Розмари Роджърс
Сладка дива любов (20)

20

Джини бе започнала да мрази тази стая, в която бе държана като затворник. Вече бе изминала цяла седмица и се чувстваше като пленница в някой султански харем. Дори тази стая, кадифената й килия, с прегърнатите в любовни пози тела на тавана, удобния шкаф с огледалата и луксозните плюшени кресла — всичко вътре й напомняше къде се намира и какво прави там.

Него го нямаше по цял ден и понякога дори до среднощ и тя почти бе загубила представа кога свършва денят и кога започва нощта. Публичният дом оживяваше нощем. През деня повечето момичета спяха. Сега вече знаеше, естествено, в какво място я бе довел и се измъчваше с въпроси и терзания за собственото си окаяно и унижено положение.

„Курва, аз съм неговата курва. Играчката му, помисли си тя. И още от самото начало не съм била нищо друго за него, освен едно ново изживяване — млада, глупава и прекалено лековерна девственица! О, боже, аз сама се хвърлих в обятията му, всъщност в известен смисъл сама си го изпросих. И сега ме държи в личния си бордей за собствено удоволствие. Но после — това бе мисълта, която я караше да трепери и да замръзва от страх, — по-късно, когато му омръзна, какво ще стори с мен? Аз знам твърде много… Той няма да смее да ме остави да си тръгна и когато приключи с това, което има да върши тук и което го задържа толкова дълго, какво ще се случи?“

В началото много бе плакала и непрекъснато кроеше планове за бягство. Но след няколко дни почти се примири. Стаята бе заключена — на прозорците имаше не само решетки, но и тежки кепенци. Ядене й носеше прислужницата индианка, но зад нея винаги се мотаеше Мануел със заредена пушка в ръка. Истеричните й изблици бяха посрещани със студени, безизразни лица и веднъж самата Лилас бе дошла да й обясни с нелепо дрезгав, дружелюбен тон как точно се отнася с непокорните си момичета.

— Естествено трябва да разбереш, скъпа моя, каква… как да се изразя… каква късметлийка си. Та ти имаш само един любовник. Но аз не мога да си позволя някой да ми създава проблеми — не е добре за дисциплината, а и момичетата се оплакват. Така че, разбираш ли, ако не се държиш прилично…

Ужасена и с чувство, че ще повърне, Джини бе съумяла да потисне избухванията си след това, като ограничи плача си до моментите, когато бе сама и заглушаваше риданията си във възглавницата.

Тя не получи никакво съчувствие от страна на Стив, който обикновено изглеждаше напрегнат и отнесен, когато забравяше за присъствието й.

За да мине по-бързо времето, а и понеже бе почти непоносимо самотна, поради липсата на всякаква компания, Джини започна, отначало свенливо, да си говори по малко с някои от „момичетата“ на Лилас, когато те влизаха любопитно под претекст, че й носят храната.

Една от тях, жизнерадостно момиче от френска Канада, което се наричаше Лорена, бе по-дружелюбна и по-мила от останалите, след като Джини свикна с начина, по който говореше — честно и без да увърта.

С течение на дните, Лорена започна да се отбива доста често да си побъбрят, облечена в яркия си сатенен халат. Сядаше и се прозяваше на леглото на Джини, а черните й очи блестяха, приятелски развеселени от очевидната наивност на новото момиче.

Също като останалите, Лорена говореше главно за мъже — какво обичат и какво не обичат в леглото, за странностите им. Мислеха, че Джини е голяма късметлийка, задето има любовник, който иска да я запази само за себе си. Още повече, че този любовник бе не кой да е, а Стив Морган.

Лорена каза на Джини без заобикалки, че е истинска глупачка, задето постоянно си мисли за бягство.

— И къде ще отидеш, ma petite? Обратно при твоя татко? Не, след това, казвам ти, вече е твърде късно! Това е проблемът, ако си „добра“ жена. След като някой мъж те има, значи ставаш „лоша“, а? Виж ме мен — аз съм курва, защото трябва да оцелея и работата е лесна. Тежката работа — например да си прислужница някъде, да миеш пода и прочие — това не е за мен! — Лорена леко потрепери. — След като моят любим бе убит с нож в една свада, научих бързо, че всички мъже са едни и същи. Искат да ги накараш да се чувстват добре, искат нещо различно, разбираш ли? Нещо, което добрите им женички няма да им дадат.

На Лорена не й трябваше много време, за да открие, че Джини не разбира. Като се засмя, тя обеща да я научи за мъжете.

— Понеже е възможно — каза тя свенливо, като повдигна влажните си черни очи, — ако някоя жена е много добра, много изкусна в леглото, да накара мъжа да полудее по нея. Дори да полудее толкова, че да се превърне в неин роб. Аз знам това.

Отегчена и без да има какво друго да прави, Джини се заслушваше въпреки волята си. Научаваше неща, за които дори не бе й помисляла. Лорена или някое от другите момичета идваха небрежно в стаята й, за да хапнат с нея и я забавляваха с подробности за любовника си от предната вечер. От време на време, ако някой мъж е бил прекалено груб, момичето можеше да е поразкрасено с някоя и друга синина. Лорена й призна, че веднъж бе спала с мъж, който искал да я бие и й предложил двеста долара бакшиш, ако му позволи.

— Тогава го направих заради парите, но след това никога повече, не, никога! — извика Лорена, като потрепери от спомена за болката.

— О, боже! Защо мъжете са такива зверове? — избухна Джини ужасена, а Лорена я потупа утешително по ръката.

— Е, може би не всички, нали? — очите й премигаха и тя хвърли кос, закачлив поглед към Джини. — Обещаваш ли да не ревнуваш? Твоят Стив — той е magnifique^[1] в леглото, знам това! Веднъж — но това бе много отдавна, скъпа, не ме намразвай заради това — прекарахме цяла нощ заедно и не се наложи да се преструвам нито веднъж. Той е истински жребец! Ти си късметлийка, малката!

— Късметлийка! — повтори Джини с горчивина и направи кисела физиономия. — Как можеш да кажеш това, когато знаеш, че не съм тук по собствено желание? Аз го мразя и ужасно се страхувам, Лорена. Какво ще стори той с мен?

Лорена сви рамене.

— В живота няма нищо сигурно. Кой може да каже какво ще направи един човек? Но мисля, че Стив те харесва повече, отколкото би си признал и може би повече, отколкото подозираш самата ти, малко невинно създание. Защо иначе ще бяга заедно с теб? Може би дори ще се ожени за теб някой ден, кой знае? Казваш, че той е бил първият мъж в живота ти — един мъж оценява това.

След като Лорена си тръгна, мислите на Джини бяха по-неприятни от обикновено. Ще се ожени за нея, как пък не! Лорена не знаеше, че Стив мисли, че ги преследват — Карл Хоскис и дори нейният скъп и прескъп Мишел. Тя естествено никога няма да му каже истината — нека си мисли най-лошото. Нека си мисли, че тя е имала и други мъже и ги предпочита пред него! А що се отнася до женитба — тя знаеше много добре какво мисли Стив по този въпрос.

— Жените превръщат брака в капан за мъжа — каза той веднъж. — Аз възнамерявам да стоя далеч от това, както и от любовта — още едно извинение за жените, за да се залепят и да оковат мъжа във верига, и да го държат на едно място. Аз съм волна птичка, скъпа, никога не мога да се застоя твърде дълго на едно място.

Тя не би се омъжила за него, дори ако той я моли за това на колене, дори и да е последния мъж на земята, закле се Джини. Някак ще успее да избяга от него, преди тя да му омръзне и да реши да се отърве от нея. Ще намери начин да си върне любовта и закрилата на баща си, който пък ще съумее да оправи нещата. Може би ще й разреши да се върне във Франция и даже никога да не се омъжи, поне ще има свободата сама да избира партньорите си. Може би ще стане като Нинон — известна куртизанка. „Ще бъда богата, да, и независима — хетера или куртизанка, но никога обикновена проститутка, помисли си тя разбунтувана — никога! И няма да го оставя да ме превърне в такава!“

Тя си повтори това за сетен път, като събираше сили за момента, когато той ще се върне в стаята, мръсен и уморен от път, отказвайки да й каже къде е бил или какво е правил.

Измина цяла седмица, после още един ден. Джини усещаше, че повече не може да издържа и постоянната горещина я изнервяше до краен предел. Искаше й се да крещи, да издере с нокти стените, които я ограждаха и да удря с юмруци по вратата, докато ръцете й се разкървавят.

Джини не очакваше внезапното завръщане на Стив точно преди обед и го изненада с начина, по които се нахвърли върху него.

— Защо не ме пускаш да изляза навън? Не виждаш ли, че аз бавно умирам, че се задушавам до смърт? За бога, Стив, чувствам, че ще полудея — това ли искаш да стане?

Той я дръпна настрана, погледна разкривеното й лице и страховито се намръщи.

— Овладей се, Джини! След миг трябва отново да тръгвам. Може да те взема с мен навън да пояздим тази вечер, ако се върна навреме.

— Но ти и преди си ме водил със себе си. Къде ходиш? Какво правиш? Защо не мога да дойда с теб сега?

Той й се усмихна със сериозен вид.

— Предполагам, че трябва да се чувствам поласкан от нетърпението ти да бъдеш с мен. Но не и днес, Джини. Търси ме цяла хайка и точно сега много са се доближили до мен. Аз ги подмамвам в друга посока и ги отдалечавам, за да можем да се махнем оттук.

Очите й се разшириха.

— Искаш да кажеш… да не би да искаш да кажеш, че всъщност те идват на помощ и вече са толкова близо? Защо не ме оставиш да си отида?

Той се бе извърнал от нея, но тя се втурна след него, като го дърпаше за ръката.

— Моля те! О, моля те, ако ме оставиш да си отида, ще се погрижа баща ми да ти плати… какъвто откуп посочиш! И ще ги накарам да спрат да те преследват, не разбираш ли? Тогава и ти ще си свободен!

Той изтръгна ръката си от нейната и я хвана за раменете, а пръстите му се впиха грубо в плътта й.

— Ще те държа при мен, докато е необходимо, докато имам нужда от теб. Съжалявам, Джини, но ти си ми силния коз, така да се каже. Тази хайка се води от един американски маршал и дори баща ти няма да може да го спре. Само фактът, че те държа при себе си ги кара да не се приближават твърде близо. Дочули са за доста злато, което е било разменено за пушки, разбираш ли, и затова… — той внезапно се засмя — затова се наложи да избягам през границата, като им давам възможност да ме зърнат от време на време и оставям след себе си следи, които те не могат да се въздържат да не последват. Това е като игра, мила. Жалко, че ти не можеш да се включиш.

— Мръсен, долен гадняр! — тя бързо се учеше да ругае и думите с лекота се изплъзнаха от устата й.

— Омръзна ми да те слушам как ругаеш — каза той и тя потрепери инстинктивно от равнодушния и студен тон на забележката му. — Всъщност вече ми писна и от натякванията ти, от злобните ти подмятания и от омразата, която сякаш ме лъхва в лицето в момента, в който прекрача прага. Тази вечер ще те оставя на мира, Джини, така че се наслаждавай на това!

Тя се извърна и го погледна стръвнишки. Той наистина го мислеше! Бе нахлупил отново шапката на главата си и надигаше едната от торбите си за седлото, за да я прехвърли през рамо. Вече бе до вратата.

— Но ти каза… Къде отиваш? — тя почти изкрещя в лицето му и видя как ъгълчетата на устните му се свиват.

— Ако държиш да знаеш, сладката ми, отивам в друга стая. Ще се изкъпя, ще се преоблека и после ще сляза долу, където ще играя на карти и ще си намеря жена, която не се дърпа и се държи добре с мен. Приятен ден! — той й се поклони любезно и саркастично, преди да излезе, като я остави вперила поглед във вратата.

Джини откри, че не я свърта на едно място, след като Стив си тръгна. Тя започна да кръстосва стаята напред-назад, а мислите й не й даваха мира. Мили боже, ами я си представи, че той не се върне. Какво ще стане, ако реши да продължи пътя си без нея? Дали я мразеше толкова много на свой ред, та да реши, че ще бъде голям майтап да я зареже тук и да я направи една от пачаврите на Лилас?

Облечена само в един ужасно тънък халат заради жегата, Джини ту крачеше нервно из стаята, ту се хвърляше на леглото и започваше да плаче, за да излее яда и опасенията си върху възглавницата. На нощната масичка до леглото й имаше масивен позлатен часовник и тя гледаше с омраза как стрелките се придвижват неуморно и безмилостно.

Заспа нервен и бурен сън и се събуди леко замаяна. Механично стана, прекоси стаята и запали лампите. Боже мили, вече бе седем часът! Къде беше той?

— Върни се, по дяволите! — ревеше тя яростно в смачканите си завивки. — Няма да остана тук, няма… Не можеш да постъпиш така с мен!

Но дали наистина не можеше? Студен, безмилостен, пресметлив — той бе всичко това. Може би е решил, че тя му тежи като камък на шията, че е прекалено опасна и прекалено опърничава, за да продължава да я води със себе си.

Стъпки, тежки и бавни, се приближиха по коридора, спряха пред вратата й, поколебаха се, а после продължиха. Чак след като човекът отмина, Джини осъзна, че бе затаила дъх, ужасена от страх. Чувала ги бе и преди — клиентите на Лилас, клиентите на момичетата, които минаваха покрай вратата й.

Мисълта, че е затворена като в капан тук, принудена да лежи и да очаква съдбата, която той бе замислил за нея, бе абсолютно непоносима. Но какъв друг избор имаше? Очите на Джини безпомощно се насочиха към прозореца. Но тя бе опитвала този изход и преди и видя, че решетките са твърде дебели и тежки, вградени в мазилката и зидарията. А зад решетките бяха кепенците, които я изолираха и никога не се отваряха, за да пропуснат светлина или свеж въздух.

Джини отново започна да крачи, този път по-нервно, като сплиташе и отпускаше ръце пред себе си. Той трябваше да се върне, трябваше!

Всеки път, когато пред вратата на Джини се чуваха стъпки, тя замръзваше, лицето й пребледняваше и после възвръщаше цвета си, когато отминеха. „Той ме превръща в пачавра, помисли си тя яростно и трескаво. Да, понеже аз ставам точно като тях — чакам, ослушвам се за стъпките на мъжа, който… който ще ме притежава тази вечер. Боже, не бива да го оставям да постъпва така с мен, трябва да се успокоя!“

Като отиде до масичката, Джини сграбчи гребена си и започна да го прекарва през косата си, като дърпаше злобно, докато главата започна да я боли и да пари. И по някакъв странен начин болката помогна — накара я да мисли по-ясно.

Видя се в широките, елегантно украсени огледала, които утрояваха отражението й — румени петна бяха избили по страните й, сякаш си бе сложила руж, а зелените й очи изглеждаха по-големи от всякога.

Покрай вратата й преминаха стъпки и после се върнаха. От другата страна на вратата се чу един глас. Звучеше пиянски, ако се съди как човекът преплиташе език.

— Хей… хей, вътре ли си? Ти ли си номер седем? Ти ли си малката червенокоса палавница, която тя ми обеща?

Онемяла и замръзнала от страх, Джини чу как дръжката на вратата се разтресе.

— Хей! Ще ме пуснеш ли да вляза или не? Мътните да те вземат, аз платих бая на Лилас, но ще ти дам още отгоре, ако наистина си такваз хубавелка, к’вато тя рече…

Тя дори не беше чула стъпките му, но ето, че вече бе тук! И червенокосата, която търсеше… Но не, не можеше да е истина! Той отново затропа по вратата и изруга. Тя трябваше само да си мълчи и някой щеше да дойде и да го махне от там. Разбира се, че ще стане така.

Но ако… ако… Джини не позволи на мислите й да продължат хода си и се втурна към вратата, като се залепи за бравата.

— Господине? Господине, мен ме държат заключена тук вътре, ще трябва да отворите вратата откъм вас, ако… искам да кажа, ако наистина желаете — тя се спря със закъснение и се опита да накара гласа си да прозвучи по-меко, по-примамливо.

Дали не го бяха пратили тук нарочно? Но в такъв случай, нямаше ли да му кажат, че вратата е заключена от външната страна? Нямаше ли да му кажат да влезе направо и да я изненада?

Но ако не го бяха пратили, а просто бе пиян и бе сбъркал номера на вратата, тогава…

„О, боже, помоли се тя наум, дано е много пиян, толкова пиян, че да мога лесно да се справя с него.“

Тя чу пиянски смях, после още суетене пред вратата и се запита, почти разплакана от напрежение, дали трябваше ключ, за да се отвори вратата. Не, тя не си спомняше Стив някога да е спирал, за да отключи — естествено щеше да чуе прищракване в ключалката. Тя отново се помоли:

— Нека никой да не влиза точно сега… още не!

Накрая Джини чу завъртането на бравата и отстъпи назад, когато вратата рязко се отвори и мъжът влетя в стаята. Преди да успее да каже и дума, тя бързо се наведе напред и като сграбчи гребена си, мушна най-тънката част на дръжката му между вратата и рамката й, само толкова, че да не се заключи отново.

— Ако… ако я оставиш да се затвори докрай, тогава и ти ще се окажеш заключен вътре — обясни тя задъхана.

— Това вече не ми се вижда чак толкова лоша идея, след като те видях, сладурче!

Джини се изправи предпазливо, като все още се движеше заднешком и надалеч от него, като се надяваше, че действията й няма да се окажат прекалено очевидни. Като видя как отворените дебели устни на мъжа се разтеглиха, когато той се засмя развеселен на собствената си духовитост и как я погледна, облизвайки устни, тя внезапно осъзна каква гледка представлява в очите му.

Бе облечена само с един тънък халат, който не скриваше нищо от похотливия му поглед. Косата и падаше свободно по раменете и гърба й. А сега внезапно бе обзета от опасения и сърцето й започна да бие лудо.

— Боже господи, този път Лилас наистина не ме е излъгала! Хубавелка — ти си истинско малко бижу! Ела тук, кукличке, няма нужда да се преструваш на невинно девойче пред стария Джордж. Ела да ме цункаш, а?

Като я погледна сладострастно, мъжът се спусна към нея и Джини се отдръпна със страх, без да смее да откъсне очи от лицето му.

— Моля ви, господине! О, моля ви, почакайте за секунда! Трябва да ме изслушате, трябва, моля ви!

Очите му бяха добили някакъв лъскав, животински поглед и тя видя големите му, месести и червендалести ръце, които се протягаха към нея. Мили боже, нима нямаше срам? Бе по-стар дори от собствения й баща — побелял, олисяващ мъж с шкембе, увиснало над колана му и воднисти сини очи. Той й се усмихваше лукаво, а очите му се бяха свили под ниското изпъкнало чело.

— Хайде, кукличке, Джордж обича млади диви кобилки, дето изгарят от нетърпение. Няма защо да се преструваш, казах ти. Дай една целувчица, първо целувчица, а?

Той се засмя, а на Джини почти й прилоша от ужас, когато осъзна, че вече нямаше накъде да отстъпва. Бедрата й усетиха ръба на леглото и тя почти изпищя.

— Господине! Ще ме изслушате ли за момент? — тя нервно облиза устни, като направи гласа си мек и подкупващ. — Закъде си се разбързал, ск… скъпи? Виж ме, тук съм, цялата съм твоя, но първо трябва да ме оставиш да ти кажа нещо — трябва да си търпелив с мен, разбираш ли? О, моля ви…!

Той не разбираше и тя размаха отчаяно ръце към него и опита пак:

— Аз… на мен ми е за първи път, моля ви, не разбирате ли? Затова тя ме държи заключена тук, за да не избягам, но вие, вие изглеждате толкова мил и сте… красив… почтен…

Той се бе спрял, олюлявайки се на петите си, за да я погледне неуверено и Джини усети лъч на надежда. Сега поне я слушаше! Тя направи гласа си колкото се може по-умоляващ, съзнаваща с безпокойство, че леглото е зад нея.

— Вие… веднага познах, че сте джентълмен… ще ми помогнете, нали? Те… те ме държат тук насила, но вие ще ме спасите, ще го направите, нали? — гласът й секна и тя видя как малките му очички се взряха в нея недоверчиво.

— Виж какво сега! Лилас ми каза, че ти си хубаво парче, червенокоса, и няма да ме накараш да съжалявам за парите си. Каза, че ще се позабавлявам с теб. Недей да ми цивриш сега, не ща ник’ви проблеми, искам само едно ебане…

Тя видя как я поглъща с очи, а езикът му се плъзва навън, за да навлажни дебелите му устни и усети как сърцето й пада в петите. О, боже, той трябваше да я чуе!

— Я стига си дрънкала… Ела тука и ме цункай, както ти рекох.

Джини се насили да му се усмихне и кокетно отметна глава.

— Ти си толкова едър и толкова силен, ами че ръцете ти ще ме смачкат на минутата! Защо не…

Като се ухили, той започна да се суети с колана си и тя каза бързо, като се наведе напред:

— Ти… ти сега трябва да действаш съвсем бавно, обещаваш ли? Аз… наистина не съм свикнала с всичко това и не знам…

— Виж к’во, кукличке, аз вече платих на Лилас. Не се опитвай да ми хвърляш прах в очите. Знам ви вас, курветата — колкот’ по-невинен вид имате, толкоз сте по-развратни. Хайде стига сме се лъгали!

— Но аз не съм курва! Не искам да бъда! Слушай, изглеждаш умен мъж, който не би се подвел от външния вид. Не искаш ли да си спечелиш една награда? Доста парички? Може би към десет хиляди долара. Ти сам ще посочиш цената си, ако ме върнеш обратно при баща ми.

Нещо в отчаяната настоятелност на гласа й, пръстите, които не спираше да кърши, най-после достигна до съзнанието на мъжа и той се спря, за да я погледне по-внимателно, колкото й да бе похотлив и пиян.

— Да не си луда? — тя се отчая, като видя как малките му свински очички бяха добили твърд поглед и по лицето му започваше да се изписва гняв. — Виж к’во, не съм се качил тука да си разигравам игрички! Знам що за фусти държи Лилас тук горе и нито една от вас, развратници, не седи тука против волята си.

— Казвам се Вирджиния Брандън. Брандън! За бога, няма ли само да ме изслушаш? Баща ми е сенатор от Калифорния и е разлепил обяви, че дава награда на този, който ме върне, знам това! Моля ви, само ме отведете със себе си!

— Ъхъ! — той поклащаше глава, все още с онзи похотлив поглед на лицето си и мръснишка усмивка. — Виж к’во, кукличке, първо ми пусни малко, пък после ще видим!

Подивяла от страх, тя го видя да си разкопчава колана и да сваля тирантите си, все още мазно ухилен.

— Хайде сега, трябва да бъдеш много мила с мен и аз ще видя к’во мога да направя, к’во ще кажеш?

Той посегна към нея, с все още смъкнати до глезените панталони и ръката му докосна леко гърдите й.

С уплашен и отчаян вик Джини се претърколи настрани през леглото и той се спусна след нея. Ръцете му вече бяха докопали халата й и го дърпаха.

— Не… не! Махни си мръсните ръце от мен!

— Ти си от тия, дет’ обичат да се бият, а? Искаш мъжът да се държи с тебе грубо? Старият Джордж ще си получи това, за което си е платил.

Тя се опита да се претърколи от другата страна на леглото, но ръцете му, които се опитваха да я достигнат, хванаха крака й и тя чу задавения му смях. С другата ръка посегна с разперени пръсти към слабините й и сега вече тя изпищя. Ръцете й се протегнаха и тя напипа нощната масичка — часовника!

Почти загубила разсъдък, Джини сви пръсти около него и го стовари с все сила върху главата на мъжа.

Той издаде дрезгав стон и тежкото му туловище се загърчи ужасно, преди да застине неподвижно с все още впити в нея пръсти.

Като хлипаше и продължаваше да трепери от ужас, Джини погледна към него. Мръсният, мазен стар гадняр! Заслужаваше си го! Дори и да го е убила, пак си го бе заслужил. Той вонеше на пот и непрани дрехи и тя чак сега забеляза, че през цялото време, дори когато се бе съблякъл, предвкусвайки насладата си от нея, той не си бе направил труда да свали ботушите си, нито мръсното си бельо.

Тя се измъкна от леглото, като разкъса остатъците от халата от тялото си и се втурна към гардероба. Слава богу, че поне имаше някакви дрехи — Лорена я бе съжалила и само два дни по-рано й бе донесла две рокли. Всичко, което Стив се бе сетил да й донесе досега, бе една памучна риза и пола за езда!

Нямаше време да се кипри. Джини взе първата рокля, която й попадна — зелена дреха от дантела и сатен, с дълбоко изрязано деколте и я навлече през глава. Пръстите й трепереха, докато закопчаваше малките копчета по нея. Тя изпитваше паника — истински страх, от който се тресеше като листо и я подтикваше да действа.

Като напъха крака във високото, неудобно сабо, Джини се втурна към огледалото и небрежно завърза косата си, като вдигна част от нея на кок и остави останалите къдрици да паднат по гърба й. Малко гланц за устни — ако някой я видеше, тя не трябва да изглежда по-различна от „момичетата“ и след това се дръпна от огледалото, като се препъваше към вратата и се спря само за миг, за да се увери, че мъжът все още бе в несвяст. Той помръдна. Боже, раздвижи се! И изстена. Като не искаше да види нищо повече, Джини избяга от стаята и се спря, само за да се увери, че вратата хлопна след нея.

Поне бе избягала от стаята си, но в тесния, тих коридор отвън тя отчаяно въздъхна, като се запита как ще успее да избяга от самата сграда. Задната врата бе изключена — Мануел не напускаше мястото си там, но стълбището, пред което стоеше сега, водеше надолу — без съмнение в самия салон.

Като напрегна слуха си, Джини чу една врата да се отваря и затваря някъде долу, чу подрънкване на пиано и женски глас, който пееше, примесен с мъжки смях. Там долу имаше хора, ярки светлини и говор. От всички тези мъже, които посещаваха салона на Лилас, не можеше да няма поне един, който ще е достатъчно почтен да й помогне. И ако се появи там долу, на публично място, те естествено не биха се опитали отново да я затворят.

Бързо, преди да има време да си помисли за всички рискове, които поемаше, Джини мина забързано покрай затворените врати и до площадката на стълбището, благодарна на мъждукащите розови лампиони, които Лилас държеше тук горе.

Стълбището леко се извиваше и докато тя заслиза възможно най-безшумно с ръце, хванати за парапета, Джини забеляза малкото фоайе с двукрила врата в единия край, която очевидно водеше към салона. Дишането й се ускори, докато почти се затича по последните няколко стъпала. Тук трябваше да има още една врата, просто не можеше да няма! Но когато стигна до края на стълбите, тя щеше да се разплаче от разочарование, понеже имаше само едно голямо огледало на една от стените, което отразяваше собственото и уплашено лице, а на отсрещната стена бе сложен един шкаф с дърворезба, на който бяха поставени поувехнали цветя.

Тя стоеше разколебана и докато се чудеше какво да прави, вратата се отвори и една двойка излезе през нея, смеейки се. Мъжът бе испанец или мексиканец, висок и строен, с тъмна коса и мустаци, а момичето бе Лорена. Той я бе прегърнал през кръста и те все още се смееха на някаква шега, когато Лорена видя Джини, която стоеше като закована на пода и зяпна с уста.

— Джини! О, chere, как можа…

— Ха, още една хубавица? Но откъде ви намира всички вас мадам Лилас?

Мъжът се засмя, като показа белите си, равни зъби.

— Може би, Лорена, и тя ще се присъедини към нас? Знаеш, че имам достатъчно пари, ще се издължа на мадам.

Преди Лорена да успее да каже каквото и да било или ухиленият мъж да допълни предложението им, Джини мина покрай тях и бързо влезе в салона, гонена от сляпа паника и отчаяние, които не можеше да овладее.

Уплашените й, търсещи очи се обърнаха бързо наляво и надясно и тя забеляза, че в голямата стая нямаше много хора. Барманът бършеше чаши зад дългия, извит барплот, а едно от момичетата, Сузи, седеше на пианото с предизвикателно кръстосани крака, за да се виждат обутите й в мрежести чорапи прасци и глезени, докато пееше някаква пиперлива нова балада.

Салонът бе не толкова широк, колкото дълъг и веднага щом зърна къде се намира входната врата, тя се втурна нататък, тичайки по-бързо от всякога.

Чу как Лорена извика след нея:

— Джини, спри! Не бива…

Изскочи през двукрилата врата и се затича слепешком, без да знае или да се интересува накъде бяга. Съзнаваше само, че трябва да тича и да не спира, за да избяга от това, което щеше да й приготви Стив, ако я видеше.

Тропането на собствените й токчета звучеше чудовищно гръмко по неравните павета. След това чу зад себе си други стъпки, обърна се и се втурна като преследвано животно по улицата, като смътно забеляза, че е тясна и прашна, а звукът на собственото й задъхано дишане отекваше в ушите й.

Косата й се разпусна и падна по лицето и раменете й, заслепявайки я, но тя продължи да тича. Усещаше потта, която се стичаше по тялото й, започна да се задъхва и осъзна с отчаяние, че се изморява и стъпките й вече започват да се влачат.

О, боже! Наистина ли се бе надявала, че ще избяга? Къде можеше да отиде? Една от обувките й се изу и тя се спъна. Опита се да се предпази и разпери ръце, но падна и се просна върху прашната, мръсна улица.

Остана да лежи там, хлипайки, с усещането, че всичките й сили са я напуснали и тя не може да помръдне. Нима имаше по-голямо падение от това?

Като отвори очи, видя ботушите му, застанал разкрачен пред лицето й. Трябва да е той — кой друг щеше да тръгне след нея? Гласът му се провлече подигравателно някъде над нея.

— Наистина, любов моя! Можеше да ми кажеш, че искаш да се поразходиш на чист въздух. Или може би си започнала да тъгуваш за компанията ми?

Без да й даде възможност да отговори на подигравките му, той се наведе, хвана я под мишниците и я изправи безцеремонно на крака.

Тя все още задъхано хлипаше и с приглушено, ядно възклицание той отвърза кърпата около врата си и започна да бърше с нея лицето й, докато пръстите му, все още хванали здраво и болезнено ръката й, я държаха неподвижно.

— Най-добре ще е да изглеждаш малко по-нормално от сега, когато те заведа обратно вътре — каза той хладно.

Джини диво се огледа наоколо и видя, че макар да й се стори, че бе пробягала километри, те бяха доста близо от отворените осветени врати на салона на Лилас. Воднист, неясен лунен рог светеше ниско в небето и на бледата му светлина тя видя колко бе гневен Стив — черните му вежди се бяха сключили в намръщено изражение, а устните му се бяха свили и стиснали вбесено.

— Хайде, идвай — каза той, като я разтърси. — Нали искаше разходка, малко забавление? Е, ще го получиш. Но първо се наведи и си вземи чехъла. Обуй го — няма да ти подхожда да ходиш боса като някоя индианка и селянка, нали?

— Моля те — промълви Джини завалено, но още преди да почне да го умолява, тя замълча и прехапа устни, понеже знаеше, че е безполезно.

Гняв, паника, надежда — всичко се изпари и я остави вледенена от пълно отчаяние. Тя вървеше мълчаливо до него и почти не усещаше здраво впитите му пръсти в ръката й, точно над лакътя.