Розмари Роджърс
Сладка дива любов (6)

6

Джини се събуди късно на следващия ден. Още докато се протягаше и мързеливо се прозяваше, тя осъзна, че трябва да е почти обед или още по-късно, защото бе горещо и слънцето бе оставило широка жълта ивица на пода до прозореца. Прозорецът! Намръщи се, като си спомни за предната вечер — онези мъже и ужасните жени с тях. Въпреки плътно затворения прозорец, от който в стаята бе станало непоносимо задушно, звуците от съседната стая я бяха държали будна часове. А сега — каква част от деня вече бе пропуснала?

Като се протегна отново, Джини се изправи в леглото си и забеляза, че Тили е излязла, но за щастие бе оставила прозореца отворен, а щорите пуснати.

Очите й бяха подпухнали и с натежали клепачи и тя се позамисли дали да не остане в леглото, но този ден имаше да върши много неща — да разгледа града със Соня, да поседи на стария сенчест площад и да погледа минувачите. Добрата Соня, сигурно е казала на Тили да я остави да поспи до късно.

Преди решимостта й да отслабне, Джини бързо се измъкна от леглото. Копнееше да си вземе една вана, но сега нямаше време да я поръча и освен това бе гладна. Може би ако побързаше, щеше да има време да обядва долу.

Повечето от дрехите й все още не бяха разопаковани, но Тили бе приготвила няколко и ги бе оставила окачени в гардероба. Като съблече бледия си копринен халат, Джини вдигна косата си на кок и се обля с вода от каната на бюрото. По-добре да се изкъпе така, отколкото въобще да не се изкъпе, помисли си тя и се почувства доста поосвежена.

Джини си избра лека муселинена рокля, която не изглеждаше много смачкана, облече я и се огледа критично в малкото огледало. Кремавият й десен, изпъстрен с малки зелени и червени цветя, отиваше на бледата й кожа.

Разбира се, да си блед се считаше за модно, но въпреки това тя искаше страните й да бъдат по-румени. Понякога във Франция използваше руж, но Соня вече я бе предупредила, че хората тук бяха по-консервативни. Като погледна отражението си, Джини леко се ощипа по бузите и се намръщи на себе си. Ако можеше устата и да е по-малка, а челото й по-високо! Въпреки това лицето й не бе толкова лошо и често й казваха, че е красавица; което, макар да бе преувеличено, все пак я ласкаеше. „Предполагам, че не съм грозна“, каза си тя, като повдигна косата си високо над челото и остави няколко малки къдрици да се разпилеят по врата й. „Поне ушите ми са хубави, помисли си тя, и обичам да пробвам нови прически. Стига вече гладки, помпозни кокове.“ Следвайки примера на императрица Йожени, французойките бяха започнали да носят косите си по друг начин и сега се считаше за съвсем прилично да се виждат ушите на жената. Джини си бе пробила ушите, преди да тръгне за Америка и сега сложи любимите си общи — малки перли, оградени в старо злато, които бяха принадлежали на майка й.

Като се извърна от огледалото, Джини импулсивно отиде до прозореца и дръпна пердетата настрани, за да може да погледне какво става на улицата. Вече бе започнало да се стъмва, когато пристигнаха тук предишната вечер и сега всичко изглеждаше различно под лъчите на палещото слънце.

Жегата, отразена от малкия балкон точно пред прозореца, сякаш притъпи усещанията й.

Трябва да е малко след пладне, помисли си Джини, като закри очи с ръка. Прашната улица сякаш трептеше в маранята и нямаше никакъв вятър, за да охлади страните й. Тя заключи, че сигурно жегата кара хората да не излизат, понеже навън нямаше почти никакво движение. Конете, завързани за стълбовете по протежение на улицата, бяха навели глави. Няколко безделници играеха на зарове или пушеха на верандата на отсрещния бар.

Улицата бе широка, но по това време само някоя каруца или самотен ездач минаваше по нея. Казаха й, че през Сан Антонио редовно минават пощенски коли, че бил шумен, оживен град. Но този следобед изглеждаше ленив и полузаспал, почти прекалено тих.

До нея достигнаха гласове през неподвижния, нагорещен въздух. „Този град е много удобен за подслушване!“, помисли си Джини лукаво, но не се стърпя и се заслуша — може би поради нотката на напрегнатост в гласа, който заговори пръв.

— Той е в онази кръчма, Барт! Запил се е там с оня мелез, приятелчето му, още рано-рано. Искаш ли да го пришпорим малко?

— Не — вторият глас звучеше носов и равен. — Щом пие, значи го е страх. Аз ще почакам. Все някога ще излезе.

Любопитството накара Джини да се наведе малко и да погледне надолу. Трима мъже стояха на тротоара под прозореца й, без да подозират за присъствието й. Един от тях бе висок и доста слаб, облечен като човек от източните щати в черен костюм и модна шапка. Двамата му спътници носеха типични за запада дрехи.

Мъжът, на когото викаха Барт, отново заговори:

— Откри ли кой е?

— Тц. Вика, че се казвал Уитакър и уж бил дошъл с дилижанса. От Луизиана дотук.

— Той наистина не носи пищова си като пазач — намеси се третия мъж. — Аз поразпитах наоколо, Барт. Никои не може да го разпознае със сигурност, но чух един да казва, че бил от охраната на Барлоу & Сандърсън. Нещо като наемна ръка, от тези, дето не се застояват дълго на едно място.

Барт издаде къс, студен звук, който можеше да мине за смях.

— И аз съм такъв, Ед. И помня, че съм го виждал преди, макар че името, дето го използва, не ми е познато. В стаята на шерифа нямат снимката му за издирване, но се кълна, че дават награда за главата му.

— Тогава ти ще я прибереш, Барт. Ти си по-бърз от всеки друг стрелец, който съм виждал и предполагам, че и той го знае. Вчера той наистина си затрая, когато го предизвикваше, не е ли тъп?

Гласът на облечения в черно мъж внезапно прозвуча остро и опасно.

— Господин Кейси не хареса начина, по който бе прекарал фургоните през реката пред стадото. Каза, че му загубил ценно време. А на мен просто не ми харесва начина, по който се държи. Том, сигурен ли си, че му предаде съобщението ми?

— Разбира се, Барт. Ти ме видя да влизам вътре. Може да се е измъкнал през задния вход, може да не му е харесала идеята да се срещне с теб.

— Още по-малко ще му хареса, ако аз тръгна да го търся.

Джини стоеше неподвижна над мъжете. Устата й внезапно пресъхна, а сърцето й заби по-силно.

Човекът, когото чакаха, бе един от тези, които бе чула да разговарят предишната вечер. Какво съвпадение! Но тези мъже намекваха, че той се страхува, а не изглеждаше да е така. Тя си спомни хладнокръвната увереност в гласа му, когато каза, че ще убие Хайнс. Това трябва да бе онзи, когото наричаха Барт.

Какво щеше да се случи сега? Ще има ли дуел с пистолети? Джини знаеше, че трябва да затвори прозореца си. Да забрави всичко, което е чула и да слезе долу, където ще е в безопасност. Но някакво нездраво любопитство и вълнение я правеха безпомощна. Тя никога преди не бе наблюдавала дуел, а баща й беше казал, че на запад престрелките били често явление. „Искам да видя какво представляват, помисли си тя. Тук, горе, съм в безопасност. Искам да разбера. Ще излезе ли той от бара? Наистина ли е избягал?“

Някакъв инстинкт й подсказа, че тримата мъже, които дебнеха като хищни птици, бяха убийци. Те щяха да чакат, а някой щеше да излезе от този бар на слънце и да бъде застрелян.

Не искам да видя това, помисли си тя унесено, като се загледа в яркия блясък на прашната улица. И все пак нещо я задържаше там. Тя искаше да види как ще започне всичко… и как ще свърши.

С рязкост, която я стресна, Джини видя как врата на бара от другата страна на улицата се отваря. Двама мъже излязоха навън и се спряха в сянката на верандата.

— Убий го сега, Барт, докато очите му още не са привикнали към светлината — каза бързо един от мъжете.

Но облеченият в черно мъж се засмя леко и подигравателно.

— Няма нужда. Искам всички да видят, че той пръв вади пистолет срещу мен и да се знае, че аз съм бил по-бърз.

Внезапно Джини изпита чувството, че всичко това не е реално. Тя сякаш гледаше пиеса, сгушена удобно в ложата на театър. Погледът й бе прикован върху по-високия от двамата мъже, които излязоха от бара. Това трябва да е онзи, когото наричаха Уитакър. Той бе стигнал до края на верандата, докато другият мъж, излязъл с него, застана малко настрани на крачка зад първия. Актьори, които заемат местата си. Тя трябва да се придържа към тази илюзия!

Уитакър носеше черна шапка, нахлупена над челото му така, че да му закрива очите. Бе облечен в къса, черна кожена жилетка върху пурпурночервена риза и тъмносини, прилепнали панталони, пъхнати във високи черни ботуши. Коланът с кобура му бе спуснат ниско на дясното му бедро. Странно, но той не изглеждаше уплашен. Стоеше на края на верандата, заел нехайна поза, като изключим ръката му, която почти докосваше дръжката на револвера.

Макар че още не се бе случило нищо, във въздуха се усещаше някакво напрежение. Безделниците на верандата се изпокриха някъде, а малка групичка мъже, които говореха помежду си, се обърнаха да гледат.

Мъжът, наречен Барт, направи крачка напред по улицата, където Джини го виждаше ясно, без да се налага да си извива врата надолу. Той бе висок, доста слаб, с приведени рамене под черната си наметка.

Леко носовият му глас звучеше студено и почти презрително:

— Доста време ти трябваше, за да излезеш, Уитакър, ако това е името ти. Тъкмо бях започнал да си мисля, че ще трябва да идвам да те търся.

Подвижният мъж с тъмно лице, застанал до Уитакър, се усмихна, сякаш бе чул нещо забавно, а белите му зъби проблеснаха под тънките мустачки. Той се облегна на стената на бара и започна да си свива цигара.

— Побързай, амиго. Не забравяй, че трябва да си допиеш уискито.

Един от мъжете, който бе говорил с Хайнс, нервно се засмя, но самият Уитакър само повдигна рамене и слезе от верандата. Започна бавно да се приближава към мъжа, който го чакаше на мястото си, а токовете на ботушите му вдигаха малки облачета прах след всяка негова стъпка. Той не хабеше нито времето, нито думите си и Джини забеляза почти котешката грациозност в стойката му и в начина, по който стъпваше. Той, разбира се, скоро ще трябва да спре. Имаше нещо заплашително в начина, по който продължаваше да се приближава, толкова дръзко и толкова безшумно, че останалите мъже явно усетиха това и станаха по-нервни.

— По дяволите! Какво си мислиш…

— Хайнс, аз просто си вървя. Ти каза, че си имал да уреждаш сметки с мен. Ти почни.

Гласът на Уитакър бе мек и почти безучастен, сякаш не му пукаше какво ще стане, но нито спря, нито се поколеба, а разстоянието между двамата се скъсяваше.

Докато по-рано Джини бе уверена, че мъжът, наречен Барт, бе по-опасният от двамата, сега промени мнението си. Уитакър й напомняше на животно, което дебне плячката си. Въпреки спокойния му и безучастен вид, тя усещаше нещо безкрайно опасно у този мъж, а очевидно и Хайнс изпитваше същото.

Като измърмори някакво сподавено проклятие, Хайнс направи първата крачка. Отстъпи назад и настрани, докато ръката му се насочи надолу към пистолета.

След това Джини предположи, че и Уитакър трябва да бе помръднал. Когато ужасена осъзна какво се е случило, той държеше пистолет в ръка и стреля с леко присвити колене. Имаше поне три изстрела, които сякаш се сляха в една продължителна експлозия. Пистолетът на Хайнс падна, преди да успее да го насочи — той сякаш бе пометен назад от убийствената сила на куршумите, които се забиха в тялото му.

Джини се облегна на рамката на прозореца, а ноздрите й смъдяха от мириса на изгорял барут. Хипнотизирана от ужас, тя не можеше да откъсне очи от превитото тяло, което лежеше простряно като грозно чучело в прахта, а от дупките в черната му наметка шуртеше кръв.

Тя не чуваше врявата, която се вдигна, не чуваше стъпките на мъжете, които се затичаха насам.

— Господи, Хайнс дори не успя да стреля!

— Откакто се помня, никога не съм виждал някой да вади пищов толкова бързо…

— Най-добре ще е някой да повика шерифа. Но и Хайнс си го просеше.

— Ако шерифът иска да говори с мен, ще бъда в бара. Трябва да си довърша питието.

Как бе възможно някой, току-що убил човек, да говори толкова хладнокръвно и безучастно? Дуелите винаги са изглеждали толкова романтични и театрални, но в този нямаше нищо драматично или извисено, и дори след като затвори очи, пред очите на Джини отново изникваше превитото, кървящо тяло, което лежеше проснато на пътя.

Почти й прилоша от отвращение, затова се откъсна от прозореца и седна на леглото, като се бореше с пристъпите на гадене.