Розмари Роджърс
Сладка дива любов (45)

45

Да бъдеш официалната любовница на Мигел Лопес все пак не беше чак толкова лошо, откри Джини, когато светското общество започна да се връща на талази в Мексико Сити след императора. Градът възвърна старото си лудешко веселие и тя ходеше на толкова много балове и вечеринки, както и по-рано, с тази разлика, че сега Мигел, а не граф Д’Арлинжан бе нейният „покровител“, а той съвсем не бе ревнив.

Водеше я на всички важни приеми и на обществени места беше предан и внимателен както винаги. Насаме той не настояваше сериозно почти за нищо, освен да му се отдава, когато я пожелае. А като любовник можеше да е много възбуждащ, макар и малко перверзен във вкусовете си. Джини не оставяше това да я разстройва. Пък и защо? Тя бе правила почти всичко, бе научила всички номера на проститутките. Какво значение имаше? Поне Мигел не я насилваше и винаги бе безупречно чистоплътен. Понякога я караше да се чувства, сякаш играе някаква игра — състезаваха се, като че бяха деца. А можеха да са напълно честни един с друг, нямаше нужда да се преструват.

Мигел Лопес обичаше да се показва с нея на обществени места — последната му придобивка. Доста пострадалата му репутация сега сякаш бе подобрена от това, че я бе измъкнал под носа на един френски благородник и при това почти в навечерието на сватбата им. Ако бе решила да си намери още един любовник, или дори повече от един, той щеше само да се изсмее и да я разпита за пикантни подробности. Бе започнал доста да я харесва, признаваше това, но не можеше да се каже, че е влюбен в нея. Все пак той бе женен и пазеше жена си на сигурно място в едно провинциално имение, защитена от покварата на града. И междувременно имаше други — не се стесняваше да си го признае.

Направи Джини своя довереница и й разказваше безкрайни истории за различните си завоевания, за любовниците си. Понякога дори стигаше до там, че да иска съвета или помощта й в някоя любовна афера.

— Представи си, chica — смееше се той — ти си първата жена, с която наистина мога да говоря съвсем честно. Ти превърна малката ни уговорка в истинско удоволствие.

— Ами твоята страна от сделката? — попита тя набързо. — Не си ли успял още да откриеш нещо?

— Търпение, querida, търпение! — предупреди я той. — Знаеш, че работя по въпроса, но в тези времена на нищо не може да се разчита, а и той изглежда доста труден за намиране човек — усмихна й се лениво Мигел, като си играеше с един неин кичур. — Знаеш ли, че някакви партизани на Порфирио са вдигнали във въздуха онази толкова трудно построена железница, която правеха в Пуебла? Да, въпреки всички предпазни мерки, които бяхме взели, те са се промъкнали през въоръжените ни постове като дим и разрушили всичко, постигнато с месеци тежък труд! И което е още по-лошо, после са се измъкнали безпрепятствено. На всичко отгоре това наистина е неприятна работа!

Тя се изправи.

— Какво се опитваш да ми кажеш? Мислиш ли, че той е един от тях?

— О, не се съмнявам, че той е измислил цялата история! Такъв многостранно развит талант. Той е толкова изобретателен човек, нали? Предполагам, че трябва да пратя някой при скъпата ми леля, контесата, за да я разпита за всичко — сигурен съм, че същевременно я е посетил. Казах ли ти колко бе омаяна от него? Аз бях доста отегчен, докато я слушах как не спира да приказва за това колко добре изглеждал, каква великолепна физика имал и… хм… другите му достойнства.

— О, върви по дяволите, Мигел, върви по дяволите! Наистина те мразя, когато си жесток като сега! — тя го заудря яростно, докато той я хвана за китките, все още през смях, и ги задържа над главата й, докато се наведе над нея.

— Мисля, че знам един начин да те накарам да забравиш колко ме мразиш — прошепна той и скоро след това бесните й протести утихнаха.

Това бе поражение, което обичаше да й нанася, и тя си помисли с леко пробождане колко много обичаше и Стив да прави това. Стив… Стив… Тя затвори очи. Това ще е нейното отмъщение към Мигел.

Въпреки почти непрекъснатите забавления, които предлагаше Мексико Сити, Джини имаше чувството, че времето се точи тягостно. Коледа дойде и отмина, дъждът се сипеше, а после слънцето се показваше и те умираха от жега. Продължаваше да натяква на Мигел за обещанието му, докато той й каза, че вече му става досадна и че прави каквото може. Крепеше я единствено мисълта, че Стив е още жив — поне в това можеше да я увери. И вече бе научила, че Мигел има свое особено чувство за чест, въпреки че бе толкова безпътен и циничен. Ако си направеше труда да обещае нещо, изпълняваше го.

Но напоследък Мигел бе твърде зает. Войната се развиваше много лошо — всички говореха само за това и Джини понякога си мислеше, че ще полудее, докато слушаше безкрайните дискусии и повторения на битките. Какъв беше смисълът? Сега вече се редяха победа след победа за хуаристите, а Максимилиан все още се колебаеше унесен и генералите му говореха единствено за деня, когато щели да изтласкат омразните бунтовници обратно към морето — с или без помощта на изменниците французи.

Сега вече бе сигурно, че френските войници си събираха багажа, за да се изтеглят. Император Луи Наполеон, зает с войната с Прусия, най-накрая се бе предал на непреклонните настоявания на американския секретар Стюърт. Обеща да изтегли войските си и помоли неколкократно Максимилиан, в унисон с австрийския император, да се откаже от това лудо начинание и да се върне в Европа.

Максимилиан, засегнат в гордостта си, вместо това слушаше подстрекателствата на генералите си. Бе обявил, че е приел Мексико за своя родина. Никога нямало да я напусне. Никога не можел да изостави преданите си имперски войски, нито всички онези, които са го подкрепяли в борбата срещу хуаристите. Слухове за жестокости, за мъчения и осакатявания на затворници, за масови екзекуции на победените имперски войски от страна на хуаристите започнаха да се носят из града.

— Казват, че това било само за да отмъстят за Черните укази и за това, което французите са им сторили, но нима две злини се равняват на една правда? — Агнес дьо Салм звучеше яростна. — Този Хуарес е чудовище! Знаеш ли, че е чистокръвен индианец? Ако беше испанец, можеше да е малко по-доблестен.

— А нима французите винаги са били доблестни? — отвърна Джини наранена. — Забравяш, Агнес, че съм била жертва на някои от техните жестокости.

Приятелката й хвърли странен поглед.

— Все забравям, че мъжът ти е на вражеската страна. А ти си тук, и то не с друг, а с Мигел. Сигурна ли си, че вие двамата не сте се свързали един с друг?

Джини се вгледа невярващо в другата жена.

— Да не би да ме обвиняваш в шпионаж? Наистина, Агнес, това вече е прекалено, дори и от теб! Ако знаех къде е Стив, щях да съм с него, без значение на чия страна!

— Джини, извинявай! Разбира се, че нямах предвид това. Просто тази проклета война ни е изнервила! Прощаваш ли ми?

Агнес обви шията й с ръце и за миг долепи лице до нейното.

— Скъпа — продължи тя — разбирам как се чувстваш. И повярвай ми, наистина ти желая късмет. Ти заслужаваш да ти се усмихне щастието.

Джини си помисли огорчено, че късметът явно я бе напуснал напълно. Мигел бе твърде зает с войната, за да й обърне повече от дежурното внимание. Тя ходеше по театри, приеми и балове, придружавана от мъже, които сякаш нямаха търпение да започнат да я докосват и да шепнат предложения в ухото й.

Често тези придружители бяха американци. Мексико Сити изглеждаше пълен с тях в момента. Търговци, вестникарски репортери, наемници със сурови лица. Всички дипломати се бяха преместили във Вера Круз, понеже дори Оризаба, колкото и да бе близо до Пуебла, сега бе застрашен от постоянно растящата и бавно напредваща армия на Порфирио Диас.

Хуаристките генерали Ескобедо и Корона, които печелеха победа след победа, продължаваха да настъпват от север и от запад. Паднаха Акапулко, Такско, дори Куернавака, където бе летният дворец на императора. Все повече богати земевладелци, които бяха подкрепяли имперската кауза напускаха Вера Круз — единственото пристанище, което принадлежеше на империята. Бегълци бяха задръстили всички пътища, които водеха до Вера Круз, като пътуваха охранявани в страх за живота си, понеже сега партизаните бяха навсякъде. Дръзките им набези се приближаваха дори до самата столица Мексико Сити.

„Къде ли е Стив?“ този въпрос постоянно тормозеше Джини. С Диас ли е? Дали не е станал един от онези партизани, от които всички се страхуват? Какво ще се случи?

Мишел Реми, все още огорчен и злопаметен, вече бе напуснал Мексико Сити и отиваше към Франция, когато към края на януари, французите правеха последните си приготовления, за да напуснат страната завинаги. Тръгнаха на последния си поход през територията на Мексико към пристанището Вера Круз, където военните им кораби вече ги очакваха. И императорът обяви усмихнат, че най-после е свободен. С верните си генерали щял да защитава Мексико сам.

— Горкият заблуден човек! — възкликна Джини, когато го чу. — Предани генерали, как пък не! Всички са главорези, които остават лоялни само защото знаят какво ги чака, ако хуаристите спечелят.

— Значи вече си и политикантка, а? — подкачи я Мигел.

Тази вечер изглеждаше в изключително добро настроение, въпреки всички лоши новини, които идваха напоследък.

Обличаха се за вечеринката в къщата на едни техни американски приятели и той застана зад нея, за да й помогне да си закопчае роклята. Джини леко се намръщи, докато гледаше лицето му в огледалото.

— Намислил си нещо, Мигел! Винаги познавам, когато имаш онази подозрително невинна усмивка на лицето си. Ще ми издадеш ли тайната или ще ме оставиш да чакам?

— Ех, ти ме познаваш твърде добре. Не мога да скрия нищо от теб! — той я шляпна отзад, когато закопча роклята й и продължи малко загадъчно: — Значи лешоядите продължават да се приближават към жертвата. Забелязала ли си колко много нови лица се мяркат напоследък, докато старите изчезват? Боя се, че Мексико Сити вече не е онова весело място, което бе някога. Да, всъщност е по-добре да не сме тук. Дочух слухове, че Максимилиан се канел скоро да се премести в Керетаро, за да организира защитата си — саркастичната му усмивка проблесна за момент. — Несъмнено ние ще тръгнем след него — верните му приятели. Последните му верни приятели! Освен онези от нас, които проявят повече разум и вместо това отидат във Вера Круз, дори и ако това означава да поемем рискове по тези претъпкани пътища и с тези партизани!

Нещо в тона на гласа му я накара да се обърне с лице към него, а копринената й пола прошумоля. Очите й се бяха разширили, почти умоляващи.

— Мигел! За бога, кажи ми! Чул си нещо.

— Но как бих могъл да науча някаква достоверна информация за един от враговете ни? Не мислиш ли, че ще се страхуват, че мога да издам местонахождението им? Все още имаме някаква армия, нали знаеш? — гласът му изведнъж стана рязък. — Не ме гледай така втренчено, сякаш съм разрушил всичките ти надежди, chica. Развесели се. Тази вечер възнамерявам да те запозная с един американски джентълмен, който със сигурност знае къде може да бъде открит мъжът ти. Някой си мистър Бишоп, който се представя за кореспондент на вестник „Вашингтон Стар“. Естествено, аз съм един от малкото хора, които по случайност знаят, че мистър Бишоп всъщност е агент на Съединените щати — още един от лешоядите, за съжаление. Но твоят Естебан някога е работел за него и имам причини да смятам, че все още поддържат връзка. Ще ви запозная, но ти трябва да свършиш останалото, querida. По очебийни причини не мога да си позволя да се забърквам в такава афера. Бъди дръзка, ако се наложи. Изнудвай го, използвай чара си!

Той я хвана под ръка, докато тя стоеше все така вцепенена и го гледаше втренчено.

— Не мислиш ли, че е време да тръгваме? Ще изпуснем великолепна вечеря, ако закъснеем, и освен това има една красива американска актриса, която ще ме чака с разтуптяно сърце. Хайде, Жинет.

Ако Джим Бишоп бе изненадан, когато разпозна в красивата „мадам Дюплеси“ съпругата на Стив Морган, той го прикри умело под скованото си официално държане. Джини от своя страна не можа да скрие шокираното си възклицание, когато позна същия мъж, който я бе предал на съпруга й по време на отдавнашната й сватба.

Мигел ги остави заедно, след като ги запозна и на мистър Бишоп не му оставаше друг избор, освен да предложи на мадам Дюплеси ръката си и да я придружи до масата. Когато тя настоя с тих глас да говори с него насаме по един много спешен въпрос, той само кимна любезно с глава, за да покаже, че е съгласен. Обаче малко по-късно изглеждаше шокиран, когато Джини го покани в апартамента си.

Тя се засмя малко нервно.

— Мистър Бишоп! Кълна се, че не възнамерявам да ви прелъстя. Но това наистина е най-уединеното място, за което се сещам. Слугите тази вечер не са на работа и, както виждате, Мигел си е намерил… приятелка, за да си запълва времето. Не очаквам да ме посети тази вечер. Няма ли да ми се доверите?

Той й даде много прям отговор, който я изненада:

— Наистина не знам, мадам. Но — той вдигна леко рамене и за момент на устните му заигра тънка усмивчица — вие май не ми оставяте друга алтернатива, нали? Много добре. Всъщност трябва да ви предупредя, че и аз имам да ви казвам някои неща.

Тя бе толкова развълнувана, толкова превъзбудена от очакване, че не можеше да яде и не знаеше какво говори на хората през останалата част от вечерта. Мигел галантно й бе отстъпил каретата си и когато накрая с облекчение излезе на прохладния нощен въздух, самият мистър Бишоп взе поводите, докато тя го упътваше.

Джини мина направо към въпроса, когато се разположиха удобно в малката гостна на апартамента. Предложи му шампанско, което той отказа с леко повдигане на веждата и след това тя се наведе напред, като се вгледа в него.

— Мистър Бишоп, искам да ме изпратите при съпруга ми. Не — побърза да добави тя, като забеляза как веждите му леко се събраха — моля ви не казвайте нищо, докато не ви обясня. Виждате ли, аз не знаех през всичките тези месеци, че той е жив и че е изпратен в затвора. Мислех, че са го екзекутирали! И не го предадох аз, трябва да ми повярвате. Това бе номер, който полковник Девери изигра и на двама ни. Накара Стив да повярва, че аз съм планирала всичко, а мен, че ще пощади живота му, ако… — тя прехапа устни и извърна глава за момент. — Май наистина е спазил обещанието си в известен смисъл! Но боже, само ако знаех!

Бишоп се изкашля притеснено.

— Наистина, мадам, не виждам смисъл да се… разстройвате толкова! Но що се отнася до това да ви изпратя при съпруга ви — това е съвсем друг въпрос! Трябва да разберете, че е абсолютно немислимо! Всъщност възнамерявах да ви помоля незабавно да напуснете Мексико Сити и да отидете във Вера Круз. Макар че е много трудно, мисля, че мога да уредя едно пътуване за вас. Баща ви, сенатор Брандън, е изключително загрижен за безопасността ви, както можете да си представите. Всъщност дори е говорил с президента Джонсън за това. Натоварен съм да се погрижа да се махнете оттук колкото е възможно по-скоро и трябва да ви напомня, мадам, че сега е само въпрос на месеци, а може би дори седмици, преди президента Хуарес да се върне в Мексико Сити, за да поеме властта в ръцете си. Вашето оставане тук е абсолютно немислимо, когато рискът от сражение вече е надвиснал!

— Мистър Бишоп! — очите на Джини просветнаха като зелени пламъчета, докато тя стисна зъби. — Няма да се оставя някой да ми нарежда какво да правя! Нито баща ми, нито дори самият президент на Съединените щати! Вече съм свикнала да се грижа за себе си и мога да продължа да го правя. Искам да видя съпруга си. Обичам го, не разбирате ли това? Няма и не мога да напусна Мексико, докато не говоря очи в очи с него, за да си изясним нещата помежду си. Не мога да го оставя да си мисли, че съм отговорна за това, което са сторили с него! Трябва да го видя! И ако вие не искате да ми помогнете, тогава ще отида да го търся сама. Да не мислите, че ми пука какво ще ми се случи? Не може да е по-лошо от това, което вече съм изстрадала.

— Мадам, настоявам — гласът на мистър Бишоп, обикновено толкова равнодушен, сега бе станал по-рязък от нетърпение, но Джини, която не го познаваше добре, не обърна внимание на този тревожен сигнал.

— Аз настоявам, мистър Бишоп. Стив Морган е мой съпруг и аз имам право да знам къде е той!

— Много добре, мадам — бледите сиви очи се вгледаха в нейните, докато тихият му глас продължи: — Мистър Морган е капитан в армията на генерал Порфирио Диас. Но освен това играе и друга роля, с пълното знание и съдействие на самия генерал Диас. Изпращат го на временни задачи по различно време с някои партизански групи — Бишоп си позволи лека усмивка. — Сигурен съм, че полковник Лопес може да ви каже поне толкова. Освен това, понеже Морган продължава да е таен агент на Съединените щати, поне на книга, той успява да се свърже и с мен или с някои от представителите ни тук. Обикновено е някъде в околностите на провинция Оаксака. Понякога дори още по на изток. Но се боя, че е почти невъзможно да се проследят точните му движения.

— Но нали казахте, че поддържа контакт с вас. Тогава как знаете къде да го намерите?

— Казах, мадам, че той поддържа контакт с мен — гласът на Бишоп бе сух. — Той е човекът, който се свързва с мен. Аз само уреждам нещата така, че да оставям съобщения, които да го чакат, ако имам да му кажа нещо важно. И дори не биваше да ви казвам толкова много. Наистина имате много подривно влияние, млада госпожо!

Той гледаше неодобрително, докато тя надигна чашата си с шампанско и я пресуши, за да си вдъхне смелост.

— Мистър Бишоп — рече тя най-накрая — не възнамерявам да се предам! Ясно ли се изразих? Няма да отида никъде, докато не се видя със съпруга си. А вие можете да ме изпратите при него. Предупреждавам ви — мога да бъда абсолютно безскрупулна, когато се наложи. И ще видя Стив отново!

— Трябва ли да разбирам, че ме заплашвате, мадам?

Непоклатимото равновесие на Бишоп за миг бе нарушено и изненадата пролича ясно в тона му.

— Ако искате да го наречете така — добре! — Джини вдигна нехайно рамене и го погледна право в очите. — Виждате ли, мистър Бишоп, няма да се отървете от мен, освен ако не видя съпруга си и говоря с него. Искам само един шанс. И след това, ако не ме иска, ще отида във Вера Круз или където ми кажете, без всякакви възражения.