Розмари Роджърс
Сладка дива любов (53)

53

В пристанищния град Вера Круз никога не бе имало толкова хора, въпреки ограничения брой места за нощувка. Самото пристанище не можеше да побере всички кораби, които пристигаха ежедневно и някои лъскави параходи стояха, пуснали котви дори извън очертанията му, за да чакат да се освободи място за тях.

Тук, във влажния, тропически климат на Tierra Caliente, жегата обикновено бе непоносима за европейците. Дори самите мексиканци предпочитаха да си правят по-дълги следобедни почивки от обикновено и докато слънцето не започнеше да се скрива зад далечните планини на Tierra Templada и Tierra Fria, обикновено можеха да се видят съвсем малко хора по тесните, мръсни улици.

Въпреки ужасната горещина и непредсказуемите тропически бури, които връхлитаха Вера Круз, имаше европейци, които си стояха там. Няколко дипломата бяха решили да изчакат „развоя на събитията“ сега, след като изходът от войната бе абсолютно сигурен. И все още имаше бегълци — американци, белгийци, дори австрийци, които упорито не искаха да напуснат земите и собствеността си до последния момент, изпълнени с надежда. Имаше дори няколко вестникарски репортери, прекалено боязливи, за да се приближат до настъпващия боен фронт, но решили, че след като така и така са тук, ще останат, за да напишат някакъв коментар. Изглеждаше, че всеки чака нещо! Понякога кораб, който да ги отведе у дома, понякога вести от приятели или роднини, които все още се биеха във войната.

Джини, която бе пристигнала във Вера Круз преди почти седмица, чакаше корабът „Американска красавица“ да бъде пуснат от митницата и здравната служба, за да може да заеме мястото си в пристанището. Нетърпението й да замине и да приключи с това вече граничеше с отчаяние.

Мразеше този град! Куп малки кирпичени къщи с архитектура, заимствана от испанския стил, с червени покриви и ръждясали железни огради. Тесни, невероятно мръсни улици с мизерни, вонящи задни дворове, където бездомните спяха нощем. И дори брегът на океана се състоеше от запустели пясъчни дюни, чиято форма непрекъснато се променяше под напора на яростните атлантически ветрове и широкостеблени палми, които изглеждаха гротескно приведени под силата им. Дори нощите бяха непоносимо горещи и тя разбра защо наричат тези земи „трескавия пояс“. Как бе възможно някой да живее тук?

„Мразя го! Нямам търпение да се махна от това място!“ казваше си тя всеки ден, когато се събуждаше за регулярното си посещение в пътническата агенция. И всеки ден й казваха все същото:

— Има други кораби, които са с предимство, мадам. „Американска красавица“ трябва да изчака реда си. Не се тревожете — бе добавил веднъж американецът с обло лице, като съжали бледото й, тъжно лице — няма да тръгнат без вас! Трябва да натоварят една пратка сребро от склада ми.

Тя дори бе попитала дали може да се качи веднага на борда и да чака там, но той със съжаление поклати глава.

— Боя се, че не, мадам. Има цял куп правила, нали разбирате. А и там, в океана, наистина става доста бурно. Няма да намерите нито една от тези малки лодки с веслата, която да иска да излезе от пристанището!

И така тя чакаше, прекарвайки повечето време в миниатюрната стаичка, която бе успяла да си намери в една от по-малките, порутени странноприемници, без да смее да отвори прозорците, заради миризмата от улицата долу и възможността да хване някоя заразна болест.

За щастие странноприемницата можеше да се похвали с малък заграден двор с няколко маси и стола — всичките различни. Но тук навън бе приятно, когато слънцето не напичаше точно отгоре и изкривените палми правеха малко сянка. Тя постоянно си поръчваше оранжада и никога не забравяше да предупреди келнера първо да превари водата.

Понякога, в някой особено ясен ден, се виждаше връх Оризаба, а белият сняг горе блестеше на слънцето. Красивият Оризаба — градчето, покрито с лозя, сгушено в подножието на върха; безгрижните дни; танците пред императора край басейна, осеян с лилии; безгрижните дни, когато тя се плъзгаше по повърхността на живота, пълен със забавления; Агнес, с нейната бъбривост и веселост и красивият Мигел, очарователният й любовник, който бе накарал всичко това да рухне край нея…

Понякога Джини се питаше какво е станало с Мигел, като използваше спомена за него като талисман, за да не започне да мисли за Стив. Мигел бе в Керетаро с горкия Макс. Обръчът от хуаристи се затягаше все повече около тях. „Като плъхове в капан“, бе и казал Салвадор ликуващо в онзи ден, който сега изглеждаше толкова далеч. Какво щеше да стане с всички тях?

Джини вече се бе натъкнала на няколко души, които познаваше или си спомняше да е виждала по баловете и приемите, на които навремето ходеше почти всяка вечер в Мексико Сити. Тя безволево се оставяше да я въвлекат в компанията им, в почти жалките им опити да се забавляват нощем. Готови на всичко, само и само да се предпазят от депресията и напрежението, които идеха от безкрайното чакане. Месец март продължи да се точи. Тя чу от един новопристигнал, че генерал Маркес с една отбрана кавалерийска рота е успял да се измъкне от обсадата на Керетаро и е отишъл в Мексико Сити, за да събере подкрепления. Но източникът й бе изкоментирал сухо:

— Кого ще намери? Онези уплашени политици, които са останали там, ще му кажат да се омита бързо, да изчезва и да се опита да не пуска хуаристите в града.

Всеки път, когато ги чуваше да говорят за хуаристите, тя трепваше. Но все пак кой би си представил, че тя, близката приятелка на принцеса дьо Салм, някога сгодена за един френски капитан, а после любовница на полковник Мигел Лопес, всъщност бе омъжена за един от същите тези хуаристи, които мразеха толкова много?

Как можеше да спре да мисли за Стив? Тя се запита къде ли бе отишъл в онази сутрин, изоставяйки я толкова внезапно, толкова безсърдечно, без дори целувка за сбогом. И къде беше сега? Дали стоеше пред Пуебла, заедно с останалата част от армията на Порфирио Диас? Дали изобщо си бе направил труда да иде до имението? Дали бе прочел дългото писмо, което му бе оставила?

Когато океанът отразяваше смелата, тъмна синева на небето, тя си спомняше за очите му. Понякога блестящи от страст, а друг път студени като сапфири, когато бе ядосан. Като се опиташе да чете, споменът за лицето му изскачаше между страниците и не я напускаше. Колко обичаше да усеща тъмната му, твърда коса под пръстите си! Спомни си с нега, че суровите черти на красивото му лице можеха да омекват, когато се усмихваше — когато наистина се усмихваше, а дълбоките гънки на бузите му и танцуващите светлинки в очите му изведнъж го караха да изглежда по-млад и по-малко далечен. Дали и той си мислеше за нея понякога? Дали щеше да му липсва?

„Всичко, заради което ме искаше, бе като забавление в леглото от време на време“ помисли си тя. „Някой, който да задоволи бързо желанието му, за да може отново да замине. Не, повече нямаше да мога да понеса да страдам и да продължавам да страдам! Така е най-добре. Ако ме иска, този път той ще трябва да дойде да ме потърси.“

Окайваше се за безсмислените си копнежи и невъзможни надежди. Той не я обичаше и никога не я бе обичал. Но тя бе достатъчно глупава, за да си мисли, че има нещо повече от обикновено желание в думите и действията му. „Няма да продължавам да си бия главата в стената повече“ каза си тя строго. И въпреки това, всичките й приятели бързо забелязаха и казаха, че очарователната мадам Дюплеси не е весела, както обикновено, че изглежда бледа и уморена, сякаш не спи добре и че когато е отпусната, лицето й има замислен и тъжен израз.

Понеже се бе уморила хората да я питат дали се чувства недобре и да отбелязват, че не е жизнерадостна, Джини си позволи да отвърне на настойчивите, любопитни увертюри на мисис Бакстър, американска вдовица от Бостън на средна възраст, която пътуваше със спътничката си.

Тъй като не разбираше и думица испански, мисис Бакстър бе чула Джини да си говори доста дружелюбно с малката прислужница, която чистеше стаите им в странноприемницата и на лицето й веднага разцъфна една ослепителна усмивка, а леко изпъкналите й очи заблестяха от любопитство.

— О, скъпа моя, извинете, че ви заговарям, без някой да ни запознае официално, но вие трябва да сте европейка! Нали говорите английски?

Като прикри усмивката си, Джини призна, че наистина е. От този ден нататък мисис Бакстър сякаш обсеби компанията й, въпреки раздразнението на няколко господа, които имаха същите намерения.

Тя засипа Джини с въпроси, без ни най-малко да се смущава от собственото си нагло любопитство. Млада американка, която се облича и говори като дама, сама тук? Мисис Бакстър веднага се назначи за неофициална придружителка на Джини, особено като успя да разузнае, че мадам Дюплеси бе и дъщеря на сенатора Уилям Брандън. Тя всъщност била срещала сенатора веднъж, още докато съпругът й бил жив. Било по време на някакъв голям прием във Вашингтон. Я гледай, какво съвпадение! Изглеждаше още по-голямо съвпадение да открие, че мисис Бакстър всъщност била пасажерка на „Американска красавица“ и се канела да пътува чак до Калифорния, за да иде на гости на сина си и снахата в Сан Франциско. Тя призна, че е трябвало да плати огромна сума, за да я докарат до пристанището.

— Но все пак, скъпа моя, не можете да си представите какво вълнение има там! Аз получих ужасен пристъп на mal de mer, както и скъпата Софи — тя изобщо не можеше да ми помогне! И си казах: „Защо трябва да стоя на борда, когато имам идеалната възможност да видя нещо от Мексико? Особено в такива вълнуващи времена!“

Въпреки мърморенето на мисис Бакстър за условията за живот на кораба, тя се оплакваше още повече от стаята, която бе принудена да заема в този „третокласен хотел“ както се изрази тя. Била прекалено малка, прекалено мизерна, лошо мебелирана и разбира се, жегата била нетърпима. Все пак дамата някак оцеля и прояви жив интерес към многото приятели и почитатели на Джини.

Тя предпочиташе тъмния господин от юга, онзи мистър Франк — Джулиъс с очарователните маниери, пред дебелия и леко оплешивяващ белгийски банкер, който бе определено твърде стар за Джини. Искаше да знае всичко за великото време, когато Максимилиан и Карлота са били с двора си в Чапултепек, за веселия живот в Мексико Сити, за красивата, но доста буйна принцеса дьо Салм.

Джини бе започнала да излиза малко по-късно от обикновено в малката градина на странноприемницата, понеже мисис Бакстър обичаше да става рано и обикновено се оттегляше в стаята си, когато слънцето станеше прекалено силно.

Понякога поръчваше да й донесат вечерята навън, когато запалеха мъждукащите фенери, висящи на покритите с увивни растения стени. В тези случаи, въпреки факта, че мисис Бакстър неизменно присъстваше, обикновено имаше трима или четирима господа, които също молеха за позволение да се присъединят към дамите. Франк Джулиъс, един от южните заселници в Кордоба и Бернар Бешо, белгиец с весело лице от „свитата на Карлота“, който се бе опитал да отглежда кафе и тютюн в Оаксака, докато армията на Диас не го бе прогонила — тези двамата бяха най-упоритите й ухажори. Мосю Бешо бе доволен само да бъде в компанията на Джини и да се къпе в ослепителните й усмивки от време на време, но мистър Джулиъс, тъмен и красив бивш полковник от армията на конфедерацията, искаше малко повече от усмивки. Тя го срещна за първи път, докато бе още с Мигел, а по-късно той бе един от гостите на императора, когато танцува край басейна в Халапийа онази нощ. Знаеше, че е била любовница на Мигел, а преди това — petite amie на граф Д’Арлинжан. Когато отблъсна доста смелите му настоявания, той й заяви с усмивка, че може да чака — тя бе прекалено красива и обаятелна, за да остане сама.

— Да не би да ме молите да стана ваша любовница, мистър Джулиъс? — попита го остро Джини с вирната брадичка, а зелените й очи светеха с опасен блясък.

— А ако е така, ще се съгласите ли? В момента не съм богат — продължи той, като не обърна внимание на ядното й потропване с крак, — но пък не съм и беден. Имам намерение да си върна състоянието не след дълго.

— За бога! Какво ме интересува това? Уверявам ви, мистър Джулиъс, не си търся покровител!

Тя си мислеше, че гневът й може да го прогони, но не стана така. Вниманието, усмивките и комплиментите му продължиха да са все така настоятелни.

Някои вечери играеха карти, пикет или вист, а веднъж дори и покер, след като мисис Бакстър си легна рано. Мъжете с удоволствие откриха, че очарователната дама играе толкова добре, колкото и всеки мъж.

Някои вечери мъжете наемаха една парцалива трупа мексикански музиканти, за да послушат малко музика. Естествено не можеха да свирят валс, но не спираха да молят Джини да потанцува и тя винаги отказваше, поклащайки глава.

Обаче една петъчна вечер, след като бе научила добрата новина, че „Американска красавица“ ще пусне котва в пристанището в началото на следващата седмица, Джини най-накрая склони на непрестанните им молби. Нощта бе необичайно ясна и имаше дори пълнолуние, което съперничеше на бледата оранжева светлина на факлите. Музикантите свиреха La Paloma и някои други меланхолични мелодии и виното този път дори бе леко изстудено. Джини изпи твърде много, като се опита да запази веселото си настроение. Не спираше да си мисли: „Следващата седмица! Наистина ще си тръгна следващата седмица!“ и изведнъж Мексико й се стори по-близък и роден, отколкото далечната Калифорния, която още не бе виждала. „Чудя се дали Салвадор се грижи за малкото имение — собствения ми, лично мой дом“ не спираше да се пита тя. „Чудя се как е Мария, дали е напълняла.“ Изведнъж вече не можеше да контролира мислите си.

— Жинет, няма ли да ни потанцуваш? Остават ни само няколко дни и край на приятните малки забавления тук — веселата усмивка на Бернар Бешо бе необичайно умолителна.

— Моля ви, ще бъде такава чест — добави Франк Джулиъс, а ръката му тайно докосна нейната.

Дори мисис Бакстър изведнъж добави молбите си:

— Наистина, трябва да ни направите това удоволствие, скъпа Джини! Сигурно танцувате божествено, щом сте танцувала за императора! Моля ви!

— Няма защо да се чувствате неудобно, мадам — включи се и мистър Ръдърфорд с кафявата коса и открито лице. — Виждате ли, ние сме почти единствените хора, останали тук навън.

— Става доста късно — рече Джини разсеяно, но те започнаха да вдигат наздравици в нейна чест.

— Ако не искате да танцувате за нас, защо не се престорите, че танцувате за любимия си? — прошепна Франк Джулиъс на ухото й и тя се изчерви от раздразнение. Шепотът му се бе разнесъл и мисис Бакстър го погледна втренчено с леко неодобрение.

— Е, добре тогава! — извика Джини гневно. — Поне ги накарайте да изсвирят нещо по-живо!

Може би ако танцуваше за тях, щяха да я оставят на мира и нямаше да се налага да слуша повече захаросаните намеци на мистър Джулиъс. Тя надигна чашата си с вино и я пресуши, без да обръща внимание на изненаданите им, радостни погледи и захвърли обувките си. В известен смисъл това щеше да е сбогуването й с Мексико, с всичкия му живот и смях, и всички спомени, които имаше тук!

Музикантите — една цигулка и две китари — окуражени от монетите, които им хвърлиха, започнаха да свирят бясно, но не испанското фанданго, а харабето на селяните и циганите.

Като излезе предизвикателно до малката, застлана с плочки част на двора, където стояха музикантите и като пренебрегна изненаданите им погледи, Джини защрака с пръсти, а после, когато ритъмът започна да навлиза в тялото й, да отпуска мускулите й и да изпраща кръвта по-бързо в слепоочията й, тя затанцува.

Дори келнерите и двете прислужнички излязоха да я гледат, но тя не ги забеляза, също както не забелязваше и останалите на масата й. Танцуваше за себе си, за Мексико, за изгубената си любов. Привлечени от плясканията и от виковете „оле“, още няколко души бяха започнали да излизат от малката гостна в странноприемницата. Една чужденка, която танцува като мексиканска циганка? Невероятно!

Косата й започна да се изплъзва от фибите и тя я остави, като разпусна вълнистите си къдрици да падат свободно по раменете. Повдигна пола, показвайки глезените, си и после я остави да падне наелектризиращо. Очите й бяха притворени. Отначало танцуваше бавно, а после по-бързо, докато страните й запламтяха, а тялото й лъсна от пот. Танцуваше така, както танцува жената за мъжа, устните й бяха леко разтворени, докато се задъхваше, и малките й бели зъби се виждаха. Ръцете й бяха разперени, първо над нея, а после напред, умоляващо. И след това се превърна в изкусителка — жена, която почти обещаваше, но накрая нямаше да даде нищо.

— За кого танцуваш, зеленооката?

Думите бяха изговорени тихо, но тя ги чу над музиката, въпреки пулсирането на кръвта в слепоочията й. Дръзки думи на нагъл зрител, но тя позна този леко подигравателен, нетърпелив глас. Винаги можеше да го чуе, независимо колко тихо говореше.

Притворените й очи се отвориха рязко, и всичко сякаш спря, когато погледна в очите му.

— За теб, само за теб, Стив! — това бе всичко, което успя да прошепне, преди да се хвърли в обятията му.