Розмари Роджърс
Сладка дива любов (54)

54

— Знаеш ли, невъзможно момиче, че ме измъкна по средата на най-важната битка, която сме водили досега? Преминах през невероятни трудности, докато се озова тук! Сега вече няма да имам никаква отпуска, докато не свърши войната.

Въпреки престорената рязкост в гласа му, тя бе в обятията му, помисли си Джини, и само това имаше значение. Той я обичаше, беше се върнал за нея. Сега вече можеше да издържи на всичко, дори на раздялата, с която отново я бе заплашил.

Бяха в стаята й. Тя можеше почти да се разсмее, като си спомни изненаданите, шокирани, а после и невярващи погледи по лицата на всички долу, като видяха как изведнъж полита в ръцете на един непознат, потънал в прах американец с набола брада, който я целуваше така, сякаш не можеше да спре. Какъв слисан вик бе надала мисис Бакстър, когато видя как той я вдига на ръце и я отнася! Само съжалението към чувствата на бедната жена я бяха накарали да извика през рамото на Стив:

— Моля ви, не се тревожете, това е моят съпруг!

Той се бе спрял само за да я попита навъсено коя е стаята й.

— И не ми казвай, че е на последния етаж. Цял ден съм пътувал и съм смъртно уморен!

След това я бе оставил на леглото, без да я пуска от обятията си и бе започнал отново да я целува.

Между целувките тя се опита да разбере:

— Но какво правиш тук? Как ме намери? Градът е толкова претъпкан! Получи ли писмото ми? — и накрая със задавен глас: — О, Стив! Мислех, че няма да дойдеш! Мислех, че не ме искаш!

— Какво трябва да направи един мъж, за да те убеди, ужасна, упорита дяволице! Да не искаш да падна на колене и да те моля да не ме напускаш? — той добави с променен глас: — Боже мой, мисля, че бих направил и това! Виждаш ли докъде си ме докарала? Би трябвало да те набия, както се постъпва с жени, които бягат от мъжете си! Точно това заслужаваш, задето си заминала и си оставила само това нелепо писмо! Отидох право в имението, след като занесохме в щаба на Диас онова сребро, и вместо теб намерих само Салвадор. И след това, мадам, трябваше да се обърна и да се върна пак до щаба ни, защото ми бяха дали само двадесет и четири часа отпуска! Ако те бях срещнал някъде по пътя, щях да ти извия хубавото вратле!

Той наистина й бе ядосан, въпреки факта, че сякаш не можеше да спре да я докосва. Бе препускал, за да я види колкото се може по-бързо, спирайки единствено за да смени конете, само за да открие, че си е заминала. И тогава, като застана там, загледан в писмото й, цялото замазано от сълзи, той призна поражението си. Обичаше я. Откри, че ако я загуби сега, никога няма да успее да си я върне и тази мисъл му бе непоносима.

През целия път дотук се бе молил — той, който никога не правеше това — корабът, с който тя се канеше да отплава, да не е заминал. Бе проклел нея, Бишоп, собствения си инат и характера си. И накрая, когато най-сетне я намери, след като бе обиколил половината хотели в тоя скапан град, тя танцуваше! Това бе първият път след сватбената им нощ, когато я виждаше да танцува. И ако тогава тя само се учеше, сега бе великолепна! Как бе оставил жена като нея да се изплъзне от погледа му?

Тя се бе притиснала към него, както винаги, а страните й бяха все още румени и мокри от сълзи. Беше цялата в пот и дори косата й бе влажна.

— По дяволите, Джини! Защо в мига, в който те погледна и вече те желая? Преоблечи се!

Той започна сам да сваля дрехите й, като ръмжеше ядосано, че трябва да се върне в Пуебла до дванадесет часа. Но когато Джини се надигна да стане от леглото, той отново я бутна обратно, навеждайки се над нея.

— Стив! Нали ми каза да се преоблека!

— Не исках да кажа на секундата и ти много добре го знаеш! — той започна да се съблича, като захвърляше дрехите си и й се хилеше. — Знам, че съм мръсен, потен и не съм се бръснал, но най-добре ще е да свикнеш с това. В армията невинаги имаме време за приятните задължения. И след като стигнем до Пуебла, отново ще има вървене, вървене, вървене — този път до Мексико Сити. Надявам се, че краката ти са силни като едно време.

Тя почти не можеше да повярва на ушите си, а очите й се разшириха и заблестяха в полумрака като две зелени пламъчета.

— Наистина ли искаш да кажеш… О, Стив! Нима ще ме вземеш със себе си?

— За какво мислиш, че говоря? Да не мислиш, че мога да ти имам доверие далеч от погледа ми? — той се приближи и се надвеси над нея, облегнат на лакти, загледан в лицето й. — Боя се, че не мога да ти предложа кой знае какво точно сега, скъпа! Не и докато не превземем Мексико и Хуарес влезе в града с черната си карета. Ти ще трябва да си готова да бъдеш малката ми soldadera. Ще трябва да готвиш и да караш каруцата с багажа, да переш дрехи, както и да се грижиш за другите ми нужди! — той приближи уста до ухото й и леко го захапа. — И нека те предупредя отсега, ако някога те хвана да се заглеждаш, по когото и да е, ще те спукам от бой! Най-добре не забравяй, че си ми жена и принадлежиш само на мен!

Тя го придърпа по-близо, усещайки как телата им се сливат и стават едно. И сега, най-накрая, той започна да я целува нежно и да шепне думите, които толкова бе копняла да чуе.

— Джини, красивата ми зеленоока лисичка, ти ме подлуди още откакто те видях за първи път! Не усети ли с женската си интуиция, че те обичах? Че винаги съм те обичал?

Той й прошепна на испански, като заличи всички останали любовни думи, които някога бе чувала:

— Джини, mi alma, mi vida, amada mia…

И тя знаеше, че всичките й спомени в бъдеще щяха да започват от този миг.