Розмари Роджърс
Сладка дива любов (4)

4

Много неща се случиха през тези четири изминали години. Пиер Дюмон, които вечеряше с неколцина свои приятели в парижкия ресторант „Максим“ изглеждаше някак тъжен, докато говореше с носталгия за миналото.

— Той още тъгува по малката си братовчедка — каза Жан Жак Арно, като смигна на виконт Дьо ла Рив, който стоеше от дясната му страна.

— Да, но въпреки че бе толкова твърдоглава, тя наистина ми липсва, струва ми се — призна Пиер.

— Ха! Разбира се, че му липсва! — Рене дьо Каре се засмя. — „Лице на хетера, тяло на жена…“ Виждате ли, спомням си какво ни каза преди четири години.

— Тогава това си беше живата истина! А спомняте ли си, когато скъпата ми майка настоя аз да придружа Вирджиния на първия й бал. Аз добавих, че тя все още разсъждава като дете, което се радва на дребните удоволствия. Да, но уви, тя стана прекалено умна за мен.

— И безсърдечна при това — заяви виконтът с чувство на самосъжаление. Той хвърли бърз, извинителен поглед към поруменялото лице на приятеля си. — Няма нужда да се разстройваш, старче. Знаеш, че предложих да се оженя за нея най-чистосърдечно, а тя ми отказа. Каза, че била репетирала върху мен, за да се научи как да флиртува, защото някой й казал, че ставала твърде интелигентна, за да се хареса на мъжете.

— Признавам се за виновен! — призна Пиер. — Разбирате ли, боях се, че успехът й на елегантните приеми, на които я водеше прочутият ми баща, ще я разглезят. Но уви, тя отхвърли и мен, макар да знаех, че това, разбира се, не може да се случи, понеже сме братовчеди.

— Точно така, но ти се влюби в нея и тя те въртеше на малкия си пръст! — каза Рене лукаво. — Помниш ли как те бе накарала да я заведеш в една от онези дискретни малки стаички на горния етаж, защото искаше да поиграе ролята на хетера?

— Боже мой! — каза Пиер, като хвана главата си в ръце и се престори на обзет от терзания. — Защо трябва да ми напомняте? Тя ме накара да се почувствам неловко след всички… странни въпроси, които ми зададе, а когато келнерът влезе, тя седна на коленете ми и обви ръце около мен, за да не ме карала да се чувствам неудобно, според думите й. Слава богу, че родителите ми никога не разбраха!

— Ти не си ми разказвал тази история — каза приятелят му виконт Дьо ла Рив, като се намръщи. — По дяволите. Пиер, ще ми се да не ти бе братовчедка!

— Е, сега вече няма значение, нали? — намеси се лениво Жан Жак. — Тя е напуснала Франция, вероятно накрая ще се омъжи за някой груб, невъзпитан американец с много пари. Къде каза, че щяла да живее, при баща си ли?

— В някакво забравено от бога място, наречено Калифорния. Преди няколко години там бяха открили доста злато, помните ли? Много диво място. И гъмжало от индианци, така поне казват.

— А, да, и освен това по улиците се стреляли и всеки мъж носел пистолет на хълбока си…

Те започнаха оживено да обсъждат живота по границата в Америка, докато Пиер тъжно се загледа във виното си. Защо бяха заговорили за Вирджиния? По дяволите, Дьо ла Рив бе казал истината. Ако не му беше братовчедка и ако не бе открил прелестите й толкова късно, той можеше да накара девойчето да се влюби в него, та нали на шестнадесетгодишна възраст тя го обожаваше! Как се изчервяваше, когато той се закачаше с нея или се заглеждаше в нея по-продължително.

Запита се къде ли е тя и какво прави. Дори се надяваше заради нея, че има части от Америка, които са цивилизовани. Бедната, прекрасна Вирджиния! Красотата й, нейният финес и остроумие ще бъдат направо прахосани в Америка. Може би тя най-накрая ще започне да съжалява, че е напуснала Франция, че го е изоставила.

Пиер щеше да се изненада, ако знаеше, че точно в този момент братовчедка му си мисли за него с любов и дори с малко тъга.