Розмари Роджърс
Сладка дива любов (39)

39

— Смятай се за късметлийка — рече Бийл. Той се засмя на изтерзаното, лудо мятане на жената, която лежеше под него на леглото в товарния дилижанс, притисната от теглото му.

— Можех да накарам да те застрелят, след като приключа с теб — продължи той със същия подигравателен глас. — Само изпълнявам заповедите, нали разбираш. Все пак ти беше затворничка. Но аз винаги съм искал да си имам soldadera, като онези мексикански войници. Бяла жена, а не някоя местна кучка. Ти може да ми дойдеш дюшеш, кукличке, след като научиш някои неща.

Другите двама контрареволюционери — единия яздещ с коня си до тях, а другият каращ дилижанса — се засмяха заедно с Бийл. Стори им се забавно да гледат как Бийл опитомява тази жена, която бе попаднала в ръцете им по една щастлива случайност. Той вече я бе съблякъл гола и лудешката й съпротива само успяваше да им представи по-добър изглед от някои части на тялото й — стегнато, дългокрако и лъснало от пот.

Мат Купър, едър като мечка американец от Арканзас, непрестанно надигаше една бутилка текила към устата си и поглеждаше през рамо, така че от време на време дилижансът залиташе опасно и Бийл започваше да псува. Обикновено Мат бе добродушен и мил човек, който никога не би се присъединил към садистичното „забавление“ на Бийл, но когато бе пиян, Мат можеше да бъде подъл и опасен, а точно сега, като го гледаше с момичето, нямаше търпение да дойде неговият ред с нея. Боже, каква бе хубавелка! И въпреки привидната й неохота, тя вече бе продала тялото си на онзи дебел полковник с надеждата да спаси живота на любимия си. Бийл им бе разказал през смях историята.

— Във всеки случай тя не е нищо повече от една курва — бе казал той. — Морган, този проклет мелез — изменник, на който тъкмо сложихме край на агонията, заедно с онези другите хуаристи, я мъкнал из цялата страна със себе си. Даже я бил обучил в някой наистина реномирани заведения, така съм чувал. Като това на Лилас долу в Ел Пасо. Сега е наш ред, а, момчета?

Нито Мат, нито Пекос Брейди, който току надничаше в дилижанса и се хилеше, не възразиха. Защо и те да не се възползват, като дойде редът им? Полковникът бе дал инструкции на Бийл да му я доведе в Дуранго, но по дяволите, много неща можеха да се случат по пътя! Полковникът никога нямаше да научи, а и той можеше да си намери много други жени с всичките си пари.

Момичето имаше синини по цялото си тяло — на бузата си имаше един тъмновиолетов белег, където Бийл я бе ударил, а устната й кървеше. Но тя продължаваше да се бори и скимтеше като ранено животно.

Двама мексикански офицери, които бързаха да настигнат войската, която вече бе на няколко мили от Закатекас, дойдоха до тях и започнаха да се смеят.

— Хей, амиго, май си имаш проблеми? Хванал си някоя доста дива, а?

— Трябва да действаш както с жените хуаристки, които залавяме, дето не искат да се отдадат — рече другият офицер, а белите му зъби проблеснаха под мустака му.

— Няма да ми отнеме много време — рече Бийл през зъби. Той отново я удари и тя извика. Отпечатъкът от пръстите му почервеня на бялата й гръд.

— Но защо изобщо си хабиш времето? Тук сме четирима и можем да я държим, докато един прави каквото си иска с нея, а? И може би след това няма да има сили да се бори! — мексиканецът, заговорил пръв, бе настоятелен, а кръвясалите му очи бяха фиксирани върху бледото, извиващо се тяло на жената с медна коса. Caramba, тази си струва да я има! Дори и ако трябва да плати на северноамериканците за своя дял от плячката.

— Ух, мамка му стара — изломоти Пекос, като облиза устни — що пък не, Бийл? Дай й да опита какво я очаква — тя може и да свикне!

Мат Купър дръпна юздите на мулетата и дилижансът спря.

— Вече толкова съм се надървил за нея, че не мога да трая нито минута повече, чуваш ли? Аз викам да почваме.

Думите му бяха последното нещо, което Джини си спомняше ясно през тази нощ. През целия си живот щеше да се опитва да изтласка този спомен далеч, възможно най-далеч в дълбините на съзнанието си — толкова далеч, че да не се връща в кошмарите й…

Те завързаха фенера отстрани на дилижанса и я проснаха на земята до него. Когато продължи да пищи, някой пъхна в устата й едно мръсно и противно на вкус шалче.

Колкото и да е странно, най-много я болеше, когато дръпнаха ръцете и краката й настрана и ги хванаха здраво. Това, както и мисълта за грозната й поза, докато я изнасилваха един след друг. Унижението над женската й душа бе по-лошо от това над тялото й, понеже последното накрая щеше да зарасне. Лепкавата кръв между бедрата й се смеси с изсъхващата сперма. Животинското пръхтене, очите, втренчени диво в нея, смехът, който всъщност бе смесица от похот и възбуда.

Докато се изреди и последният, вече нямаше нужда да я държат неподвижно. Тя потъваше в тъмнина и дори не усети, когато Мат я вдигна в големите си, силни ръце и я сложи между чувалите на леглото в дилижанса. След това се настани до нея, докато Бийл на свой ред подкара мулетата. И Джини се събуди в прегръдките на Мат, стенеща от болка. Чувстваше тялото си като една голяма, пулсираща рана.

По свой груб начин Мат се държеше мило с нея през следващите седмици — седмици на убийствено, изтощително пътуване по петите на имперските мексикански войски под командването на генерал Мехия, който през повечето време бе далеч, главно в Мексико Сити. Джини разбра, че се е превърнала в една от онези окаяни войнишки жени, които следваха мъжете си, готвеха им, приготвяха лагера им, раздигаха покъщнината и обслужваха нуждите им. Викаха й „la gringa soldadera“ и другите жени неохотно я приеха, когато видяха, че съдбата й в някои отношения бе дори по-окаяна от тяхната. В крайна сметка тя трябваше да се грижи за трима мъже и един от тях бе свиреп северноамериканец — мъжът, наречен Бийл, когото никой не харесваше, дори и собствените му другари. Странен, студен и жесток човек, който обичаше да убива, но най-много се наслаждаваше да измъчва. Именно той провеждаше разпитите на заловените затворници. И когато вземеше някоя жена, винаги изпитваше нужда да й причинява болка, преди да може да задоволи напълно похотта си. Джини щеше да научи това, точно както се научи да трепери, когато той я повикаше с пръст и да се съгласява бързо с всичко, което искаше от нея, без да задава въпроси, понеже ако не го стореше, агонията на наказанието й продължаваше няколко дни. Мъжът явно се наслаждаваше на пълното си господство над нея. Докато Пекос се интересуваше само от храната и от мимолетното удоволствие, което получаваше от тялото й, използвано като отдушник за похотта му, Бийл искаше по-скоро да прекърши напълно духа й. За кой ли път, когато тя не го задоволяваше или когато намираше нещо, за което можеше да се заяде с нея, той започваше да я бие, използваше каиша си със студена решимост и се смееше на безпомощните й борби, докато тя падаше разплакана в краката му и се молеше на пресекулки да не я наранява повече. При един от тези случаи Том Бийл за пръв път направи това, което щеше да повтори и по-късно, когато смяташе, че трябва да й се напомни кой я притежава. Знаеше, че няколко от мексиканските офицери имат ищах за нея. Те намираха извинение да яздят покрай дилижанса им и правеха дръзки коментари, за да изразят възхищението си, като я караха да дръпне черния шал от главата си, за да видят косата й… или да повдигне малко полата си. Тя никога не им отвръщаше и гледаше право пред себе си, докато им омръзнеше да си играят с нея и се отдалечаваха. Но Бийл уреди да я продаде на един от тях — капитан, който се мислеше за голям Казанова.

— Обеща ми десет песос — рече й той, като се ухили лукаво. — Постарай се да ми ги донесеш, курво!

Тя нададе вик от срам и страх, който не можа да възпре и той я хвана за косата, изправяйки я грубо на крака.

— Вече не сме толкова високомерни, а? Помня как се правеше на много важна, като че ли си дама. Но аз още отначало те разбрах к’ва си! И запомни, моя си — ще спиш, с когото ти кажа и ще пълзиш на колене пред мен, ако ти заповядам. Добре го запомни!

Той я отблъсна от себе си и тя се просна неподвижно на земята. Само раменете й се повдигаха, докато плачеше тихо и безнадеждно.

Но ако Бийл допринасяше за ада, в който се бе превърнал животът й, Джини откри, че Мат Купър й помага по свой начин, за да го направи малко по-поносим. Той сякаш по детски се гордееше с нея и ако тя имаше дрехи, които да облече, каквито и да бяха те, именно Мат й ги бе осигурил. И пак Мат й даде нож и я научи как да го използва.

— Някои от тези жени са много диви и жестоки. Вечно се бият и си вадят ножове. Не ми се ще да видя хубавичкото ти лице обезобразено, малката. Мат ще те научи. Само гледай Том Бийл да не узнае за това, разбираш ли?

Мат се хвалеше, че бил най-добрият в борбата с нож в планините. И я научи на всички трикове, за които се сети. Забавляваше се да се бие с нея и я научи как се казват различните хватки. Заливаше се от смях, когато краката й се оплитаха в полите и тя се просваше под него в пръстта. В такива моменти тя трябваше само да вдигне малко роклята си и да го „награби“, както се изрази той. Другите жени умираха от смях, когато станеше това, но избягваха да се бият с чужденката.

— Тази — казваха те с полувъзхищение, полуупрек — се е научила да се бие съвсем като мъж, нали?

Дори мързеливият Пекос бе започнал да гледа на това като на забавление.

— Да научиш една жена да се бие, това си е цяло постижение, нали? Ще ми се да видя някоя от останалите кучки да се захване с малката ни soldadera, а, Мат?

Той я научи и на някои трикове, които бе видял по пристанищата в Сан Франциско.

Джини схващаше бързо, главно поради чисто животинския, примитивен инстинкт за самосъхранение. При това същата тази животинска потайност не й позволи да остави Том Бийл да открие колко много бе научила в действителност. Бийл изпитваше такова удоволствие, когато я биеше и пердашеше, без да го е предизвикала, а после й напомняше, че е уличница.

— Хайде, остави я на мира! Нищо не ти е направила! — викаше Мат, когато бе наблизо. И само защото Бийл малко се страхуваше от едрия Мат и неговата избухливост, Джини се отърва без да бъде обезобразена или дори осакатена.

Имперските армии — разпръсната, неорганизирана сбирщина войници — продължаваха да отстъпват. Облечените в сиви униформи контрареволюционери вървяха в краищата на отстъпващата войска като глутница ръмжащи, грабливи койоти, и удряха в мрака всеки и всичко, което намираха. Повечето от тях бяха следвали Куантрил по време на гражданската война в Щатите. Сега, поне на книга, те се биеха за император Максимилиан.

Притисната между две противникови армии, земята бе гола и опустошена под също толкова безжалостното слънце. Това бе централна Месета, сухата долина, която се издигаше нагоре в няколко плата, докато стигнеше до хладната планина централна Хайланд. Армията на Мехия се движеше напред-назад и се опитваше да хване в капан войските на генерала на хуаристите Мариано Ескобедо. Но Ескобедо, който се бе научил на хитрост, винаги успяваше да избегне пряка битка, освен ако не можеше да стори нищо друго. Междувременно хуаристките партизани тормозеха по всякакъв начин имперските войници — нападаха, а после се оттегляха обратно в планините. Мехия изпрати една войскова част, за да подсили Матаморас, пристанището на императора в Залива и откри, че то вече е в ръцете на хуаристите. Имаше дори слухове, че самият Мехия бил заловен, но освободен по заповед на генерал Ескобедо. Той се върнал в Мексико Сити, за да ближе раните си и оставил армията си да продължава да се бие.

Докато хуаристите продължаваха неуморно да напредват, пристигна новината, че французите на свой ред се оттегляли още по-назад. Чихуахуа и Салтийо отдавна били евакуирани, а и Камарго бе паднал. Сега Дуранго бе най-северният им пост на запад. А в Сан Луис Потоси по парадите все още се чуваха френските рогове.

Всичко това не значеше много за недисциплинираните имперски орди, които чувстваха, че сега искат от тях да се бият на предната линия. По пътищата се бяха насъбрали бегълци и изпреварваха войската в устремния си бяг. Разбира се, това бяха поддръжниците на Максимилиан. Богати земевладелци със семействата си и най-ценната си покъщнина, придружавани от въоръжена охрана. Търговци и селяни, които се страхуваха от репресии от страна на хуаристите, когато градовете им бъдат превзети.

Жените умираха от смях, когато богатите затворени карети профучаваха покрай тях. Те плюеха на пътя и се радваха.

— Всички се насират в гащите от страх пред хуаристите. Гледай ги как бягат! Боят се, че ще откраднат дебелите им грозни жени и дъщери. Пфу, та кой ще ги иска?

Те правеха неприлични жестове на жените, които ги гледаха иззад спуснатите пердета на каретите.

Само Джини стоеше настрана от тези забавления. Главата и раменете й бяха напълно закрити от шала, който скриваше и косата и. Тя караше дилижанса с голи крака, провиснали във въздуха, и сега те бяха потъмнели и издраскани от тръните, точно като на останалите. Понякога вървеше пеша, особено когато Бийл бе наблизо. Никога не смееше да надигне глава в тези случаи. Винаги се сещаше, че в някой от тези дилижанси, които срещаха, може да има някой, когото да познава. Какво щяха да си помислят, ако знаеха? Тя се опита да не мисли твърде много за миналото и не се интересуваше какво я очаква в бъдеще. Бе изпаднала в някакво вцепенение и приемаше всичко, което й се случва, с безразличие. Единственото нещо, което сякаш я караше да забравя апатията си бе танцуването. Това бе единственото занимание, което имаха жените, за да забравят умората си, тежкия труд и непрестанния поход.

Някой започваше да подрънква на китара и подканяше жените да танцуват. След малко и някои мъже се присъединяваха. Танцуваха огнените селски танци на Мексико — хараба, коридо и понякога фанданго. Като гледаше как всички тези Росити, Чикити и Лупеси танцуват, Джини не можеше да устои на подтика да се включи и тя. Това бе нещо, което винаги бе обичала в Мексико — испанската музика. Дива, тъжна, примитивна музика — танци, които разказваха за любов, желание, страст, омраза и безчестие. Обучена от някои от другите жени и съпровождана от радостни възгласи „Оле!“, Джини всъщност изпитваше наслада от танците — дори и от научаването на някои сложни стъпки, пляскането с ръце и ритмичното щракане с пръсти. Тя си мислеше с горчивина, че схваща с такава лекота, защото вече няма душа. И после си казваше: „Какво ме интересува? Поне мога да потъна в музиката, когато танцувам.“

Това бе единственото нещо, което я караше да забравя, че се е превърнала в кал — нещо по-лошо от курвите, които обикаляха по улиците в градовете. Тя се презираше, задето продължава да живее, задето иска да оцелее с яростния естествен инстинкт на гладуващите и бедните.

Докато се приближаваха до Сан Луис Потоси слуховете продължаваха да се носят с шеметна бързина и никой не знаеше на какво да вярва, французите не се „съсредоточавали“, както се бе изразил маршал Базен, а наистина отстъпвали. Императорът им Луи Наполеон отказал Мирамарския договор и след пороя от гневни писма на държавния секретар Стюърт започвал да се замисля дали има смисъл да продължава френската намеса в Мексико. Скоро Максимилиан щял да остане сам, подкрепян единствено от лоялистките войски на Маркес, Мирамон и Мехия, а междувременно хуаристките армии били подсилени от доброволци от провинцията.

Джини слушаше клюките и яростното им отричане с някаква апатия. Какво значение имаше вече за нея? Сега трябваше да се страхува и от хуаристите, ако попаднеше в ръцете им. Те щяха да я изнасилят и да я убият без разпит и без милост. Нали следваше неотклонно войската на Мехия, и още по-лошо — бе жена на омразните контрареволюционери. Само ако това ужасно, кърваво денонощие не се бе случило! Само ако Стив бе още жив! Само ако имаше на какво да се надява!

Те видяха мъждукащите светлинни на Сан Луис Потоси късно една вечер, когато разпръснатата войска се разположи за нощувка върху едно плато на север от града. Някогашният малък миньорски град и балнеоложки курорт сега изведнъж се бе превърнал в оживен град, ограден от окопи и насипи от пръст, издигнати от френските сапьори. Хотелите бяха претъпкани, а увеселителните заведения процъфтяваха. Всяка вечер имаше представления в малкия театър, който винаги бе пълен. Тук, в Сан Луис, много хора бяха настроени профренски, а хуаристите ограничаваха дейността си до близките планини, където се криеха в малки индиански селца и се спускаха, за да нападат пътниците по планинските пътища.

Бийл изненада Джини, като й подари една яркочервена рокля, намерена при едно от „нападенията“ над малко хуаристко селце. Той й я хвърли нехайно с вълчата си усмивка и тя не можеше да спре да се пита, още докато я вземаше, какво се е случило с жената, която бе носила тази рокля.

— Облечи я тази вечер. Ще ходим в града. И недей да се надяваш на нещо — продължи той злобно. — Наоколо има французи, но твоят приятел полковникът е още в Дуранго и се бие с хуаристите.

Тя се бе научила да не отвръща нищо и да не прави нищо, освен ако не й се каже. Под зоркия му поглед, прехапала устни, за да удържи неволните си потрепвания, тя започна да сваля раздърпаната риза и полата си. Той я наблюдаваше критично, като забеляза вдлъбнатините в основата на врата й и начина, по който тънкото й лице подчертаваше високите й скули.

— По дяволите! — изкоментира той. — Ти ставаш наистина мършава, а? Не забравяй да се срешиш и си сложи малко цвят на лицето или аз ще се погрижа за това ей така… — и той я зашлеви, като я отхвърли назад. — И ще е най-добре тази вечер да се държиш възможно най-добре. Не са ни плащали от доста време, а на мен ми трябват малко dinero — ухили се Бийл, като знаеше, че тя разбра какво иска да каже.

— Ще бъда готов за тръгване след петнайсетина минути — рече й той за довиждане. — Гледай дотогава да си разкрасена и да ме чакаш. Най-добре ще е да вземеш оня нов шал, дето ти го даде Мат. Тоя, дето го носиш напоследък е прекалено парцалив и мръсен за компания.

Джини отчаяно се бе молила Мат да я защити, но когато Бийл дойде да я вземе в една наета двуколка, беше сам. Съобщи й с тънка, злобна усмивка, която й подсказа, че много добре знае какви са мислите й, че Мат и Пекос вече се били запътили да си пийнат и да се повеселят в града.

Джини потрепери от хлад, въпреки че новият й бял дантелен шал бе увит плътно около главата и раменете й. Сан Луис бе в подножието на планината и студеният нощен въздух сякаш пронизваше тънката материя на роклята й. Явно е била шита за жена, много по-дребна от нея — деколтето бе изрязано ниско отпред и отзад, а надолу стигаше малко над голите й глезени. Роклята бе прилепнала твърде плътно по слабото й тяло и показваше съвсем ясно, че отдолу е гола. Курвенска рокля. „Но нима аз съм нещо друго“ помисли си тя. Нямаше начин да избяга от Бийл, а и той можеше да я накара да прави каквото пожелае.

Френските пазачи ги поздравиха и тя седеше мълчаливо, а главата й бе сведена под дръзкия им оглед. Французи. Но дори те като че бяха за предпочитане пред човек като Бийл — когото и да избереше за нея.

Те яздеха през оживени улици, където добре облечени жени се разхождаха с придружителите си, защитени в спокойния си, приятен свят. Смеещи се френски легионери със светнали очи минаваха край тях и речта им събуди носталгия у нея. На площада свиреше един оркестър, от отворените врати на заведенията се процеждаха светлини. Но Бийл я заведе в другата, по-бедняшка част на града. Тук улиците бяха по-тесни, а сградите — по-нагъсто. Проститутките се караха пред входовете. Двама пияни френски войници, които се подпираха един друг, докато залитаха по неравния тротоар, пееха фалшиво някаква нецензурна песен.

Той я заведе в една кръчма, която дори нямаше надпис над отворените си, прогнили кепенци. Тук поне бе топло, но това бе топлина от немити тела, скупчени твърде нагъсто едно до друго. Музиката, която се носеше откъм двамата окаяни китаристи, бе лудешка, а барът бе просто груба, дървена дъска по протежение на една от стените. Смехът бе висок, пронизителен и пиянски. Мъжете крещяха един на друг и викаха за още пиене и още жени. А малкото жени, които посещаваха това място бяха главно долнопробни уличници. Роклите им бяха срязани отстрана и показваха мършавите им, криви крака.

Както обикновено Бийл избра една маса, където можеше да седи с гръб към стената и не много далеч от вратата. Като ставаше въпрос за самосъхранение, той имаше утвърдени навици.

Тук имаше няколко французи — все войници. Имаше и някои сурови на вид американци, които не се смесваха много с останалите. Другите посетители бяха главно войници от имперската армия, някои от които познаха Бийл и му извикаха високо, както и няколко селяни и кравари в грубите им костюми.

Пред Джини се стовари една мръсна на вид калаена чаша, пълна с текила.

— Най-добре я изпий цялата, за да не си толкова кисела — заповяда Бийл. Тя покорно отпи, докато гледаше как бледите му, блестящи очи оглеждат тълпата. Забеляза, че той бе излочил първата си чаша и вече поръчваше друга. Няколко войници им бяха направили място на масата си и сега се навеждаха над Джини, като се опитваха да видят повече от гърдите й, гледаха я похотливо и подхвърляха солени закачки. Тя се преструваше, че не чува. Един легионер с ефрейторски нашивки се бе облегнал на бара доста тъжно. Загледа се в нея и тя започна да отвръща на погледите му почти умоляващо. „Вече наистина ставам такава“ помисли си тя с отвращение. Но по-добре французин, отколкото някой от тези свини.

След малко французинът смушка приятеля си и двамата се заклатушкаха към тях. Бийл, със сивата си униформа на контрареволюционер, вдигна глава и се ухили.

— Да сте видели скоро някакво движение тука, войничета? — гласът му прозвуча почти обидно и единият от французите почервеня и се намръщи. Другарят му, ефрейторът, се усмихна нагло в отговор.

— Ти си с армията на Мехия, нали? Е, поне не бягаме от сенките на хуаристите. Някои от нас са се запътили към истински бой — близо до Дуранго.

Той се загледа със сивите си очи в Джини и тя за първи път забеляза с изненада, че той е доста млад. Но въпреки това имаше суров и циничен вид. Погледът, който й хвърли бе дързък, почти обиден, и тя сведе очи, като се запита защо изведнъж започна да се страхува.

Бийл леко се засмя.

— Аз и другарите ми също сме се били. Може да се каже, че прочиствахме страната от някои дезертьори. Тези смели хуаристи много пищят, както всички други. Нали? — той я гледаше. Ръката му се протегна през масата и стисна китката й толкова неочаквано и силно, че тя нададе вик от болка. — Питайте я — взех я от един хуаристки шпионин, за който уж се била омъжила. След туй приключих с него. Спомняш си това, нали, кукличке? — той отново стисна и изви пръстите й, докато тя изстена едно „да“. Пусна я и леко се изсмя. — Виждате ли? Почти го е забравила. След като веднъж я прекърша, ще стане много добра войнишка женичка. Ще прави всичко, което й кажа.

През червената мъгла на болка и унижение Джини чу как започва неизбежното, уж нехайно пазарене. Френските войници седнаха, а мексиканците, с присъщото им мръснишко чувство за хумор, започнаха да правят коментари за способностите й.

— Тя е мършава, но има прави крака.

— Аз веднъж спах с нея — беше като дива котка, ако обичате врещенето и дращенето с нокти.

— Ама ако е за продан в място като това, защо двамата с приятеля ми да купуваме нещо слепешката, а? Аз дори не мога да видя дали лицето й не е сипаничаво — тя се увила толкова плътно с тоя шал!

— Да бе, какво иска да скрие?

Френските войници бяха жестоки колкото другите и я обсъждаха, като че е някое животно за продажба. Пазаряха се. Бийл я бе принудил да пресуши текилата си и пред нея вече имаше нова чаша. Джини усети как лицето й започва да гори, а сърцето й затуптя лудешки. Това бе много по-лошо от всичко, което бе правил с нея преди това. Да я доведе тук и да я предложи за публична продажба. Останалите проститутки можеха поне сами да си избират клиентите, а на нея й отказваха дори тази малка привилегия.

— Свали проклетия шал. Хайде, сваляй го, кучко.

Мълчаливо, вече замаяна от срам, тя свали бялата дантела и внимателно я положи на масата, като забавяше всяко движение, доколкото дръзваше. Сплетените й кичури, сега грубо разпуснати от грубите ръце на Бийл, се разпиляха по раменете й и почти закриха лицето й. Косата й проблесна като разтопена мед на слабата светлина и Джини ясно чу ахването на околните. Тя имаше чувството, че очите на всички мъже в стаята се спряха върху нея, събличайки я…

— Вдигни глава, по дяволите! Трябва ли да ти казвам всичко?

Някакъв скрит инстинкт я накара да повдигне гордо глава, а смарагдовозелените й очи преминаха презрително от едно похотливо лице на друго. Тя сякаш казваше „Животни! Мръсни, похотливи зверове! Вижте ме тогава!“

— Dieu! Тя е прекрасна! — рече един от французите.

Очите на ефрейтора изглеждаха замъглени в полумрака, докато той ги присви, а устата му се изкриви в усмивка.

— Тя е курва. И се продава, нали? Но едно лице, дори и с очи като тези, не е съвсем достатъчно. Виждал съм толкова хубави курви и в Марсилия и даже в Мексико Сити. И съм се бил с пот за парите си.

— Да, амиго, защо не им покажеш какво ще получат? Изглежда, че няма да ни повярват.

Лицето на Бийл изглеждаше изкривено от гняв.

— Много сте прави, че е курва. И ви казвам, че ще направи всичко, което й кажа — всичко, за което можете да се сетите, момчета. Ти си само едно цирково животинче, нали така? — ръката му се стрелна и Джини неволно извика, докато пръстите му се впиха в деколтето на роклята й и я разкъсаха. Гърдите й, макар че се опитваше да ги скрие с ръце, блестяха млечнобели на слабата светлина.

— Dios! — прошепна един мъж. — Такава красота не бива да се крие. Покажи ни още, амиго, и аз ще ти дам едно песо, само за да гледам.

Изведнъж всички се струпаха около нея като животни и тя почти се задушаваше.

— Моля ви, недейте! Имайте милост! — тя погледна право в младия ефрейтор, но очите му бяха все така присвити и той й се ухили сластно.

— Хайде, защо не го направиш? Добре ще се позабавляваме. А след това, ако приятелят ми и аз харесаме това, което видим, ще я вземем за тази нощ — отдавна не сме ходили на цирк.

— Стани! — гласът на Бийл звучеше злобно. Когато тя не можа да се помръдне, той я хвана над лактите и я изправи на крака. Тя усети как ръката му се плъзна зад нея, чу късането на плата и в следващия миг бе гола до кръста и той я държеше за китките, за да не й позволи да се прикрие.

— Виждате ли? Ако искате да видите още, ще трябва да платите…

Очите й се озърнаха със страх, а кръвта туптеше в ушите й. Джини чу дрънченето на монетите, докато ги хвърляха около нея — на масата, по пода, а някои, хвърлени право в нея, се удряха студено в голата й кожа.

— Не! О, боже, не! — изхлипа тя полудяла. — Не и така, недей!

Бийл пусна китката й, за да я зашлеви с опакото на ръката си. Тя залитна и той отново я дръпна напред, така че се удари в масата и усети как острият й ръб насини хълбока й.

— Каза, че била послушна — накарай я да вдигне полата си. Или още по-добре, накарай я да я свали…

— Нали чу ефрейтора. Хайде, и преди си се събличала за много мъже. Направи го, веднага, или за бога, ще ти съдера кожата от бой и после една седмица няма да можеш да си легнеш по гръб!

Като видя, че Джини бе започнала да плаче неутешимо, Бийл пусна ръцете й. Като преследвано горско животно тя огледа стаята и не видя нищо друго, освен нетърпеливи, похотливи лица. Някои се бяха втренчили в нея, други се усмихваха, но всички чакаха.

Като й се ухили, Бийл отново вдигна ръка и нещо прищрака в ума й и за миг се превърна в дива, полудяла жена.

Лицето й светеше като бял огън в центъра на оплетената й коса. Тя изпищя и той почти се изсмя на внезапното й подчинение, понеже лявата й ръка се мушна под полата й, повдигайки я нагоре почти до кръста.

— Кучко такава… — започна той и после видя ножа да проблясва в ръката й. Ножът, който винаги носеше закачен на бедрото си, откакто Мат й го бе дал. Той проблесна в движението си надолу, за да се забие в гърлото му и това бе последното нещо, което Том Бийл видя.

Той нададе ужасни, гърлени звуци, а ръцете му се издигнаха нагоре в последни пристъпи на агония. По-късно тя щеше да си спомня това. Както и топлата му, лепкава кръв, която изведнъж заля всичко — масата, лицето, ръцете и дори гърдите й. Приличаше на замръзнала жива картина с лица, изкривени от гримаси, зяпнали усти, всички неподвижни и сякаш застинали във времето. Само Джини се помръдна, гонена от същото ирационално отчаяние, което я бе накарало чисто инстинктивно да направи това, което стори. Като грабна белия шал, тя се втурна лудо към вратата, мина през нея и излезе на улицата, преди някой да се сети да извика, преди френският ефрейтор да прекатури стола си и да се спусне след нея, следван от приятеля си.

— Спрете я! Боже мой, какво диво животно! Тя го уби…

— Да, а можеше да убие и някой от нас.

Тя бягаше лудешки, отчаяно, а шалът се вееше след нея. Задминаваше минувачите, които се спираха, за да я зяпат и се чудеха какво е станало.

От бара вече бе започнала да се изсипва цяла тълпа. Някои се бяха включили в преследването, а някои бяха застанали и я наблюдаваха, като обсъждаха помежду си.

— Но защо я преследват? Тук французите отговарят за реда — нека те се оправят.

— Аз поне със сигурност не искам да се забърквам. И при това и двамата бяха чужденци.

Някои от жените дори мърмореха под носа си, че мръсните северноамериканци си го заслужават.

Дори в устремния си бяг Джини чуваше виковете и тропота на ботушите им зад себе си.

— Убийца! Не можеш да избягаш. Най-добре спри, преди някой да те застреля!

— Той не каза ли, че била омъжена за хуарист? — задъхано попита редникът. — Merde, сигурно и тя е от тях. Може дори да е било планирано.

Тя попадна право в ръцете на френските патрули — четирима мъже, предвождани от един сержант, застанал нащрек заради виковете на преследвачите й.

— Какво по дяволите става тук? Дръжте я. Тя се опитва да се измъкне…

— Тя е проклета хуаристка, сержант! — по това време другите двама бяха стигнали задъхани до тях.

— Уби един човек — американски контрареволюционер — ей там, в оня бар. Можеше да убие и други от нас.

— Е, да, тя наистина изглежда доста опасна! — каза сержантът много саркастично. В този момент ужасеното момиче се бе притиснало в него и при това му говореше на собствения му език!

— Помогнете ми! Не им позволявайте да ме отведат! О, моля ви, той се опитваше да…

— Не вярвайте на нито една нейна дума! — здравият млад ефрейтор успя да скрие изненадата си от факта, че тази малка курва говореше френски, но приятелят му бе зяпнал от учудване. — Вижте кръвта по нея — тя е навсякъде, и дори е изцапала униформата ви!

Това бе истина — жената, независимо от това, че говореше френски, бе цялата в кръв и освен че бе почти истерична, бе и полугола.

— Покрийте се! — сопна се сержантът. Той сам наметна шала на раменете й. В този момент тя вече плачеше отчаяно и почти не се възпротиви, когато ефрейторът заповяда на хората си да сложат белезници на ръцете й отпред.

— Allez, allez! Побързайте! Да я отведем до лагера, преди тълпата да е станала още по-голяма, а? Ще разберем какво е станало. А вие двамата — добави той строго — елате с нас! Имам да ви задам няколко въпроса!

В центъра на малката група, оградена от французи с каменни лица от двете й страни, Джини, която вече не изпитваше нищо, се остави да я отведат. Какво значение има? „Има ли някакво значение? Може би ще е по-добре, ако ме убият. Чудя се дали ще е екзекуция чрез разстрел. Дали са екзекутирали жени преди това?“ Мислите й бяха объркани и разпилени и тя почти не чуваше виковете на тълпата, бръщолевенето на двамата френски легионери, от които бе започнало всичко в бара и които сега маршируваха до сержанта.

Кабинетът на сержанта, малка стаичка в лагера на войниците, изглеждаше почти като убежище с внезапната си тишина и топлината на огъня. Сержант Пари, любезно даде на треперещото, побледняло момиче един стол. Независимо дали бе хуаристка или не, тя бе жена и освен това говореше френски, което бе необичайно. Как бе изпаднала в такова положение?

Той извика да запазят тишина и прекъсна обясненията на двамата легионери.

— Но, сержант… тя уби този мъж! С нож!

— Ще отговаряте на въпросите ми, когато ги задам! Сега млъкнете!

Той се завъртя към жената. Как да се обърне към нея? Мадмоазел? Казаха, че е курва, хуаристка шпионка, но все пак френският й бе перфектен, разговорен. Тук имаше нещо странно — той го усещаше. Тя бе ужасена, а цялото й тяло трепереше от шока. Не изглеждаше способна да убие човек, но кой знае, все пак бе жена.

Като компромисно решение, сержантът реши да започне строго, без да използва директно обръщение:

— А сега може би ще бъдете така добра да ми кажете какво се случи? И най-напред се представете, ако обичате.

Тя го погледна неразбиращо и той трябваше да повтори въпроса си, докато легионерите мърмореха тихо помежду си.

— Името ми? — той автоматично я бе заговорил на френски и тя му отвърна на същия език. Но кое име трябваше да му каже? Като се запъваше, тя каза с мек, напрегнат глас:

— Вирджиния.

А после, като не можеше да се спре, като следствие от разтърсващите събития, които се бяха случили само преди малко, тя заплака.

— Нямате ли си фамилно име? — започна сержантът нетърпеливо и след това продължи с раздразнение: — Е, може да се върнем на това по-късно. Кажете ми, наистина ли сте убили човек? Кой бе той?

— Убих го! Защото се опитваше да… да ме накара да… — шокът и унижението при спомена за това я накараха да вдигне окованите си ръце и да покрие лицето си с тях.

— О, защо си правите труда да я питате, сержант? Тя е само една лъжлива курва, всички са еднакви! Мъжът бе американски контрареволюционер. Каза, че я взел от един хуарист и ни я предложи — да, както и на всеки друг мъж в стаята! И после изведнъж тя откачи. Носеше този малък нож, привързан за бедрото й — типичен номер на курвите.

— Вече ви казах да мълчите! — прогърмя сержантът. — Ще се върна на вас двамата по-късно.

Жената все още плачеше, но сега почти безшумно, с ръце пред устата. Сержантът зърна белите й гърди през дупките в белия шал, който сега бе пелия в кръв. Нож! Каква мръсна история! Тя изглеждаше почти неспособна да мисли и говори свързано. Какво трябваше да направи той сега? Да я предаде на мексиканските власти? Но ако е французойка, тогава… Той почти се зарадва на прекъсването, което последва точно в този момент.

Звукът на токове от ботуши върху обичайния кирпичен под, звукът на отваряща се врата.

Сержантът и хората му се изправиха чинно и отдадоха чест на младия капитан, който влезе, отръсквайки прахта от униформата си — елегантна, тъмнозелена пелерина.

— Сержант! Какво по дяволите става тук? Дойдох да потърся едни коне, а намирам цялото място в пълна бъркотия! Какво прави тази тълпа отпред?

— Извинете ме, капитане! Но имаше някои неприятности. Тази жена тук — казват, че убила един от нашите контрареволюционери. Опитвах се да измъкна нещо от нея, но тя…

— Мишел! — За един объркан миг сержантът се запита дали тя наистина не е луда. Бе скочила на крака, очите й се бяха разширили, а гласът й звучеше почти като писък: — О, боже, Мишел, това си ти! Спаси ме, помогни ми, Мишел!

Тя се бе затичала към смаяния капитан и когато един от войниците се опита да спре устремния й бяг, шалът падна от раменете й, разкри полуголото й тяло, покрито само от парцаливите остатъци на яркочервената й рокля.

— Пуснете я! — каза рязко капитанът. С приглушена ругатня той бе пристъпил напред, за да хване разплаканото, истерично момиче, когато то залитна насреща му.

— Джини? Жинет, сънувам ли? Ти ли си това наистина? — още докато говореше, той сваляше пелерината си и увиваше тялото й с нея. Сега повдигна с една ръка лицето й, докато все още я подкрепяше с другата.

Тя не спираше да повтаря името му, сякаш не можеше да мисли за нищо друго. Но да, това наистина бе тя! Първата му любов, неговата Жинет, отдавна загубена — да се озове именно тук! И то арестувана, полугола — това бе невъзможно!

Войниците заговориха заедно, докато капитанът им заповяда да замълчат с глас, напрегнат от вълнение. Докато продължаваше да държи момичето в обятията си, той погледна над главата й към объркания сержант, който в този момент вече се чудеше дали всички не са полудели.

— А сега — каза той със стоманен глас — нека чуя обясненията ви, ако обичате! Какво прави тази млада дама тук с всички вас, грубияни? Какво сте й сторили?