Розмари Роджърс
Сладка дива любов (14)

14

Пап Уилкинс бе по-приказлив от обикновено, когато седнаха край огъня тази вечер. Бяха спрели да лагеруват късно в измамно прозрачния сумрак на равнините и възвишенията зад тях, които сякаш гризяха небето с назъбените си чукари.

— Все пак успяхме да преминем през прохода! — рече Пап ликуващо. — Боже мой, никога не съм се радвал, че около нас има индианци! Ама тия команчи, те са истински воини, проклетниците — единствените индианци, от които апахите бягат.

— Недей да си толкова сигурен, че апахите ще стоят надалеч кой знае колко… — предупреди Пако Дейвис с мекия си глас с испански акцент. — Те са свикнали да си правят каквото си искат по време на войната и по тия земи няма достатъчно кавалерия, за да ги спре да се ежат — поне не още.

Пап нервно засука белия си мустак.

— Да не се опитваш да ни кажеш, че според теб могат да ни нападнат? Да не сте видели следи от тях?

— Това са земите на апахите — повдигна рамене Пако. — Всъщност почти съм сигурен, че в момента ни наблюдават. И се опитват да решат дали да ни оставят да си вървим, или не.

— Във всеки случай ние ще сме подготвени за тях — каза Пап твърдоглаво. — Ще ми се да поизбия неколцина. Твърде често съм виждал к’во могат да направят тия дяволи… — продължи той, като сниши глас и някои от другите мъже се включиха.

От време на време Пако поглеждаше към Стив от другата страна на огъня, но тази вечер той бе оставил другите да говорят и Пако все се питаше дали мълчанието му не е свързано с момичето на Брандън. Какво се бе случило между тях двамата? Той не бе задавал въпроси, но познаваше Стив Морган. Жените го харесваха — може би защото на него очевидно не му пукаше и те бяха заинтригувани от безразсъдната смелост, която усещаха в него. Стив използваше жените. Вземаше ги, когато му се прииска и после ги оставяше. Повечето пъти жените знаеха, че това ще се случи — той не бе толкова жесток, че да ги остави с някакви илюзии. Но Джини Брандън бе различна. Тя бе твърде цивилизована, може би твърде наивна. Изглеждаше самото въплъщение на жената и устата й сякаш бе създадена за целувки, но не беше от този тип, който Стив харесваше. Тя бе прекалено уязвима, това е.

Тази вечер тя доста умело успяваше да се преструва, че се радва на компанията на Карл Хоскинс, който бе седнал толкова собственически до нея край по-малкия огън близо до дилижанса й. Флиртуваше открито с Карл, откакто пристигна Стив — прашен, с уморен и мрачен вид, без да размени и дума с никого, дори и с Пако.

Пако съжаляваше, че не я познава достатъчно добре, за да й каже: „Да загубиш златото на баща ти няма да те нарани, мис Брандън. Не и наполовина толкова зле, колкото ако се забъркаш с партньора ми.“

Джини щеше да се изненада, а дори и Пако, ако знаеха какво си мислеше Стив Морган зад мълчаливия си и почти мрачно усамотен вид тази вечер.

Би трябвало да си мисли за тези апахи, които бяха някъде навън в нощта и чакаха. Но той продължаваше да чува мекия, подигравателен смях на Джини Брандън, докато тя се докарваше пред Хоскинс. Неволно си спомни мекотата и вкуса на плътта й под устните му. Проклетият Брандън! Защо, по дяволите, трябваше да изпраща жените си да свършат черната работа вместо него? И проклетите усложнения, които Джини можеше да създаде, ако я остави. На нея не й е мястото тук, в дивия запад. Трябваше да си стои във Франция или в някой изтънчен салон за гости на изток.

Джини Брандън се бе облегнала на рамото на Карл Хоскинс и косата й хвърляше медночервени отблясъци на светлината на огъня. И без това Карл ще е по-подходящ за момиче като нея — ако отнеме девствеността й, той вероятно ще иска веднага да се оженят и по този начин, ако е достатъчно умен, ще има по-голям дял в печалбата от грандиозните планове на Брандън. А те двамата с Пако трябваше да прекъснат поне един от тези планове още в самото начало.

Внезапно Стив скочи на крака. Улови питащия поглед на Пако и се прозя така, че всички да го видят.

— Аз май ще си лягам. Мисля да стана преди изгрев утре, тъй че можеш да ги поведеш към шест, ако не се върна дотогава.

Той изчезна в тъмнината и Джини, въпреки че външно изглеждаше изцяло погълната от Карл, осъзна, че той си тръгва.

Значи си мислеше, че може да я пренебрегне? Споменът за това как едва ли не се бе хвърлила на врата му и за собствената й изненадваща реакция на почти бруталната интимност на ласките му тази сутрин, порумениха бузите й и тя се зарадва на топлия оранжев блясък на огъня, понеже никой нямаше да забележи. Отсега нататък, помисли си Джини злобно, тя ще е тази, която няма да забелязва присъствието му. Ще се държи все едно, че той не съществува, сякаш интерлюдията тази сутрин е била само приятно забавление за нея, способ да накара Карл да ревнува.

Джини меко се засмя на нещо, което Карл бе казал със съзнанието, че цяла вечер не бе откъсвал очи от нея. Той беше добра партия — хубав и цивилизован — нещо, което не можеше да се каже за Стив Морган.

Соня каза, че понеже всички са уморени и ще стават рано на другата сутрин, може би ще е най-добре да си лягат. Джини й се усмихна неискрено в отговор и помоли да я оставят да поседи още малко до огъня. Тя улови киселата физиономия, която направи Соня, но предпочете да се престори, че не я е забелязала.

Двамата с Карл седяха до огъня, докато и последните въглени догоряха и тя се загърна с шала, който той предвидливо й бе донесъл по-рано. Бяха сами, с изключение на готвача, който лежеше завит в одеялото си до дилижанса.

Ръката на Карл бе около кръста й. Тя усети топлия му дъх върху слепоочията си, когато леко я целуна.

Ако бе Стив Морган, нямаше да се задоволи с това, помисли си тя ядосана. Защо Карл не повдигнеше лицето й към своето, за да я целуне? Всички други спяха, защо не направи нещо? „Все забравям, че Карл е джентълмен, помисли си тя. Той не е човек, който ще дръпне една жена грубо в прегръдките си и ще я целува, докато остане без дъх. Той не би…“

Сякаш усетил мислите й, той каза колебливо:

— Джини? Може би е време да те изпратя до дилижанса ти. Соня може да си помисли…

На нея й се щеше да отвърне: „Толкова ли те е грижа какво ще си помислят всички останали? Не искаш ли да ме целунеш, Карл?“

Но вместо това само сънено промълви съгласието си и го остави да й помогне да се изправи.

В малкото тъмно място между дилижанса й и следващия, той я изненада, като я взе неуверено в обятията си, а устните му сякаш случайно намериха нейните.

Устата й бе мека, полуразтворена под неговата и окуражен от факта, че тя не се опита да се дръпне, Карл я целуна силно и почти отчаяно, като притисна тялото й по-близо до своето, за да усети натиска на гърдите й срещу себе си. Сега Карл бе убеден, че единствената й цел е била да го накара да ревнува, като отиде на езда със Стив тази сутрин… Може би внезапното й, неочаквано флиртуване с него бе само начин да каже на Карл да побърза — може би се е държал прекалено уважително, търпеливо и нежно с нея. Тази вечер бе усетил, че под меката женственост на Джини Брандън се таи едно диво животно. Нека й покаже, че освен джентълмен е и мъж.

Карл усещаше как започва да се задъхва. Тялото й бе плътно притиснато в неговото и желанието му стана още по-голямо. О, боже, помисли си той, мили боже, тя е моя. Той можеше да я има и тя няма да го спре. В този момент забрави коя е тя и кой е той. Усещаше само мъжката си нужда, мекотата на женското й тяло. Отдавна не бе спал с жена — твърде отдавна. Почти неволно ръцете му се протегнаха около нея и той чу леката й въздишка. През цялото това време нито бе отвръщала, нито бе протестирала, а само бе приемала целувките му, но сега той внезапно усети как ръцете й се вдигат и го отблъскват, а главата й се извива, за да избегне устните му. Каква бе тази игра, която играе тя, по дяволите? И след това му хрумна мисълта — да не би да я е изплашил с жара на целувките си?

— Не, Карл, недей! — шепнеше тя. Сега лицето й бе извърнато от неговото, а юмруците й все още се опитваха да го отблъснат.

— Джини, миличка, ти си толкова хубава, толкова…

— Карл — гласът й се бе повишил и звучеше по-заплашително, — стига толкова, Карл… Ти не бива… Ние не трябва…

— О, боже, Джини! Никога няма да те нараня, кълна се! Но ти ме влудяваш, просто като съм близо до теб…

Той разхлаби прегръдката си, макар че кръвта все още пулсираше буйно във вените му и го призоваваше да я грабне, да я притисне до дилижанса и да я накара да изпита същото желание като неговото. Но тя бе дъщеря на сенатор, почтена жена — не от тези, които човек може да насили или да съблазни за една нощ. Разбира се, тя ще иска да я ухажва, той трябва да внимава.

— Карл… аз… аз наистина мисля, че вече трябва да се прибирам, аз…

— Обичам те, Джини — каза той почти отчаяно, а ръцете му все още я държаха в прегръдките си. — Не бих направил нищо, което може да те нарани или да те разстрои, знаеш това. Искам да се оженя за теб, ако и ти ме харесваш. Ще говоря с баща ти.

— Не! — каза тя остро. — Карл, недей!

А след това, сякаш бе съжалила за остротата си, добави колебливо:

— Твърде рано е. Дори не съм те опознала както трябва. Та аз все още не познавам добре самата себе си!

Той не можеше да се стърпи. Колкото повече усещаше, че тя се дърпа, толкова повече я желаеше. Макар че мразеше да се моли, той не можа да спре думите си:

— Само още една целувка тогава, Джини. Моля те, мила, само още една. И повече няма да те притеснявам, обещавам да те оставя сама да решиш колко време ти е необходимо. Джини, нека те целуна…

Тъй като бе в капан и умишлено го бе поставила в тази невъзможна ситуация, Джини отново вдигна устни към Карл и затвори очи, за да не вижда онзи жаден, отчаян поглед в очите му. Устните на Карл пак се спуснаха върху нейните, целувките му бяха влажни и търсещи и тя трепна, без да успее да се овладее — трепване, което той взе за желание. Защо не можеше да изпита нищо, когато Карл я целува? Преди минути бе жадувала за целувките му, нарочно го бе довела до този момент, но когато я обгърна с ръце тя почувства единствено, че се сковава, а когато я целуна, изпита само леко отвращение. Сега усещаше, че не може да понася устните му върху своите нито секунда повече. Инстинктивно започна яростно да го отблъсква, докато той я пусна. Тя промълви:

— Съжалявам, Карл!

После повдигна полата си и тръгна обратно към прикритието на угасналия огън и дилижанса й. И само силното самообладание й позволи да изчака да влезе вътре, преди да сграбчи една влажна кърпичка и да изтрие яростно устните си, за да заличи следите от целувките му.

Соня се обади тихо от леглото си:

— Джини? Всичко наред ли е, мила?

— Да. Извинявай, ако те събудих. Ужасно е горещо, това е всичко!

В следващия момент Джини се срамуваше от себе си, задето думите й прозвучаха почти грубо. Горката Соня! И горкият Карл, помисли си тя, докато сваляше комбинезона си и си лягаше. Какво ми става?

Джини имаше чувството, че току-що си е легнала, когато на следващата сутрин лагерът бе събуден от викове и тропот на развълнувани мъже. Пап Уилкинс съобщи новината. Един от пазачите, които бе изпратил на пост през нощта, бил намерен мъртъв със стрела на апах в гърдите, а тялото му още не било изстинало. И освен това се опитали да подплашат стадото, но не успели, защото тази порода не били толкова плашливи, колкото тези с дългите рога.

— Добре, че каубоите бяха подготвени, че се задава беля — обясни той накратко, докато бързо оседлаваха конете. — Застреляли няколко апахи, но проклетите негодници си отнесли мъртвите, както правят обикновено.

Джини трябваше да прехапе устни, за да не зададе въпроса, който напираше да излезе:

— Къде са пазачите?

Тя си спомни, че снощи Стив Морган бе казал, че ще тръгне преди съмване. Ако…

За нейна изненада, Соня зададе въпроса:

— Господин Уилкинс, само минутка, моля ви! Пазачите ни, те добре ли са?

— Именно Морган откри бедния Блеки. Той потегли след апахите и прати Дейвис да предупреди мъжете, дето се грижат за стадото. Явно е стигнал дотам точно навреме. Казаха, че по петите му имало към шестима апахи, които крещели след него.

Като видя лицата на жените, Пап Уилкинс набързо добави, че не трябва да се безпокоят — те ще се придвижват много бавно и покрай всеки дилижанс ще яздят въоръжени мъже.

Джош настояваше да кара дилижанса, а Соня седеше до нея със заредена пушка в скута си. Слава богу, че Соня умееше да си служи с пушка. И слава богу за успокоителното въздействие на пистолета, който бе мушнала в джоба на роклята си. Все още всичко й изглеждаше нереално. Те бяха пропътували всички тези мили, без да срещнат враждебно настроени индианци, а сега знаеше, че някъде там бродеха червенокожи мъже със сурови лица, в чиито гърди гореше омраза към всички бели и желание да убиват. Не, на нея й се струваше невъзможно!

Спряха точно преди пладне, когато Стив Морган се върна с коня си назад, за да поговори с Пап Уилкинс, а вагоните с лекота застанаха в кръг след многобройните тренировки. Но това, щеше да открие Джини, не бе обичайната обедна дрямка. Щяха да се приготвят да се отбраняват. Мъжете вече бяха започнали да работят мрачно и усърдно, местеха конете в набързо построено убежище, покриваха дилижансите с много дебели платна, опънати от единия до другия им край и ги свързваха един с друг с тежки вериги.

Нямаше време за въпроси. Като прехапа устни, Джини трябваше да се хване на работа, да помогне на Соня и Тили да натрупат кутии и всякакви тежки предмети откъм тази страна на дилижанса, от която щяха да ги нападнат, а между тях оставяха място за пушките. После трябваше да пълнят патрони, да раздават допълнително барут и олово на мъжете. Соня работеше мълчаливо, а по бледото й лице бяха избили капчици пот. Тили бе направо ужасена, а обикновено чевръстите й пръсти сега бяха като вързани.

От дочутите разговори на мъжете бяха разбрали, че има голяма група апахи, скрити някъде в скалите пред тях. Мъже, които наричаха тези огромни и страшни земи свой дом и познаваха всяка педя наоколо. Джини не можеше да събере мислите си. Тя се страхуваше и все пак усещането за нереалност не я напускаше. Струваше й се невъзможно да бъде в средата на този странен и непознат пущинак, вместо в безопасния си дом в обичната й Франция. Сега Калифорния изглеждаше на светлинни години разстояние. Дали някога щеше да стигне дотам, дали някои от тях щеше да стигне? И дори грандиозният план на баща й, тежкото злато, скрито толкова умело в двойното дъно на дилижанса им — дори то изглеждаше част от някакъв сън.

Какво ще стане? Кога ще нападнат? Ако затвореше очи за миг, Джини си ги представяше — орда воини с боядисани лица и тела, размахали оръжията си с боен вик на уста. Тя внезапно се сети как Стив Морган бе пристигнал в лагера през онази вечер с предизвикателни крясъци като команч, а сините му очи бяха пламнали от вълнение. И после й хрумна забранената срамна мисъл: „Защо трябва да си мисля за него? Защо целувките на Карл не ме карат да се чувствам подкосена и безпомощна?“

Тя бе видяла Карл тази сутрин и той й се усмихна малко гузно, но сега бе зает с приготовленията за отбрана. Изведнъж, около два часа по-късно, тя вдигна поглед от пушката, която зареждаше и го видя да стои пред нея със сериозно изражение.

— Ще трябва да ида с някои от момчетата да се погрижа за стадото, но ще се върна веднага щом мога.

Като сметна мълчанието й за загриженост, той каза успокоително:

— Не се тревожи, Джини. Не е много вероятно да ни нападнат още сега. Преди малко говорих с Пако Дейвис и той каза, че те все още оплакват мъртвите си от тази сутрин. Каза, че това продължавало доста. Но аз трябва да се погрижа стадото да бъде прибрано на някое безопасно място за нощувка.

— Пази се, Карл.

Нямаше какво друго да каже. Той се наведе от коня си и хвана ръката й, като я задържа и я стисна малко повече, отколкото бе нужно.

— Ще внимавам. Има защо. А ти да стоиш в дилижанса, чуваш ли? Във всеки случай не излизай от прикритието си.

Тя мълчаливо гледаше как се отдалечава и внезапно усети, че Тили е застанала до нея.

— Бива си го — какъв красавец — изкоментира Тили и Джини се запита доколко наблюдателно бе момичето.

Готвачът вече бе запалил огъня и с неохотната помощ на Зак бе започнал да приготвя вечерята. От време на време някой от мъжете идваше до тях и си наливаше чаша горещо кафе.

Соня си почиваше, след като бе заявила, че няма да може да мигне тази нощ и Джини, която се бе съгласила наум с втората си майка, каза на Тили, че и тя ще иде да полегне.

— Божичко, мис Джини, как може някой да си почива, като знае, че всеки момент тия изрисувани дяволи може да ни връхлетят?

— Казах ти, Тили, направили сме всичко, което е по силите ни. Освен това имаме достатъчно мъже и пушки, за да задържим една малка армия. Татко се погрижи за това, преди да напуснем Сан Антонио. Те ще се опитат да ни нападнат и ние ще ги прогоним. И това ще е всичко.

Думите на Джини звучаха по-смело в ушите, отколкото в мислите й, но след като ги каза се почувства по-добре. Слънцето прежуряше право над нея, а жарта му сякаш попиваше в тялото й. Бе млада и жива и дори не можеше да си помисли, че съществува вероятност да умре.

„И все пак, помисли си тя малко по-късно, докато отиваше с Тили да напълнят манерките си от дилижанса за вода, ако трябва да умра утре, в този момент ще съжалявам, защото все още не съм живяла истински. Има толкова много неща, които не съм изпитала или пък съм преживяла само наполовина, има толкова много неща, които искам да науча, преди да умра.“

Щеше да си спомни тази мисъл по-късно, когато нощта се спусна и лунният рог се появи на небето, а индианците все още не ги бяха нападнали след безкрайните часове на очакване. Бяха вечеряли рано, макар че никой нямаше особен апетит и единственият огън, който им бе разрешено да запалят бе много малък, не повече от шепа жарава в малка дупка в земята. Два големи кафеника бяха поставени върху жарта, за да стоят топли, но тази вечер никой не се шегуваше и не приказваше както обикновено.

Бяха чакали цял следобед, наежени и напрегнати и нищо не се бе случило. А Пако Дейвис, като хвърли успокоителен поглед на жените, каза, че апахите рядко нападат нощем.

— Обаче трябва да внимаваме призори — подхвърли той към Пап Уилкинс. — Те смятат, че това е най-доброто време да завариш някого неподготвен, след като е стоял буден цяла нощ и тъкмо е започнало да му се приспива.

— Нас обаче няма да ни хванат задрямали! — закани се Пап твърдо. Белобрадото му лице изглеждаше мрачно и остро в полумрака.

Джини си спомни за историята, която бе чула да разказват за Пап. Той се върнал един ден и намерил къщата си изгорена, жена си и дъщеря си убити и посечени. Това трябва да е ужасен спомен, помисли си тя, и сигурно го измъчва постоянно. Нищо чудно, че толкова мрази индианците!

А Стив Морган, който с меката си, странно грациозна походка напомняше индианец, дори бе живял сред тях и се бе бил заедно с тях. Тя си спомни за скалповете на апахи по седлото му и потрепери. Той бе жесток човек. Не би се поколебал да се бие заедно с индианците и срещу тях и би убил бял човек със същата лекота, с която и индианец. За пари. Той бе само един наемник и нищо повече и тя трябва постоянно да си напомня за това, особено когато очите им се срещаха.

Нощта бе паднала върху равнините и чукарите, но все още бе полутъмно. Движението на вятъра можеше да е движение на апахи, които пълзят по корем като змии, безшумни точно като тях. Мъжете се редуваха да стоят будни, докато останалите спяха под вагоните.

Малката полянка в центъра на кръга от дилижанси изглеждаше напълно безлюдна, когато Джини, събудена от ярката луна и нощните шумове, дръпна настрана платнището, за да погледне навън. Тази вечер дори готвачът спеше в дилижанса си, скрит като останалите мъже от очи, които можеха да го наблюдават.

Тя знаеше, че малко по-нататък спи Стив Морган под тежката кола, в която държаха резервните си амуниции и пушки. Когато Пако бе казал полу на шега, че той самият никога не би легнал там, където някоя случайна горяща стрела може да вдигне дилижанса във въздуха, Стив само сви рамене със смях и отвърна:

— За мен няма значение. Аз ще спя там.

Тя го видя как взема одеялото си и го постила под дилижанса и почти не усети ръката на Карл върху своята.

— Джини — прошепна той, — пази се. Опитай се да поспиш.

Тя обеща, че ще се опита и въпреки това сега, когато Тили и дори Соня бяха дълбоко заспали, уморени от дългото бдение, тя не можеше да затвори очи.

Бе непоносимо горещо и задушно под тежкото платнище върху дилижанса. Тук няма достатъчно въздух, а навън вятърът свеждаше високата трева и койотите виеха. „Страх ме е, помисли си тя и после бързо се поправи: не, не ме е страх, просто… просто съм неспокойна. Заради чакането, бездействието, неизвестността. И фактът, че съм сама.“

Тя почти се изкуши да вдигне достатъчно шум, та да събуди Соня, за да могат да се сгушат заедно и да споделят страховете си.

Джини отново вдигна платнището и погледът й бе привлечен от бледата светлина на въглените и черните очертания на кафеничето. Ако изпиеше чаша горещо кафе, може би щеше й помогне, макар че това кафе, което пиеха на запад, не приличаше на онова, което познаваше — можеше да се търпи само когато се пие много горещо, така че топлината да отнеме част от горчилката.

Беше се съблякла да си ляга и носеше само най-тънката си нощница, но сега почти машинално дръпна запотената дреха над главата си и си сложи една от памучните рокли. Почувства се странно, едва ли не възбудена от допира на мекия плат до голата си кожа. Защо жените трябваше да носят толкова много неща под дрехите си?

Като прескочи внимателно постелята на Тили, Джини повдигна платнището на дилижанса и излезе.

После не можеше да си спомни дали някак бе предугадила или само бе разбрала, че това ще се случи. Тя клекна до тлеещия огън, пресегна се към кафеничето и усети ръцете му в косите си. Не можеше да се движи, не се и обърна, но знаеше кой е зад нея, сякаш го бе чакала.

— Не трябва да си тук.

— Знам, но не можех да заспя. А ти защо не спиш?

Тя все още не бе извърнала глава, но чу как той меко се засмя.

— Аз спя леко. И все пак…

Ръцете му бавно се смъкнаха към шията й, вдигнаха тежката й плитка и тя трепна от топлото, милващо докосване на устните му.

— В такива нощи, когато дори вятърът е горещ, койотите вият към луната, а аз знам, че се задава битка и обикновено не спя много. Ще ми се да ида да пояздя или само да потичам като апахите без значение накъде.

Тя бързо се обърна, опитвайки се да разчете израза на лицето му в мрака.

— Но ти си мъж. Ако не тази нощ, ще имаш други. Свободен си да яздиш където си искаш и когато си искаш. Толкова е ограничаващо да си жена — трябва да чакаш, докато някой те придружи. Понякога си мисля, че да си жена е по-лошо, отколкото да си дете — ние разсъждаваме и чувстваме като възрастни, но не ни се разрешава да показваме, че сме такива.

— Затова ли не можеш да спиш? Защото се чувстваш разгневена и неспокойна?

И двамата бяха коленичили и се гледаха в очите. Пръстите й нервно подръпваха полата й, докато той не сложи ръка върху нейната и спря движението й.

— Бих искала… Изглежда винаги, когато се срещаме или се караме, или… или… Не може ли да поговорим?

— Сега не е нито мястото, нито времето да си говорим и аз не съм настроен да си играя на джентълмен и да флиртувам с теб под звездите, Джини Брандън — каза той грубо.

Преди тя да успее да отговори, той я бе изправил на крака, хващайки я с две ръце.

— Ако знаеш какво е добре за теб — продължи той, все още с нотка на сдържана грубост в гласа си, — ще си хванеш полите и ще се върнеш да си легнеш, за да досънуваш хубавите си непорочни сънища. Защото ако останеш тук, ще те взема с мен под дилижанса ми и ще се любя с теб. Знаеш това, нали?

Той бе толкова близо до нея, помисли си тя трескаво. Нямаше време за мислене, а и как можеше да мисли трезво, когато той вече я отвеждаше със себе си?

Под фургона бе топло и тъмно като в пещера, където двамата бяха сами. Докато той лягаше до нея, тялото й остана сковано и безжизнено — като дъска, помисли си Джини, която ще се разцепи и ще се счупи, ако той я докосне. Тогава ръцете му я притиснаха плътно до тялото му и след малко тя усети как започва да се успокоява, понеже Стив не правеше нищо друго. Прегръщаше я мълчаливо и тя чувстваше топлия му дъх на бузата си. След като се поотпусна, Джини започна да трепери. Колкото и да бе объркана, намери сили да промълви:

— Аз… аз дори не знам какво… какво би трябвало да правя… какво…

— Шшт. Не трябва да правиш нищо. Аз само ще те целуна, това е всичко. Обърни лицето си към мен, Джини.

Слепешком, без да смее да отвори очи, тя приближи лицето си към неговото и той продължи да я целува дълго, докато част от топлината на тялото и устните му проникна в нея и тя започна да отвръща на целувките му. Нежно и внимателно, докато се целуваха, усети как той разпуска косата й по гърба и раменете й.

Устните му пълзяха бавно и сладостно от устата до ухото й и след миг почувства, че той заравя лице в косите й. Усети вълнението в него и в себе си и искаше да заговори, да му каже, че се страхува, ала устата му се спусна върху нейната и вече бе твърде късно.

Ръцете му се преместиха върху гърдите й и заслизаха надолу по цялото й тяло, като изследваха всяка негова извивка през тънката памучна рокля. Когато започна да разкопчава дрехата й, тя се разтрепери, но не можеше да се помръдне, за да му попречи, точно както и той не би могъл да се спре.

Докато устните й все още бяха впити в неговите, а ръцете й — обвити около шията му, Джини с усилие на волята си наложи да се остави послушно в ръцете му. Тя бе жадувала за това — с една част на съзнанието си усещаше, че може би е искала да легне до него точно по този начин още от самото начало, когато той за първи път я бе сграбчил и я бе целунал толкова брутално. Но никога не си бе представяла, че реалността ще бъде такава — онова, което шепнешком бяха обсъждали с приятелките й в пансиона, сякаш бе нещо ужасно и страшно, но неизбежно — „онова, което мъжът и жената правят заедно“ — нямаше нищо общо с това, което се случваше в този момент!

Докато все още я обсипваше с целувки, той леко разхлаби прегръдката си и Джини отново потрепери, когато усети как роклята, последната й броня, се смъква от тялото й. Не предполагаше, че той ще иска да е чисто гола. Успя да овладее инстинктивния си срам и протестите, които напираха в гърлото й, само като затвори плътно очи и стисна зъби.

Накрая, слава богу, той най-после разбра точно какво трябва да прави и как да заглуши негласните й опасения. Въпреки цялата си предишна грубост и рязкост, сега бе изненадващо нежен с нея, а ръцете му търпеливо галеха треперещото й тяло.

След като покри тялото й със своето, което все още бе напълно облечено, и преметна крак върху нея, за да я усмири, ръцете му продължиха да я изследват, а пръстите му изгаряха кожата й като огън.

Тя почувства устните му върху гърдите си. Езикът му играеше по зърната й, докато тя започна да стене с приглушен, странен и нечленоразделен звук, а в същото време ръцете му изненадващо се смъкнаха надолу.

— Недей, любов моя, не кръстосван краката си. Тялото ти е толкова красиво. Няма защо да се срамуваш от него.

Той целуваше косата, очите и лицето й, пулсиращата вена в трапчинката на шията й и после пак се връщаше до гърдите, докато тя се стопли и отново бе изцяло погълната от същите диви и необясними емоции, обзели я по-рано, когато я бе прегърнал и целунал последния път горе на хълма.

Внезапно ръцете му се мушнаха между бедрата й, галейки много нежно кожата от вътрешната им страна и се прокраднаха нагоре. Когато пръстите му я докоснаха, тя нададе инстинктивен неразбираем вик и той го заглуши с уста.

— Стой мирно, любов моя… Аз ще бъда много нежен… Само стой мирно…

Той й говореше тихо и успокоително, сякаш бе дива кобилка, която трябваше да опитоми и усмири, за да я обязди за първи път и след малко Джини забрави коя е тя и кой е той и се предаде, като остави пръстите му да отидат там, където искат. Тялото й се извиваше и се напрягаше срещу неговото, жадувайки за нещо, което още бе неразбираемо или непознато. Ръцете й се вдигнаха нагоре, за да го прегърнат все по-силно и по-силно, тя се притискаше към него, докато накрая се понесе във вихрушка от невероятни усещания, а после се върна с тръпка в действителността и отвори очи.

Джини усещаше, без действително да ги вижда, синевата на очите му, формата и вкуса на устните му върху своите, докато я целуваше бавно и нежно, а ръцете му сякаш я люлееха.

— О, боже — прошепна тя, — не съм и предполагала…

— Ти все още дори не подозираш, скъпа моя — каза й той нежно. — Не е само това. Сега ти ще ме съблечеш.

— Аз… аз не мога!

— Разбира се, че можеш. Няма от какво да се страхуваш, сега вече знаеш това, нали? И си стигнала твърде далече, за да се откажеш…

Но накрая, понеже пръстите й бяха разтреперани и непохватни, той трябваше да й помогне. Джини остана със затворени очи, докато той я накара да го погледне.

— Мъжкото тяло не е дори наполовина толкова тайнствено, колкото женското — подхвърли той закачливо. — Ти, скъпа, имаш предимството да държиш чувствата си скрити по-добре от мен.

— О! — възкликна тя почти уплашено, когато той постави ръката й върху себе си и се засмя.

— Само това ли ще кажеш? Преди малко бе по-изразителна.

— О, престани! Аз… караш ме да се чувствам… Притеснявам се, може би. Толкова ли е странно?

— Добре, мила, няма да те карам да бързаш. Да започнем от горе. Докосни ме. Или вече не си любопитна?

Бавно и колебливо, тя протегна двете си ръце и ги постави на гърдите му под ризата, с която все още бе облечен, като прокара пръсти върху мускулите, които изпъкваха под тях. Внезапно изследванията й спряха.

— Ти… имаш белег, ето тук… Ранен ли си бил?

— Рана от куршум. И ако продължаваш, ще откриеш още белези — най-вече от ножове и куршуми. Виждаш ли какъв безразсъден живот водя?

— Караш и мен да се чувствам безразсъдна.

Тя прошепна думите и той се обърна настрана и започна да я целува, а пръстите му се движеха много бавно по кожата на гърба и бедрата й.

Този път, когато отново успя да си поеме дъх, тя стана по-смела и усети, че иска да го докосне, иска да опознае здравото му мъжко тяло колкото своето. Ръцете й се движеха нетърпеливо, свалиха ризата от гърба му, откриха нови белези и мускули, които се движеха под пръстите й. Накрая започнаха да се местят по-бавно към гладкия му, стегнат корем, и тя усети как той се напряга и затаява дъх.

Усещането, че тя, с неопитните си ръце, може да го възбуди толкова, колкото той нея, я направи по-дръзка. Ръката й се спусна по-надолу, поколеба се и после го докосна, хвана го с ръка.

— О, Джини! — той почти изстена и после добави по-меко: — Ето, не беше чак толкова страшно, нали? Не, не махай ръката си, не и докато не съм те научил какво да правиш с нея, когато го държиш…

Ръката му й показа движението и той започна да я целува отново, този път силно и почти брутално.

Усети как я обръща по гръб и когато езикът му започна да рисува фигурки по кожата й, карайки я да настръхне, ръцете й го пуснаха. Този път без да се противи, тя го остави да раздалечи бедрата й и ръцете му бавно се плъзнаха между тях. Но когато главата му се сведе надолу, Джини усети как тялото й се изви като дъга, пръстите й хванаха косата му и тя почти изкрещя:

— Не! О, моля те, Стив, недей… Не мисля, че…

— За бога, Джини, там долу си толкова хубава, колкото… о, по дяволите — той сякаш се овладя, тялото му се смъкна бавно и неохотно върху нейното, а тежестта му я притисна безпомощна към земята.

— Твърде много бързам да те имам, но е дяволски трудно да се въздържиш… дяволски трудно е да помни човек, че ти си…

Тя усети допира му, усети твърдостта и нетърпението му и внезапно се почувства толкова уморена да чака, колкото и той.

— Вече не искам да бъда девствена. Искам да знам. Стив…

— Добре, скъпа, добре… Нека сложим край на проклетата ти девственост…

Коленете му бяха между бедрата й, като ги държаха раздалечени. Бе я хванал с ръце и тя усети как тялото му се опира за миг върху нейното, преди да се издигне, да застане неподвижно и след това да започне да прониква в нея, като спира с уста стенанията й.

В началото бе нежен, както бе обещал и много бавен, като я накара да се почувства почти в безопасност до момента, в които последва този последен ужасен тласък, който я поряза като нож и накара тялото й да се издигне нагоре в агония. Викът й бе заглушен от впитите в нея устни. Той остана в нея без да мърда, сякаш бяха залепени един за друг и тялото му бе част от нейното. А след това, около минута по-късно, започна да се движи отново, неуморно и ритмично, като не обръщаше внимание на борбата й, която постепенно, когато болката се уталожи и накрая изчезна, отстъпи място на някакво замаяно примирение.

Защо бе преминал толкова бързо от нежност към тази последна, зверска болка? Джини лежеше под него задъхана, с отворени очи и го гледаше в лицето, докато не освободи китките й и й каза да го прегърне.

— Ти… но ти ме нарани! — промълви тя обвинително, докато му се подчиняваше и ръцете й го обгръщаха.

— Вече никога няма да те боли, скъпа, ще става все по-хубаво…

Тя усети ръката му върху гърдите си, движенията му се ускориха и след малко тялото й се движеше заедно с неговото, в такт с ритъма му и тя започна да открива, че той е прав — вече не изпитваше болка, а само неудържимия зов на тялото му, което я увличаше със себе си.

Легнала под него, все още плътно притисната в обятията му, тя си помисли, че нищо не може да е същото след това, нищо. А после, като чу учестеното му дишане си каза, че сега вече знае какво е усещането да си с мъж. Ето какво било.

Беше странно, като се сетеше, че само преди няколко седмици той бе студен, суров и даже малко страховит непознат — мъж, когото не бе харесала и на когото не би се доверила. А тази вечер беше неин любовник. Джини започна да се пита за всички жени, които трябва да е имал, с които може би се е любил толкова нежно, както с нея. Дали е постъпил по същия начин с онази, която бе нарекъл Френчи? И след това, когато я взе в ръцете си като в люлка, Джини усети, че той отново се задвижва в нея и не искаше да си мисли за нищо друго, освен за факта, че я желае и бе направил всичко безупречно, и сигурно я обича, сигурно, иначе не би я прегръщал по този начин, нямаше да я целува толкова нежно и да я нарича „любов моя“.

Ръцете й се плъзнаха надолу по гърба му и усетиха как той напряга и отпуска мускулите си. Вдигнаха се отново, за да докоснат дългите кичури на врата му, които се накъдряха под пръстите й.

Много постепенно Джини усети как ритъмът на дишането му и напорите му се ускоряват и инстинктивно започна да се движи в синхрон с него. Отново усети вече познатата топлина и пулсиране в слабините си и изпъващите движения на тялото си, докато той я отвеждаше от забрава до удовлетворение и обратно.

И след това се почувства толкова слаба, крайниците й бяха толкова безжизнени, че тя едва намери сили да отвърне на целувките му или да протестира, когато той взе една чиста кърпичка, намокри я от манерката си и много внимателно попи горещото й потно тяло. Студената влага я накара да възкликне, когато той прокара мократа кърпа по гърдите, над корема и дори между бедрата й.

Помогна й да се облече въпреки неразбираемия й шепот, че все още е твърде уморена и не иска да се помръдне…

— Ако останеш тук при мен, ще се изкуша да се любя с теб цяла нощ — каза той меко, полушеговито. И след това добави по-трезво: — Забрави ли за апахите там навън? По-добре се върни в дилижанса си и поспи.

Той я заведе до колата й, целуна я леко и тя трябваше да се задоволи с това, както и с факта, че остана да я наблюдава, докато тя изпълзя вътре и дръпна платнището след себе си.