Розмари Роджърс
Сладка дива любов (49)

49

Стив Морган, който никога и при никакви обстоятелства не бе търпелив човек, също чакаше на свой ред. В случая изчакваше огромната армия на Диас да дойде на позиция, откъдето може да заплаши двете крепости на Пуебла. Но Диас — уверен, че ще постигне целта си и че те накрая ще се предадат — не бързаше. Предпочиташе да си играе на котка и мишка с имперските гарнизони, които бяха натоварени да защитават не само Пуебла, но и Оризаба, Кордоба и Вера Круз — само някои от по-важните градове на малката ивица земя, която сега бе единственият излаз на Максимилиан към океана.

Стив продължаваше да се радва на вълнението и рисковете на партизанския си живот, но бе започнал да се уморява от постоянното движение и дългите тежки преходи, които не позволяваха на човек да се наспи и да си почине както трябва.

Тъй като можеше да мине с лекота както за американец, така и за мексиканец, почти винаги пращаха него на разузнаване. Яздеше смело по пътя или влизаше в градове и села, гъмжащи от имперски войски и наемници, които продължаваха да се бият за Максимилиан. Навсякъде имаше американци и те вече не предизвикваха любопитство. Сурови мъже, които се бяха сражавали в Гражданската война и им бе харесало да се бият; мъже, които идваха да видят края на войната и да пишат за нея; мъже, които бяха любопитни; мъже, които искаха да натрупат богатство за себе си, когато империята рухне и земите и именията, принадлежали на имперските поддръжници щяха да бъдат разпродадени.

Обикновено Стив вършеше това, което трябваше да прави, с хладна, пресметлива концентрация, която можеше да избухне в жестокост, когато държеше нож или пистолет в ръцете си и се канеше да го използва. Жените бяха средство за получаване на удоволствие, в една категория с хубавото ядене и удобното легло, където човек можеше да се наспи на спокойствие. Мислеше за тях само когато имаше време. За някои, като Консепсион и контесата, можеше да мисли разсеяно дори с някаква топлота.

Но преди Джини отново да се върне толкова неочаквано в живота му, той не бе оставял някоя жена да въздейства нито на решенията, нито на реакциите му.

Консепсион бе танцьорка в един малък бар в Оризаба, когато отново бе попаднал на нея. Без да обръща внимание на рисковете, които поема, той бе започнал да посещава имението на Валмес колкото може по-често, особено откакто разбра, че съпругът на Соледад още се мъкне след императора. Когато отново видя Консепсион, бурната, страстна връзка между него и кръстницата му бе прераснала в нежно приятелство, особено като се има предвид, че Соледад бе дълбоко религиозна по свой собствен начин и изповедникът й я бе укорил много строго за това, което наричаше почти кръвосмесителна връзка с кръщелника й.

Дали бе отчасти от благодарност и отчасти защото не бе имал жена толкова дълго време, но Стив откри, че започва да се увлича почти прекалено много по нея. Тя все още бе красива, с тяло на младо момиче, понеже съпругът й не бе успял да я дари с дете. Бе опитна и почти толкова лудо привлечена от Стив, колкото и той от нея в началото. Но след няколко срещи пламъкът започна да угасва и те започнаха да си говорят повече, отколкото да се любят. Всъщност връзката им започна да става по-улегнала и Стив трябваше да признае, че изпитва облекчение. Мразеше да се обвързва!

Консепсион с циганския й нрав беше пълна противоположност на Соледад. Тя почти полудя от радост и облекчение, когато видя Стив и именно тя, хващайки го в момент на слабост, го бе убедила да я вземе със себе си като негова любовница. Тогава той си помисли: „Защо не?“ Партизаните си нямаха жени, които да ги следват навсякъде и не оставаха много време на едно място, за да си намерят постоянна спътница. Каза си, че ще е хубаво да има някоя топла жена, която да го чака в леглото, когато има няколко свободни дни. А и поне Консепсион го познаваше и разбираше достатъчно добре, за да не очаква някакви обещания от него.

Това бе връзка без усложнения, приятна и за двамата, и той почти бе успял да изкара от ума си зеленооката си жена — уличница, когато тя се появи изненадващо.

Сега, въпреки волята си, Стив се улавяше, че мисли прекалено често за Джини, когато трябваше да е съсредоточен върху нещо друго. Образът на лицето й и на мекото й чувствено тяло с прасковен цвят му пречеше да заспи, когато трябваше да се възползва от всяка свободна минута, която му остава за сън.

Запита се с горчивина как бе успяла да го омагьоса и защо трябва да е именно тя измежду всички други жени по света, за която той непрекъснато жадуваше. Трябваше да продължи да я мрази. Дори сега не искаше да си признае, че изпитва нещо повече от желание по нея, а и това бе достатъчно лошо! Все пак колко много други мъже я бяха пожелали? Всеки път, когато ръцете й се вдигаха, за да го прегърнат по-силно, той ревниво си представяше колко ли други пъти трябва да е правила абсолютно същите движения, да е поднасяла устните си към другите си любовници по абсолютно същия начин. Спомни си колко ожесточено се бореше с него в дните, когато той беше учителят й в изкуството на плътските удоволствия, но очевидно по някое време тя бе забравила как да се съпротивлява и вместо това се бе научила да се отдава. И колко страстно се отдаваше! Не само това, но дори се бе научила да поема инициативата в леглото…

Въпреки ирационалния му гняв спрямо новите умения на Джини, Стив не можа да не се усмихне, като си спомни как бе реагирала тя първия път, когато я отхвърли. Пустата му вещица! Тя почти го бе изнасилила! Изглеждаше невъзможно да се промени толкова много за толкова кратко време, но той смътно усещаше, че промените в нея са по-дълбоки отколкото би си признала, и че има още тайни, които продължава да крие от него. Какво криеше? И защо?

„Дяволите да я вземат, още от самото начало успя да обърка живота ми. Тя е единствената жена, която е успявала да ми помрачи разсъдъка!“

Стив Морган се загледа доста мрачно в бирата си, а единият му лакът бе опрян на грубия дървен бар в кръчмата, която посещаваше обикновено, когато бе в Оризаба. Откакто се бе върнал от имението откри, че мислите за Джини му идваха на ум в най-неочаквани моменти, и обикновено не когато трябва. Защо не можеше да я забрави така, както бе забравял всички друга жени, които бе взимал, използвал и изоставял, когато бе готов да продължи по пътя си? Защо се бе оженил за нея? Но дори докато я проклинаше бясно, той усети, че я желае. Запита се дали ще е в имението и ще го чака, или бе решила все пак да замине и да се върне отново към остатъците от предишния си живот. Това й беше проблемът — бе напълно непредсказуема! Но може би именно това качество го бе заинтригувало в нея и го бе накарало да съжалява, дори в момента, че предложи доброволно да се заеме със задачата тази вечер. Сам си бе виновен! Ако не бе толкова решен да си докаже, че все още може да мине без нея, сега щеше да е преполовил пътя до Техуакан и щеше да се чувства много по-добре! Един мъж от другата страна на бара промърмори на местния индиански диалект:

— Тука има прекалено много северноамериканци. Защо не си стоят тези чужденци от тяхната страна на реката?

Някои от другите мексиканци се засмяха, но тихо, защото точно в тази кръчма бяха малцинство и освен това групичката северноамериканци, за които говореше приятелят им, не бяха от хората, с които човек искаше да си има вземане-даване.

Тези контрареволюционери бяха пристигнали само преди час и сега заемаха няколко от масите от едната страна на стаята. Оплакаха се, че изгарят от жажда и стаята се изпълни с шумния им смях и хвалби на техния си език.

Това бяха същите мъже, които полковник Дюпон бе разпределил по отряди, и на които Базен плащаше добре. Сега, след като и последният френски кораб бе напуснал Мексико, заплатите им идваха нарядко и все в злато или сребро от обеднялата хазна в Мексико Сити, в добавка към всичко останало, което можеха да плячкосат от именията и селата на заподозрени хуаристки поддръжници. Сурови, въоръжени до зъби мъже с бради, които им продаваха още по-кръвнишки вид. Те стояха в Мексико, защото опасностите, на които се излагаха тук, бяха значително по-малки от риска да се върнат в Съединените щати и извинението, че водят воина им даваше позволение да грабят и плячкосват почти без ограничения. Повечето наемни войници, които бяха дошли в Мексико на тумби след избухването на войната, примамени от високите заплати и възможността поне веднъж да бъдат на страната на печелившите, вече се бяха върнали, когато войната взе обрат в полза на Хуарес. Тези, които останаха, бяха изметта на обществото — престъпници; мъже, които бяха плячкосвали с Куантрил и се наслаждаваха да убиват; дезертьори от Съюзническата армия по време на Гражданската война, които нямаха къде другаде да отидат.

Облечените в сиви униформи контрареволюционери бяха хора, от които човек трябваше да стои надалеч, но освен това бяха причинили доста главоболия на малкия отряд партизани, с които се движеше Стив. Тъй като нямаха какво да губят, тези брадати убийци поемаха повече рискове, отколкото останалите имперски войници, и нанасяха повече вреда. Те бяха голяма напаст и дори нещо повече — пречеха на огромната армия, която се приближаваше към Пуебла. И следователно трябваше някак да бъдат отстранени.

Стив пресуши горчивата бира в чашата си и я плъзна по бара.

— Я ми налей още две — рече той на кръчмаря със сипаничаво лице. — Тая вечер ме мъчи ужасна жажда.

Той се престори, че не забелязва доста изненадания поглед, който размени човекът с малката група мексиканци в края на бара. Значи този гринго говори езика им, така ли? И при това доста свободно, така че най-добре да внимават какво приказват. Този суров, синеок северноамериканец не изглеждаше от онзи вид хора, дето ще преглътнат безропотно някоя обида.

Кръчмарят донесе две бутилки бира доста чевръсто и Стив внимателно наброи монетите, като остави впечатление на човек, който е закъсал за пари.

— Ей, и ти си американец, нали? Как така говориш проклетия им език толкова добре, а?

Американецът, който току-що се бе приближил, облегнат на бара до Стив, имаше къса червена коса и огромни засукани надолу мустаци.

— Просто ми е интересно — рече той набързо, когато срещна твърдите сини очи, които сякаш се присвиха леко, пронизвайки неговите. — Аз самият съм тук вече кажи-речи цяла година и все още не знам повече от десетина думи и то за нещата, които са ми най-необходими — той се изсмя грубо и многозначително, но очите му продължиха да питат.

Стив само вдигна рамене, като отпи от бирата си.

— Имах много време да го науча — провлече той. — Нямах избор — той придаде на погледа си към другия мъж открито подозрение. — Защо питаш?

— Ами просто ей тъй! Опитвам се да завържа разговор с един сънародник. Понякога човек може да го хване истинска носталгия по родния му език.

— Сигурно. Напоследък не съм имал възможност да го говоря много.

Стив нарочно отвръщаше кратко, леко намръщено, сякаш бе решен да остане недоверчив. Той свърши двете бутилки бира и неохотно позволи на мъжа да го почерпи едно питие.

Казваше се Коул и бе от Тексас. Каза, че след войната просто „вятърът го довял насам“ и той се присъединил към контрареволюционерите заради парите. Стив се държеше така, сякаш алкохолът тъкмо започва да го хваща и призна, че е от Калифорния.

— Обаче родът ми е дошъл по Орегонския път, от Мисури. Били са едни от първите заселници, така се хвалеше старият. Навремето били фермери в Орегон. Но на мен ми се щеше да видя Калифорния, а пък след туй и останалия свят. Мамка му! — намръщи се той. — Трябваше да размисля!

— Аз си поскитах из Щатите с Куантрил. След туй нещата изглеждаха ужасно скучни и реших да дойда тука с няколко приятели и да се набъркам в тая проклета война.

Той щедро почерпи Стив още едно питие и го заведе на масата си, за да го запознае с приятелите си.

Както можеше да се очаква, разговорът се завъртя около войната и жените. Присъствието на непознат на масата им, който също беше американец, сякаш разпали любопитството им, макар че според странните си неписани правила те не го разпитваха много. Просто изглеждаше естествено след още няколко питиета той да признае, че не е видял много от Гражданската война, след като дезертирал от Съюзническата армия през 62-ра.

— Веднъж попаднах в една битка. Отде да знам, че бил офицер? Не беше униформен и носеше пушка. Както и да е, после нямах друг избор, освен да духна.

— Ей, слушай, трябваше да дойдеш при нас! Тогава се бихме много здраво, нали така, момчета? — смехът бе бурен, но не подигравателен.

Стив нарочно завали съвсем леко думите си:

— Тогава нямах много акъл. Върнах се в Сан Франциско да отпразнувам края на войната и се озовах на проклетия кораб…

— Искаш да кажеш, че си бил упоен и заставен насила? Веднъж се случи и на един мой приятел и след това никога не се завърна у дома. Как попадна там?

Стив обходи с очи кръга от брадясали лица, сякаш размишляваше дали да им се довери или не, и после вдигна рамене.

— Изглежда, че ми е било писано все да съм кутсузлия! Промъкнах се на един кораб за Вера Круз и успях да се скрия, докато отплава. И след това открих, че оная малка хубавелка Пепита, с която се бях забъркал, си имала ревнив съпруг, който не обичаше много чужденците. И тъй — той се ухили изкривено и полугневно, — аз се озовах в затвора и ме оставиха да гния там. Бил ли е някой от вас, хора, в мексикански затвор? Не вярвах, че все още има тъмници, докато не ме хвърлиха в една. Някои от тези килии се пълнят до половината с вода, като дойде прилива. И плюс т’ва те карат да се бъхтиш като вол за помията, дето ти дават. Обаче научих езика без грешка!

— Духна ли?

Стив ги погледна предпазливо.

— Абе, вие, момчета, един вид работите за правителството, нали? Казвам ви, ако някой от вас иска да ме тикне обратно в затвора, ще излезе оттук с краката напред, а пък аз не съм толкова бавен с пищова, че да не си взема компания за из път!

— Спокойно, приятел, никой тука няма да те предаде. Бас ловя, че повечето от нас са били зад решетките, не е ли тъй?

Говорещият — едър мъжага с огромни рамене, намигна успокоително на Стив и побутна една бутилка през масата.

— Хайде, пийни още малко. Що не вземеш да дойдеш при нас, щом си я закъсал толкова?

— Мерси, ама почвам да си мисля, че нося лош късмет, дори и на себе си. Май ще се опитам да се върна в Калифорния.

— Тогава най-добре се озъртай за хуаристи по пътя! Тези негодници са насочили една армия и в тая посока.

Все още преструващ се на полупиян, Стив слушаше, докато алкохолът развърза езиците на другарите му и те започнаха да обсъждат войната. Коментарите им за имперските войски бяха не само изпълнени с презрение, но и граничеха с обида.

— Французите поне се биеха добре и знаеха к’во правят. Само те държаха оня Хуарес на мястото му.

— Единственото добро нещо, което си спомням от това, че ме бяха зачислили към армията на Мехия бяха фустите, малките войнишки женички — едрият мъжага, който бе заговорил, започна да се хили, а очите му се бяха присвили носталгично. — Спомням си, когато аз и двама от приятелите ми си имахме едно девойче, и то не обикновена мексиканска курва. Най-хубавото създание, което някога сте виждали — полуфранцузойка, полуамериканка, с коса като лъсната мед. Том Бийл я отмъкна от някакъв френски полковник. Спомняте ли си Том?

— Чух, че го убили в Сан Луис.

— Тя го уби. Заби му нож в гръкляна, изпипана работа. И при т’ва аз я бях научил да си служи с ножа — Мат Купър се засмя, като си спомни, а Стив, напрегнал всеки мускул и почти заслепен от ярост, трябваше да използва всичката си воля, за да остане на мястото си, отпуснал тяло на стола. Ако се помръднеше, щеше да убие Мат Купър.

Без да осъзнава ефекта, който предизвикаха думите му, Купър продължи историята си, хванал една бутилка в косматата си ръка.

— Не че тоя Том не заслужаваше да му видят сметката. Странен човек беше. Подъл и студен, обаче в боя не цепеше басма. Ама мразеше жените и това е. Направо густо му правеше да ги наранява. Пекос и аз не му давахме да бие много наш’то момиче, когато бяхме наблизо, но в оня ден ний двамата тъкмо бяхме слезли до града и докато се напивахме, Бийл я завел в няк’ква кръчма. Когато му трябваха пари, я караше да мърсува, разбирате ли? Само че оня път прекалил, както ми разправиха след туй. Започнал да й сваля дрехите пред всички — цяла стая, пълна със зяпнали маймуни. Един приятел ми каза, че било като търг за роби — щял да я продаде на оня, който предложел най-висока цена. Само че изведнъж тя превъртяла и го наръгала с един нож…

— Знаеш ли какво е станало с нея после?

Купър вдигна огромните си рамене, които се размърдаха мечешки под тясната му куртка.

— Това стана, когато французите държаха всичко в свои ръце там. Като изтрезняхме, двамата с Пекос отидохме до гарнизона, но тамошният сержант сви рамене. Каза, че някакъв френски офицер дошъл, докато я разпитвали и я отвел със себе си в Мексико Сити. Но съм сигурен, че там се е изправила на краката си като коте. Наистина си я биваше!

Стив продължи да се взира в копчетата на отворената куртка на Мат Купър, обмисляйки къде точно да забие ножа си. Мозъкът му отново бе започнал да функционира, но студената ярост, която усети, когато едрият мъж бе започнал завъртяната си история, все още не бе изчезнала и бе направила решимостта му неумолима. Сега, след като знаеше къде отиват контрареволюционерите, той трябваше да излезе и да им подготви малък сюрприз. Но първо щеше да убие Купър.

Добре, че го мислеха за пиян и продължаваха разговора си. Той усещаше яростта в стомаха си, навита като гърмяща змия, готова да нападне. Значи това бе онази част от историята й, която не му беше разказала. Той си спомни, че първата нощ тя каза: „Убивала съм човек, Стив“, но не спомена нито кой, нито защо. Колко ли още бе скрито зад тези нейни зелени очи? Джини, любимата му със слънчеви коси, меки, разтварящи се бедра и изкусителна уста на прелъстителка, която се разтапя под целувките му. Колко още мъже бяха изпитвали същите наслади като него? Тя бе убила един от тях, докарана до кой знае какво отчаяние и унижение, и още един седеше срещу него на масата и лочеше питието си като прасе, какъвто изглеждаше. Дали бяха прекършили твърдоглавия й дух, дали бяха хвърлили яростната й гордост в праха и я бяха пречупили точно като него в онзи гаден затвор? Той никога не бе усещал такова яростно, буйно желание да убие, както в този момент, макар че разумната, рационална част на съзнанието му го съветваше да изчака. Щеше да настъпи подходящ момент.

Бе лесно да се престори на пиян, когато най-накрая стана от масата, като застърга шумно със стола си и се отдалечи, залитайки. Всички бяха вече доста натряскани и почти не забелязаха лъкатушното му оттегляне. Само Коул извика след него гръмогласно:

— Ей, Стив, ако решиш да се присъединиш към нас, помни, че тръгваме утре сутрин!

Той измърмори нещо неразбираемо и се озова на хладния нощен въздух навън. Пое дълбоко дъх, сякаш дълго го бе стаявал.