Розмари Роджърс
Сладка дива любов (48)

48

— Колко много си научила — каза замислено Стив. Наведе се над простряното тяло на Джини, подпрян на лакът, а свободната му ръка галеше гладката й кожа някак разсеяно. — Винаги съм знаел, че си много добра ученичка, но сега трябва да призная, че талантите ти изумяват дори мен.

Той наведе глава, за да целуне вдлъбнатината в основата на гърлото й, усещайки пулсирането на вената под устните си. Изследващата му ръка се спусна по-надолу и той чу меката й въздишка. Зъбите й бяха прехапали долната й устна, докато тя се извиваше под ласките му.

Изведнъж той вдигна глава и погледна иронично полузатворените й очи.

— Да, наистина си се променила, сладка моя. Загубила си онази сладка интригуваща скромност и свенливост, които имаше някога! Сега като ти кажа да разтвориш краката си, ти го правиш без възражения. Ако ти кажа: „Обърни се, ще го направим по този начин“, ти се подчиняваш. Кажи ми, има ли нещо, което още да не си опитвала?

Със затворени очи, Джини извърна лице и обърна глава настрани върху възглавницата.

— Стив, за бога! Казах ти всичко. Трябва ли да продължаваш да ме наказваш?

— Може би наказвам и себе си… — той спусна голото си тяло над нейното и хвана косата й в ръка, като отърка лице в мекотата й. — Знаеш ли — продължи той нежно — питах се хиляди пъти защо не те убих, когато се хвърли към мен толкова нагло. И защо продължавам да те желая! Може би защото за жена ти си почти толкова осквернена, колкото и аз, и си ми любопитна — гласът му стана по-твърд: — Кой те научи на всичките ти малки курвенски трикове?

Без предупреждение тя усети как зъбите му се впиват яростно в меката плът на рамото й и изпищя, забивайки нокти в гърба му, само за да види, че точно толкова внезапно той бе започнал да целува много нежно и леко болезнената рана, която току-що й бе нанесъл.

Защо имаше способността да й причинява това? „Понеже го обичам“, помисли си тя безнадеждно. „Понеже не мога да спра да го обичам, въпреки че той самият никога не ми е казвал, че ме обича.“

Той бе хванал лицето й с две ръце, сякаш искаше да запомни очертанията му и да го извае, докато я изучаваше с присвитите си сини очи.

— Станала си по-красива. На бузите ти има съвсем лека трапчинка и това сякаш подчертава лукавите ти очи. Изглеждаш като унгарска циганка. А устата ти… — той нежно я целуна — имаш най-чувствената, обещаваща уста в целия свят. Май трябва да се считам за късметлия, че си те върнах, макар да си малко поизносена!

Целуна я страстно, преди тя да може да направи нещо повече от това да издаде едно гневно възклицание под бруталната му атака.

Прекараха заедно три дни — ту се караха, ту се любеха. Спречкванията им се бяха превърнали в дуели на остроумие, докато се гледаха един друг предпазливо като врагове.

Въпреки слабостта, която признаваше у себе си, трудните уроци, които Джини бе принудена да научи през изминалите месеци сега й послужиха добре. Тя се бе научила как да се огражда с черупка и да се скрива мрачно зад нея, без да позволи и следа от емоция да изплува на повърхността. Понякога просто от самозащита, хвърляше същата тази бариера между Стив и себе си, особено когато той стигаше твърде далеч.

И именно това дразнеше най-много Стив Морган у жена му. Тя се бе променила, нямаше съмнение в това. И той не бе изиграл никаква роля в тази промяна, която толкова ненавиждаше. Чудеше се какви ли преживявания я бяха превърнали в такава силна, волева и независима жена, каквато беше сега. Можеше да си служи с нож с почти нехайна ловкост и да псува като мъж, а от друга страна можеше да готви по-добре от повечето селянки. Беше се променила и в други отношения, както бързо отбеляза той. Наистина бе усвоила всички техники на проститутките, заедно със страстната самозабрава, която си беше само нейна. Още повече, че се бе научила как да не се поддава — да устоява на най-жестоките подигравки, най-пресметнатите му удари, като се отдръпваше зад едно свиване на раменете или пълно мълчание. Бе станала толкова твърда, че бе почти недосегаема.

Джини, жена му. През краткото време, което прекараха заедно, той бе научил, че тя не е онова неопитно момиченце, което бе в началото. Силата, която бе спечелила от всички унизителни преживявания, на които е била подложена, както и фактът, че по някакъв начин бе успяла не само да се издигне над тях, но и да си спечели своя собствена независимост, колкото и да бяха малки шансовете й за това, го дразнеше повече, отколкото можеше да й признае. Трябваше да се е пречупила, а не беше. Именно той носеше белезите на преживяното и бе заключил в себе си горчивата чаша. Джини сякаш с лекота бе забравила всичко неприятно. Той усещаше, че само бе загатнала или направо бе прескочила някои от най-лошите части в историята си, когато му я разказа. Как можеше да остане толкова незасегната? В що за жена се бе превърнала в действителност? Той не можеше да й прости за нещата, които се бе съгласила да направи и дори за някои от нещата, които се бе оставила да я заставят да направи. А това, което влошаваше нещата още повече бе, че тя никога не го помоли да й прости.

Три дни. Стив неохотно й призна, че в момента не може да си позволи повече и няма представа кога ще се върне отново. Едновременно щастлива и нещастна, Джини трябваше да се задоволи с това.

Поне отново го бе намерила! Тя усети, че се пита за промените, които бе забелязала у него. Изучаваше непознатия, който сега бе неин любим и съпруг по почти същия прикрит начин, както чувстваше, че я наблюдава и той.

Желаеше я. Можеше да е уверена поне в това. Тя се радваше на блясъка на това желание, което виждаше в очите му всеки път, щом я погледне и все пак никога не й казваше, че я обича — само, че я иска. Само веднъж бе посмяла да го попита дръзко дали я обича и насмешката в смеха му я прободе по-дълбоко, отколкото го остави да забележи на повърхността.

— Любов! Смешно е да чуе човек тази дума от твоята уста, мила. Така ли го наричаше, когато си се отдавала на легионите си от любовници?

— О, за бога, Стив! Ти си единственият мъж, когото някога съм обичала. Защо иначе мислиш, че имаш способността да ме нараняваш?

— Не мисля, че който и да е може да те нарани, скъпа. Ти си твърде силна, твърде жилава. Винаги ще успееш някак да оцелееш, нали?

Той бе жесток и все пак можеше да бъде и нежен с нея. Искаше да знае всичко за миналото й — всяка мъчителна подробност, която успееше да изкопчи. И въпреки това й казваше съвсем малко за случилото се с него. Джини ревниво настоя да чуе повече подробности относно отношенията му с контеса дьо Валмес и той развеселено повдигна едната си вежда.

— Соледад? Тя ми е кръстница, както знаеш. И все още е много красива жена. Виждала си я, нали?

— О, предполагам, че да. Едва ли ще си спомня.

— Не съм изненадан, след като си била толкова заета при посещението си в Оризаба. Но Соледад си те спомня много добре!

— О, така ли? — обърна се яростно към него Джини, ужилена от саркастичния му тон. — Не се съмнявам, че те е осведомила за всички най-грозни слухове, които се носеха за мен. Предполагам, че е ревнувала!

— Едва ли, скъпа! — рече той лукаво и смисълът на думите му бе толкова явен, че тя усети как по страните й избива гневна руменина.

Каквито и забележки да искаше да направи тя, за да опровергае намеците му, те бяха прекъснати както обикновено от внезапния натиск на устните му върху нейните. Можеше да я накара да забрави всичките му изневери и жестокости с целувките си или с някоя проява на нежност.

За да противодейства на собствената си предателска уязвимост, Джини му демонстрира гордост, равна на неговата. Имаше буен нрав, който не падаше по-долу от неговия, когато избухваше. В такива моменти той започна да й показва неволното си уважение, макар че вътрешно се дразнеше, че тя може толкова добре да се грижи за себе си. Само в обятията му, когато устните му бяха върху нейните или пролазваха по цялото й тяло, тя се предаваше и ставаше покорна и слаба.

Стив Морган я видя да плаче за първи път, откакто се бяха събрали отново, чак на сутринта, когато той се приготви да тръгне.

Прикри изненадата си от неочакваните й сълзи, като й заговори рязко:

— За бога! Какво ти става сега? Това хленчене не ти отива, нито ще ме трогне толкова, че да те взема със себе си. Вече ти казах, че е абсолютно немислимо. Направи това, което намериш за добре, сладката ми. Остани тук, ако искаш — все пак имението е твое, както ми напомняше достатъчно често. А ако ти стане много скучно, винаги можеш да идеш във Вера Круз. Сигурна съм, че там ще срещнеш много от приятелите си. Салвадор може да те придружи и съм ти оставил достатъчно пари, за да се оправиш, докато този кораб, за който Бишоп ти е намерил билет, е готов да отплава.

Както обикновено той сякаш подбираше точно тези думи и изрази, от които щеше да я заболи най-много.

— Не те ли интересува? Все едно ли ще ти бъде дали ще съм тук или не, когато се върнеш?

Когато го погледна през замъглени от сълзи очи, тя си помисли, че забелязва някакво почти незабележимо смекчаване на резките гънки от напрежение около устата и очите му.

— Не знам, Джини — каза той бавно. — По дяволите, не съм свикнал някой да ме притежава, както изглежда и ти. И двамата сме привикнали да живеем един без друг. Понякога като че сме непознати, които се събират само в леглото. Дали наистина сме готови да се обвържем — и ти, и аз? — той вдигна фаталистично рамене и повтори: — Дали?

През две дълги, влачещи се седмици можеше да живее само с тези думи.

Тук, в изолирания свят на Hacienda de la Nostalgia, дори войната изглеждаше твърде далеч, за да е истинска, или за да засегне Джини по някакъв начин. Докато преди бе въвлечена във водовъртежа на безсмислени начинания, винаги в обсъждане на най-новата клюка или новини за последната битка, тук сякаш времето бе спряло своя ход.

Почти благодарна, че имаше да върши толкова много неща в имението, Джини се опита да се занимава с неща, които да я уморяват, за да си ляга преди девет всяка вечер, прекалено изтощена, за да стои будна и да си мисли.

Къщата започна да свети отвътре, след като старите мебели бяха поправени и полирани, прозорците измити, а по пода бяха застлани ярки шарени килими. Джини не работеше сама, понеже селяните изпращаха жените и дъщерите си до къщата, за да помагат на господарката и дори самите те идваха да се включат в по-мъжките работи, като поправката на покрива и стените.

Всички те много се гордееха с чуждестранната си господарка с ярка коса и очи като морето — жена, която не бе прекалено горда, за да се заеме с всякаква работа, колкото и да е мъчна. „Наистина — казваха те, като поклащаха глава многозначително — господарят е направил добър избор, когато е взел тази жена. Тя е народен човек.“ Това бе най-големият комплимент, който можеха да й направят тези индиански селяни и те й станаха дълбоко предани.

Джини ходеше на гости в къщите им, дундуркаше и повиваше бебетата им и дори можеше да седне с останалите жени и да се включи съвсем естествено, когато мелеха брашното за царевичните питки. Можеше да готви над малко открито огнище и да пере дрехи на една равна скала край реката. И можеше да язди кон без седло, седнала разкрачена като мъжете.

Дори старият Салвадор, който помнеше майката на Стив, с неохота отбеляза одобрението си. Когато тя идваше в кухнята да му помогне, той вече не възразяваше недоволно, а сядаше да си побъбри с нея и да й каже новините, които научаваше при редките си посещения в съседното селце.

Именно от Салвадор Джини научи, че хуаристките армии на генерал Ескобедо и Корона настъпваха, ограждайки като железен пръстен Керетаро.

— Скоро ще притиснат чуждия император там като плъх — без изход за бягство — рече старецът с някаква ликуваща нотка в гласа си.

Тя научи за смелото нападение, което бе извършил генерал Мирамон над Закатекас, където неговата кавалерия разпердушинила тамошния гарнизон и за малко не пленила дори самия дон Бенито Хуарес. Спомни си, че бе срещала генерал Мирамон. Висок и прошарен креолски офицер с лице като гранит, ветеран от други войни. Джини се запита дали този подвиг означава обрат в лошия късмет на имперските сили, докато една седмица по-късно Салвадор й донесе новината, че генерал Ескобедо бе смазал много по-малобройната войска на Мирамон.

— За да даде урок на тези кучета, генерал Ескобедо е накарал да екзекутират хиляда имперски офицери — продължи Салвадор. — Един от тях е бил дори братът на самия Мирамон.

Джини не можа да възпре едно остро пробождане от жал. Спомни си горчивите думи на Агнес дьо Салм един ден, че две злини не правят едно добро. Нима наистина бе необходимо да е толкова жесток, за да даде урок на империалистите? Все пак всички се сражаваха за това, в което вярват, макар че Джини неволно си спомни цинизма на Мигел Лопес за лоялността на тримата най-високопоставени генерала към Максимилиан.

Салвадор поне й донесе добри новини за Диас. Войската на дон Порфирио все още се движела неотклонно към границите на провинция Пуебла. До една седмица щели да са там.

Джини знаеше, че това означава добра възможност за Стив да се отбие, за да я види. Ако се бе върнал във войската за постоянно, ще е толкова близо! Но дали се бе присъединил към нея, или все още се криеше в планината с партизаните? Трябваше да си напомни да е търпелива и да не се надява твърде много.

Две седмици след като Стив замина, Салвадор влезе с тихи стъпки в малката стая, която Джини бе определила за свой „кабинет“, а на лицето му бе изписано неодобрение…

— Има един мъж, който казва, че иска да ви види, господарке — ъгълчетата на устата на стареца се спуснаха кисело. — Той не изглежда добър човек, господарке. На мен ми прилича на бандит! Кой друг би дошъл толкова потайно от сенките след смрачаване? Но казва, че сеньор го праща…

Джини скочи на крака, а зелените й очи светнаха като факли.

— О, Салвадор! Защо не каза това по-рано? Къде е той? Предложи ли му нещо за ядене?

Без да дочака отговор, Джини се втурна покрай него към кухнята, където мъжът се бе изправил от прегърбената си поза до стената, когато тя влезе. Наистина имаше вид на злодей. Гледаше малката й лична прислужница с пресметнато похотлив поглед, който я бе накарал да се свие до печката, но сега едва не издаде изненадата си, когато видя Джини.

Вкъщи тя захвърляше шала, с който обикновено покриваше главата и раменете си от слънцето, и косата й светеше ярко като калайдисаните медни тигани на стената. Беше боса за по-удобно и носеше изрязана бяла блуза и ярка шарена пола, като на местните индианки. Устните й, когато се засмя доста въпросително, разкриха малки перлени зъби. Мъжът, чието име бе Маноло, я загледа с някакво страхопочитание.

Той свали широкото си сомбреро, за да разкрие дълга и сплъстена черна коса, докато запристъпва неловко с обутите си в ботуши крака, без да може да свали очи от Джини.

— Имаш да ми предадеш нещо ли? От съпруга ми? — гласът й бе точно какъвто си го представяше — нисък и доста дрезгав. Той си помисли: „Почакай, докато кажа на другите! В бъдеще Естебан вече няма да страда от липса на доброволци, когато трябва да предаде някакво съобщение на жена си!“

Като се ухили, за да прикрие мислите си, Маноло извади едно смачкано листче хартия от джоба на извезания му със сребро елек. Този елек бе свалил от тялото на някакъв наконтен млад лейтенант от наемниците, който имаше слабост към един определен бар, когато не бе на работа и Маноло се гордееше с тази дреха, въпреки че кръстосаните патрондаши на гърдите му намаляваха малко красотата й.

Той продължи да се хили, докато червенокосата жена държеше листчето в ръцете си, сякаш се страхуваше да го разгъне. Тя го следеше въпросително.

— Ял ли си? Сигурно си уморен. Салвадор с удоволствие ще ти даде нещо за хапване, както и малко текила, за да го преглътнеш, ако имаш време да си отпочинеш.

Старецът я бе последвал в кухнята и сега стоеше навъсен до печката, но когато Маноло призна, че наистина е много гладен, се обърна назад и започна да трака шумно с тиганите, като мърмореше под носа си.

Салвадор изглеждаше още по-недоволен, когато господарката предложи на „бандита“ стол и самата тя седна срещу него на кухненската маса. „Сеньор се движи в лоша среда — мислеше си той, докато сипваше яденето. — Жалко, че не е успял да намери някой по-добър, когото да прати тук! Господарката не бива да седи на една маса с такъв злодей, нито да говори толкова приятелски с него!“

Той изпрати Мария да изтича до къщата си, като забеляза начина, по който я гледа мъжът. Поне не смееше да се отнася с неуважение към господарката.

Джини отпиваше от една чаша вино под възхитените погледи на Маноло и се опитваше да го разпитва за Стив, но той или не знаеше нищо, или не биваше да й казва. Често вдигаше рамене, като казваше, че не знае кога Естебан ще се върне тук и призна доста гордо, че никога не се задържат твърде дълго на едно място.

— Но кога ще се върне, за да се присъедини към войската? — упорстваше Джини и получи още едно повдигане на раменете в отговор от мълчаливия й посетител.

— Quien sabe? Може би скоро. Искаме да се присъединим към войската в похода й към самото Мексико Сити!

Той изчезна точно толкова бързо и тихо, както бе дошъл, след като се наяде и Джини взе писмото със себе си, за да го прочете насаме в спалнята си.

Първото писмо, което Стив някога се бе сетил да й напише. Колко бе непредсказуем!

Тя разгърна смачканото и сгънато листче и видя само няколко надраскани думи на него, без обръщение и формален завършек.

„Много сме заети, много пътуваме, но поне нещата се проясняват. Може би скоро ще те видя, ако още си там.“

Това бе всичко. Дори отдалеч, помисли си тя с горчивина, той все още можеше да я нарани. Тази бележка можеше да е написана за всеки друг, в нея нямаше нищо лично, предназначено само за нея, освен подигравателното полуобещание: „Може би ще те видя скоро.“ Какво го караше да се бои толкова много от обвързване?

„О, Стив, Стив! — помисли си тя отчаяно — защо продължавам да те обичам? Защо не мога да се отнасям с теб толкова нехайно, колкото ти с мен?“

Не можеше да открие отговорите у себе си. Трябваше само да е търпелива и да чака.