Розмари Роджърс
Сладка дива любов (43)

43

Стив Морган бе жив само защото тялото му настояваше да оцелее. Бе толкова просто.

Спомняше си много малко от кошмарното пътуване, когато лежеше окован на пода на дилижанса и от време на време идваше в съзнание, за да се попита защо бе още жив. Малко след това бе изпаднал в делириум от болка и бе погълнат от трескав мрак, пронизван от време на време от проблясъци на нетърпима мъка. Веднъж светлината почти го заслепи, друг път някой се наведе над него, някакви ръце докоснаха гърба му, усилвайки болката и той чу със срам собственият си крясък да отеква в ушите му, докато тъмнината отново го погълна.

По-късно, когато тялото му започна да заздравява и Стив си възвърна леко способността да разбира, той осъзна, че се е събудил в мрак, по-лош от този на безсъзнанието. Бе в килия, сам, и крайниците му все още бяха оковани във вериги. Подът на килията сигурно бе каменен — беше студен. Единственото движение, което можеше да направи, бе да пълзи и дори за това нямаше достатъчно място, понеже килията едва стигаше, за да легне в цялата си дължина.

Опита се да си спомни какво се бе случило, защо бе тук, но се чувстваше твърде слаб, за да се напряга толкова и продължаваше да заспива или да изпада в безсъзнание. Веднъж, по време на първия ден на прояснение, някаква калаена чиния с помия, която дори не можеше да види, му бе пъхната през един малък отвор долу на вратата. Чу някакъв глас да казва:

— Ако си жив, свиньо, най-добре яж.

Изведнъж се почувства страшно гладен. Усети неконтролируемото свиване на стомаха си, което подсказваше, че е празен, както и слюнката в пресъхналата си уста, докато допълзя до чинията и яде от нея като куче, без да може да мисли за нищо друго, освен за задоволяване на ужасния му, глождещ глад.

Той яде и после отново заспа, а след малко надзирателите дойдоха да го отведат, като го влачеха и бутаха надолу по слабо осветения коридор до доктора на затвора.

— Значи така, решил си да живееш, синеокият? Добре, че имаш здраво тяло. Заздравява добре.

Докторът бе кльощав млад креол в униформа на имперската армия. Той се засмя доста презрително под тънкия си като молив мустак.

— Трябва да си ми наистина благодарен, задето спасих мизерния ти живот, да знаеш — продължи той, а дългите му пръсти натискаха полузарасналите рани по гърба на Стив. — Който те е подредил така, не си е гледал работата през пръсти. Би трябвало да си мъртъв, но ще живееш, за да работиш яко в сребърните ни мини. Войските ни имат нужда от пари! — посрещнат от мълчанието на Стив, младият доктор се засмя доста пискливо. — Трябва страшно да си ядосал за нещо френския полковник, който те доведе тук! Хуарист, жигосан с френската лилия — доста е иронично, не мислиш ли? Ами и ти си много озадачаващ за чужденец. Говореше на френски и на испански, докато лежеше в безсъзнание. Някой ден трябва да ми разкажеш цялата история — защо един образован човек е попаднал тук?

Това бе въпрос, който и Стив щеше да си задава с горчивина през следващите седмици. А после, след като съзнанието и духът му се притъпиха, му се щеше само да го бяха оставили да умре.

Мините бяха тунели, прокопани дълбоко в недрата на едни планини, с килии, изсечени в същите тези тунели, където спяха клетниците, осъдени да работят тук. Много от тях измираха. Нямаше слънце. Не знаеха дали е ден или нощ и бяха загубили всякаква представа за времето.

Оковите на ръцете и краката им бяха заварени за една голяма верига и когато ги извеждаха от килиите им да работят, те се претрепваха от къртовски труд в дълга, неравна редица, приковани един зад друг. Трима мъже, също съединени от общи окови, деляха всяка малка, мръсна килия, която бе не по-голяма от онази, в която се бе озовал Стив отначало.

За Стив Морган, който винаги бе имал доста голяма доза арогантност и гордост, тази жива смърт, където хората бяха доведени до нивото на зверове, бе най-трудна за издържане. С малодушие, което с омраза откри у себе си, той мечтаеше за смърт, но тялото му насила го караше да приеме живота. Отначало се опита да възразява срещу някои от непоносимите условия, които им налагаха, но надзирателите на затвора бяха свикнали да се справят с проблемни каторжници и също като останалите той най-после се пречупи след постоянния бой, гладуване и престой в „карцера“ — една яма, където човек не можеше да стои прав, да лежи или да седи, а трябваше да коленичи с ръце, приковани за стената зад него.

Когато престана да се инати, го върнаха обратно на работа и тялото му изпълняваше всички необходими движения съвсем механично, докато съзнанието му се бе затворило и той почти престана да мисли.

Действителността бе мрак, който бе само малко по-светло черен от цвета на затворническата килия, където ги оставяха, когато свършеха работната си норма за деня. Мъждукащата оранжева светлина на фенерите или на факлите осветяваше напрягащите се тела, плувнали в пот, с постоянно отворени ноздри и усти, за да си поемат дъх. Камшиците на надзирателите, увиващи се около телата им, оставяйки белези по гърбовете, коремите и бедрата, им напомняха, че още са живи. Действителността бе постоянна агония — къркорещи, прегладнели стомаси, очи, които се свиваха и се затваряха, ако случайно зърнеха слънчева светлина „там навън“. Ако някой не стенеше и не викаше от камшика, надзирателите го биеха, докато започнеше да го прави или докато умреше. Тези животни, които преди са били мъже, нямаха имена. Обръщаха се към тях с „ти“, „куче“ или „измет“ и те приемаха това безропотно. Единственото освобождение, което можеха да очакват, бе смъртта и често някой затворник успяваше да се обеси с веригите си.

Една вечер младият доктор изпрати да повикат каторжника, когото продължаваше да нарича „ojas azules“ — синеокият. Като се чудеше само какво прегрешение е извършил този път, Стив бе доведен пред него, скоро след като лейтенантът бе приключил с вечерята си.

Видът на всички полупразни чинии на масата и мирисът на тютюн подейства на Стив като удар. Изведнъж се почувства страшно зле, щеше да припадне от глад и се олюля. Надзирателят го удари.

— Изправи се до стената, куче. Докторът не обича свини да го зяпат свини, докато се наслаждава на вечерята си.

Те го блъснаха в стената и той застана там послушно като животно, какъвто бе станал. Чу подигравателните, саркастични забележки на доктора само с част от съзнанието си.

— Жалко, че си паднал до такава степен. А при това някога бе доста красив екземпляр. Сега си не по-добър от другите — мръсен, свит от страх звяр. И все пак… — гласът стана по-бавен, сякаш замислен. Като облегна чело на хладната стена, Стив чу как докторът каза: — Можете да го оставите тук за малко. Аз ще бъда в безопасност, не се тревожете. Съмнявам се дали вече е способен на насилие.

И после чу тихото подхилкване на двамата надзиратели и си спомни за нещата, които бе чул да разправят за доктора.

По-късно, когато го бутаха и почти го влачеха, докато той се препъваше обратно към килията си, смехът и шегите на надзирателите се прибавиха към лудата, сляпа ярост, която бе започнала да пулсира в мозъка му.

— Защо бе толкова твърдоглав, синеокият? Много рядко докторът си харесва толкова някой от вас, свините! Само си помисли, можеше да се изкъпеш, да получиш чисти дрехи, свястно ядене. След колко време докторът ще те превърне в свой любовник, а?

Остатъците от гордостта и себеуважението му се бореха с глождещата болка в стомаха му и виковете на тялото му за оцеляване на всяка цена. Колко дълго бе стоял тук? Месец, два, може би три? И след колко щеше да се предаде, а духът му да е напълно унищожен? Или преди това докторът щеше да загуби търпението си и насила щеше да направи унижението му пълно?

Той потрепери в мрака и му се прииска да повърне от слабост, като си спомни онези меки, пълзящи по тялото му ръце, оценяващи „потенциала“ му, както се изрази докторът. Ако ръцете му не бяха оковани зад гърба му, Стив щеше да се хвърли върху мъжа и да размаже ухиленото му, противно лице в стената. Младият лейтенант трябва да е усетил това по някакъв начин, защото леко отстъпи, а усмивката му поизчезна.

— Много ми е неприятно да виждам такова хабене — промърмори той. — Ще видиш, че животът дори в такава адска дупка като тази може да е доста приятен, ако решиш да си го направиш такъв. Да, дори на мене ми е глухо тук. Аз съм доста префинен човек. Преди, когато живеех в града, обичах театъра, книгите, музиката. Може би ще открием много обши неща, а? Ти си образован мъж, макар и да си голяма загадка.

Когато Стив не отвърна нищо, докторът сви рамене.

— Е, добре! Аз съм доста търпелив човек. Наистина мразя да вземам насила нещо, което накрая и бездруго ще получа. Няма нищо по-вълнуващо от една… хм… жертва, която сама те иска! — и отново се бе изхилил пронизително, като играеше по нервите на Стив.

Камшиците на надзирателите сякаш по-често падаха върху него през следващите дни. Помията, която им даваха за храна, ставаше все по-оскъдна, така че той постоянно беше гладен и отслабнал от липсата на вода, която също раздаваха по-рядко.

И тогава една вечер, когато го заключваха обратно в килията, надзирателят му каза на тръгване:

— Ей, синеокият, утре ще има нещо, което ще очакваш с нетърпение. Докторът те иска в кабинета си рано сутринта!

Тази нощ той се опита да се обеси с веригата между китките си. Уплашените викове на съкилийниците му, които се бояха от наказания, ако не го предадяха, накара надзирателите да дотърчат веднага и той прекара остатъка на нощта в ямата, а ръцете му бяха кръстосани и приковани за стената зад него.

Дойдоха рано, за да го изведат от килията. Вече почти не можеше да се държи на краката си, а мозъкът му бе твърде вцепенен, за да се интересува от подигравките им или от съдбата, която го очакваше.

— Какво има, свиньо? Искаш да ни оставиш толкова скоро? Нима смъртта е станала толкова изкусителна за теб, та я търсиш сам, а?

Те го замъкнаха на светлина, с черна качулка на главата му като осъден на смърт злодей и той започна да се надява с всичката си останала способност да мисли, че най-после ще го убият.

Но тогава го изправиха с разперени ръце и крака на жаркото, горещо слънце в двора на зандана и той започна да осъзнава каква смърт са му приготвили. Мокрите каиши, които бяха използвали, за да завържат оковите на китките и глезените му за кола, изсъхнаха бързо и той усети как тялото му се изпъва почти непоносимо с изгаряща, ослепяваща болка. Прекалено отчаян, за да може да направи нещо повече от това да изстене в началото, той започна да крещи, чак когато мравките, привлечени от миризмата на прясна кръв, дойдоха да забият милионите си пипала в разкъсаната му плът.

Докторът излезе на светло чак след като виковете утихнаха и се превърнаха в задавени животински стенания от едно гърло, което бе твърде пресъхнало и прегракнало, за да може да издаде някакъв друг звук.

Той се загледа в измъченото повдигане и спускане на гърдите на затворника, което сега бе единственият признак, че човекът е жив и го сръга в ребрата с лъснатия си ботуш.

— Ти — помръдни глава, ако ме чуваш. Имам добри новини за теб — той видя едва забележимото помръдване и гласът му стана по-рязък и гневен. — Можеше лесно да си спестиш тази болка, caballero. Очаквах, че ще проявиш малко повече разум, като се има предвид, да, особено като се има предвид… Разбираш ли, аз знам кой си, дон Естебан. Защо не ми каза, че и ти си креол като мен? Толкова мразя чужденци! — ботушът отново срита Стив в ребрата, този път по-болезнено. — Заслужаваш наказание — най-вече за глупостта си. Но всъщност съм тук, за да ти кажа, че очевидно имаш високопоставени приятели. Отново са ти спасили кожата. Извади си поука от това, ако можеш, и ще се справиш по-добре с работата на пътя, отколкото успя в мините. Ще строиш железница за французите!

Два дни по-късно Стив Морган, заедно с още петнадесет души, тръгна на дългия поход към Кордоба.

Откри, че да се строи железница под ръководството на двама френски инженери е несравнимо по-добре от вечната тъма на мините и користното внимание на младия затворнически доктор. Все още имаше надзиратели, които използваха на воля камшиците си, но дори те изглеждаха в по-добро настроение под небето и предпочитаха да прекарват повечето време под сянката на продоволствения дилижанс, докато каторжниците работеха на слънцето.

Слънцето! След като очите му свикнаха с ярката светлина, Стив имаше чувството, че не може да му се насити. Те работеха на открито и спяха под звездите, дори когато валеше из ведро. Но човек все пак можеше да усети свежия въздух, мириса на прясно окосено сено, аромата на гозби… Даже яденето тук бе много по-добро, понеже французите смятаха, че едни добре нахранени мъже можеха да вършат повече и по-добра работа от изгладнели животни.

Работеха непрекъснато от изгрев до залез, сякаш се надпреварваха с времето, все още приковани един за друг с верига на крака. Но поне бяха на открито и бавно осъзнаваха света наоколо — свят, от който преди се чувстваха откъснати.

Част от разума на Стив Морган, която го бе държала вцепенен и затворен за реалността, започна да се отваря отново, когато започна пак да се чувства като човешко същество, което може да мисли. Можеше дори да мисли за бягство.

Идеята започна да го обсебва, но заедно с примирението той се бе научил и на търпение. Гледаше постоянно нарастващия поток от бежанци към Вера Круз, когато успяваше да различи нещо от потта, която се стичаше в очите му, и понякога имаше късмет да дочуе френските инженери да си говорят за войната и за това колко зле вървят нещата. Съвсем случайно научи, че било октомври.

Железницата, която щеше да минава край Оризаба, сега се пазеше от френски и мексикански войски, откакто имаше слухове за партизанска дейност в околността. Един ден мръсните, парцаливи каторжници бяха събрани накуп под пушките на надзирателите, когато самият император дойде да види как върви работата. Току-що пристигнал в Оризаба, след като чул трагичната новина за душевното разстройство на жена си, Максимилиан имаше мрачен и умислен вид, а златистата му брада се вееше на вятъра. Колко още сапунената му империя можеше да устои на непрекъснато напредващите войски на хуаристите? Дори надзирателите обсъждаха това и Стив чу имена на градове, където са се водили битки и са били спечелени. Имената на хуаристките генерали изведнъж бяха станали известни. Жадният му ум попиваше всичко, дори когато външно не се държеше по-различно и вече не избухваше гневно и предизвикателно. Не можеше да рискува да го пратят обратно в мините! Затова приемаше камшика, подигравките и обидите и още по-лошото усещане вечер, че е окован като животно. Защото сега знаеше, че не е животно. Вече бе минал през онзи етап на черно, празно отчаяние и вцепененост и започваше да мисли. Питаше се кой ли го е изпратил тук и защо. Дали не бе Девери онзи „влиятелен приятел“, за когото бе споменал докторът на затвора? Или дядо му бе открил къде е? И ако е така, защо бе още тук?

Работата, която вършеха, колкото и да беше непосилна, бе заякчила мускулите му почти невероятно. Каторжниците работеха и се пържеха под слънцето — голи от кръста нагоре, а напрегнатите им мускули изпъкваха по голите им, нашарени с белези гърбове. Нямаше време да мислят и премислят съдбата си, нямаше време да се спрат, докато слънцето светеше и имаше още работа. Подчиняваха се сляпо на заповедите, като знаеха, че ако се забавят или препънат, отгоре им ще се стовари камшика. Да строят железница за проклетите френски нашественици. За да пренася по-бързо запасите и амунициите им, да откарва среброто от Вера Круз и да донесе повече пари, с които да плащат на имперските наемници.

„Само ако можех да намеря малко динамит“ мислеше си изтощено Стив, когато трябваше да е заспал. „Само ако можех да видя сред тези каторжници някой, когото познавам! Ако, ако, ако!“ Той отново усети чисто физическото напрежение и умора да подтикват ума му към някаква безнадеждна примиреност. Какъв шанс имаше да избяга, когато всяка вечер ги сковаваха един за друг, най-често и за дърветата, като добитък? И когато денем железницата се пазеше толкова строго от въоръжени войници? Сега строяха върху владенията на виконт дьо Валмес, който бе дал великодушното си разрешение и ивицата земя минаваше покрай пътя, който водеше към Оризаба. И какъв шанс имаше някой да го разпознае, когато бе почернял от слънцето, мръсен и парцалив, брадясал и обрасъл, точно като останалите? За всеки случай, когато работеха покрай пътя, винаги ги караха да влизат в канавката, докато някоя голяма върволица коли минаваше с тропот, като вдигаше облаци прах. Изтънчените, уважавани хора, които пътуваха вътре, не биваше да оскверняват очите и носовете си с тази затворническа паплач!

Горчивината се впиваше в душата на Стив Морган както оковите, които носеше на краката и ръцете си. Със способността му да мисли се върна и паметта, а с нея и омразата. Той проклинаше съдбата си и обстоятелствата, които го бяха довели тук.

На третия ден, след като железният път се изви отвъд покрайнините на Оризаба, те бяха започнали да правят подпорки, когато им наредиха да влязат в канавките, полупълни със застояла, мръсна вода.

Френските инженери се качиха отстрани на пътя, за да видят по-добре редицата от карети, която мина, ескортирана от войници на коне с безупречно чисти, блестящи униформи.

— Още гости в императорското имение в Халапийя — промърмори мъжът на име Леду на другаря си. Наскоро пристигнал от Мексико Сити, той бе източникът на всички най-нови клюки и скандали. — Този път има някои хубави жени, за да разведряват горкия дон Максимилиано! Може би ще го убедят да остане.

— Това не е ли принцеса дьо Салм? Виждал съм я преди, но кое е онова прекрасно видение, което язди на черния кон? Онази в бяло, с полковник Мигел Лопес от наемниците. Боже мой, каква коса! И какво тяло — продължи мъжът с по-тих глас.

Застанал до кръста в мръсната, воняща вода, усетил как кръвта започва да пулсира бясно в главата му, Стив Морган вдигна поглед, втренчи се като останалите и видя съпругата си. Отдавна не си бе мислил за жена — тази нужда бе заменена по-належащия инстинкт за самосъхранение, но сега безсилието се стовари върху него като смазващ удар. За един лудешки миг нуждата да живее бе заменена от желанието да убие! Джини! Джини, която се смееше, а красивият Лопес целуваше ръката й. Джини с блестящите зелени очи, облечена в бяло като девица или младоженка. Джини, която се бе погрижила за живата му, бавна смърт, понеже взводът за разстрел щеше да е прекалено бърз и милостив. Сега бе сигурен в това. Без да се замисли съзнателно, издаде някакъв гърлен звук и щеше да се хвърли напред, ако не бяха оковите, които го държаха и бързото движение на мъжа, който стоеше от дясната му страна.

Той почти не чу дрезгавия му, настоятелен шепот:

— За бога! Нали не искаш всички да ни избият с този камшик? Какво ти става?

Той остана неподвижен и задиша тежко като човек в плен на лош сън. Мразеше я.

Агнес дьо Салм се загледа към затворниците и каза нещо с жалостив, доста висок глас. Джини продължи да се усмихва на полковник Лопес.

— Това е мадам Дюплеси. Никой не знае откъде се появи, но казват, че е френска куртизанка. Можете ли да познаете, че всъщност е сгодена за граф Д’Арлинжан.

— Може би тя е от онези жени, които вярват, че трябва да имат повече от една струна на цигулката си! — французинът, който бе заговорил, се изсмя просташки.

Разговорът им проникна неясно до червената мъгла, в която плуваше мозъкът на Стив Морган. Той видя как ездачите изчезват в един облак прах и после им заповядаха да се върнат пак на работа. Продължи да крачи с останалите, а движенията му бяха бавни и механични, като едва си спомняше, че трябва да отвръща на камшика със стон.

— Какво ти става, американецо? Да не би накрая да си слънчасал? — единствената причина, поради която французинът си бе направил труда да демонстрира някаква жал бе, понеже този човек имаше сини очи и все пак бе с европейски произход.

Стив поклати глава, без да смее да отвори уста, да не би да изкрещи гласно от безсилие и гняв.

Джини! Да отиде толкова далеч, за да му отмъсти. А някога той дори бе започнал да я обича! „Глупак! Идиот!“ Далечното ехо от думите на Консепсион се върна отново като остен. Мадам Дюплеси… френска куртизанка… Колко далеч бе стигнала, откакто се бе оженил за нея толкова набързо. Беше се оженил за нея! Това наистина бе смешно. Тя бе негова съпруга, но сега отново е намерила френския си граф и се е сгодила за него. Бе накарала да изпратят Стив тук и сега щеше да заповяда да го убият, за да може да се омъжи повторно. Колко ли му оставаше? Тя се бе заклела да го накара да страда, колко добре си спомняше това! Несъмнено искаше той да продължава да страда колкото е възможно по-дълго. До сватбения й ден може би и после щеше мирно и тихо да се отърве от единия съпруг, за да се ожени за другия. Колко бе неотклонна в решимостта си да му отмъсти. Поне в това…

Дъждът, чакан от дълго време, се сипеше поройно една вечер, десетина дни след това, като мокреше до кости окованите, треперещи мъже и отмиваше праха, само за да го замени с кал. Какво значение имаше? Трябваше вече да са свикнали с тези внезапни бури и ако валеше през нощта, на сутринта със сигурност бе слънчево. Въздухът бе чист, а на тях им миришеше на мокра пръст, докато работеха.

Стив почти се радваше, че има извинение да не спи, понеже се боеше, че убийствените кошмари може отново да го споходят. Докато другите се свиваха на две с колене, прибрани до брадичката, той лежеше по гръб и оставяше дъждът да плющи по лицето му. Може пък да го удави! Джини! Откакто я бе видял, не можеше да мисли за нищо друго. Всичките му инстинкти още отначало му бяха казвали да стои далеч от нея, и въпреки това той усещаше, че я желае. Дори когато тя крещеше в лицето му, че го мрази, той бе продължил да я желае. И даже сега го измъчваше мисълта, че макар да я ненавижда, той жадува за нея. Само веднъж. Искаше да я има само още веднъж, да изличи от съзнанието и от тялото й спомена за всички останали мъже, които сигурно е имала и тогава, когато тя започне да стене под него, че се предава, да изтръгне живота от лъжливата й, предателска, красива шия.

— Прекалено мокро е, за да може да се свърши много работа тази сутрин — казваше тъжно един от инженерите на окаляния млад войник, който седеше на коня си до дилижанса на готвача. Той се обърна, когато затворниците станаха, а един от тях изглеждаше с кръвясали очи и неизмеримо изтощен. — Направо са жалка гледка, нали? Изпращат ни само най-големите отрепки тук — все с доживотни присъди. И при това са бая опасни, макар и да не изглеждат такива. Въпреки всичко са доста силни — виж тези мускули.

Свикнали да говорят за тях, сякаш бяха животни, които дори не разбират човешка реч, каторжниците не показаха никаква реакция, докато чакаха, а телата им се бяха отпуснали от умора.

— Графиня дьо Валмес иска да се поправи стената около имението й, а всичките й селяни са заминали да спасяват кафеената реколта. Изпращаме ви да построите тази стена и гледайте да я свършите до довечера!

Точно преди обяд контеса дьо Валмес, която бе добросърдечна жена, изпрати прислужниците си да занесат храна и вода на клетниците, които се трудеха толкова усилено, за да поправят зида й. Малко по-късно тя самата се появи от къщата, следвана от двама надзиратели, като размахваше изящно чадърче за слънце над косата си, вдигната високо на тила й. Искала сама да види как напредват, обясни тя със сладък гласец на надзирателите, изпълнени със страхопочитание. Съпругът й се връщал следващата седмица и щяла да го изненада.

— Наистина бе много мило от страна на племенника ми полковник Лопес да уреди да дойдете тук тази сутрин — каза тя на един от надзирателите — добре сложен, мълчалив мъж, когото наричаха Родригес. — Боя се, че иначе нямаше да мога да отделя никои от хората си, за да я поправят. — Докато говореше, очите й оглеждаха бавно мъжете, които работеха толкова мълчаливо, с изпъкнали мускули по гърбовете им и лъснали от пот тела. Не можа да не забележи тъмно пурпурния, почти виолетов белег във формата на лилия, който помрачаваше едни иначе идеално симетрични мускули на строен гръб. Очевидно бе млад мъж и бе по-висок от останалите. С поглед на познавач, контесата продължи да го съзерцава с интерес. На висок глас каза на надзирателя:

— Моля ви, кажете ми ако ви преча! Ако не възразявате, ще стоя тук и ще погледам известно време.

Като докосна челото си, за да покаже своето уважение, надзирателят се обърна, за да наглежда клетниците, а ръмжащият му глас се издигаше от време на време, докато крещеше заканите и заповедите си.

Соледад дьо Валмес гледаше с леко намръщено и замислено изражение, свъсила русите си вежди. Онзи, жигосаният като френски престъпник, него ли имаше предвид Мигел?

— Тук има един американец, гринго, в пътната бригада, която ти изпращам, за да поправи стената ти. Един синеок. Знам вкуса ти, скъпа лельо, и може да ти се стори… интересен.

Тя си помисли „Какво хубаво тяло има! Като на гръцки атлет.“ Гледаше го как мести един голям камък, който никой човек не би могъл да повдигне, задъхан от усилието, а мускулите му се изпъваха, докато го поставяше на мястото му. Бе видяла как мускулите на слабия му хълбок, покрит само от едни окъсани bombaches, се стегнаха и вкамениха, докато дигаше скалата нагоре. Видя колко са широки раменете му и с жал забеляза незарасналите белези от камшик, които се кръстосваха.

Той застана задъхан след усилието, което бе направил, а главата му се бе отпуснала уморено и изведнъж един от надзирателите вдигна ръка, за да го шибне с камшика.

— Обратно на работа, измет такава! Да не мислиш, че имаме цял ден на разположение?

Мъжът бе повдигнал глава и само за миг замъглените му от болка, изненадващо сини очи се вгледаха право в нейните. Странен трепет, почти като предупреждение премина през тялото й. „Какви очи! — помисли си тя — Прилича на млад бог. Под тази мръсна брада и коса трябва да е много красив.“

Надзирателят отново го шибна жестоко с камшика.

— Чу ли какво ти казах, свиньо?

Като потръпна от болка, но с движение, което приличаше твърде много на свиване на раменете, Стив Морган се обърна, за да вземе кирката. Надзирателят, смутен от присъствието на дамата, прочете предизвикателство в този жест, който дори не бе предшестван от стон, и избухна:

— Трябва ти малко истинска дисциплина, синеокия! А сега застани на колене и сложи ръце зад главата си. Ще те накарам да викаш за милост, както направи онзи ден в двора, когато мравките те изпоядоха!

Соледад дьо Валмес възкликна ужасена и притисна опакото на ръката към устата си. Стив Морган, изтръпнал от омраза и гняв, които повече не можеше да потисне, стоеше без да помръдне. „Ако и бездруго ще умра, поне да умра като мъж, а не като пълзящо псе!“ помисли си той.

Кафявото лице с разкривени черти на надзирателя бе станало почти мораво от гняв. Той забрави за високопоставената дама, която го наблюдаваше, забрави всичко, освен яростта си и нуждата да накаже този твърдоглав, инат като магаре затворник.

— Смееш да не се подчиниш? Забравил ли си какво ти се случи в затвора? Мърдай! На колене, докторско педерастче, joto! — ръката му се вдигаше и спускаше с омраза, докато камшикът се забиваше дълбоко в загорелия гръб на затворника. Но само веднъж… Ръката му се бе вдигнала отново, когато Стив Морган се извърна с почти животинско гневно ръмжене. Замахна с кирката в ръцете си, обръщайки се, а острието прониза надзирателя право в гърдите и прободе сърцето му.

— Дръжте Фуентес! — извика Стив, но останалите каторжници, заслепени от гняв и лудо вълнение, не се нуждаеха от подкана.

Този ден имаше само трима надзиратели и другите двама се бяха стъписали от случилото се. Преди да успеят да се окопитят от шока, бяха съборени на земята. Мъжете използваха кирки, лопати — всичко, каквото можеха да докопат. Един от тях, почти разплакан от сляпа омраза, хвърли скала върху главата на мъжа, когото Стив току-що бе убил.

Контесата извика пронизително и това сякаш ги накара да се опомнят. Пазачите й, и двамата въоръжени до зъби, насочиха заплашително пушките си към тези опасни клетници, които сякаш внезапно бяха обезумели. А каторжниците изведнъж осъзнаха в какво опасно положение се намират и замряха на място.

Само Стив Морган имаше достатъчно хладнокръвие да се помръдне. Той се хвърли на колене и се вгледа умоляващо в ужасените кафяви очи на дамата.

— Контесо! За бога, кажете им да не стрелят. Няма да ви нараним.

Безупречният му кастилски акцент поне успя да я изненада и да разколебае пазачите. Тя каза с треперещ глас:

— Почакайте! Дръжте ги на мушка, но… почакайте.

Тя усети, че не може да извърне поглед от същите тези сини очи, които продължаваха да я гледат толкова пронизващо. Той отново я заговори с дрезгав глас, леко треперещ от вълнение.

— Умолявам ви, контеса дьо Валмес, само ме изслушайте! Ние не сме такива злодеи, че да трябва да ни бият с камшик, да ни оковават като кучета и да се отнасят с нас дори още по-зле! Виждате какво се случва, когато се отнасят с хората, сякаш са животни — те реагират като животни. Ние наистина убихме тези мъже, които бяха наши надзиратели, но те го заслужаваха. Сега вие сте нашия съдник, красива госпожо с ангелско лице. Решете какво да правите с нас. Ако ни изпратите обратно при останалите, ще се молим за бърза и милостива смърт. Способна ли сте да осъдите, когото и да било на такава участ? Можете да ни дарите или с живот, или със смърт, но ви умолявам, ако решите да е смърт, нека да е бърза, от куршумите на пазачите ви.

— Той говори като адвокат, контесо — изръмжа един от пазачите с доста познат глас. Прошарен старец с изправена стойка, който държеше пушката, насочена право към гърдите на Стив. — Въпросът е какво ще правите с тях? Не можете да освободите тази затворническа паплач, от която ще пропищи цялата околност…

— О, боже! — рече разсеяно Соледад дьо Валмес. — Не знам, не знам! Замълчете за момент, Ернан, трябва да помисля! — очите й продължаваха да се връщат към тези други очи — колко бяха сини! Дори когато коленичи до нея, както бе отказал да направи за онзи жесток надзирател, той пак бе красив.

„Като Луцифер — помисли си тя — като съгрешил ангел. Наистина не може да е заслужил такава орис!“

— Контесо! — рече Стив тихо и след това с още по-мек тон: — Соледад — видя дулото на пушката да се издига леко и долови намръщеното изражение на стареца, но продължи да говори тихо, а в тона му се усещаше отчаяние: — Знам, че не съм достоен да ви докосна, нито дори да се доближа до вас сега, но веднъж… веднъж ми позволихте да ви прегърна, докато ме целунахте по челото. Не очаквам да си спомните, но аз никога не го забравих. Дори тогава вие стояхте толкова по-високо от мен, бяхте тъй недостижима! Но бяхте първата жена, която съм обичал и ви моля да пощадите всички нас — не заради мен, защото не заслужавам такава щедрост, но заради майка ми.

Плавно леещият се испански се подчиняваше на изразите, които Стив използваше, и Соледад се почувства омагьосана, а очите й се разшириха, докато продължаваше да го гледа втренчено.

— Майка ви ли?

— За бога, контесо — рече Ернан грубо. — Що за лудост е това? Как смее тази нищожна твар да ви говори толкова фамилиарно? Казвам ви, по-добре да ги застрелям всички ида приключа всичко — сега вече са и убийци!

— Не! — контесата внезапно изкрещя думата и лицето й бе пребледняло. — Не, спомням си! Очите — ти имаш очите на Луиза! Трябва да си синът й. Как е възможно? Какво те доведе тук?

Все още на колене, Стив каза с глас, който бе по-уверен и не толкова прочувствен:

— Това е твърде дълга история, контесо. Но мога да ви кажа това: никой от нас не бе убиец досега. Аз съм тук, защото признах, че подкрепям Бенито Хуарес, както и останалите — посочи с глава мълчаливите, зяпнали мъже, които я гледаха толкова умоляващо. — Мислеха, че ще е много иронично да накарат група революционери да работят на железница, която ще прекарва запаси за французите. Но ако ни оставите да си вървим, ще се върнем да намерим генерал Диас и ще се бием като мъже… — той хвърли доста подигравателен поглед към Ернан, който изглеждаше объркан. — Със сигурност околността няма да пропищи от нас. Повярвайте ми, повече не искаме да я виждаме!

— Да, но Естебан… да, това бе името ти, сега си те спомням, бе толкова красиво момченце! — тя преплете ръце, като почти ги кършеше, докато се чудеше какво да прави. — Но как ще успеете да избягате? И с тези вериги… какво да им кажа?

— Можете да им кажете, че сме ви заплашили, че сте била безпомощна заложница и сме накарали насила ковачът да свали оковите ни. Ако имахме коне — не, не на всеки, не бих поискал толкова много, можем да яздим по двама — ще можем да се измъкнем…

— Ти самият трябваше да си генерал! — тя хем се смееше, хем плачеше. — За бога, стани! Не трябва да коленичиш пред мен, забрави ли, че съм ти кръстница? Влизайте бързо вкъщи, всички, преди селяните да са се върнали от полето. Имам доверие на пазачите си. Ернан — тя се обърна към смаяния старец, — нали чу какво предложи сеньорът? Доведи ковача!

Трябваха им по-малко от два часа и Стив Морган използва част от това време, след като оковите му бяха свалени, за да се изкъпе и избръсне, докато Соледад подрязваше косата му. Тя настоя да говори с него и седеше доста нервно на ръба на леглото, докато той се къпеше, като излезе от ваната съвсем безцеремонно, за да се избърше и да се облече с дрехите, които Ернан бе намерил.

— Отиваш при Порфирио? Той ми е роднина, нали знаеш. Винаги тайно съм го харесвала, макар че глупавият ми мъж е толкова предан на императора!

Сега изглеждаше толкова различен от мръсния, парцалив каторжник, какъвто беше само допреди малко. Определено бе красив — да, истински млад бог. Тя откри, че й се ще да остане.

Той й се усмихваше, сякаш бе прочел мислите й.

— Значи и ти си хуаристка по душа, така ли? Радвам се, че е така — бих искал да сме от една и също страна на барикадата.

Тя каза нервно:

— Най-добре ще е да побързаш. Ернан ще ти каже най-безопасните пътища, които можеш да следваш, за да стигнеш до планината, преди да почнат да те търсят. Ще се погрижа да имате оръжие, всички — не, не казвай нищо! Никога не можете да оцелеете, ако нямате с какво да се защитите!

— Всъщност не ми се ще да бързам да си замина — той взе двете й ръце в своите и ги целуна. — Соледад, моя красива първа любов, мога ли да се върна да те видя?

— Ще бъде лудост да си го помислиш!

— Ще бъде лудост, ако не го направя! Не се бой, ще внимавам. Но ще се върна… и ще ти донеса много поздрави от дон Порфирио, както и сърцето си.

В този момент той истински я обичаше, докато тя стоеше и го гледаше с насълзени очи. Да, тя наистина бе първата му любов — кръстницата му, красивата млада приятелка на майка му.

— Естебан, трябва да тръгваш!

Но преди да излезе от стаята, той я целуна, дълбоко и страстно с всичкото стаено желание на жадното си тяло.

Тя си спомняше тази целувка и обещанието дълго след като замина заедно с останалите. Той ще се върне — да, сега някак бе уверена в това.

„Все пак — каза си тя — не сме кръвни роднини! И освен това, макар че когато го видях за последен път беше още момче, сега вече е мъж!“