Розмари Роджърс
Сладка дива любов (41)

41

След това месеци наред говореха за този бал с маски. Какъв невероятен скандал, шепнеха по-старите, консервативни членове на обществото. Другите само се засмяха и казаха, че било очарователно. Колко различно от обикновените, скучни неща по времето на Карлота! И разбира се, добавяха те (най-вече мъжете), другите жени завиждали, задето скучните им костюми без капка въображение били надминати от два съвсем прости.

Както бяха планирали, Агнес и Джини се появиха по-късно, и то сами. Придружителите им тази вечер щяха да ги чакат в двореца и те двечките им бяха обещали да не закъсняват много. Загърната с дълга пелерина и в една наета карета, Джини бе започнала да се смее неудържимо, когато тежковъоръжените френски стражи на първата врата отначало не искаха да ги пуснат.

— Вие сте… от артистите? — запита ги младият сержант и се намръщи, докато разглеждаше внимателно поканите им. — Но на нас никой не ни е казал…

— О, имате предвид музикантите? — рече Агнес дьо Салм сладко, като се наведе напред така, че качулката на пелерината леко откри лицето й. — Но те са с мен, сержант! Гарантирам за тях!

— Винаги вземаме собствените си музиканти навсякъде с нас — промълви Джини, като се усмихна невинно на объркания младеж.

Той се изчерви, като поглеждаше от едната към другата. Тези дами! Накрая разпозна принцеса дьо Салм, но не и другата жена с нея. Очевидно бяха намислили някоя лудория, но той се примири с факта, че не може да направи нищо по въпроса. Нека пазачите на входа за двореца да се тревожат за това! Той отстъпи назад с отривист поздрав и им махна да вървят, като проклинаше късмета си, задето точно тази вечер се падаше да е дежурен. Изглежда винаги пропускаше забавленията!

Мосю Елоан, някогашен придворен музикант и сега един от най-приближените на Максимилиан, се суетеше зад издигнатия мраморен подиум, като се приготвяше за вечерното представление. Дребният белгиец не бе особено доволен от дебелото италианско сопрано, което трябваше да изпее няколко избрани арии, но при толкова кратка подготовка, кой можеше да очаква нещо повече? Той само се надяваше, че гостите няма да покажат отегчението си прекалено очебийно, както бяха правили някои по-рано, дори в присъствието на Карлота.

Когато принцеса дьо Салм се появи внезапно през входа за прислугата, съпровождана от новата й приятелка и постоянна придружителка мадам Дюплеси, мосю Елоан възкликна от изненада. Учудването му премина почти в шок, когато дамата с блестящи тъмни очи му прошепна замисъла си. Отначало той поклати глава.

— Non! Не, изобщо няма да стане! Какво ще каже принц дьо Салм? Ами графът?

Но горкият мосю Елоан беше безпомощен пред настояванията на тези две решителни млади дами.

Агнес дьо Салм отхвърли и последното му възражение с нетърпелив жест с ръка.

— Глупости, скъпи мосю Елоан! Знаете, че тези хора обичат да бъдат изненадвани! Да не искате да ми кажете, че предпочитат да слушат пискането на сеньора Гузи през следващия един час?

Гостите, подготвени за тягостно мъчение, започнаха да се поизправят и да се оглеждат любопитно, когато забелязаха облечените в ярки дрехи мексикански музиканти да излизат на подиума с китарите си.

Това не изглеждаше като типичните забавления, организирани от мосю Елоан. Всички знаеха, че вкусът му клони към Бах и операта — може би някой го бе убедил да наеме танцьорите от Teatro Imperiale!

Музикантите се наредиха, завесата се дръпна и се чу един всеобщ вик на изненада, примесена с шок. Агнес дьо Салм, облечена в къс костюм с пайети на циркова ездачка всъщност излезе с коня си на малката сцена!

В такт с музиката, добре обученото животно обикаляше внимателно в малък, стегнат кръг, а Агнес стоеше здраво на гърба му.

— Хопала! — рече тя внезапно и прекрасният арабски жребец скочи пъргаво и с лекота от сцената. Агнес препусна в лек галоп из огромната бална зала, докато тълпата се разделяше пред нея. Спря се точно пред изкусно резбования стол на императора и слезе от коня, като се поклони скромно. Максимилиан, чието лице до преди малко бе мрачно, сега избухна в заразителен смях, което бе сигнал за буря от ръкопляскания и викове „Браво!“

— Скъпа принцесо — каза той сухо, като посочи един стол на усмихнатата Агнес — винаги можем да разчитаме на вас да ни забавлявате! Но кажете ми къде е прекрасната ви приятелка тази вечер? Нали няма да ни разочарова?

— Знаете, че не би направила това, Ваше величество — отвърна скромно Агнес. — Всъщност, моля погледнете към подиума, забавлението сега започва!

Завесата, която се бе спуснала отново, след като Агнес слезе от сцената, сега отново се бе вдигнала и Агнес каза меко:

— Voila!

Шумната глъч, настанала след шокиращото изпълнение на принцеса дьо Салм внезапно бе стихнала, когато музикантите подеха див цигански танц. Тази циганка, тази жена с разпуснатия си облак от ярки коси, облечена в прилепнала селска блуза с голямо деколте и яркочервена пола, която стигаше само до глезените й, това не можеше да бъде изтънчената мадам Дюплеси. Но бе тя. Хвърли им един огнен поглед с познатите зелени очи, преди босите й крака да започнат да се движат, все по-бързо и по-бързо, а полата се увиваше около краката й.

Музикантите свиреха вихрено, а Жинет танцуваше като ангел. Не, прошепнаха някои жени помежду си, по-скоро като дявол! Тя сякаш не знаеше умора! Косата й бе блестящ, огнен облак — понякога закриваше лицето й, а понякога бе отхвърляна назад, докато тялото й се движеше като клонка, люляна от вятъра. Тя сякаш променяше настроението си толкова бързо, колкото музикантите сменяха ритъма. Понякога излъчваше нега, упойващо, чувствено обещание. Като жена, топяща се за любимия си и жадуваща прегръдките му. А после ставаше изкусителка — възбуждаща, прелъстяваща, отхвърляща.

Един мъж — мексиканец със сини очи и руса коса, облечен в обшит със сребро сърмен костюм внезапно скочи на сцената, за да се присъедини към нея, когато музиката премина във фанданго.

Отново тръгна шепот. Полковник Мигел Лопес от имперската охрана, близък роднина на младата мадам Базен. Казваха, че бил довереник и приятел на императора. Каква изключителна двойка бяха, докато предпазливо се обикаляха един друг — ту влюбени, ту врагове. И пак последваха шушукания. Дали младият полковник бе един от любовниците й? Или само искаше да бъде? Какво ще направи капитан Реми, когато разбере?

Джини се усмихна закачливо на партньора си, докато гърдите й се издигаха и спускаха от бурния ритъм. Започна да го примамва, като се дръпваше назад, когато той се приближеше твърде много, и му обещаваше всичко със страстните движения на хълбоците си, докато полите й се отъркваха в него.

— Малка дяволица! — прошепна той, когато застанаха един срещу друг, а пръстите й щракаха присмехулно над главата й, докато го подмамваше напред. — Това ли си наистина под тази безстрастна маска на дама?

— А това ли е истинската ти същност, полковник? — подразни го тя, като отметна глава така, че косата й го шляпна през лицето. — Любовник, а не войник?

— Не трябва ли мъжът да е и двете понякога, за да завладее някоя особено привлекателна жена?

— А сега сте галантен кавалер!

Тя се приближи плътно до него и тялото й почти го докосваше, като се предлагаше само за една наелектризираща минута, преди да се отдалечи от него с въртене, а краката й да затропат силно по земята.

Той я последва, а лицето му се изкриви от лека усмивка под тънките мустаци.

Нещо в наглата му самоувереност й напомняше интригуващо и дразнещо за Стив. „Но той не е Стив — напомни си тя гневно. — Само лоша имитация. Единствено Стив можеше да ме накара да се изпълня с желание и да стана напълно безпомощна да му устоя само като ме докосне.“

Мигел Лопес прошепна:

— Знам каква жена си — страст и огън. Защо държиш всичко това скрито? Можеш да имаш всеки мъж тук заедно с богатството му в краката си. Престани да си играеш с мен.

— Ласкаеш ме. И ме обиждаш.

Тя направи малко, почти незабележимо движение към музикантите и Лопес, с очи, светнали развеселено, прошепна безгласно думата: „страхливка“ с устните си. По традиция танцът свършваше с най-страстната част. Но след като уж се бе отдала на неговата мъжественост, точно когато щеше да се изплъзне, той я обгърна с ръце и я дръпна към себе си, целувайки я.

Пръстите на Джини се бяха сгърчили, когато той я пусна. Ако не беше очарованата им публика, щеше да издере лицето му, да изтрие това арогантно, самоуверено изражение, изписано на него! Но сега само го погледна смъртоносно и безгрижно сви рамене в посока на императора и гостите му, които бяха станали на крака и аплодираха. Отвсякъде се чуваха викове „Оле!“ и „Браво!“.

— Хайде, ще те заведа при Агнес, тя изглежда нетърпелива да говори с теб — провлече Лопес, като й се поклони. Тя отново не се възпротиви, а му подаде ръка с принудена усмивка.

— Можеше и ти да ме целунеш — прошепна той, докато вървяха заедно през тълпата.

— Предпочитам първо да ме попитат — отвърна тя ледено.

— Тогава задължително ще го направя следващия път, когато се срещнем.

Нямаше време да му отговори, понеже я бе довел пред императора и тя правеше реверанс.

— Бяхте великолепна, мадам — каза Максимилиан, а воднистите му очи се спряха на гърдите й. — Надявам се да ми направите честта отново да танцувате за мен — може би на някое не толкова публично място… — бе съвсем ясно какво искаше да каже и Джини си спомни с неудобство за някои слухове, че бил в натегнати отношения с жена си. Но сега нямаше друг избор, освен да се усмихне и да отвърне, че ще бъде очарована.

След това Агнес запляска с ръце и възкликна, че всичко е минало толкова успешно и че е било страшно забавно.

— Сега вече наистина дадохме на клюкарките повод да приказват. Виж ги как си шушукат!

Мигел Лопес се бе върнал при партньорката си, която и да бе тя, и Джини с благодарност се отпусна на един стол. Накрая започна да се пита какво ще каже Мишел.

Той бе бесен, разбира се. Само часове след завръщането му, му бяха разказали цялата история с обичайните доукрасявания. На него му се струваше още по-лошо, че Джини е стояла до края заедно с останалите гости и бе танцувала до зори.

— Боже мой! Не можа ли да помислиш за последствията? Вие с Агнес — колко сте безотговорни и двете! И сигурно си танцувала отново с полковник Лопес? Не си ли чувала каква репутация има той?

— А не си ли чувал каква репутация имам аз? — отвърна Джини гневно, ранена от това, което смяташе за незаслужена ревност. — Все пак ми викат la cortesana! Аз съм любовницата ти, скъпи Мишел — евтина жена, която буквално си взел от улицата. Не трябва да очакваш толкова много от мен!

— Джини! — той я гледаше като втрещен.

Тя изпита внезапно угризение, като видя побледнялото му, измъчено лице.

— О, Мишел, Мишел! Прости ми! Колко съм лоша! Не заслужавам добрината ти. Трябва да съм ти благодарна, а вместо това…

Тя си помисли, че ще я удари, но той само я стисна за раменете, а пръстите му се впиха в голата й плът.

— Не искам твоята благодарност! — извика той и в същото време се питаше защо тя не трепва, защо не се плаши от гнева му.

— О, Жинет, Жинет! — рече той задавено. — Не виждаш ли, че съм се влюбил до уши в теб? Не ме интересува каква казваш, че си, нито каква си била. Не мога да попреча на чувствата си. Но ти си способна да ме подлудиш от ревност, не разбираш ли?

— Съжалявам, Мишел — повтори тя с тих глас. — Не исках да направя това. Не знам какво ми става понякога. Май просто съм се научила да не ме е грижа за последиците. Не съм ти изневерявала.

— Не, не и физически, може би! Още не!

В гласа му отново се усещаше гняв и го караше да трепери от емоции, които не можеше да овладее.

— Жинет, не разбираш ли? Ти си ме обсебила. Не мога да спя, не мога да ям, защото постоянно си мисля за теб, мисля за тялото ти, за докосването на устните ти. Ти си вътре в мен и аз съм толкова дяволски ревнив, че…

— Не, Мишел!

— Да, Жинет. Трябва да ме изслушаш, нека да го кажа. Да, аз ревнувам! И не само към твоята тълпа от обожатели — не, сигурен съм, че те не значат за теб много повече, отколкото аз! По дяволите, аз ревнувам от съпруга ти — мъжът, чието име те разплаква, името, което викаш насън понякога… Това е като нож в сърцето ми! Бог знае, че си е заслужил смъртта, заслужил си е всичко, което се е случило, но защо трябва споменът за него да застава помежду ни? Виждаш ли колко съм оглупял и полудял? Ревнувам от един мъртвец. Искам да изтрия спомена за него от съзнанието ти, както и от тялото ти. О, боже, само ако можех да съм напълно сигурен в теб!

Това бе вик от сърцето му и Джини се хвърли на врата му.

— Мишел, скъпи, моля те, недей! Аз не съм достатъчно добра за теб. Не исках да те направя нещастен!

— Но ти не ме обичаш, нали? Само благодарността те държи тук. Благодарност! Не виждаш ли, че щях да направя това, което сторих, при всякакви обстоятелства? Аз съм ти благодарен. Да, никога няма да забравя този ден, колко бе смела, как ми спаси живота като превърза раната ми и рискува своя. Именно аз съм ти длъжник — аз имам привилегията да съм твой любовник.

Тя започна да го целува нежно по лицето и както обикновено, той не можа да устои на желанието, което изпитваше към нея.

— О, каква си магьосница! — изстена той. — Напълно ме омая, аз съм сляпо влюбен в теб!

Отнесе я до леглото и едва изчака тя да свали халата, с който бе облечена. Но дори след като желанието му бе задоволено, измъчващите го мисли си останаха. Тя никога нямаше да бъде негова! Как можеше да я задържи?

Всичките им приятели, дори Агнес дьо Салм, бяха изумени, когато следващият месец годежът им бе обявен официално. Полковник Мигел Лопес, който продължаваше да преследва мадам Дюплеси с настойчивост на пантера, дебнеща плячката си, сега бе побеснял.

Том се довери на принцеса дьо Салм.

— Но това е нелепо! — извика той, крачейки напред-назад из малката й гостна. — Та кой е чувал някой да се жени за собствената си метреса? Всички ще му се присмиват!

— Не мисля, че ще му пука — рече Агнес мило. — Според мен той е влюбен до полуда в нея. И все пак защо не? Тя има потекло, добро като неговото. Всъщност знам цялата й история. Защо да не се ожени за него? О, хайде стига, Мигел, мъничкият ми — добави тя, като видя дивия блясък в очите му — много добре знаеш, че цялото ти влияние над Макс няма да може да попречи на сватбата им. Сега е публична тайна, че французите се канят да се оттеглят. Само смели войници като теб — добави тя дяволито — и естествено наемници като мъжа ми, които водят войни, защото това е единственият им начин за препитание, ще останат да спасяват Мексико за императора. Мисли си само за войната — сигурна съм, че това ще се окаже по-малко неприятна тема!

Като се усмихна безгрижно, той седна до Агнес и я хвана за ръцете.

— Хайде, Агнес! Ти си ми била приятелка твърде дълго, за да ми откажеш сега. Защо не ни уредиш тайна среща? Добре, тя ще се омъжи за капитан Реми и ще стане comtesse. Мисля, че разбирам тази амбиция. Но аз я желая и мисля, че няма да ме отхвърли, стига само да се срещна насаме с нея. Няма нужда годеникът й да разбира, никой няма да пострада. Давам ти честната си дума!

Въпреки закачките й и яростното клатене на главата й, той продължи да я ласкае и да я увещава.

— Ще видим… — бе всичко, което успя да каже Агнес, но след като прибави и полуусмивка към думите си, на него му олекна. И историята, която му разказа, след като го накара да се закълне, че ще мълчи като гроб, много го заинтригува. Почти колкото самата жена. Колко интересен живот е водила! Кой би си помислил! Той обаче бе твърдо решен да я има на всяка цена.

Френското отстъпление започна много постепенно през август. Като се чувстваше разкъсана на две в лоялността си, Джини не правеше много коментари, докато слушаше това, за което непрестанно се говореше около нея. За всичко били виновни Съединените щати, най-вече държавният секретар, който винаги е бил яростен противник на френската намеса в Мексико. И сега всъщност принуждавал френския император да отстъпи. Някои от френските офицери обсъждаха дали да подадат оставките си и да останат, за да се бият с наемниците от Австрия и Белгия, които също решиха да останат лоялни към Максимилиан. Самият император, страдащ от дизентерия, изглеждаше объркан, самотен мъж без Карлота. А за нея също се носеха слухове. Беше се срещнала с Луи Наполеон и Йожени, но те бяха отхвърлили молбите й, докато тя плачела през цялото време. Ходила и до Ватикана, за да види Папата, отказвайки да се предаде. И тогава дойде мълвата за „болестта“ й. За бурните обвинения, които бе отправила към френския император, че искал да я отрови и че бил наел хора да я убият. „Горкият Макс!“ помисли си Джини. Какво лишеше да направи сега? Тя наистина го съжаляваше. Всъщност бе толкова добър човек. И обичаше Мексико. Какво щеше да се случи с него накрая?

Поради настояването на Агнес дьо Салм, Джини бе помолила Мишел да остане в Мексико възможно най-дълго. Колкото и да е странно, тя самата почти бе започнала да обича страната. Толкова много бе преживяла тук и все пак не всичко бе лошо. Столицата Мексико Сити бе весело място, макар че сега веселието изглеждаше прекалено крещящо и престорено. Все още имаше балове, вечеринки и маскаради, на които можеше да ходи, а и театърът бе винаги препълнен. Един или два пъти Джини всъщност бе танцувала пред публика на сцената, когато й казаха, че приходите щели да идат за наемане на още войници и за закупуване на още пушки за имперските войски. Дори Мишел не бе посмял да мърмори много-много, понеже все пак бе за каузата! Напоследък изглеждаше малко по-уверен в нея и говореше за Париж и за живота, който ще водят там.

— Знаеш, че по душа ти си просто една малка парижанка — подкачи я той. — Помисли си колко ще са щастливи чичо ти и леля ти, че отново ще се върнеш при тях! И ми се ще да видя изражението на братовчед ти Пиер!

Мишел направи усилие да запълни активно дните си и я придружаваше навсякъде, когато бе в града, но отсъствията му бяха започнати да лазят по нервите на Джини. Тя мразеше мисълта за рисковете, които поема той, особено сега, когато хуаристките партизани бяха навсякъде и армиите на el presidente ги обграждаха все по-стегнато като стоманен пръстен. Хуарес бе в Чихуахуа, придвижваше се към Закатекас, за да разположи главния си щаб там. Джини чу отново името с болка. Какви горчиви спомени криеше този град за нея. Тя не можеше да спре да се пита какво бяха сторили напредващите хуаристки армии с къщата на дон Франциско. Никак не можеше да си представи този властен мъж да напусне къщата си, за да избяга или да се откаже от някаква част на огромното си имение. Ами Реналдо? Дали бе получил писмото й? Тя не бе чула нищо нито за него, нито за някой друг.

Всички новини, които пристигаха, сякаш съобщаваха за победи на хуаристите. Порфирио Диас, когото Стив някога бе нарекъл свой приятел, бе избягал от затвора в Пуебла и се бе върнат в провинция Оаксака, където сега предвождаше огромна армия. Тампико падна, после и Гуадалахара. Сега Вера Круз бе единственото пристанище, над което се вееше имперският флаг и дипломатическият корпус бе започнал бавно и незабележимо да се измъква от Мексико Сити.

През октомври Агнес дьо Салм пристигна мълниеносно при Джини с лоши новини.

— О, боже! Вече е потвърдено чрез трансатлантическа телеграма. Карлота е обявена за луда. Казват, че съвсем се е побъркала. Брат й се грижел за нея в Мирамар.

— Но това е ужасно! — Джини бе още сънена след една бурна вечеринка, но новината я шокира. — О, горкият Макс! — извика тя. — Горкият, нещастен човек! Дали… мислиш ли, че сега наистина ще абдикира?

— Не знам! Никой не знае! — Агнес разсеяно поклати глава. — Опитват се да го убедят да направи това, но не мисля, че той разбира какво му говорят. Сигурно има чувството, че всички са го изоставили — след това със свойския си маниер Агнес добави енергично: — Затова съм тук. Дворът се мести в Оризаба. Всички сме поканени да останем в малкия дворец на Макс в Халапийя. Такова прекрасно, спокойно място! Трябва да дойдеш с мен, Джини! Горкият човек има нужда от време, за да си помисли, сигурна съм, и трябва да се чувства ограден от приятели. Хайде! Всички ще дойдат. Не можеш да останеш тук, в Мексико Сити, без никакви приятели!

— Но Мишел? Той отново замина за Дуранго, там наистина положението е лошо. А генералът е тук…

— Глупости! Мишел ще разбере! Вече говорих с маршал Базен и той прояви разбиране! Каза, че ще му обясни и ще го изпрати в Оризаба веднага щом се върне. И без това се канеше да прехвърли Мишел в Пуебла — сега там е най-големият гарнизон на французите, нали знаеш? И е само на няколко мили от Оризаба. Този път няма да ти позволя да ми откажеш, Джини!

Изправена срещу настойчивите молби на Агнес дьо Салм и нейното твърдоглавие, след като бе решила, че Джини трябва да дойде с нея, тя изглежда нямаше друг избор, освен да се съгласи. Агнес бе права. Мишел щеше да разбере, особено когато говореше с маршал Базен. Не можеше да остави бедния Макс да си мисли, че и тя е била само една от ласкателките, жадна за покани в двореца само когато нещата вървяха добре. И често бе чувала колко било красиво в Оризаба, сърцето на tierra remplada.

— Е, много добре — рече Джини уморено накрая — ще дойда! Но трябва да ми оставиш време да си събера багажа и да напиша едно писмо на Мишел.

— Ще бъда в каретата си след два часа — предупреди я Агнес. — Трябва да побързаш, мила, защото искаме да пристигнем по светло, заради всички тези партизани, които се крият из планините. Макар че не бива да се тревожиш — добави тя безгрижно, вече стигнала до средата на стълбището. — Ще си имаме ескорт, разбира се!

Накрая, въпреки непрекъснатите подвиквания на Агнес към Джини да побърза, пътуването им се оказа ужасно бавно и спокойно. Принц дьо Салм вече бе потеглил напред с Максимилиан и останалия антураж, който включваше, както прошепна Агнес на Джини с пламъче в очите, онзи непоносим немски йезуит, отец Фишер. Джини се намръщи, понеже тя самата никога не бе харесвала кльощавия мъж с черно расо. Още повече се подразни, като разбра, че Мигел Лопес ще бъде в ескорта им.

Агнес както обикновено изглеждаше в стихията си, окръжена от цял рояк млади офицери, които я обожаваха. Нейният ухажор в момента бе възхитителен млад австрийски хусар с безупречно бяла униформа, която изглеждаше така, като че никога не е виждала сражение. Накрая, понеже между тях имаше толкова много багаж, Агнес бе намерила две малки, открити карета за нея и за Джини.

— По този начин и двете можем да бъдем обкръжени от обожателите си — пошегува се тя, като се престори, че не забелязва студения поглед, който хвърли приятелката й към красивия полковник.

Сякаш просто бяха излезли на някакъв пикник, помисли си Джини с раздразнение. Имаше толкова много смях и весело бъбрене, толкова често слизаха, за да се полюбуват на гледката. Накрая трябваше да спрат, за да пренощуват в Пуебла и единственото нещо, от което Джини не можеше да се оплаче, бе безупречното държане на Мигел Лопес към нея. Трябваше неохотно да признае, че все пак той е джентълмен. Наистина бе яздил до нея през целия път и й бе помагал да слиза и да се качва в каретата при всяко спиране, но говореше само любезни баналности и комплиментите му бяха само вежливи, а не дръзки, както преди. „Може би се е променил, може би вече не се интересува от мен — помисли си тя и се запита защо тази мисъл я накара да почувства такова остро бодване в сърцето. — Наистина ставам ужасна флиртаджийка — упрекна се тя. — Сгодена съм за Мишел и ще бъда щастлива с него. Защо искам всеки мъж, когото срещна, да ме обожава?“ И във всеки случай, напомни си Джини, Лопес вече си бе опитал късмета с нея и тя го бе отхвърлила. Добре че той не смяташе да остава дълго в Оризаба!

Тръгнаха от Пуебла, загърнати с наметала и шалове заради сутрешния хлад, подкрепени от прекрасната закуска, осигурена от френския комендант. Преди да потеглят, тя бе чула френските рогове и бе видяла трибагреника да се издига на фона на изгряващото слънце. Боси дечурлига излязоха на пътя да помахат на войниците и да зяпат красивите дами в каретите. Пуебла имаше непревземаема крепост. Пуебла — градът на катедралите. Джини почти съжаляваше, че го напускат толкова бързо — щеше да е интересно да го разгледа.

Тя се обърна назад веднъж, за да види двата вулкана, които се извисяваха над двете крепости на града, а заснежените им върхове сега изглеждаха порозовели от изгряващото слънце. Попокатепетл — странни индиански имена, които трудно се помнеха и още по-трудно се произнасяха. След това Лопес дойде до нея и се наведе напред, за да я попита дали не й е студено и дали се нуждае от нещо. Моментът на тъга отмина и тя отново се превърна във весела флиртаджийка, а очите й се смееха и блестяха в отговор на духовитостите му. Не можеше да спре да си мисли колко е чаровен, когато не се опитва да докаже мъжествеността си. Почти се зарадва, че сега той бе до нея вместо Агнес. Поне познаваше страната, през която минаваха и можеше да опише какво има пред тях, да й каже името на всяка планина и река.

Пътят приличаше на малки стръмни улеи, по които се движеха нагоре-надолу. Бяха тръгнали от високо, над нивото на облаците и сега започваха бавното, почти незабележимо спускане в tierra templada, с нейния по-топъл и по-приятен климат. Дамите хвърлиха наметалата си и дори се осмелиха да опитат глътка текила в малки, обковани със сребро бокали, които полковник Лопес извади. От време на време се спираха, докато малката група войници, които също ги придружаваха ги изпреварваха, за да проверят за следи от хуаристки партизани. И пак по тази причина избягваха много от малките селца, през които иначе щяха да минат.

— Там има твърде голям риск да попаднем на засада — каза един от австрийците кратко. — И във всеки случай всички там поддържат хуаристите!

Пътищата изглеждаха невероятно тесни, но поне всичко бе зелено и по планините имаше цветя в изобилие.

— Но почакай, докато стигнем в Оризаба! — извика Агнес към Джини. — Там наистина е красиво. Ще откриеш, че никога не си виждала такава тропическа хубост! — тя се усмихна, когато видя, че Джини бе приела малък букет цветя от Мигел и ги бе затъкнала в шала си.

Натъкнаха се на върволица от дилижанси, охранявани от множество мъже и трябваше да се дръпнат отстрани на пътя, докато се разминат.

— Това е сребро от близките мини — обясни полковник Лопес. — Първо ще го закарат до Пуебла, а после войниците ще го върнат във Вера Круз.

— Мини, в тази част на страната? Това изглежда невъзможно — промърмори тя, като погледна красивото му лице.

Той й се усмихна.

— О, да, защо мислите, че предците ми са дошли в Мексико? Злато, сребро, скъпоценни камъни — те са навсякъде! Но горките дяволи в мините се претрепват от работа. Индианците вече не искат да работят там долу, затова повечето време използват каторжници. Там пазим някои от хуаристките си затворници.

Той я погледна пронизващо, сякаш очакваше някакъв отговор от нея, но тя само сви рамене и се извърна. Защо да говорят за такива неприятни неща в такъв хубав ден? Поне веднъж войната изглеждаше като лош сън и тя не искаше да си мисли за това.

„Наистина е красиво, много по-красиво, отколкото можех да си представя — помисли си Джини. — Нямах представа, че Мексико може да има толкова красиви места, такъв контраст!“ Колко бе далеч от сухата груба земя на централна Месета, през която бе вървяла и яздила толкова много пъти при възможно най-лоши условия. Колко бе различно днес, да пътува толкова удобно и с такива приятни хора!

Когато наближиха Оршаба, Агнес настоя да пояздят с Джини, защото се била схванала в каретата.

Агнес бе облечена във виненочервен кадифен костюм за езда, извезан със сърма по краищата, и на коня изглеждаше наистина великолепно, като някоя млада Диана.

— Днес ти ще вземеш черната кобила — каза тя на Джини, — а аз ще взема белия жребец. — Очите й се смееха. — Нека да покажем на тези мъже, че жените могат да яздят толкова добре, колкото и те.

Честно казано, Джини се радваше отново да се качи на гърба на коня. По настояване на Агнес тя дори бе облякла новия си, ужасяващо скъп костюм за езда, който Мишел бе поръчал специално за нея. Когато хвърли шала си настрана и остави Мигел да й помогне да се качи на неподвижната черна кобила, Джини си помисли, че отново вижда едва овладяното пламъче на желание в очите му. Тя съзнаваше, че изглежда изключително добре.

Костюмът бе от бяла коприна и прилепваше плътно по тялото й, като подчертаваше всяка подробност от нейното съвършенство. Единственият цвят, прибавен по нейно настояване, бе зелената кадифена лента, с която бе поръбен и която подчертаваше малката бяла шапчица, наклонена симпатично напред върху блестящата й коса.

— Изглеждате като ангел. Истинско видение! — прошепна Мишел Лопес. Ръката му стисна нейната за момент, макар че след това бързо я пусна.

Както обикновено, Джини се почувства въодушевена от ездата. Искаше да се смее, да подкара коня си по-бързо и да усети вятъра в лицето си. „Да — каза си тя — бях твърде дълго в града. Именно това ми липсваше!“

Пътеката, която следваха, се разшири, докато се спускаха към Оризаба, сгушен под една планина със заснежен връх. Минаха покрай още хора, явно бегълци, някои от тях чужденци като нея. Всички изглежда бързаха, с цялата си покъщнина, натрупана върху каруци, теглени от волове.

— Приличат на плъхове, които бягат заради мълвата! — изръмжа един от белгийците. — Защо не почакат, докато не построят железницата?

— Каква железница? Мислех, че тази от Вера Круз свършва в Пасо дел Мачо! — намеси се някой друг.

— Да, но добрите ни френски съюзници изпратиха инженерите си и сега бързат да построят железницата колкото е възможно по-скоро. Може би, ако имат късмет, ще стигнат до Пуебла не след дълго.

— Ако бог и хуаристите позволят! — изхили се един от другите мексикански офицери и Лопес се намръщи.

— Естествено, че ще я построят. Все пак за това се плаща с пари от сребърните мини. Собствениците им искат по-бърз и по-сигурен начин, за да пренасят рудата си.

— Но кой я строи? Мислех, че е трудно да се намери работна ръка в този край, понеже селяните отказват да се разделят със земята си, а земевладелците не пускат никой от крепостните си.

— А! — сви рамене полковник Лопес, като приближи коня си до този на Джини. — Боя се, че се използва пак каторжен труд. Но разполагаме с много затворници и сега, след като спряхме да екзекутираме хуаристите, вместо това ги изпращаме на мините. Това е по-практично, ще се съгласите, а тежкият труд и бездруго убива доста от тях.

Той улови лекото потрепване на Джини и й се усмихна.

— Какъв сте ангел! Да не би да изпитвате жал и към хуаристите? Бих искал да сте по-сърдечна и към верните си обожатели, мадам!

— Но полковник, наистина ли сте един от ухажорите ми? Толкова ме ласкаете!

— Вие си играете с мен — рече той с тих глас. — Ще ми се да можех да намеря ключа към сърцето ви, дори и да е само за миг.

— Може би нямам сърце — отвърна Джини, а очите й посрещнаха предизвикателството му, без да трепнат.

— Въпреки жестокостта си вие имате дух, на който не мога да не се възхитя — рече Лопес. — Няма значение, може би ще дойде момент, когато ще почувствате поне малко топлина към мен. Аз съм търпелив човек.

— Много добре играете ролята си на галантен кавалер — рече тя хладно. И добави: — Не можем ли да яздим малко по-бързо? Не се ли вижда вече Оризаба?

— Търпение, petite, вече стигаме — един французин, приятел на Мишел, ги настигна и се ухили. — Уф, наистина става горещо, нали?

Мигел вече се бе върнал към държането си на галантен кавалер.

— Но няма смисъл да уморяваме конете повече. Спомнете си, че имението на императора в Халапийя е малко след Оризаба. Защо междувременно не се насладите на гледката?

Те минаваха покрай нещо, което изглеждаше като покрайнините на селце, зад което се простираше огромна овощна градина.

— Колко е красиво! Как се казва това село? — Джини изостана малко назад, за да чуе отговора му.

— Боя се, че това, belle madame, не е село. Това е част от имението на виконт дьо Валмес. След малко ще минем покрай високата каменна стена, която огражда двореца на виконта. Нали го познавате?

— Да не би да имате предвид онзи прегърбен човечец с бялата коса и големите мустаци? Онзи виконт? За който винаги казваме, че е като сянка на Макс?

Джини отвори широко очи от изненада и Мигел се изсмя доста саркастично.

— Именно! Точно той. Сега е прекалено зает да се прави на придворен, за да се грижи за това имение. Оставил е тази задача на жена си, която е доста млада и хм… активна, както се говори.

— Но това е невероятно — той да има млада жена. Красива ли е контесата? Винаги ли я оставя тук заключена и сама или тя идва понякога до града?

— А, най-после успях да разпаля женското ви любопитство! — засмя се Мигел. — Не мисля, че сте я срещала. Соледад не идва в Мексико Сити много често. Казва, че го намира твърде отегчителен. Обаче тук не може да се каже, че е затворничка. Намира си много занимавки, а и тази част на света си има собствени забавления, както знаеш.

— Престани да се заяждаш, Мигел! — Агнес ги бе настигнала, а лицето й бе поруменяло и усмихнато. Тя се обърна към Джини. — Не, наистина! Той не би ти казал много за нея, защото й е далечен роднина, нали така, Мигелито? Но ти ме познаваш, не изпитвам угризения да поклюкарствам! Нашата контеса е доста млада в сравнение със съпруга си, ако можеш да наречеш някого към четирийсетте млад, разбира се! И я смятат за привлекателна с пищните й форми! А що се отнася до забавленията й… — Агнес обърна засмените си очи към полковника, който имаше приличието да се изчерви — това, което Мигел има предвид е, че не й липсват ухажори. Повечето от тях са млади и доста привлекателни. Тя цени мъже с добро телосложение, може би поради майчинския си инстинкт, понеже никога не е имала дете. Недей да гледаш с такова любопитство, мъничето ми, сигурно ще я видиш в Халапийя. Тя ще бъде поканена на някой от приемите ни, уверена съм в това, макар че досадният й стар съпруг е болен и лежи на легло в Мексико Сити, заобиколен от лекари! На контесата няма да й липсва.

Всички избухнаха в смях от двусмисления тон на Агнес, дори и полковника.

— Ти си направо невъзможна, скъпа Агнес! — прошепна й той и тя му отвърна с нагло изражение:

— Такава ли съм? Трябва да признаеш, че съм родена интригантка, нали така?

Той наклони глава към нея с особена светлина в очите — леко присвити и оценяващи намека й.

Компанията, която стигна толкова безгрижно с конете до покрайнините на Оризаба, бе весела. Дори Джини почти не вдигна глава, освен, за да погледне жално, когато заповядаха на една опърпана, мръсна върволица от мъже, с крака, оковани във вериги, да влезе в канавката и да остане там, докато премине малката процесия.

— Нима тази окаяна сган строи железницата ви? — попита един от австрийците. — Е, това е част от нея и предполагам, че тези разтревожени на вид мъже са френските ви инженери! — отвърна друг офицер.

— Изненадан съм, че някой от тези хора има сила да вдигне и кирка, а да не говорим за тези тежки чукове! — каза Агнес, като потрепери. — Горките!

Джини продължи да се усмихва на нещо, което полковникът бе казал. Тя наистина не искаше да се тормози цял ден с мисли за мъже, които бяха оковани като животни и трябваше да работят в тази непоносима жега! Чу как Агнес каза сприхаво:

— Съжалявам ги, но ми се ще да не им позволяват да ни гледат толкова втренчено! Та те може би не са виждали жена от месеци насам и въпреки парцалите и оковите им, аз съм сигурна, че са доста опасни!

В този момент Мигел Лопес бе взел ръката на Джини и я целуваше.

— Вие сте опасната — промълви той. — Кой може да вини някого, че не откъсва поглед от вас?

— А вие сте прекалено дързък! — отвърна тя, но гласът й не прозвуча гневно и тя се усмихна, като го каза.

Доволен, Лопес пусна ръката й, но продължи да язди до нея през целия път до Оризаба.