Розмари Роджърс
Сладка дива любов (52)

52

След като изпиха няколко бутилки вино и се нахраниха с едно набързо приготвено топло ядене — първото, което Стив и хората му слагаха в уста вече почти седмица — атмосферата стана по-весела и напрежението спадна.

Войниците — хуаристи и бивши империалисти, се сприятелиха много бързо и дори избухнаха в смях, когато към тях се присъединиха петимата мъже, които Стив бе оставил на хълма, за да ги прикриват в случай на отстъпление.

— Значи капитанът ви не рискува, така ли?

— Никога! — похвали се Маноло. — Затова генерал Диас изпрати точно него с тази задача. Той е добър ръководител. Сражавали сме се заедно дълго време.

Атмосферата в стаята на капитан Фигероа бе също толкова сърдечна. Мургавият капитан, който бе метис, все още изпитваше някакъв неволен респект към креолите, които са били управляващата класа в Мексико толкова много векове. Той обаче откри, че този млад капитан Алварадо, въпреки изтънчения му кастилски акцент, не бе страхлив войник като повечето креолски офицери. Алварадо бе участвал в много сражения. Изглеждаше истински боец с доста суровото си, дръзко и тъмно лице и искрящи сини очи. Дори слушаше със съчувствие историята за всички проблеми, с които е трябващо да се сблъсква капитан Фигероа, откакто е тук — колко унижен се е чувствал, задето са го пратили именно в затвор!

— Може би ще успеем да уредим да ви прехвърлят. Аз лично ще говоря с генерал Диас за това — обеща Стив.

— Значи познавате генерала? Лично?

— Брат му, полковник Феликс Диас, бе мой много близък приятел преди доста години — рече Стив нехайно, като запали една пура. — А що се отнася до генерал Диас, да, срещал съм го няколко пъти. Той е от тези хора, на които човек служи с гордост — най-добрият генерал в света!

Капитан Фигероа спомена свенливо, че той самият ще е горд да служи на такъв човек.

Ако се питаше защо капитан Алварадо не съблича мократа си куртка, а бе свалил само шапката си, той бе твърде любезен, за да спомене това. Може би генерал Диас настояваше за пълна официалност от страна на офицерите си.

След като зададе няколко въпроса, сякаш не знаеше абсолютно нищо за затвора или за сребърните мини, Стив разбра, че не са настъпили много промени, откакто той е бил тук. Среброто все още се пазеше в строго охранявана стая в подземията от войници, които стояха денонощно на пост пред вратата. Работата в мините вървяла малко по-мудно, след като войната дошла толкова близо. Опасните пътища към Вера Круз направили изпращането на доставките прекалено рисковано.

А що се отнася до затвора, капитан Фигероа изразително сви рамене. Каза, че не се намесвал много в опазването на реда там. Той самият бил тук само от няколко месеца. Имало един подуправител, който отговарял за нещата „там долу“ и се грижел за заплатите на надзирателите. Войниците били тук главно, за да държат настрана бандити и други разбойници, които можело да се изкушат от толкова много сребро, пазено в трезора.

А условията в затвора? Капитанът отново сви рамене. Те били едни и същи в повечето затвори, така смятал. Не знаеше за какви престъпления са изпратени тук, но му казали, че са едни от най-опасните престъпници в страната, повечето осъдени на доживотен затвор или със смъртни присъди, намалени на доживотни, за да могат да се отплатят на обществото за престъпленията си.

— Искате да кажете, че всички са крадци и убийци? — настоя Стив, като се чудеше защо го прави.

— Принуден съм да смятам, че е така, капитане. Наистина са отрепки. Но не бива да се притеснявате и да ходите до там — всички вече са заключени в килиите си по това време. А и във всеки случай надзирателите винаги успяват да овладеят положението. Имат си начини да се оправят с хора, които им създават проблеми.

Стив повдигна вежда.

— Да не искате да кажете, че е позволено да се държат зле с тях? Надзирателите не биха прибягнали до мъчения, нали?

— Капитан Алварадо, знаете как е! Тези надзиратели — някои от тях са много сурови, брутални мъже. Когато ме прехвърлиха тук, получих заповед да не се намесвам в дисциплинарните им методи. Това е единственият начин, предполагам — някои от тези хора са по-лоши и от животни.

— Вероятно, че заповедта е дошла под влиянието на дон Хиларио Делгадо от висшите ешелони — рече Стив саркастично. — Той е бил предишният собственик на мината, както знаете.

Стив видя любопитния поглед, който му хвърли капитан Фигероа и реши, че трябва да внимава какво говори. За съжаление не бе тук, за да освободи затворниците, а да вземе толкова сребро, колкото той и хората му можеха да носят и да се махне. Инструкциите на генерала бяха строга.

— По-късно ще има време за това, капитан Алварадо. Но първо трябва да се превземе Мексико. Тези хора, щом са оцелели толкова дълго, ще могат да издържат още няколко седмици.

След като видя колко практична е гледната точка на генерала, Стив не продължи да упорства по въпроса. Сега почти съжаляваше.

Чувстваше се странно, като слизаше отново по стълбите — витите стълби, които водеха долу в мините. Един навъсен, мълчалив надзирател им отвори тежката дървена врата. Управителят, който силно се възпротиви на това, което според него бе „кражба и нарушаване на частна собственост“, бе затворен в стаята си, пазен от въоръжена охрана. Стив, който си спомни, че някога е виждал мъжа с червените мустаци се зарадва, че не трябва отново да се среща с него. Сега бе прихлупил козирката на шапката си надолу и се надяваше, че гладко избръснатото му лице и чистият му кастилски акцент нямаше да позволят на никой от надзирателите да го разпознае.

Вратата се хлопна зад тях и ги обгърна в познатата тъмнина. Фенерите, които носеха надзирателите най-отпред, следвани от самия капитан Фигероа, създаваха впечатление, че това е адът.

Стив чу Маноло, който вървеше плътно зад него да прошепва:

— Dios mio! Радвам се, че не трябва да живея тук долу!

Едно неволно потръпване, което той преправи на вдигане на рамене, мина през тялото му, докато ноздрите му внезапно бяха атакувани от същата неизкоренима воня на затвора, която си спомняше толкова добре. Той можеше само да продължи да слиза по стъпалата равномерно, едно по едно, като си напомняше, че трябва да внимава и да овладее желанието си да повърне.

Отново Маноло, който не можеше да се сдържа, каза:

— Каква гадост! Винаги ли вони така тук долу?

Капитан Фигероа направи някаква извинителна физиономия.

— Боя се, че да. Ако имате кърпичка, за да я сложите пред носа си, може да помогне.

Той самият извади една и продължи, докато Стив го последва.

— След време човек свиква. Това е от газовите фенери, разбирате ли? И, разбира се, от мръсните тела, нагъчкани едно в друго…

Те вървяха по един познат, тесен коридор, а фенерите хвърляха мъждукащи сенки по стените. Един от надзирателите, които ги водеха, вдигна фенера си високо, за да могат да огледат по-добре малките кутийки, заградени с решетки, които наричаха килии. Чуваха дрънченето и удрянето на веригите, докато мъжете вътре се размърдаха неспокойно. Едно постоянно, животинско стенание се чу някъде отгоре. Килията за наказания? Черната яма, която наричаха „карцер“, където човек усещаше как тялото и умът му бавно гният в тази непрогледна тъмнина.

Стив усети, че се задушава. Само гласът на капитан Фигероа го върна рязко в действителността.

— Капитан Алварадо, добре ли сте? Извинете за въпроса, но това място често действа зле на хора, които го виждат за първи път. Аз самият се чувствах по същия начин в началото, когато ме доведоха, за да го инспектирам.

„Забрави!“ каза си Стив. „Мини покрай килиите, не обръщай внимание на окованите зверове там, преструвай се, че това изобщо не те засяга. И без това всички лица ще са други — ако изобщо човек може да различи лицето под тези сплъстени бради. Кой може да издържи тук повече от шест месеца?“

Един от надзирателите — човек, когото Стив с омраза позна — сочеше някои от изкопите с дръжката на навития си камшик. Енрике бързо го вкарваше в употреба — той бе един от тези, което наистина обичаха работата си. Пабло — тъмният, набит мъж оттатък, с изцъклените очи, предпочиташе да използва юмруците си върху окованите хора.

Капитан Фигероа обясняваше повечето неща и Стив си наложи да зададе интелигентни, заинтересувани въпроси.

Тази шахта доставяла определено количество сребро дневно. Нормата никога не била по-малка — надзирателите се грижели за това. А онази другата шахта — тя била сравнително нова. Били попаднали на особено богата рудна жилка — над един фунт за три дни. Нима това не било изумително?

Колко удара с камшик върху колко гърбове бяха доставили толкова много руда? Колко живота бяха платили за всяка унция чисто сребро след преработката? Боже, прокълни слабостта му, но той наистина щеше да повърне тук. Колко дълго тези клетници не бяха виждали слънцето? Колко време бе необходимо, за да се превърне човекът в същество, подобно на къртица, с очи, които се свиват от светлината? Като си спомни въшките, които пълзяха навсякъде по тях, Стив усети как започва да го сърби под мишниците. Внезапно се окъпа в пот въпреки ужасния студ тук долу.

Капитан Фигероа го питаше нещо и той трябваше с усилие да върне съзнанието си към реалността.

— Какво ще правим сега с всичко това? Ще продължавате ли да искате същата дневна норма или да забавим малко темпото, докато се уверим, че доставките пристигат безпроблемно?

Той запази гласа си твърд:

— Мисля, че трябва да намалите темпото. Ще ви дам разписка за среброто, което ще вземем със себе си, естествено, но що се отнася до следващите доставки — е, ще трябва да видим какво ще реши да прави президентът. Междувременно… — гласът му стана по-рязък: — Това е само предложение, капитан Фигероа. Всичко тук все още е под ваше командване, но се надявам, че имате достатъчно килии горе, за да поберете тези хора. Условията тук долу не могат да се нарекат човешки, дори и за такива закоравели престъпници, каквито сигурно са тези.

— Но, капитане! — започна един от надзирателите яростно, но капитан Фигероа го отряза:

— Нали чу! Ще накарам войниците ми да помогнат да се почистят килиите, които гледат към двора.

Те продължиха да вървят и той си помисли колко е хубаво да върви човек, да крачи широко, вместо да тътри крака.

Стенанието, което се чуваше по-рано, сега сякаш се усили. Един от надзирателите задумка заплашително по затворения черен капак на пода, разположен в края на коридора без изход, по който вървяха.

— Млъкни, измет такава, или наистина добре ще те подредя този път!

— Това е килията за наказания — прошепна капитан Фигероа. — Само най-твърдоглавите, онези, които създават най-големи проблеми, се поставят вътре.

„Знам“, помисли си Стив. „Боже мой, знам! Спомням си! Нима и аз съм звучал по този начин? Като животно, което умира от болка и крещи неистово, а звуците от собствените ти писъци отекват в стените и ти пробиват жестоко тъпанчетата.“

Неспособен да овладее импулса си, Стив рече внезапно:

— Как можете да търпите това? Човекът звучи, сякаш е в истинска агония? В армията щяхме да го закараме в болница или ако не можем, щяхме да го застреляме, за да го спасим от болката. Нямате ли някакъв доктор тук?

Той чу как Маноло и още един от хората му зад него замърмориха гневно. Надзирателят, който бе тропнал по шлюза, се обърна с почти подигравателен тон в гласа:

— Капитанът е твърде мекушав. Животни като тях разбират само от отношение като нашето.

Стив нехайно спусна ръка върху пистолета си и мъжът запристъпва неспокойно от крак на крак.

— Зададох ви въпрос — той изстреля думите студено и видя как мъжът сведе очи.

Капитан Фигероа заговори бързо, за да избегне инцидента, със следа от неудобство в гласа си:

— Всъщност имахме. Той бе моят предшественик — лейтенант. За съжаление му се случи нещо неприятно.

— Лейтенант Кабрийо си позволяваше да се държи твърде любезно с някои затворници — каза единият от надзирателите и се ухили широко. — И накрая бе убит от един от тях — мъж, когото си бе харесал, и когото бе превърнал в свой любовник — надзирателят направи неприличен, описателен жест с ръка, все така ухилен. — Уби го с една счупена бутилка, след като строшил гърлото й. Разбирате ли, капитане? Там горе…

Надзирателите се заляха в смях, а капитан Фигероа избухна яростно:

— За бога! Самозабравяте се, зверове такива! Господин докторът беше офицер.

— Обаче беше обърнал резбата, сеньор капитан!

Стив почувства как го обзема такава студена, убийствена ярост, че се зарадва, когато Маноло го сръга остро.

Бе стоял долу прекалено дълго. Имаше твърде много лоши спомени и докато стоеше тук, си играеше с огъня. Капитан Фигероа бе прав — всички надзиратели бяха зверове, закоравели и извратени от собствената си ненормална жестокост.

— За бога, мисля, че стоях в тази дупка достатъчно дълго, та да ми стига за цял живот! — рече той рязко. Трябваше да мисли само за останалите двадесет и пет души, които бе довел със себе си и за среброто, за което бяха дошли. Това бе всичко. Но някой ден… Някой ден щеше доброволно да се върне тук заедно с някои от приятелите си партизани, и да разчисти този затвор!

Най-после започнаха да се изкачват бавно на благословено чистия, хладен нощен въздух. И слава богу, че дъждът бе спрял. Така връщането им щеше да е много по-лесно и бързо.

Докато вървяха обратно по същия път, по който бяха дошли, с торбите на седлата си, увиснали от тежестта на среброто, Стив имаше чувството, че никога няма да може да се насити на въздуха тук горе в планината. Мократа му униформа бе изсъхнала и той почти не чувстваше нощния хлад.

Небето се бе прояснило и милиони далечни звезди блещукаха високо над главите им. Спряха, за да се напият от едно малко изворче, което бликаше от земята. През деня, когато слънчевата светлина се процеждаше през папратите около него, сигурно щеше да изглежда като очите на Джини. Красиви, бездънни зелени очи. И колко ще е топла кожата й срещу неговата сега! Трябваше да иде отново да я види, още щом остави среброто. Трябваше да й обясни. Спомняше си как тя му извика: „А няма ли нещо, което и ти криеш от мен? Някоя случка, която е толкова ужасна, толкова непоносимо гадна, че дори не можеш да си помислиш за нея?“

Сега можеше да й каже всичко. За затвора, дори за доктор Кабрийо — да, дори това противно чувство вече го бе напуснало. Чувстваше се свободен, когато почти всичката горчивина бе отмита, оставяйки повече място за нея. Сега можеше да посрещне факта, че тя бе превзела мислите му, както и слабините му. Въпреки всичко я обичаше. Защо се бе опитвал да си затвори очите за тази неизбежна истина?