Розмари Роджърс
Сладка дива любов (40)

40

Малката къщичка, която Мишел й бе намерил в старата испанска част на Мексико Сити, бе на улица Манзанарес. За Джини тя се превърна в убежище през първите две седмици, след като се махна от ужаса в Сан Луис — ужас, който все още я тормозеше в кошмарите й, от които се събуждаше обляна в пот, почти винаги трепереща и разплакана. През петте дни, които Мишел успя да прекара с нея, той я прегръщаше силно и я успокояваше:

— Всичко свърши, малка моя, не мисли за това повече! Край! Аз съм тук и ще се грижа за теб.

Той не можеше да забрави как изглеждаше тя през онази вечер — бе почти гола, големите й зелени очи бяха разширени и ужасени и повтаряше безспир името му, като го умоляваше да й помогне и да я спаси. Ужасяваше го мисълта, че ако конят му не бе пострадал, можеше никога да не я открие. Dieu! Неговата Жинет, малката му изгубена любов, която се бе борила толкова смело, за да спаси живота му — малкото му попарено цвете, през какви ужасни преживявания бе преминала!

Мишел яздеше бързо с малка група хора на път от Дуранго към Мексико Сити, за да поиска от Базен още подкрепления за обсадения гарнизон там. Дори след като бе открил Жинет, той не можеше да остане в Сан Луис повече от няколко часа. Но това бе достатъчно дълго, за да заповяда строго на сержанта да забрави цялата история и да му заяви, че ще поеме пълна отговорност за дамата. Като я понесе на ръце, все още увита в наметалото му и вече почти загубила съзнание, Мишел я заведе на лекар. Успя някак да изнамери рокля за нея и след това трябваше пак да потеглят. Но този път, в абсолютно нарушение на правилника, Джини бе тръгнала с него.

— Разквартируван съм в една къща на Торес Адалид, но разбира се, ти в никакъв случай не можеш да останеш там. Не се тревожи, ще ти намеря подслон — бе й казал Мишел. Феликс, принц дьо Салм, бе негов приятел и американската съпруга на принца, Агнес, бе топла и сърдечна жена, достатъчно тактична да не задава твърде много въпроси. Тя веднага предложи гостоприемството си на малката приятелка на Мишел и Джини остана при тях, докато Мишел най-после намери една малка къща, след като бе направил почти невъзможното. Всъщност това не бе нещо повече от един апартамент, но бе в хубав квартал и отговаряше на нуждите им. Имаше дори миниатюрно дворче, където тя можеше да се пече на слънце далеч от любопитни погледи.

Първата седмица Джини се бе залепила за Мишел, сякаш се страхуваше да го изпусне от полезрението си, страхуваше се да остане сама. Трябваха й няколко дни, за да събере достатъчно сили и спокойствие и да му разкаже цялата история за това, което се бе случило с нея от деня, в който бе отвлечена точно пред очите му. Той почти не можеше да повярва, че Джини — толкова уязвима, женствена и млада — всъщност бе преживяла толкова много в разстояние на няколко месеца.

Тя бе тъй невинна, тъй чиста, помисли си Мишел с болка. Щях да се оженя за нея, исках да съм първият мъж в живота й и после този американски наемник, този синеок бандит с пищовите, същият човек, който бе тормозил Джини и по-рано, както го бе осведомила Соня Брандън през сълзи — я бе взел. Насила. Бе я мъкнал навсякъде със себе си като заложница и я бе направил своя любовница. Всъщност накрая се бе оженил за нея и вероятно от благодарност тя си мислеше, че е влюбена в него. Но като се замислеше за този човек, този Стив Морган, който толкова леко и с такова закъснение бе дал на Джини името си, Мишел свиваше юмруци и русите му вежди се сключваха гневно. Този негодник, мислеше си той. Merde! Заслужаваше съдбата си — заслужаваше дори много по-лоша! А що се отнася до дебелия полковник Девери, „хитрата лисица“, както го наричаха приятелите му, той, Мишел, щеше да се разправи с него!

Младият, известен граф Д’Арлинжан, един от любимците на маршал Базен, не се страхуваше от последствията, ако предизвика един по-висш офицер на дуел. Имаше смекчаващи вината обстоятелства, а и освен това вече бе разказал на Базен строго поверително част от историята. Мишел бе разочарован, когато се върна от Дуранго и откри, че полковникът е бил убит няколко дни преди това от един изкусен хуаристки стрелец. Е, поне можеше да съобщи добрата вест на Джини, когато се върне в Мексико Сити. Надяваше, че това ще е не след дълго, понеже съвсем искрено мразеше мисълта, че я оставя там сама. Агнес дьо Салм му бе обещала да се грижи за нея, но тя бе лекомислена и никога не й липсваха ухажори, докато мъжът й го нямаше. Щеше да въвлече Джини в тази тълпа и бог знае какво можеше да се случи.

Жинет — далеч от нея, Мишел се чудеше какво ще стане с това момиче. Малката му зеленоока, меднокоса сирена! Всички трудности и унижения, които бе преживяла, не бяха намалили красотата й. Тя бе по-слаба, отколкото я помнеше, но това сякаш само още повече подчертаваше красивите черти на лицето й, придаваше на очите й нов, витален блясък. Той си я спомни като момиченце — все още срамежлива и плаха. А сега бе жена. Но каква жена, quelle femme! Несъзнателно Мишел Реми повтори впечатлението на полковник Девери. Първите няколко дни той бе ужасно внимателен, търпелив и нежен с нея. Почти не можеше да повярва, че тя е изстрадала толкова много и все пак е оцеляла. Колко ли мрази и презира всички мъже! Той трябва да е внимателен, не бива да я насилва, ще се опита да я накара да почувства, че е неин приятел и покровител, че никога няма да се опита да я насили, независимо колко я желае. И колкото и да е странно, сега я желаеше повече от всякога, въпреки всички онези мъже, които я бяха имали. Да, въпреки всичко!

Първите няколко нощи той спа на едно диванче в голямата спалня, която заемаше целия горен етаж на къщичката им.

След това, на третата вечер, тя се бе събудила от един кошмар, стенеше и плачеше неудържимо от ужас и той усети, че не може да махне ръцете си, обгърнали треперещото й тяло, особено когато тя го притискаше толкова плътно. Желанието, което изпитваше към нея, бе по-силно от всичко друго, макар че се опита да е нежен. Прекара много време, за да я гали и да шепне любовни и насърчителни думи в ухото й. Не можеше да се владее — желаеше я! Бе я намерил отново и този път нямаше да я изгуби. Въпреки че отначало тя сякаш не можеше да отвърне, Мишел бе настоятелен. Много нежно и внимателно той най-после пречупи естествената й съпротива.

Последната нощ, която прекараха заедно, тя като че най-после му се отдаде и забрави страха си. Той бе изумен от способностите й като любовница, след като се бе оставила в ръцете му. О, боже, каква страст! Тя го докара почти до ръба на лудостта с буйната си реакция. Вече бе негова, само негова или поне така му се щеше да си мисли. Ще му бъде любовница, неговата petite amie. Тя бе различна от всички останали, които бе имал за развлечение за по един час или за седмица, понякога дори и по-дълго. Можеше да я води със себе си на публични места, да, дори в императорския дворец в Чапултепек, без да се срамува от маниерите или от външността й. И преди да напусне Мексико Сити, Мишел се погрижи Джини да има картбланш за по-добрите бутици за дрехи. Караше я да не жали средства и когато той се върне, може би след по-малко от месец, щеше да я води навсякъде, обеща й той. Тя се бе вкопчила в него почти разплакана преди заминаването му.

— О, Мишел! Толкова ще ми липсваш. Ще ми се да ме вземеш със себе си. Моля те, побързай да се върнеш.

През следващите седмици, след като Мишел с неудоволствие се сбогува с нея, Джини се чувстваше не на себе си. Отначало сякаш наистина не можеше да повярва, че най-после е свободна, че всъщност е тук, в Мексико Сити, и отново има красиви рокли, прислужница и готвач, за да се грижат за къщата вместо нея. Изглеждаше й странно отново да е дама, да има приятелка като бърбораната със засмени очи Агнес дьо Салм, която настояваше Джини да ходи с нея навсякъде и да бъде представяна на всички.

— Ще бъде твърде глупаво да си стоиш вкъщи, заключена като затворничка! — възкликна Агнес. — Мишел изобщо не очаква това от теб, все пак той е светски човек. И освен това аз обещах да се грижа за теб. Хайде, ела с мен, аз самата съм ужасно самотна и всъщност нямам близка приятелка.

Агнес я уговаряше мило и бе свикнала да получава това, което желае. Те ходеха заедно на театър, на маскаради и балове в двореца и бяха канени на вечеринки в къщите на по-либерално настроените мексиканци. Отначало Джини живееше в страх, че ще попадне на някой, когото познава — някой от рода Алварадо-Ортега. Но Агнес, която знаеше това-онова за историята й, направи дискретни проучвания и я осведоми през смях, че всички семейства на богати земевладелци по това време на годината бяха в летните си имения.

— Мексико Сити е твърде препълнен от чужденци за тази надута пасмина! — изхили се Агнес. — Трябваше да видиш как ме гледаха отвисоко някои от тях, защото знаеха, че съм била циркова артистка. Но наистина, мъничето ми, радвай се, че си се отървала от тях — никога не съм срещала по-надменни и старомодни хора. Те се държат, сякаш ни правят услуга, като ни разрешават да се бием вместо тях. Да, наистина!

Естественият чар и чувството за хумор на Агнес бяха неустоими и докато се питаше гузно дали Мишел наистина би одобрил това, Джини се оказа въвлечена от вихъра на ухаещата Агнес, като осъзнаваше колко прекрасен фон бяха една за друга — Агнес с тъмната си коса и живи черни очи и тя, със светло медната си коса и зелени очи. Започнаха да ги виждат често заедно, винаги оградени от тълпа обожатели. Джини си казваше, че това не означава нищо, тя почти не можеше да иде някъде без придружители и стига да бъде вярна на Мишел, нищо друго нямаше значение. Беше му страшно благодарна. Той бе толкова мил с нея, бе й спасил живота и разсъдъка й, тя му дължеше всичко! В леглото бе нежен и ненастойчив, като се стараеше много да й достави удоволствие. Тя също си спомняше последната им вечер заедно, когато накрая, за няколко мига, бе успяла да забрави всичко в миналото и се остави да бъде завладяна от вродената чувственост на тялото си. Когато не бе болезнено и унизително преживяване, наистина бе лесно да остави физическите усещания да вземат превес и да затвори съзнанието си за спомените.

Но в някои нощи или в ранните часове на утрото, когато тъкмо се бе прибрала след бурна нощ, изпълнена с танци, Джини усещаше, че е обзета от същите тези спомени, които се бе зарекла да забрави. В такива моменти тя не мислеше за състоянието на чувствена вцепененост от унижение, което Том Бийл я бе насилил да приеме. Тази част от живота й, която започваше, след като се бе отдала на полковник Девери в замяна на живота на Стив — една толкова ненужна и безполезна жертва — тя се учеше да изтласква надалеч. Но спомените за дните и нощите, прекарани в обятията на Стив Морган, дори жестокостите му от време на време — с тях не можеше да се справи толкова лесно.

— Скъпа, една жена никога не забравя първата си любов, както и първия мъж, който я е направил жена — бе казала Агнес, когато Джини се опита да обясни моментното си лошо настроение. — Разбирам какво чувстваш към този мъж, съпругът ти, който е бил безразсъден авантюрист и те е научил на всичко. Да, защото и моят Феликс е такъв. Но какъв е смисълът да прекараш целия си живот в съжаление? Никога няма да има друга първа любов, но може да има други. Твоят Мишел — не ми ли каза, че някога си била влюбена в него? И че е нежен в леглото? Та какво друго може да иска една жена? Винаги е по-сигурно да обичаш по-малко, отколкото си обичана. Така не можеш да бъдеш наранена. Не, Жинет, трябва да се научиш да живееш с настоящето, точно като мен!

Разбира се Агнес бе права, а и винаги гледаше толкова практично на нещата. След като бе лишена от лукс и дори от удоволствия толкова дълго време Джини разбра, че сега цени живота много повече. Нямаше планове за бъдещето — нямаше място, където да иска да отиде, нито човек, когото иска да види. Тогава защо да не остане тук, в тази атмосфера на почти лудешко веселие? Защо не се порадва малко на живота за разнообразие? Какво значение имаше?

Тя се чувстваше неспокойна и се носеше безцелно по течението на събитията. Чувстваше, че обича Мишел, да, когато се сетеше за него, но не беше влюбена. И след като Джини бе „открита“ от космополитанското общество на Мексико Сити, тя намери все повече почитатели. Мъже, които се кълняха, че я обожават и биха дали живота си за една целувка. Мъже, които й предлагаха всичко, абсолютно всичко, ако се съгласи да ги приеме за любовници. Сега, след като вече не можеше да бъде манипулирана от силния пол, нейната женственост излезе на преден план и тя откри колко лесно може да води мъжете за носа — да ги използва и да ги кара да играят като марионетки по свирката й. Дори като девойка Джини винаги бе голяма флиртаджийка, а сега, като жена, тя осъзна властта, която подобно умение й даваше. Би заменила всичко това, за да си върне Стив, но той бе мъртъв. Всичко се бе случило толкова внезапно, толкова неочаквано — тя бе открила какво всъщност е любовта само за да я загуби почти веднага след това.

„Какво значение има?“ — това бе често повтаряща се фраза в мислите й. Като Агнес, Джини щеше да се научи да се наслаждава на живота, да се възползва от преходните му удоволствия, докато имаше тази възможност. „Утре“ не значеше нищо, когато нямаше за какво да живееш.

По внимателното настояване на Мишел, Джини бе написала дълго и доста мъгляво писмо на баща си. В него се казваше само, че е женена за Стив Морган.

„Скоро след това открих, че го обичам“ написа тя, като подбираше внимателно думите си. „Мисля, че все пак и той бе влюбен в мен. Всъщност не бе толкова лош, за какъвто го мислехме всички отначало, и понеже искрено вярваше в Хуарес и в революцията.“ Тя продължаваше с това, че е овдовяла. Обясняваше, че след това срещнала граф Д’Арлинжан и сега живеела в Мексико Сити, под покровителството на принцеса дьо Салм. „Моля ви, не ме карайте да се връщам все още“ добави тя. „Тук е много весело, има дипломати от всички краища на света и някои от най-богатите хора от Куба и Западна Индия са тук на почивка. За мен всичко е ново и вълнуващо и аз имам нужда да забравя. Не бива да се тревожите.“ Замислено, като гризеше края на писалката си, Джини бе добавила, че не се нуждае от пари, понеже имотите, които й оставил съпругът й, я направили доста заможна. Джини се намръщи замислено. Все пак това бе истина. Документите бяха изготвени и подписани, а парите бяха на сигурно място в някоя банка. Тя си спомни с внезапна остра болка, че Стив бе направил завещание, с което оставяше всичко на нея. Но оттогава не си бяха говорили и тя знаеше само, че той притежава някакво ранчо край Монтерей.

„Може би когато всичко това свърши, ще отида да живея там. Ще стана отшелница и няма да имам нужда от никого.“ Но междувременно течеше животът, който трябваше да преживее отново.

Джини изпрати писмото си и се надяваше, че баща й и Соня ще разберат. Мислеше, че трябва да пише и на дон Франциско, все пак той се бе държал толкова любезно с нея. Но какво можеше да му каже? Как можеше да му обясни какво се е случило и да очаква той да я разбере? Накрая писа на Реналдо, който бе неин приятел. Поне с него можеше да е честна. Каза му почти всичко — почти, защото все още имаше неща, които още не бе в състояние да разкаже. Но му каза директно, че за щастие е била „спасена“ от свой приятел от детинство от Франция и сега де факто бе негова метреса. „Вероятно ще бъдеш шокиран, мой най-скъпи и добри приятелю, но аз се чувствах толкова изгубена и празна. Почти не ме интересуваше какво се случва с мен. Като момиче бях малко влюбена в Мишел, а и той се държи мило и добре с мен. Предполагам, че съм толкова щастлива, колкото мога вече да бъда. Ако има някакъв начин да съобщиш това на дон Франциско, без да го разстройваш твърде много, ще ти бъда благодарна. Предполагам, че съм твърде страхлива, за да се срещна лице в лице с него след всичко това. Имам чувството, че всички имат ужасно мнение за мен. Но искам ти да знаеш истината, колкото и да е горчива.“ Сякаш й бе хрумнало по-късно, като че излязло насила изпод перото й, тя бе добавила най-отдолу с почти нечетливи драскулки: „Обичах го, Реналдо. Само ако можех да му го кажа.“

След като страната бе в такъв безпорядък, пощенските служби бяха в окаяно състояние. Въпреки това Агнес взе писмото и обеща, че някак ще успее да го изпрати.

— Не очаквай отговор твърде скоро, любов моя — предупреди я принцесата. — Той може дори да не е там — провинцията е почти изцяло в ръцете на хуаристите и повечето земевладелци са избягали на безопасно място, освен ако самите те не са поддръжници на революцията.

Но поне писмото бе написано и Джини се чувстваше малко по-добре.

Когато граф Д’Арлинжан се върна, той откри любовницата си весела и жизнерадостна, най-харесваната жена в града. Канеха я навсякъде и тя настояваше той да я води. Дори му се закле, че му е била вярна.

— Мишел, скъпи, та ти ми липсваше. Мислиш ли, че някога мога да забравя какво направи за мен?

— О, по дяволите — изстена той — не искам от теб благодарност, Жинет! Аз открих, че постоянно мисля за теб!

— И аз си мислех за теб. О, Мишел, прегърни ме. Моля те, не бъде ревнив, когато нямаш повод за това!

Той забрави всичко в ръцете й. Отново се чувстваше безнадеждно влюбен. Преди — да, и тогава я бе желал, но по начин, по който един мъж желае жена, която иска да направи своя съпруга. Сега тя бе негова метреса. Прекрасното й тяло, същото това тяло, от което толкова много мъже се бяха възползвали и поругали, сега бе само негово. А дали бе така? Той можеше да забрави ревността си само в прегръдките й. Колкото повече я имаше, толкова повече я желаеше — тя не приличаше на нито една от жените, които бе имал преди това.

Младият граф, който бе един от най-желаните ергени, сега заряза всичките си други любовници и разпространи тактично новината, че той е покровителят на мадам Дюплеси. Не харесваше името, което Джини си бе избрала, защото му напомняше, както и на нея, на някогашна известна френска куртизанка. Но както обикновено тя само се бе засмяла присмехулно.

— Но защо не? Аз съм куртизанка. Онази вечер в театъра чух една стара жена да прошепва на приятелката си: „Виж — la cortesana!“ Не ме поглеждай така, аз нямах нищо против! Не си ли щастлив, че съм твоя?

Да, щастлив беше. Трябваше да го признае. Гордееше се, че го виждат с нея. Обаче това бе гордост, примесена с ревност, когато виждаше завистливите и възхитени погледи, които им хвърляха. Тя сякаш изобщо не бе онази Жинет, която познаваше и в която се бе влюбил толкова страстно някога. Бе друга. Но жена, Dieu, да! И това, което изпитваше сега като постоянна болка в слабините си, бе желание. „Аз съм напълно обсебен от нея“ помисли си той мрачно и после в прегръдките й забравяше всичко, освен удоволствието, което му доставяше тя отново и отново и щеше да продължи, докато той можеше да я издържа.

Самата Джини не бе толкова сигурна как се чувства в различните моменти. Тя обичаше Мишел — да, наистина — дотолкова, доколкото вече бе способна да обича, когото и да било. Но освен това бе започнала да се наслаждава на откритото възхищение на другите мъже, на погледите, които й хвърляха, на мисълта, че може да упражнява такава силна власт над тях. Когато Мишел замина, той й липсваше, понеже с него се чувстваше в безопасност. Той бе като здрава кула, на която можеше да се облегне, понеже бе слаба и уплашена. А сега, когато тялото й отново се бе наляло, страхът бе изчезнал, а съзнанието й се възстановяваше, тя вече не бе толкова сигурна какво иска всъщност. Мишел бе ревнив, макар че се опитваше да не го показва. Когато пристигаха цветя или малки подаръци за нея, той бе бесен. И все пак тя се бе научила да го кара да забравя гнева си. Толкова бе лесно.

Макар че граф Д’Арлинжан сега бе официално прехвърлен в Мексико Сити, Базен не го оставяше без работа като негов доверен куриер. Постоянно го пращаше къде ли не — по френските укрепления или на огледи за проверка. Където отидеше Базен, Мишел трябваше да го придружава. И затова имаше вечери, когато Джини, вместо да си стои сама вкъщи, приемаше покани, макар че винаги нарочно отиваше с Агнес и никога не я виждаха насаме с някой мъж, освен с Мишел. Ако той й се скараше, тя започваше да се цупи.

— Но ти винаги си толкова зает! Винаги си на разположение на маршала. Какво трябва да правя аз? Трябва ли да се откажа от всичките си приятели? Не ми ли вярваш? — и той никога не можеше да каже, че не й вярва.

При един от тези случаи, когато Мишел трябваше да отсъства два дни, Джини отиде на един частен бал с маски в двореца. Императрица Карлота току-що бе заминала за Франция с тайна мисия при император Луи Наполеон. Трябваше да ободрят горкия дон Максимилиано! И освен това, новините бяха много лоши и ставаха още по-лоши — имаше слухове, че френските войски скоро щели да напуснат Мексико. Защо да не се повеселят, докато добрите времена още не бяха свършили?

Бе разгарът на лятото — лято, което бе започнало рано през тази 1866 година. Тук, в Мексико Сити, човек можеше да се чувства изолиран от всичките боеве, които се водеха навсякъде, както и от всички неприятни слухове, които вървяха ръка за ръка с тях.

— На този прием няма да бъдат поканени много хора — прошепна Агнес на Джини, докато обмисляха тоалетите си. — Само каймакът на обществото, скъпа моя! Съветниците на Макс — някои от богатите мексиканци, които още не са избягали от напеченото положение. И разбира се, най-красивите офицери и corps diplomatique. Как ще се забавляваме!

Агнес бе в най-веселото си и безгрижно настроение, а самата Джини — изпълнена с предизвикателство, се съгласи с лудата идея на приятелката си.

— Хайде да шокираме всички! Ще отидем такива, каквито сме — искам да кажа, каквито сме в действителност. Чакай да помисля — да, сетих се! Нали знаеш как си шушукат зад гърба ми, че като се оженил за мен, Феликс ме измъкнал от цирка. Е, това е истина и аз не се срамувам от нея! Ще отида като циркова ездачка, а ти, любов моя… — тук Агнес присви очи и погледна Джини преценяващо. Изведнъж очите й заблестяха. — Сетих се! Но дали ще имаш смелост? Трябва да отидеш като циганка — танцьорка. Колко пъти са ти казвали, че приличаш на gitana?

Джини започна да се смее неудържимо.

— Е, трябва да ти кажа, че тази идея ми харесва много повече, отколкото да отида като soldadera! Ще ми бъде много неприятно да нося отново такива парцаливи дрехи! О, Агнес, на теб наистина ти хрумват такива щури идеи!

— Но съгласна ли си? Ще го направим ли?

— Да, естествено. Само се надявам горкият Мишел да не реши да се появи изневиделица един ден по-рано, понеже никога няма да ми позволи! Знаеш колко съпружески се държи напоследък!

— Но той не ти е съпруг — рече Агнес лукаво. — Не те притежава и е крайно време да разбере това!