея и Джини изпита вина.

Тя се наведе над стола на Соня, когато й подаде шала и прошепна, че се е изкачила твърде бързо по стълбите и й е станало лошо…

— И после, представи си, открих, че розетката на рамото ми доста се е разхлабила. Така че останах, за да си я зашия. Наистина съжалявам!

Соня й се усмихна малко пресилено и стисна ръката й над лакътя, сякаш за да се реваншира.

— Няма нужда да се извиняваш, скъпа! А и мъжете толкова се бяха вживели в разговора си, че дори не са забелязали отсъствието ти, уверена съм.

Джини чу как баща й се засмя, когато тя скромно зае мястото си до Карл Хоскинс.

— Ех, жените и това тяхно разтакаване. Признай си, че си се мотала пред огледалото! Ето, опитай малко от прочутото тексаско кафе и ми кажи какво мислиш за него.

Макар че масата отдавна беше раздигната, мъжете още седяха и пушеха пури или пиеха кафе, а дамите, очевидно свикнали да не взимат участие в разговорите на мъжете, си говореха тихо помежду си. Джини си мечтаеше за цивилизованите европейски привички, вече наложени и по източното крайбрежие на Америка, където жените дискретно се оттегляха, за да оставят господата да водят досадните си разговори.

Сега Карл Хоскинс й обръщаше много повече внимание и очевидното му възхищение бе като балсам за нараненото й честолюбие. Какви очарователни маниери имаше — той бе истински джентълмен. Колко бе различен от Стив Морган! Тя се запита как ли ще се чувства, ако Карл Хоскинс я целуне. Неговите целувки щяха да са нежни и почтителни, сигурна бе в това. И щеше да се държи добре с нея. И освен това не изглеждаше като пират или като бандит! Русата му коса контрастираше със загорялото му от слънцето лице и бе грижливо поддържана, както и малките му бакенбарди. Тези на Стив Морган се спускаха по бузите му и стигаха почти до челюстите, а гъстата му черна коса, спомни си тя с отвращение, бе оставена твърде дълга, така че се накъдряше на врата му. Да, трябваха му само мустаци или брада и две златни халки на ушите и щеше да заприлича досущ на пират — злодей.

„Мразя го, помисли си тя. Презирам го и се отвращавам от него. И се надявам пътищата ни никога да не се пресекат отново.“

Тази вечер в съседната стая не се чуваше никакъв шум от гуляй, но въпреки това Джини се погрижи да залости вратата и прозореца си. Все пак не можа да не се запита дали Френчи бе останала и дали той бе толкова нетърпелив да разкъса дрехите от тялото й, както бе направил с нейните малко по-рано. През нея премина тръпка, когато се сети за това. Предишната вечер бе онази жена, която пееше толкова фалшиво и от чиито ласки той искаше да се отърве. Тази вечер… Но не, каза си тя решително. Женкар и развратник като него не си струваше да му отделя толкова внимание. Край с това! „А и аз никога повече няма да го видя.“

Чак когато си легна и се опита да заспи й дойде наум ужасната мисъл, че баща й всъщност бе споменал, че иска да наеме същия този Стив Морган за пазач за дилижанса им. Нали бе казал, че има нужда от човек, който знае да си служи с оръжие?

Задължението на пазача ще бъде да бди над тях през дивите и опасни места, където гъмжи от индианци и да ги защитава, ако ги нападнат. Но как да имат вяра на толкова безскрупулен човек?

— Наемниците на запад са особен вид хора — бе казал Уилям Брандън. — Те са професионални убийци и работят за пари, но често са най-нелоялни точно към човека, който ги е наел. За тях това е въпрос на чест и репутация. И много малко престъпници биха се заели с такива наемници, защото се страхуват от тях. Те са безпощадни, и все пак да бъдеш охраняван от такъв човек е най-сигурната защита.

Но ако този човек е Стив Морган, нима тя щеше да е защитена? За втора поредна нощ дълго не можа да мигне.

Вероятно Джини щеше да заспи по-рано и по-дълбоко, ако знаеше, че Стив Морган не е в съседната стая.

Той бе прекарал добре един час с Френчи, достатъчно млада и привлекателна, за да задоволи претенциозния му вкус, и тя наистина се оказа толкова обиграна в леглото, че на него му хареса мисълта да прекара цяла нощ с нея.

За нещастие господин Бишоп имаше други планове за него и когато Пако Дейвис почука на вратата, за да съобщи на Стив със съжаление, че го канят на късна игра на покер, Стив бе утешил Френчи с тридесет долара и обещание да навести стаята и по-късно, ако играта не продължи до сутринта.

Бишоп бе наел частна стая за хазартни игри в хотела Катълман Рест и когато Стив влезе там през задното стълбище в стаята вече бе задушно и задимено. Празни чаши и бутилки бяха струпани на масата и Бишоп, който играеше покер с пълно съсредоточаване и много късмет, печелеше както обикновено.

— Ей сега свършихме една игричка с някакви крадци от източните щати — рече Пако лаконично. — Те таман си тръгнаха, иначе щях да дойда да те потърся по-рано. Но на теб това нямаше да ти хареса много, нали, амиго?

Стив отвърна на ухилената физиономия на Пако, като показа белите си зъби.

— Прав си. Можеш да си сигурен, че хич нямаше да се зарадвам, ако ме беше потърсил по-рано!

Бишоп редеше пасианс, докато чакаше Стив. Сега вдигна поглед безизразно и посочи с ръка масата пред себе си.

— Цепи, за да раздавам. Сега ще играем сериозно, нали?

— Няма начин, ако продължаваш да обираш всичките ми пари — рече Пако недоволно и се отпусна на стола.

Стив запали цигара, седна срещу Бишоп и го зачака да заговори. Картите бяха раздадени и той мълчаливо разгледа своите. Сигурно беше нещо спешно, иначе Бишоп нямаше да прати да го извикат посред нощ. Може би бе научил нещо ново след срещата им тази вечер. Той бе очаквал някакъв човек от север — един от куриерите им, който пътуваше по различни места и събираше информация. Все едно да наредиш картинна мозайка — всеки притежаваше някое парченце, но само хора като Бишоп можеха да ги съберат и да разберат смисъла им.

— Тази вечер говорих с Янси — каза Бишоп внезапно, като вдигна поглед от картите си. — Той вече е на път за Санта Фе. Но носеше сведенията, от която се нуждаех. Парите са у Брандън — в златни кюлчета.

Пако леко подсвирна с уста.

— Злато? Защо пък злато? То е тежко и неудобно за пренасяне, когато е в такова количество. Пък и бих казал, че е доста рисковано.

— Той сигурно се е погрижил да намери някой хитър способ да го изпрати там, където е нужно. Не подценявайте този човек. Брандън е не само умен, но и опасен, а и за него работят доста повече хора от тези, за които знаем — гласът на Бишоп бе рязък.

— Като тези от източния синдикат, който е сформирал? — гласът на Пако издаде възхищението му. — Някои от най-богатите хора в страната, които ламтят за още — още земя и още власт.

— Тексас, Аризона, Ню Мексико, да не говорим за огромната територия от другата страна на границата. Това ще е забележително заграбване на земи, а по-голямата част от мръсната работа ще я свърши някой друг.

Стив хвърли поглед към Бишоп и видя как той се намръщи.

— Сенаторът Брандън е амбициозен човек — каза Бишоп сухо. — А и със сигурност е избрал много неподходящ за нас момент. Единствените хора, които следят за изпълнението на законите в Тексас в момента са група войници, а на териториите на Аризона и Ню Мексико нещата са още по-зле. Освен това, както ви е добре известно, индианците не спазваха законите ни по време на войната, а като капак, французите се бият с поддръжниците на Хуарес в Мексико…

— Това е като голямо буре с барут! — завърши Пако мрачно.

— И от нас се очаква да не го оставим да избухне? — Стив повдигна вежди към Бишоп и се запита какво си бе наумил. Бишоп винаги имаше готов план на действие и за щастие той обикновено се оказваше успешен.

— Господа, вече говорихме за това. И слава богу, че поне имаме някаква представа какво ще стане. Да видим какви са фактите.

Очите му преминаха от Стив към Пако, а гласът му бе абсолютно равен.

— Знаем, например, че от тази страна на границата индианците са снабдявани с оръжие и амуниции, а някои вождове говорят за образуване на съюз между всички племена. Знаем, че тексасците са меко казано недоволни от наложеното им правителство, а тяхното недоволство се разпалва още повече от корумпираните, жадни за власт голтаци, които са изпратени тук, за да поемат управлението. Самите те не са важни — от тях лесно можем да се отървем, когато му дойде времето. Задачата на хората ми във Вашингтон ще бъде да научат кой ги е избрал. На изток от границата — вие двамата знаете по-добре от мен как стоят нещата там. По време на войната помагахме на Хуарес, доколкото можехме, и сега французите разбират, че позициите им в Мексико са, да кажем, най-малкото нестабилни.

— Базен плаща на армията от собствения си джоб — каза Стив остро. — Но това не е достатъчно, затова им е дал разрешение да убиват и плячкосват. А Максимилиан се преструва, че не знае нищо за това…

— Това злато, което Брандън пренася, ще се използва, за да платят на френската войска — прекъсна го Бишоп. После добави по-меко: — Но не мисля, че те ще видят много от тези пари, Брандън поддържа връзка с… нека да го наречем негов приятел във френската армия — полковник Девери.

Той се облегна на стола си, докато държеше отпуснато картите си.

— Девери наскоро се ожени за дъщерята на богат hacendado^[1] Той не иска да напуска Мексико. Сприятелил се е с няколко от най-богатите земевладелци и според моите сведения си има собствени планове как да използва тези пари.

Пако Дейвис тихо изпсува на испански.

— И така, той помага на Брандън да изгради империята си в замяна на част от нея.

— Така смятаме.

Гласът на Бишоп бе хладен, безчувствен.

— Каква е нашата роля във всичко това?

— Вие ще откраднете това злато. Обещали сме на Хуарес още помощ и още пари. Той ще получи златото и когато се върне на власт, ще имаме добър приятел в лицето на el Presidents.

— От твоите думи излиза, че това е фасулска работа.

Стив си наля питие от една от полупразните бутилки на масата. Той бе сънлив и раздразнителен, когато Пако го измъкна от леглото и прегръдките на Френчи, но сега старото, потискано чувство на вълнение и нетърпение изостриха сетивата му и го въодушевиха. Той се ухили на Бишоп, който мълчаливо го наблюдаваше.

— Къде е златото? Тук, в Сан Антонио?

— Тъкмо щях да стигна до това — гласът на Бишоп прозвуча сухо и педантично. — Сенаторът Брандън няма да придружава жена си и дъщеря си до Калифорния. Поне не в началото. Много скоро той трябва да се върне във Вашингтон. Сега златото е в него, но естествено няма да го носи обратно със себе си.

— Дилижансът… там трябва да е! Гледай ти, хитър е кучият му син! — гласът на Пако бе мек, а очите му присвити. — Ще използва жена си и дъщеря си, за да може всичко да изглежда открито и да не буди подозрения, нали?

— Естествено, той изпраща жените в Калифорния заедно с едно малко стадо. А това му дава достатъчно основание, за да наеме колкото си иска хора за охрана.

— Прав си — кимна Бишоп към Стив. — Това е не само добър тактически ход, но и хитър. Някъде по пътя един от вагоните ще се… да кажем, че ще се загуби. Подозирам, че това ще се случи някъде до Ню Мексико или Аризона. Никой няма да разбере нищо. Девери ще получи първата пратка злато, а Брандън ще е на сигурно място във Вашингтон, така че никой няма да може копче да му каже. Предполагам знае, че го наблюдаваме, ала не му е известно, че сме научили за богатите му приятели и за синдиката му. Всъщност ако наистина успеете да откраднете златото, съмнявам се, че Брандън ще вдигне много шум около това — нали никой не бива да знае…

— Човек, който би използвал собственото си семейство за примамка трябва да е от измета на земята — подхвърли Пако.

Стив повдигна рамене с безразличие.

— По дяволите, те сигурно също са замесени в заговора! Та коя жена би устояла на изкушението да стане принцеса? — той погледна Бишоп. — Предполагам, че трябва да изчакаме, докато наближим границата, преди да заграбим златото?

С дръжката на вилицата Бишоп започна да чертае линии върху зеленото сукно, с което бе покрита масата за карти, докато Стив и Пако се бяха навели напред и слушаха внимателно.

Докато чертаеше невидими географски карти, Бишоп говореше и им даваше всичката информация, с която разполагаше. Подробностите и инструкциите трябваше да бъдат наизустени.

Както обикновено той не забрави нищо, дори и обичайната си бегла забележка към двамата, че след като започнат тази работа, могат да разчитат единствено на себе си.

— Няма нужда да ви напомням — каза той мимоходом, — че правителството на Съединените щати няма сведения и не може да поеме отговорност за тази… хм… операция.

Стив си спомни за първата си среща с Бишоп и за предупреждението му тогава и се засмя. На Бишоп не му беше до шеги.

— Ако нещо се случи и имате достатъчно късмет, за да попаднете в затвора, ще организираме бягството ви, ако е възможно. Но ако хората на Брандън заловят някой от вас, едва ли ще ви оставят живи толкова дълго. Сигурен съм, че разбирате това.

След като направи официалното си предупреждение, той се поотпусна. Отпи глътка бърбън и отново напълни чашата си.

— Господа, да поиграем карти. Както знаете, аз заминавам с първата пощенската кола тази сутрин, но имаме време за още един час игра.

— Искаш да кажеш, че има достатъчно време да ни обереш до шушка — измърмори Пако недоволно и започна да разглежда картите си. — Ще трябва да запазя част от онова злато за себе си, ако продължава да не ми върви.

Те познаваха Бишоп достатъчно добре, за да си позволяват да се шегуват с него от време на време.

— Ако бях на твое място, не бих играл покер с някои, който не те познава, Джим — посъветва го Стив, като запази сериозен вид. — Могат да те заплашат с убийство за нечестна игра.

— Никога през живота си не съм лъгал на карти — отвърна Бишоп с каменно лице, — но винаги съм бил късметлия!

Ако бяха попитали сериозно Джим Бишоп каква беше тайната му, той щеше да им отговори, че е добър познавач не само на картите, които можеше да запамети с един поглед, но и на човешката природа. И именно последното бе ключът към начина, по който решаваше да играе.

Тези двама мъже, седнали насреща му, бяха от най-опитните и той до голяма степен лично ги бе обучил. Освен това бяха хора, на които имаше пълно доверие и бяха достатъчно интелигентни и изобретателни, за да проявят инициативност, ако нещо се обърка в грижливо подготвения му план. Надяваше се, че и двамата ще се измъкната невредими. Не можеше да си позволи да ги загуби.

Макар и външно да изглеждаше изцяло погълнат от играта и картите си, свел поглед, Бишоп отново се замисли за началната фаза на сегашната операция, както я наричаше наум.

Несъмнено Брандън бързаше да изпрати дилижанса в Калифорния и изглеждаше доста вероятно да наеме Стив Морган и Пако Дейвис за пазачи. Бишоп внимателно бе организирал пристигането им тук, а освен това се бе погрижил в този решителен момент да няма други мъже в Сан Антонио, които да отговарят на строгите изисквания на Брандън. Мъжът, когото Брандън се канеше да наеме, внезапно бе получил предложение за много по-доходоносна работа — да закара един дилижанс до Санта Фе и вече бе заминал, а шерифът Тревър, който по случайност бе приятел на Бишоп, вече бе препоръчал на Брандън да наеме Стив Морган. Когато Брандън поиска да се срещнат, Стив щеше да му съобщи, че той вече работи с Пако Дейвис. И основите ще са положени.

Ако нищо не се обърка, дилижансът на Брандън трябва да е готов за заминаване след два-три дни.

Когато дойде ред на Бишоп да покаже картите си, той сложи на масата три аса и събра парите. Нищо няма да се обърка! Спомни си за предупреждението на Морган, че Соня Брандън може да не е особено доволна, ако го наемат, заради онзи инцидент в Ню Орлиънс. Но госпожа Брандън едва ли щеше да си признае пред съпруга си за старата любовна връзка, а Морган знаеше как да се оправя с жените. Когато ставаше дума за сигурността на страната му, Бишоп нямаше много скрупули. Сега лицето му бе добило каменно изражение и той се запита дали все пак не може да се възползва от старата връзка на Стив със Соня Брандън. Тя бе красива жена, но слаба. Не, едва ли щеше да каже нещо на съпруга си.

Като вдигна глава и срещна погледа на Стив Морган, Бишоп внезапно заяви:

— Мисля, че все пак може да си изкарате едно… хм… много приятно пътуване.

Стив ще разбере какво иска да каже!