Розмари Роджърс
Сладка дива любов (51)

51

Когато Джини се събуди на следващата сутрин, тя осъзна, че някакъв инстинкт я накара да протегне ръка, за да опипа мястото до себе си, само за да открие, че е празно. Тя се надигна като стисна клепки срещу ярката слънчева светлина, нахлула в стаята.

„Къде е той? Късно е, може би само е излязъл навън и след минутка ще се върне да ме събуди“ каза си тя, но още докато се мъчеше да се успокои с радостни мисли, някакъв дълбок инстинкт накара Джини да се смрази от страх.

Когато Мария почука леко на вратата и след това я отвори, с разширени очи и сериозно лице, Джини разбра още преди да види късчето хартия, което момичето държеше в ръката си, че най-лошите й опасения бяха на път да се потвърдят.

„Съжалявам, Джини, но изобщо не успях да ти кажа, че трябва да замина утре рано сутринта — c’est la guerre! Вероятно ще мине доста време, преди отново да мина насам.“

„Защо изобщо си прави труда да пише?“ помисли си Джини яростно. „Защо поне не ме остави сама да си направя заключенията?“

Всички горчиви спомени за предишната нощ се върнаха и тя покри лице с ръцете си, без да знае кого мрази повече — него или себе си. Колко бе жесток! Колко несправедлив, колко неразумен! И той бе признал съвсем откровено, че никога няма да може да забрави, нито да й прости за миналото. Всъщност дори я обвини за всичко, когато в началото бе виновен изцяло той! О, боже, какво можеше да направи? Тя имаше чувството, че не може да понесе повече болка и знаеше, че той ще продължи да я наранява и да използва тялото й, докато му позволи. Това бе всичко, което тя означаваше за него — едно женско тяло за разтуха. И все пак, помисли си тя горчиво, защо не? В края на краищата именно тя го бе преследвала тук и се бе хвърлила в обятията му, принуждавайки го да я приеме.

„Той нито веднъж не ми е казвал, че ме обича — поне в това отношение е бил честен! И дори призна, че няма намерение да консумира брака ни, дори в началото! Така че през цялото време само на мен ми пукаше, само аз му отдадох сърцето си. Той се ожени за мен само заради обещанието, което бе дал на дядо си! Честно ли е от негова гледна точка да му натресат жена, която очевидно не желае?“

Когато Мария се върна с млякото с какао на сеньората, тя намери Джини обляна в сълзи. Очите на момичето се изпълниха със съчувствие, докато излезе на пръсти от стаята. Бе естествено, предположи тя. Колко ли е тъжно да имаш само една любовна нощ и след това любимият ти да бъде откъснат от теб заради войната! Самата Мария бе твърде млада, казваше майка й, за да си мисли още за млади мъже, но въпреки това тя си имаше собствено мнение! Надяваше се, че сеньор ще се върне бързо, за да почне сеньората отново да се усмихва.

Стив Морган обаче точно в този момент яздеше с всички сили далеч от Техуакан към планините, които ограждаха Пуебла. Той се чувстваше неописуемо уморен и настроението му съвсем не бе ведро, макар че леко се подобри, когато настигна хората си на предварително определеното място.

Сержант Маноло Ордас дойде да го посрещне с широка усмивка на лицето:

— Помислих, че може да си променил решението си! — намигна му той. — Ако имах жена като твоята, направо нямаше да мога да се откъсна от прегръдките й!

Близостта, която се бе породила в тях, докато и двамата бяха партизани, постоянно в движение и понякога делящи хляба си, принуди Стив да се ухили уморено.

— Е, тук съм, както виждаш! Хайде да тръгваме — имаме по-малко от седмица, за да свършим тази работа.

Мъжете вече се качваха на конете. Това бе подбрана група от двадесет и петима мъже, повечето от което бивши партизани — мъже, които познаваха тези планини и всяка тясна пътечка и прикритие в тях. Бяха предвождани от капитан Естебан Алварадо, избран специално за тази мисия, защото някога е бил точно в този затвор, който възнамеряваха да посетят.

Това бе официална операция, така че всички бяха в униформи. Трябваше да се вземе сребърната руда, от която се нуждаеха спешно, за да я заменят за пари и да платят на хуаристките войски, както и да се издължат за оръжията, които продължаваха да пристигат през границата.

Генерал Диас им обясни много точно процедурата, която трябваше да следват. Щеше да бъде официална, директна конфискация. Собственикът на мината вече бе избягал от страната, оставяйки малък военен гарнизон и надзирателите на затвора да защитават интересите му. Сребърната мина сега принадлежеше на държавата, а всъщност държавата в момента се представляваше от президента Бенито Хуарес.

Естествено, имаше и други мини, които трябваше да бъдат превзети по подобен начин, но те бяха далеч. Точно тази, сгушена в хълмовете близо до Пуебла, щеше да осигурява сребро за войската на Порфирио Диас и същевременно нямаше да може да изпраща повече доставки във Вера Круз, за да пълни джобовете на имперските армии.

Това всъщност означаваше, че ги чакат дълги дни и нощи на уморителна езда, особено след като се налагаше да избягват основните и по-често използвани проходи и да си проправят път през планината, като използват дори кози пътечки, когато се наложеше. Все едно отново бяха партизани, казваха си мъжете. Всички пътуваха почти без никакъв багаж заради среброто, което трябваше да донесат със себе си на връщане. Понякога двама души деляха дори храната си, която намираха откъдето могат — ядяха даже кактусова каша и кедрови орехи.

Докато проникваха все по-навътре в планината, въздухът ставаше все по-студен и по-разреден. Понякога влажна, хладна мъгла се спускаше върху всичко и униформите им сякаш бяха вечно подгизнали. Слава богу, че имперските армии бяха твърде заети да защитават четирите основни града, останали от империята на Максимилиан, за да могат да заделят мъже да патрулират тези отдалечени райони. Слава богу и за мъглите, които прикриваха тайното им пътуване. Сега мъжете обръщаха повече внимание на конете си, отколкото на себе си. Загубата на кон вероятно щеше да означава бедствие и смърт за ездача му. Те крадяха от малкото си часове за спане, като прекарваха повечето време на седлото. Колкото по-скоро стигнеха до крайната си цел, толкова по-бързо щяха да успеят да се върнат.

Стив Морган усети, че е необичайно разсеян по време на дългите дни и нощи, които последваха бързото му, почти скришно заминаване от имението. Той си каза ядосано, че загрижеността му се е превърнала почти в мания. По дяволите, защо Джини продължаваше да се вмъква в мислите му дори сега? Защо всъщност се чувстваше виновен, че я бе напуснал по този начин?

Спомни си как изглеждаше тя в съня си онази сутрин — клепачите й все още бяха червени и подути от сълзите, които я бе накарал да пролее, а косата й бе разпиляна в сплетени кичури по лицето й. Той не бе имал време да й напише по-дълга бележка, а и не се чувстваше в настроение за дълги обяснения, нито за сълзите и упреците, с които вероятно щеше да се сблъска, ако тя бе будна. Затова я остави все още заспала и сега не можеше да спре да мисли за нея.

Миналото си го връщаше тъпкано, помисли си Стив мрачно. Първо нейното, а сега и неговото. Той се замисли за този затвор и усети как чувството на чиста омраза преминава през мозъка му и се запита дали женственият млад доктор още е там. Как му беше името? Кабрийо, да, така беше. Доктор Кабрийо. Той прехвърли името на езика си като някакъв противен, горчив на вкус залък и усети как всичките му стари рани отново се обаждат. Оковите на ръцете и краката, които се впиваха дълбоко в кожата, почти до костта; тъмницата и бавната корозия на съзнанието, докато тялото продължаваше сляпо да функционира. Онази сутрин, когато го изведоха на слънце; неописуемо ужасяващото чувство, когато мравките започнаха да лазят любопитно по изтръпналата му плът; лъснатият ботуш на доктора, който го сръга в ребрата… И въпреки това той оцеля. Беше тук и се връщаше по собствено желание. Каква непредсказуема ирония!

Внезапно ги настигна заслепяващ пороен дъжд, докато вървяха още по-навътре в отдалечената планина, наречена Малинче. Друмищата, които следваха — не по-големи от животински пътеки, станаха хлъзгави и те бяха благодарни на закрилата на гъсто растящите кедри. Въпреки това бяха твърде близо до крайната си цел, за да спрат. Продължиха да вървят, бавно и предпазливо, а конете им пристъпваха внимателно.

Студът проникваше режещ през мокрите им униформи. Стив, както и останалите, вдигна яката на мундира си и дръпна козирката на шапката си, за да предпазва очите си от студения дъжд.

Adelante! Не спирайте! Дъждът капеше от боровите иглички и издаваше мек, ромолящ звук, докато преминаваше през листата. Някъде отдясно се чуваше звук на вода, която се стича в някакъв стръмен дол. Вода, която течеше, за да се влее в реката и да завърши пътя си в морето. Какво щеше да се случи, когато стигнеха до затвора? Дали внимателно планираният им блъф щеше да подейства?

Стив хвърли един поглед нагоре през увисналите клони, за да види дали има някакви изгледи дъждът да спре, но небето изглеждаше стоманеносиво и заплашително. Какъв проклет начин да се води война! Но пък нима той ставаше за нещо друго? Осъзна почти с шок, че е прекарал над една трета от живота си, правейки точно това. Пътуваше, местеше се. Понякога бе преследвачът, понякога — преследваният. Нощи, когато бе спал на земята или в евтини хотели и кръчми. Безименни, безбройни жени. Случайни срещи с предвидим, неизбежен край. Винаги кратки, винаги безсмислени, като се замислеше за тях по-късно. Освен една. Той си спомни извънредно ясно как яздеше с нея на седлото. Спомни си извивката на гърба й, притисната плътно в него, топлината на тялото й под едно тънко одеяло. Усети вкус на дъжд и солени сълзи в устата си.

Как я бе накарал да страда! И я бе довел, без да го разбере, до още по-голямо страдание и унижение. Да, тя бе достатъчно силна, за да преживее всичко това — всъщност в известен смисъл бе по-силна от него. Нейните белези бяха по-дълбоки от неговите, макар че не се виждаха. И тя никога нямаше да ги остави да се виждат — бе прекалено горда! Бе прекалено силна. Той се опита да я накара да лази на колене пред него, да го моли за прошка и тя бе отказала да го направи.

Единственото нещо, което признаваше, бе любовта си към него и той я бе захвърлил в лицето и — твърде голям страхливец, за да признае истината — че той я караше да плаща за същите онези престъпления, които бе извършил спрямо нея. Бе се държал като подрастващ, който е в плен на първата си романтична любов, без да може да понесе факта, че идолът му внезапно се е оказал с мръсни крака и осквернен ореол. Все пак какво значение имаше? Тя е била с други мъже и бе използвала тялото си като средство за оцеляване. Дали наистина предпочиташе да чуе, че вместо това се е самоубила? Можеше ли да понесе тази мисъл?

Тя го бе помолила да разбере и той я бе отритнал. Perdicion! Той се прокле, като си спомни внезапно съкрушения поглед на лицето й. „И се наричам цивилизован човек, когато съм постъпвал по-зле от всеки неграмотен дивак! С колко жени съм спал само за да задоволя някакъв мимолетен апетит? Нима не я взех за първи път именно по тази причина?“ Той се замисли за Консепсион — заела мястото й като негова любовница, когато Джини се появи. И тя се е била за него, малката му амазонка! Изведнъж усети див, лудешки копнеж да почувства ръцете й около врата си, да я притисне към себе си и да я целува безкрайно. „Джини, Джини, sangre de mi corazon, amada mia…“ Защо винаги му се струваше толкова трудно да й каже тези думи?

Дъждът бе понамалял и сега се спускаше като тънка паяжина — ситна мъгла от влага. Той се обърна, за да погледне мъжете с нещастен вид, които вървяха подире му.

— Хайде, не трябва да спираме. Остана още съвсем малко…

Те излязоха от една долчинка и се заспускаха по планинския склон. Дърветата скоро отстъпиха място на голи скали. Още едно изкачване, после едно спускане и щяха да видят червеникавите стени на затвора.

Стив остави петима от хората си скрити, разпръснати на възможно най-голямо разстояние, взе останалите двадесет със себе си и препусна смело по откритата земя, която водеше до масивните порти.

— Мисля, че това е едно от най-смущаващите преживявания в живота ми — рече Маноло, като стигнаха пред портите.

Извикаха им от една от кулите, когато се приближиха толкова, че да се видят униформите им:

— Alto! Quien es?

Стив откри, че трябва да преглътне, преди да може да отговори. Придаде на гласа си възможно най-твърд и заповеден тон.

— Капитан Алварадо, девета кавалерийска рота под командването на генерал Диас. Трябва да говоря по работа с командира ви. Най-добре отворете бързо. Аз и хората ми сме много мокри.

Последва кратка пауза, в която почти усетиха изненадата и паниката на мъжете, които току-що ги бяха спрели. Накрая един глас се обади с нотка на съмнение:

— Генерал Диас ли казахте? Хуаристи ли сте?

— Генерал Диас служи на нашия президент, дон Бенито Хуарес. Ние представляваме мексиканското правителство, господа! Какво означава това забавяне?

— Един момент! Почакайте един момент, докато кажем на нашия капитан…

Те зачакаха, а всяка секунда им се струваше безкрайна. Лесна мишена. Стив се молеше мъжете, скрити зад тях, да успеят да ги прикрият в случай, че се наложи да преминат към бързо отстъпление. Но от такова разстояние колко от тях щяха да оживеят, за да се скрият?

Внезапно портите се отвориха със скърцане. Един мъж в униформа на капитан от имперската армия се показа на входа, а после, когато вратите се отвориха по-широко, зад него се видяха и останалите мъже, застанали в полукръг с пушки, готови за стрелба.

— Можете да влезете, господа, но ще трябва да обясните…

Стив си позволи да се усмихне леко със стиснати устни, докато отдаваше чест на съперника си.

— Трябва ли да обясняваме нещо, което е очевидно, сеньор капитан? Войната почти свърши. Току-що превзехме Пуебла, а цялата провинция вече е под командването на нашия пълководец — генерал Порфирио Диас.

Той задържа леко саркастичната усмивка, като силно се надяваше, че войниците в този изолиран гарнизон не са получавали никакви вести напоследък. Усети напрежението в мъжете точно зад него, които седяха толкова изправено на конете си и собствените му мускули се изопнаха от безпокойство.

— Но какво правите тук, сеньор капитан? — командирът на малкото поделение не спираше да подръпва нервно мустак, сякаш не знаеше какво да предприеме.

— Мое задължение е да ви уведомя, сър, че това място вече е собственост на държавата. Нали разбирате правителствената политика по отношение на собствеността на някои хора, които са заговорничели срещу държавата? — сякаш за да намали малко строгостта на думите си, Стив повдигна леко рамене. — А що се отнася до вас и хората ви, капитане, вие сте войници, нали? Дадена ми е заповед да не се налагат наказания на лоялни войници, които са се били за предишното командване и ви се дава възможност да се прехвърлите на страната на сегашното справедливо правителство на Мексико — той добави с изкривена усмивка: — Честно казано, капитане, нито аз, нито хората ми, не искаме да се заемаме с това задължение. Тук е твърде затънтено място, а и ние бързаме да се присъединим към похода към Мексико Сити.

— Към Мексико Сити ли казахте? Толкова ли е напреднала войната?

— Вече едва ли може да се нарече война, за наша радост. Сега е само отстъпление. Президентът ни е в Сан Луис Потоси. Веднага щом превземем Керетаро, той ще отиде в Мексико Сити, за да се извърши официалното му встъпване в длъжност. Още ли се колебаете на кого да бъдете предан, сеньор капитан?

В продължение на два удара на сърцето нервно намръщеният капитан сякаш се колебаеше и после внезапно се изправи, събра пети и тържествено се поклони.

— Капитан Хуан Фигероа. На вашите заповеди, сеньор капитан. Трябва да разберете колебанието ми. Както посочихте, тук сме доста изолирани — аз и хората ми. Но повярвайте ми, като войници ние служим на правителството на Мексико!

Стив отдаде лек поздрав.

— Капитан Естебан Алварадо. И просто за да сме сигурни, че сме се разбрали и няма повече съмнения, желаете ли да видите заповедта ми, сър?

Той си помисли, че забелязва някакво облекчение в очите на другия, когато пое шумолящата хартия, която Стив му подаде, и я извади внимателно от мушамения й калъф.

— Ще забележите, капитан Фигероа, че на нея има не само подписа на генерал Диас, но и на самия президент. Надявам се, че това прави инструкциите и мисията ми тук съвсем ясни?

Докато продължаваше да разглежда внимателно изумителния документ, капитан Фигероа отвърна почти разсеяно, все още подръпвайки мустака си:

— О, да, разбира се, капитане!

Естествено нямаше съмнение, че документът е истински. Смелите, завъртени драскулки на генерал Диас и по-дребния, прилежен почерк на самия дон Бенито Хуарес. Да, бе съвсем истински. Това, от което всички се страхуваха, се бе случило и в известен смисъл беше истинско облекчение, че най-после приключи! Затворът, среброто — той бе започнал да усеща, че това е прекалено голяма отговорност. Сега можеше да предаде всичко, без да загуби нито честта, нито живота си!

Като гледаше как се мени изражението по лицето на капитан Фигероа, Стив усети как напрежението му спада и започна незабележимо да се успокоява.

„Успяхме! Ще ни го предаде без проблеми!“ Той усети как го обзема радост и облекчение, когато капитанът вдигна поглед, сгъна внимателно документа и го върна на Стив.

— Извинете за държането ми, капитан Алварадо! Моля, заповядайте, вие и хората ви. Може би ще искате да пийнете по нещо, преди да се заемем с… с работата?

Фигероа се покашля доста притеснено, докато продължи с изкривена усмивка:

— Все пак, капитане, сега на практика вие командвате тук. Аз и хората ми ще се радваме да съдействаме в изпълнението на заповедите ви.

— Благодаря ви, капитане. Трябва да призная, че пътуването дотук бе доста дълго и уморително. Ще се погрижа генерал Диас да научи за вашето… усърдно съдействие.