Розмари Роджърс
Сладка дива любов (46)

46

Те препускаха по главния път, който излизаше от Мексико Сити и продължаваше на изток чак до океана. Утъпканият, изровен път вече бе пълен с бегълци, макар че слънцето току-що бе изгряло.

Джини седеше приведена на неудобната седалка в скърцащата каручка, а шалът й бе увит плътно около главата и раменете, за да я топли в хладната утрин. До нея седеше придружителят й, който трябваше да мине за неин съпруг, потънал в мрачно мълчание, освен когато подвикваше гърлено на двата изпосталели вола. Въпреки широкото сомбреро, което прикриваше отчасти лицето му, веднага се виждаше, че Пако Дейвис изобщо не е щастлив.

— Какво съвпадение! — бе казал той иронично, когато я видя за първи път, облечена в неугледните дрехи на мексиканска селянка, а лицето й бе изцапано с чернилка. — В моята работа човек постоянно се среща със стари приятели, и особено тук. Кажи ми, как успя?

Джини ядно се бе намръщила.

— Какво искаш да кажеш? Сигурна съм, че мистър Бишоп ти е разказал цялата история.

— Каза ми една част — продължи Пако със същия ироничен тон. — Но пък аз по това време бях доста пиян. Не съм свикнал с бардаците на Мексико Сити, нали разбираш? Обаче научих, че трябва да те откарам до място, където обикновено се отбивам да оставя съобщения. И че отговарям за теб — погледна я накриво и забеляза как тя се намръщи още повече.

— Съжалявам, ако съм те затруднила. Но както най-накрая успях да убедя мистър Бишоп, напълно съм способна да се грижа за себе си. Не е възможно да имаш повече възражения от него!

— Няма дори да се опитвам да ти възразявам! Ти си тук, нали? Но трябва да те предупредя, че цялата тази идея е луда! Това е най-откаченото нещо, за което съм чувал — да те водя да се видиш със съпруга си в разгара на войната, сякаш това е някакъв излет за удоволствие! Мисля, че и Бишоп е откачил, щом се е оставил да го убедиш!

— Страхувам се, че горкият мистър Бишоп нямаше друг избор — рече тя мило.

— Е, както и да е, не забравяй да държиш косата си покрита и, за бога, наведи очи. Боя се, че въпреки тези дрехи и калта по лицето ти, ти изобщо не изглеждаш като жена на такъв беден селянин като мен!

— Винаги можеш да кажеш, че съм курва, която си взел от някой от онези… онези бардаци, за които говореше! — отвърна тя, като почна да се ядосва. — Трябва ли да те убеждавам, че лесно мога да мина за една от тях? — със същия сладък глас тя дръпна една дълга поредица ругатни, които накараха дори Пако да се изчерви — едновременно от изненада и от неудобство.

„Боже — помисли си той — какво й се е случило?“ Той си я спомняше като твърдоглаво, волево момиче, което имаше заложби да стане голяма красавица някой ден. Бе я виждал мръсна, прашна и разрошена, както и нагиздена като дама, която прави първите си стъпки в обществото. Но все пак тогава бе само момиче, а сега бе попаднала при него изневиделица — съвсем очевидно вече като жена, въпреки нелепото й облекло. И при това жена с интересно минало, ако се съдеше по речника, който бе усвоила!

И докато продължиха мълчаливо по пътя си, Пако откри, че си мисли: „Ще ми се Бишоп да ми беше казал повече за нея. Защо винаги трябва да е като със запушена уста? Тя изчезна, всички знаем това, и после изведнъж се оказа в Мексико Сити — високоплатена куртизанка, ако е вярно това, което разправят. Но какво прави тук? Защо изведнъж толкова настоява да види Стив?“ Той почти потръпна при мисълта за тази среща. Стив винаги е мълчал по този въпрос, но откакто бе избягал от онази адска дупка, където го бяха затворили, изглеждаше още по-вглъбен и по-огорчен. Не че го винеше — бе видял белезите по гърба му и можеше да си представи какво е било. Но напоследък Стив сякаш се бе затворил в някаква твърда, студена и неумолима черупка. Винаги е бил хладнокръвен и безстрашен, когато стане въпрос за битка, но сега бе направо жесток и безмилостен. Убиец. Пако бе видял някои от ударите, които партизаните бяха направили, както и някои от жертвите, които оставяха зад себе си. Стив никога не говореше за жена си, но Пако не искаше да си мисли какво може да й направи, особено ако се появеше по този начин — съвсем неочаквано, без никакво предупреждение. Ако все още смяташе, че тя го е предала… Въпреки че се дразнеше, задето бяха натресли Джини в ръцете му, Пако трябваше да се възхити на смелостта й. Да, тя наистина се бе променила. Бе станала по-твърда и по-жилава. И бе свикнала да получава това, което иска.

Едно бебе започна да врещи отзад в каруцата и Джини се обърна, за да вземе увития в одеяло вързоп.

— Наистина е много безсърдечно от твоя страна да вземеш горкото мъниче само за прикритие! Бебе! Как можа да направиш такова нещо? Как мислиш да го храниш?

Пако отметна глава назад и се ухили към тъжната на вид коза, която се влачеше зад каруцата.

— Ти ще знаеш по-добре от мен как да я накърмиш! Това е женска работа. И освен това — добави той с пресилено спокоен глас — вече ти казах, че това бедно детенце бе изоставено. Какво очакваш да направя, да го оставя да врещи с пълен глас по средата на улицата, докато някой го прегази? Не, вместо това използвах главата си. Сега изглеждаме като истинско семейство, освен ако някой не се приближи да види очите ти.

— Съжалявам, но не мога да покрия и тях! — сопна му се тя. Започна да люлее бебето, като му гукаше на мексикански диалект, който бяха решили да използват, когато си говорят. Малко по-късно безмълвно му подаде детето и скочи от каруцата, понесла малка тенекиена чашка. Той поклати глава с неохотно възхищение, когато тя се върна с мляко.

Докато приготвят вечерята, като спряха да нощуват, гневът му бе понамалял. Все пак не се оказа толкова лошо, че и тя бе с него. За разлика от повечето жени Джини мълчеше през повечето време и правеше това, което трябваше да се върши, без да се оплаква, дори без да й се казва. Тя хранеше и се грижеше за това бебе, сякаш бе нейно. Когато започнаха да се изкачват нагоре по планината, помагаше да бутат каруцата. Ходеше боса редом с нея по няколко мили, при това без дори да промърмори. И можеше да готви.

Бяха спрели на една малка полянка с много други дилижанси и каруци — всички събрани заедно, за да се пазят от бандитите. Точно както би направила и една мексиканска жена, Джини приготви яденето им, сипа първо на него, а след това отиде да постели одеялата под каруцата, като гушна бебето до пазвата си. Той се бе оплакал на Бишоп, като си представяше, че тя ще му тежи като камък на шията с всичките си префърцунени превземки на светска дама. Сега разбра онази тънка, потайна усмивка, с която го бе удостоил Бишоп.

— Мисля, че ще се изненадаш — бе всичко, което каза Бишоп тогава.

Е, наистина се изненада, при това приятно. Усети, че си мисли, докато седеше край малкия огън и говореше общи приказки с останалите мъже, че тя все пак може и да успее да се справи със Стив. Дори се надяваше да е така.

Огънят бе угаснал, когато Пако се върна, за да се вмъкне под малката каручка, която бе единственият им заслон.

— Съжалявам — прошепна той, — но те ще си помислят, че е странно, ако не дойда.

— Не се притеснявай — прошепна му тя студено в отговор. — Мога да се владея, ако и ти можеш!

Но после забеляза, че тя сложи бебето между тях и се ухили на себе си.

Когато потеглиха на следващия ден, много рано заранта, те си поговориха доста приятелски.

Тя го полита за Стив, разбира се. Не можа да устои.

— Пако, кажи ми, много ли се е променил? Мрази ли ме? Говори ли изобщо за мен?

Той я погледна косо и реши да й каже истината. Все пак тя заслужаваше някакво предупреждение. И наистина бе започнал да се възхищава на мълчаливата й твърдост.

— Променен е. Мисля, че е от онези месеци в затвора, макар че не говори много за това. Но нали знаеш проклетата му вироглава гордост. Според мен не може да понесе, че са я пречупили — поне за малко.

— О, боже! Мен ли обвинява за това?

— Не зная, момиче. Напоследък е доста по-затворен от обикновено. Но трябва да те предупредя — все си е тъй сприхав. Слушай — продължи Пако бързо, преди тя да го прекъсне — защо не промениш решението си за всичко това? Мога да те заведа направо във Вера Круз, можеш да го видиш след като утихне всичко, когато му остане време да преодолее това, което го тормози и го превръща в такъв дявол. Не мога да те оставя в ръцете му — по дяволите, той ми е приятел. Познавам го повече от всеки друг! Сега се движи с една групичка от най-жестоките и твърди бойци, които можеш да си представиш. Тези партизани нямат милост към никого — сега са тръгнали да отмъщават. Стив е един от най-злите сред тях, мога да ти разкажа някои неща… — той прекъсна внезапно думите си, когато забеляза твърдоглавото й, невъзприемчиво лице и сви рамене примирено: — Виждам, че дори не ме слушаш! Но ти казвам, че правиш грешка. Дай му време, Джини! Накрая ще се опомни.

— И така съм изгубила твърде много време. О, Пако, не можеш да си представиш колко… колко ужасно беше. Като кошмар. Всички тези месеци, през които го мислех за мъртъв. Не ме интересуваше какво ми се случва, нито какво правех. Аз само съществувах. И дори не знаех защо! След това, като чух — все едно, че отново се съживих, сякаш открих защо живея! Не разбираш ли? Трябва да отида при него, трябва сама да се уверя веднъж завинаги дали нещата между нас са същите.

— Слава богу, че не съм жена! — рече той грубо. — Всичко, което мога да кажа е, че никога не съм разбирал женската логика. Все още ми се ще да дойдеш с мен във Вера Круз!

— Обещах на мистър Бишоп, че ако Стив не иска да остана при него, ще отида право във Вера Круз. И без това ми каза, че не може да ми обещае билет за кораб до Америка преди шестнадесети март! Изглежда, че всички бягат! Не разбираш ли, Пако? Това ми дава време.

— Разбирам, че си ината, вироглава жена! Помисли, Джини! Дори ако Стив се зарадва да те види, какво, по дяволите, очакваш да те прави в разгара на войната? Знаеш, че е офицер в армията на Диас. Скоро ще го отзоват да изпълнява воинските си задължения и не се съмнявам, че дисциплината там ще му се отрази добре. Но за бога, какво ще правиш ти?

— Ще се справя с този въпрос, когато му дойде времето — бе всичко, което Джини можеше да каже и накрая той се отказа да спори с нея.

Пътуването им изглеждаше болезнено, непоносимо мудно и претъпканите пътища още повече влошаваха нещата. На няколко пъти трябваше да се дръпнат от пътя, докато покрай тях минаваха тежко натоварени конвои.

— Значи накрая настъпи истинското сбогуване с французите — промърмори Пако. — Корабите им вече са започнали да ги извозват. До края на месеца ще са си заминали и войната ще приключи по-бързо.

— Императорът ще ходи в Керетаро заедно с генералите си. Казват, че сега настоявали той самият да предвожда битката. А и в Керетаро винаги са му били предани. Както и в Пуебла. Наистина ли мислиш, че може да приключи толкова скоро? Все още има хиляди лоялни имперски войници.

— Да, и я ги виж сега! Мисля, че обръщат много повече внимание на кройката на униформите си, отколкото на битките!

Джини видя една рота наемници да минават край тях и заедно с тях няколко мъже с познатата сива униформа, която накара сърцето й да затупти от ужас, макар че всичко това вече бе толкова назад в миналото.

— Контрареволюционери! — рече тя с нисък, задавен глас, който накара Пако да й хвърли въпросителен поглед.

— Да, така е. Американски наемници. Все още се бият на грешната страна, както изглежда. Мисля, че отиват в нашата посока — може би ще се опитат да спрат Диас!

Пако явно считаше това за много забавно, но за нея не беше. Тя си мислеше за Стив, който вероятно бе някъде в обширната провинция Оаксака. Или може би дори още по-близо. Всеки ден донасяше нови слухове за непрекъснато напредващата армия от юг.

Пътят, по който поемаха сега, бе почти болезнено познат на Джини, макар че условията, при които пътуваше в този случай, бяха страшно различни. Нямаше елегантна карета с ескорт от красиви офицери, нямаше пикници по пътя. Те заобикаляха Пуебла, а заострените върхове на църквите се открояваха на фона на двата вулкана, все още покрити със сняг. Трикольорът продължаваше да се вее над здраво барикадираните крепости, но докога? Тук все още бе пълно с френски войници, както и по протежение на целия път до Оризаба, но всички те сега изглеждаха ликуващи, вместо заплашителни. Връщаха се у дома си!

Като заобиколиха и Оризаба, те тръгнаха през една ниска, влажна долина, която отвеждаше на юг и Пако най-накрая довери на Джини, че отиват в малко имение близо до Техуакан, на границата на провинция Оаксака.

Тук вече имаше по-малко пътници и Пако скри една пушка под седалката.

— По тези земи все още има бандити — каза й той, — макар че не е много вероятно да нападнат такива бедни и дребни хорица, каквито изглеждаме в момента. Ако обаче се натъкнем на някого, не забравяй, че си много свенлива. Дръпни единия край на шала върху лицето си, гледай надолу и хихикай. И ако задават въпроси, помни, че сме от Оризаба. Аз съм работил за контеса дьо Валмес — тук той й хвърли лукав поглед — и сме се запътили да видим по-малката сестра на майка ми, Санчия Родригес. Мъжът й е управителят, така да се каже, на Hacienda de la Nostalgia. Те имат само три деца — добави той — и ще се радват да вземат и това… — той посочи с глава към бебето в ръцете на Джини.

Но тя се бе замислила за името. Hacienda de la Nostalgia! Какво поетично и странно име! Дали е толкова красиво, колкото звучи?

„Място за копнеж.“ Може би предишният му собственик е мислел, че това е място, за което винаги ще му е мъчно. Кой знае?

— Защо каза предишният собственик? Кой го притежава сега? Дали няма да имат нещо напротив, че отиваме там?

— Не мисля — Пако я изгледа странно. — Да не искаш да кажеш, че Бишоп не ти е казал? Трябва да призная, че това е доста нелепо! — той цъкна с език на воловете и тя сложи нетърпеливо ръка на рамото му.

— Пако! Защо изведнъж стана толкова мистериозен? Какво е пропуснал да ми каже мистър Бишоп?

— Предполагам, че е по-добре да ти кажа. Всъщност то е твое, момиче. Сигурно няма да си спомниш, но преди да се ожениш за Стив, дядо му ти приписа някои неща. Спомняш ли си сега? Имаше не само значителна сума пари, но и земи. Остави това малко имение на теб. Предполагам, че е било част от зестрата, предвидена за доня Луиза. Е, във всеки случай сега е твое. И трябва да призная, че е много удобно за целите ни!

Тя го гледаше втренчено с разтворени устни.

— Не ти вярвам! Това е прекалено странно съвпадение! Казваш, че е мое?

— Да, момиче, цялото е твое! Но разбира се, понеже Стив е твой съпруг, той го използва. Не се обнадеждавай толкова — той не живее тук, нали разбираш! Както казах вече, много е удобно. Малко хора се отбиват тук. Има само един старец, който е работел за рода Алварадо години наред и се грижи за къщата. А и крепостните селяни са фанатично предани на Стив, откакто ги освободи. Решиха да останат и да работят земята. Боя се, че всичко е било занемарено дълго време, но те си изкарват достатъчно, за да преживяват добре.

— И той идва тук?

— Да. Доста редовно, както и аз. Ако не се засечем, старият Салвадор предава съобщенията. Използваме код, естествено, за да сме съвсем спокойни, но много се съмнявам, че някой ще дойде да проверява това място!

Джини едва сдържаше вълнението си, докато стигнат до имението. Нейната земя. Нейната собственост. Тя вече се бе влюбила в името. Да, ще бъде красиво. И някак бе подходящо най-напред да посрещне Стив точно тук, след като са били разделени толкова време.

Докато се приближаваха и Пако започна да й посочва по-интересните места, нетърпението на Джини нарасна толкова, че едва понасяше бавното темпо, с което се движеха. Няколко пъти скочи от мястото си на мудната каручка и закрачи до нея, за да се разкърши, както каза на Пако.

Най-после, около час преди пладне, Пако й каза, че току-що са стигнали до границата на земята й. Пътеката, по която се движеха сега, бе просто една тревиста, изровена алея, която криволичеше между разлистените стари дървета, покрита с лози. Тук-таме се чуваше как изпуква някоя тръстика — тънките, високи стебла растяха нагъсто и свидетелстваха за запустялост, която личеше навсякъде.

На някои места се виждаха малки изчистени поляни сред дърветата, но нямаше и следа от обитатели — само далечен кучешки лай и тъжно мучене на някаква крава показваха, че тук живеят хора.

— Вече е станало време за обедната почивка и няма да видиш никой да работи — обясни Пако. — А и крепостните селяни тук не трябва да изпълняват ежедневна норма, наложена от управителя. Мисля, че работят само колкото да изхранват себе си и семействата си — той повдигна внезапно ръка, за да посочи през дърветата. — Виж, ето го стария склад. Съмнявам се, че държат нещо там. Само всички тези лози поддържат тухлите да не паднат, както изглежда. Но ще видиш, че ракиджийницата е добре запазена — тук правят наистина хубава aguardiente. Тук долу — посочи той — е малкият навес. Все още има една стара дъскорезница край реката — обикновените сгради, които ще намериш във всяко имение.

Те бяха направили доста остър завой и сега минаваха покрай една къщурка, разположена малко по-назад. Имаше малка цветна градина, която ограждаше добре поддържана пътека, водеща до една боядисана врата. На въпросителния поглед на Джини, Пако отвърна:

— Това е къщата на Родригес. Той е управителят на имението — поне на книга. Тези дни мястото изглежда само се управлява, това е проблемът със стопани като теб, които отсъстват!

Но по това време Джини бе прекалено развълнувана, за да отвърне на закачките му.

— О, Пако! Всичко е толкова хубаво, толкова старо — имам чувството, че тук времето е спряло, сякаш човек може да се почувства изолиран от всичко неприятно и да изживее дните си като сън.

— Почакай да видиш старата къща. Тя се нуждае от основен ремонт, както всичко друго наоколо. Всъщност вече може да се живее само в едно от крилата. Но въпреки това сигурно ще ти хареса. На пръв поглед наистина е доста красиво — цветята отпред растат нагъсто, почти като в джунгла, а дърветата, които я ограждат, са много стари.

Те продължиха по нещо, което очевидно някога е било широка, сенчеста алея. Сега бе тревясала и дърветата бяха покрити с мъх и ярки лишеи.

— Ето я — рече внезапно Пако, докато излязоха от сянката на дърветата и застанаха на една малка полянка. — Собствената ти къща, мадам. Какво ще кажеш?

Отначало нямаше думи. Самата къща бе доста просторна, изградена в типично испански стил. Беше сгушена като перла в отделна горичка, която я ограждаше от три страни. Отпред, както й бе казал Пако, всичко бе буренясало, освен една окосена ивица точно пред широките каменни стъпала, отвеждащи до покритата веранда, която се простираше пред цялата предна част на къщата.

Отляво и малко настрани малко стадо кози обикаляха плахо насам-натам в една импровизирана кошара, пилета се щураха навсякъде, писукаха и се пръскаха уплашени, когато те се приближиха и Пако извика високо, свил ръце пред устата си:

— Hola! Къде си, човече? Всички ли са умрели тука?

— Аз вече обожавам това място — промълви Джини, докато широко отворените й очи попиваха всичко. — Почти не мога да повярвам, че наистина е мое! И погледни, Пако, виж козите — ще има достатъчно мляко за бебето! Не съм и очаквала…

Тя внезапно се спря, когато едно момиче слезе тичешком по стълбите, а яркочервената й пола се увиваше около слабите й, боси крака.

— Естебан! Querido, ти ли си най-сетне? Толкова бях самотна! Внезапно тя се спря, сложила ръка над челото си, за да се вгледа в малката каручка.

— О, боже! — изстена Пако тихо — повярвай ми, Джини, не очаквах и това! Хайде сега, не излизай от кожата си, нека аз да се оправя с нея.

— О, само ти ли си? — казваше момичето недоволно. — Помислих си…

Пако чу сподавеното гневно възклицание на Джини до себе си и трепна.

— Чуй ме сега, Джини… — започна той, но все едно, че приказваше на въздуха.

Тя безцеремонно му връчи бебето, като го принуди да го вземе и в следващата минута скочи от каручката, за да пресрещне момичето, което бе застанало с отворена уста, с изненада изписана по лицето й.

— Какво правиш тук? — нахвърли се върху нея Джини със студен, рязък глас, който трепереше от ярост.

Момичето я изгледа със слисан поглед, който бавно премина в презрение. Изглеждаше красива, застанала там толкова уверена в себе си. Яркият й цигански тен сякаш грееше като роза на светлината.

Като реши да пренебрегне Джини, тя погледна над рамото й към Пако:

— Пако, коя е тази жена, която си довел със себе си? Мисля, че е нагла.

— Това е прекалено! Ти си тази, която е нагла, и ако знаеш какво е най-добре за теб, ще напуснеш къщата ми незабавно, преди да съм загубила самообладание!

Като едва не тропна с крак, Джини сграбчи шала от главата си и го захвърли настрана. Бе застанала като някоя бясна фурия с медната си коса, блестяща на слънцето, помисли си Пако. Очите й, макар че Пако не можеше да ги види оттам, където стоеше като вкаменен, се бяха свили като на бясна котка. „Консепсион!“ мислеше си Джини. Да я открие тук, сгушена уютно в собствената къща на Джини, чакаща съпруга й…

Слисаното изражение на лицето на Консепсион скоро започна да се превръща в гняв, докато гледаше Джини.

— Ти! Как смееш да идваш тук? Предателка! Френска курва! Ти си тази, която трябва да се измита бързо оттук, понеже като те види Естебан, ще те убие, ако аз не го направя преди него!

— Ramera! Ако не махнеш обидната си физиономия от очите ми, аз ще те убия!

Джини си спомни всички най-мръсни думи и фрази, които бе научила, докато бе soldadera. Тя се разкрачи и погледна гневно Консепсион.

Очевидно бе, че другото момиче отново бе изненадано от познанията на Джини в тази област и от дръзката й поза. Консепсион не бе свикнала да се дава леко на който и да е.

По това време един леко прегърбен старец със снежнобяла коса се бе появил на стълбите. Застана като прикован на мястото си, загледан глуповато в двете жени.

— Света дево! Някаква чужденка! — промълви той и се прекръсти. Консепсион и Джини изглеждаха увлечени в пискливо надвикване с кръвни обиди, докато се обикаляха една друга в кръг. Пако, който внезапно бе дошъл на себе си, скочи от каруцата и се затича по стълбите, за да даде бебето на Салвадор.

— Ето, дядо, вземи го, за бога! След минута ще последва убийство, ако не направя нещо.

— Как смееш да идваш тук и да търсиш мъжа ми? — викаше Консепсион. — В чии ръце спа той в брачната ви нощ, a gringaputa? В чии очи търсеше утеха, когато френските войници го измъчваха, а ти стоеше на балкона с тлъстия си любовник и се смееше?

— Hija de putana! — изсъска Джини. — Мъжът ми може да те е използвал, особено ако си му се предложила и не е имал нищо по-добро под ръка. Но не забравяй, че той се ожени за мен!

— Брак, който никога не е бил консумиран? Не се тревожи, puta, ще се погрижа бързо да получи анулиране. Така ще е в безопасност от френски ножове в гърба му!

— А ти ще получиш нож точно в черното си кучешко сърце, ако не изнесеш туловището си от земята ми!

Пако скочи между двете жени точно когато щяха да се нахвърлят една върху друга с извити като орлови нокти пръсти, готови да избодат очите насреща.

— За бога! — извика той. — Да не би и двете да сте превъртели? Няма причини да не можем да обсъдим този въпрос цивилизовано в къщата. Съзнавате ли, че виковете ви привлякоха доста публика?

Това беше вярно, понеже няколко мъже бяха изникнали отнякъде и сега ги бяха заобградили, като си мърмореха изумени, а очите им следяха любопитно какво става.

Джини и Консепсион започнаха да се надвикват почти едновременно.

— Няма да пусна тази измет в къщата си! — избухна Джини, докато Консепсион извика:

— Тя няма да мърси дома на мъжа ми след всичко, което му причини! Предателка!

„Толкова е типично за Стив да ми остави да се оправям с тази бъркотия“, мислеше си Пако диво. Какво ще правя с тези двете, по дяволите? Те сякаш бяха забравили за присъствието му. Бяха като две фучащи котки, които продължаваха да се обикалят в кръг и се опитваха да се докопат за гърлата. Пако се изуми, когато видя Консепсион да вади нож и дългото му острие заблестя на слънцето. Преди да успее да каже и дума, видя как Джини вдигна полата си от едната страна, затъкна я в колана си, докато измъкваше един нож от калъфа, прикрепен към бедрото й. Значи освен другите си лоши навици бе започнала да носи и нож!

Селяните, събрани около тях не предложиха помощта си. Обсъждаха на висок глас, че това е по-зрелищно от бой с петли и трябвало да направят някои малки залози за изхода на борбата.

— Не знам коя е чужденката, но наистина изглежда много бойна — рече един от мъжете. — Погледнете как държи ножа си — веднага се вижда, че знае как да го използва.

Друг каза с нисък глас:

— Чужденката наистина ли е съпругата на сеньор? Не мисля, че на него това ще му се хареса много…

Имаше кратка мълчалива пауза, докато жените се гледаха злобно и след това Консепсион реши да атакува. Червените устни се бяха отворили и показваха белите й зъби. Извика някаква обида, докато се хвърли напред, а острието на ножа блесна зловещо. И само за части от секундата този блясък, отразен в очите на Джини, почти я заслепи. Само инстинктът и предупреждението, което изсъсканата ругатня на другата жена й даде, й позволи да се дръпне достатъчно бързо.

— Оле! — извика един от мъжете. Жените не му обърнаха внимание, съсредоточени една в друга.

Докато ножът проблесна надолу, Джини се завъртя и се хвърли с тялото си назад към Консепсион, още докато ножът й парираше удара. Свободната ръка на Консепсион улови само въздух, докато лявата ръка на Джини се насочи злостно надолу. Ножът изхвърча от вцепенените пръсти на Консепсион, тя започна да се свлича и откри, че китката й е стисната здраво. В този момент Джини се наведе, а инерцията на настъпателното движение на Консепсион й помогна да я преметне, така че тя падна с глух звук на няколко крачки от нея и за миг остана без дъх.

Когато се опомни, Джини вече я беше възседнала, опряла ножа в гърлото й, и притискаше болезнено с коляно корема й.

— Само едно движение и с удоволствие ще прережа злото ти, лъжливо гърло — рече Джини през зъби. През кръвта, която туптеше болезнено в главата й, Консепсион осъзна със срам, че мъжете ги бяха наобиколили още по-близо, като се смееха и правеха възхитени коментари.

— Никога няма да се откажа от него! — проплака Консепсион предизвикателно, като дишаше на пресекулки. — Дори ако трябва да се махна оттук… той ще дойде да ме потърси… ще те остави… ако не те убие първо, заради това, което си ми сторила…

— В такъв случай, кучко, може би първо трябва да те убия и да нахраня лешоядите с мършата ти!

Консепсион не прочете абсолютно никаква милост в тези студени зелени очи, които я гледаха гневно, и закрещя диво:

— Тази жена е луда! Ще ме убие…

— Може би трябва само да ти накълцам малко лицето, а? Може би така в бъдеще чуждите съпрузи няма да забелязват измет като теб!

— Не, не! Пако, помогни ми!

Самият Пако почти не можеше да повярва, че тази жена е Джини — тази яростна амазонка, която можеше до говори толкова хладнокръвно за доживотно обезобразяване на друга жена!

— Джини, по дяволите! Отиваш твърде далеч! Пусни я вече!

— Не и докато не я чуя да обещае, че няма да се върне повече тук и ще остави Стив завинаги!

Преди Пако да успее да помръдне и мускул, Джини бе оставила една тънка, кървяща драскотина по издигащия се корем на Консепсион. Момичето затвори очи и запищя като обезумяло.

— Млъкни и се закълни, че ще оставиш мъжа ми на мира или наистина ще те разкрася! — заплаши я Джини.

— Кълна се! Да, кълна се! Махнете я от мен! Помогнете ми!

— Джини! — извика Пако, като се спусна напред, но Джини вече скачаше на крака.

— След като си толкова загрижен за подсмърчащата малка Консепсион, най-добре я отведи бързо оттук.

Тя се обърна към другите мъже, които веднага отстъпиха назад с нещо средно между страхопочитание и възхищение, изписано на лицата им.

— Значи така! Всички решихте, че това е много забавно, така ли? Надявам се да сте проявили достатъчно разум да заложите на когото трябва, това е! А сега, какво зяпате още? Може би трябва да ида да намеря жените ви и да им кажа, че сте гледали сеира.

— Сеньора, недейте. Молим за извинение!

Един мъж, по-смел от останалите се ухили и каза:

— Е, аз поне бях достатъчно разумен да заложа парите си на господарката тук. Не искам да кажа нищо лошо, господарке!

Тя се засмя, като чу, че я наричат господарка за пръв път и то при такива обстоятелства. При това мъжът се бе засмял малко дръзко и ласкателно, макар че говореше много почтително.

— Е, предполагам, че ще се запознаем официално по-късно — рече им остро Джини след минута. Но смехът й бе посмекчил малко думите й и тя видя, че те й се усмихват в отговор с приятелско уважение.

— Ще ви трябва помощ в къщата, господарке. След малко ще изпратим някои от жените си — предложи един от тях. — Но моля ви, не им казвайте много за… битката, господарке!

Още един се съгласи.

— Най-добре първо му помогнете да се погрижи за нея! — Джини посочи Пако, който се опитваше да успокои разплаканата Консепсион. След това се обърна и тръгна с всичкото достойнство, което успя да събере, с разкъсаните си дрехи и боси крака нагоре по стълбите, които водеха до къщата й, като взе вече ревящото дете от треперещите ръце на стареца, който все още я гледаше втренчено, сякаш не може да повярва на очите си.