Розмари Роджърс
Сладка дива любов (37)

37

Полковник Девери, застанал на малкия балкон с ръце зад гърба, се чувстваше почти толкова безпомощен, колкото и Бийл. Защо точно този мъж, който вече му бе създал толкова много грижи, трябваше да се окаже толкова упорит? Бийл, както много добре му бе известно, е експерт. Естебан Алварадо или Стив Морган, както и да се наричаше, трябваше отдавна да се е пречупил. А той, Раул Девери, сега нямаше да е в това затруднение.

Проклятие! Може би не трябваше да прави този „разпит“ толкова публичен. Но откъде можеше да знае? Откачен, арогантен, полунатурализиран американец. Искаше да даде урок чрез него, да покаже на тези селяни колко лесно можеха да се пречупят след няколко удара с камшик тези хуаристи, които приказваха за патриотизъм и свобода. Сега, само защото човекът бе твърде горд, за да извика, те щяха да го мислят за герой — мъченик на революцията. Нямаше да остави нещата така! Алварадо бе шпионин — един обикновен престъпник, който трябва да бъде наказан. Трябва да покаже на тези хора, че французите раздават строго правосъдие на шпиони и предатели.

И все пак, мисълта за възможни последствия поуталожи справедливия му гняв. Трябваше да мисли и за жената. Сега се бе свлякла до него, плачеше и подсмърчаше, и само белезниците, които бе заповядал да сложат на ръцете й я държаха на перилата на балкона. Тя също бе проблем, с който трябваше да се съобразява. Трябваше да помни, че те не са обикновени селяни. Както затворникът вече му заяви с върховна наглост, освен че бе един от най-богатите земевладелци в Мексико, дон Франциско Алварадо бе човек, чието влияние стигаше далеч. Бе се надявал, че след едно пълно признание щеше да може да се защити от евентуална гневна реакция от страна на дон Франциско. Но сега… Полковник Девери отново изруга, а очите му се спряха неволно върху лъскавата коса на Джини.

Каква жена! Усети как почервенява от гняв, като си спомни обидите и заплахите, с които го бе засипала, когато разбра какво ще се случи със съпруга й. Щяла да каже на целия свят какви методи използва, как я е измамил. Тя щяла да доведе тук американските войски, за да отмъстят за нея. Чичо й в Париж, който се ползвал с доверието на императора, щял лично да се погрижи кариерата на полковника да приключи. Такива заплахи, такава ярост! И след това, типично по женски, тя бе започнала да плаче, да се вайка и да го моли да спре мъченията. Дори сега още не можеше да спре да хлипа, а раменете й се тресяха. Може би не биваше да я води тук, но боже! Не можеше да не я желае! Бе решил да е коварен — да си играе с нея, да я примами и след това да я подчини. Да обладае тялото й и да усеща треперещата й плът под себе си, докато тя му се разкрие. А сега имаше дързостта да го заплашва!

Наистина ли обичаше съпруга си толкова много? Колко много? Може би все още имаше начин да постигне всичко, което иска, без да се налага да пострада от последствията… Да, имаше защо останала офицери понякога да му викат на шега „старата лисица“ или „онзи хитър дявол Девери.“

Хрумна му една мисъл и той направи рязко знак с ръка на сержант Малави, който чакаше с безизразно лице, откакто бяха съживили затворника. Матави искаше заповеди, така ли? А онези послушни селяни там долу също чакаха да видят какво ще стори полковникът. Без съмнение и Естебан Алварадо чакаше. Полковникът се надяваше, че оплаква съдбата си и че трепери от нервно очакване. Да, той можеше да покаже на всички им, че няма смисъл да се инати човек. Тя, това треперещо разплакано същество до него, също щеше да го открие.

Сержантът се бе приближил и бе застанал мирно с лице, вдигнато нагоре, а очите му се бяха присвили срещу яркото слънце.

Девери изрева някакви отривисти заповеди на френски и още преди Малави да отдаде чест и да се обърне кръгом, момичето се втренчи в него с широки, невярващи очи, потънали в сълзи.

— Не! Не това. За бога, умолявам ви, имайте милост!

Той си наложи да заговори с твърд глас, макар че вътрешно ликуваше.

— И защо да имам милост, мадам? Той е шпионин. Заплаши ме, както и вие. Един полковник от френската армия, мадам, не трепва от заплахи, когато трябва да изпълни дълга си.

Тя се хвърли срещу него, а сълзите се стичаха надолу по лицето й, докато отново започна да го моли за милост.

— Моля ви! О, моля ви! Кълна се, няма да кажа нищо. Ще направя всичко, което ми кажете. Ще направя всичко, абсолютно всичко, само…

— Жалко, че си нямаме и тук един Дяволски остров за престъпниците. Хайде, мадам, излагате се! Може би съпругът ви ще се държи по-достойно, а?

Тя отвори уста, за да изкрещи диво и той се наведе бързо, като запуши устата й с ръка.

— Не! Стига толкова истерии, ако обичате! — гласът му омекна, когато повдигна брадичката й, за да го погледне. — Все пак ако правите това, което ви кажа, можем да се договорим. Аз наистина съм мекушав човек и не мога да търпя женски сълзи. Ще се държите ли разумно? Ще ме слушате ли сега?

Тя кимна с глава мрачно и той отмести ръката си, а после поглади с пръсти брадичката си.

— Ще направя всичко — промълви тя, сякаш той я бе хипнотизирал. — Да, всичко, което кажете. Не им позволявайте да го убият! За бога, пощадете поне живота му!

— Станете! — заповяда й той рязко. — Ще седите изправена тук, до мен, и ще видите как жигосват мъжа ви с лилия — така, както правим с непоправимите престъпници във Франция. Само един вик, един протест от вас и ще ги накарам да повторят представлението толкова пъти, колкото е необходимо, докато го чуете да пищи като бесен и да се моли смъртта да го освободи. Разбирате ли ме, мадам?

Тя кимна като марионетка в знак, че разбира — дървена, безжизнена кукла с бяло лице, лъщящо от малки капчици пот заради безмилостно прежулящото слънце. Но накрая полковникът трябваше да й помогне да стане. Тя изглеждаше така, сякаш не можеше да се помести, а единственият признак за емоции бе скованата й стойка и големите, разширени зелени очи, които все още го умоляваха.

Quelle femme!^[1], помисли си отново Девери с възхищение. Въпреки очевидното й притеснение, тя имаше достатъчно останала гордост, за да застане неподвижно, а кокалчетата й побеляха, когато се вкопчи в нагорещения железен парапет пред нея. Той си помисли, че много ще се наслади, когато я принуди да му се подчини за последен път — и още повече, че щеше да й натяква, че е готова да се превърне в курва в замяна на живота на съпруга си. Е, тогава нямаше да я толкова горда. Вече нямаше да има заплахи и обиди. Желанието му се увеличи и трябваше насила да откъсне очи от изкусителните извивки на женската й плът и отново да погледне към площада.

Вече нагряваха желязото за жигосване. Не можа да се въздържи и й го посочи, а после лицемерно сложи успокоително ръка около кръста й, когато тя леко се олюля.

— Хайде! — каза той с прекалено съчувстващ глас. — Вече са почти готови, няма да отнеме много време. Хората ми са експерти. Сержантът сам ще изпълни това задължение. Та нали всеки ден жигосват коне и добитък. Не може да не сте гледала.

— Моля ви! — прошепна тя с приглушен, дрезгав глас и той се усмихна. Щеше да й се отрази добре да стои тук с него и да гледа как третират мъжа й като обикновен престъпник. Може би това все пак ще го направи по-малко героичен в очите й. Нажеженото желязо често караше дори най-силните мъже да се превръщат в молещи, обругани клетници.

Надяваше се, че затворникът ще вдигне поглед и ще види жена си. Ще повярва, че тя е тук, само за да се наслаждава на публичното му унижение. Да, може би тази мисъл щеше да спомогне да намали проклетата му надута креолска гордост.

Като се намръщи леко, Девери си призна, че все пак мразеше латиноамериканците с европейски произход, които наричаха себе си креоли и се гордееха с потеклото си. Проклети креоли, мислеха се за по-добри от всеки друг, дори от французите, които бяха тук, за да им помогнат и да задържат императора, който сами бяха поканили, седнал на разклатения си престол! Високомерни, арогантни, надути подлеци, които все още си придаваха важност както първите конквистадори, разглезени от поколения на богатство и власт, и дръзващи да се отнасят към собствените си защитници с прекалена любезност, която само леко прикриваше покровителственото им отношение.

Хубаво бе да отмъсти поне на един от тях, заради всички техни обиди и всичкото стаено търпение, което бе тляло толкова дълго у него. Да видим как ще се чувства един джентълмен, когато се отнасят с него като с разбойник, по-зле отколкото с някой от крепостните селяни на дядо му! Да, щяха да видят колко презира всички тях и особено големите земевладелци, които живееха като крале и си мислеха, че властта им е безгранична. Мъже като дон Франциско Алварадо, който можеше да използва титлата маркиз, ако не се преструваше на лицемерен и скромен демократ. Мъже като дон Хуан Сандовал и подигравателното му синче. Да, дори родителите на собствената му жена, родът Вега, бяха също толкова богати и надменни. Наистина ли си мислеха, че той е толкова глупав и сляп, че да не разбере, че дъщеря им вече не беше девствена, когато я взе? Или че не знае, че те се бяха примирили с мисълта за брака им само поради тази причина? Дефектна стока, която можеха да пробутат на един невежа — французин, който трябва да се чувства късметлия, задето се е оженил за някой от рода Вега! Пфу! Който и да е бил любовникът на малката му Алисия, не я бе научил абсолютно нищо за секса. Тя бе едно уплашено, свито момиченце, а съвсем не страстната малка сирена, каквато я изкарваше. И все пак в началото я желаеше, понеже бе млада и красива и имаше тихи, сдържани маниери на дама. И най-вече защото му бе донесла огромна зестра, която според него щеше да компенсира факта, че не е девствена. Да, в началото, когато французите триумфално парадираха с победите си, той дори мислеше да се засели тук, да стане земевладелец и да кара селяните да работят за него. Бе приет от дребните мексикански аристократи, понеже се бе оженил за една от тях. А след това всичко бе тръгнало на зле.

Нещата се обръщаха. Последователите на Хуарес се оказаха твърдоглави и с помощта на оръжието, доставяно тайно от Америка, генералите им бяха започнали да печелят победи. Дори Базен, този стар тигър, започваше да осъзнава това. Бе решил да изтегли войските си към централните провинции, да ги „съсредоточи“ на едно място, както се бе изразил. Какво унижение, каква лудост! Но трябваше да се подчинява на заповедите, дори и да не му бяха по вкуса.

Девери се намръщи като се замисли за покрития с прах куриер, пристигнал само преди малко, точно преди да даде заповед да започнат следобедното представление. Трябваше да напуснат Закатекас незабавно и да се отправят към Дуранго, за да подсилят защитата там. „Тръгнете тази вечер. Императорските наемници ще се погрижат да почистят след вас…“ Всъщност това пишеше в заповедта. Този проклет креол там долу, който току-що бе пребит от бой като куче за престъпленията си, вече знаеше това. „Вие сте загубили войната. Сега вече е само въпрос на време“ бе казал той с онзи негов подигравателен провлачен глас. Нима този бунтар не придаваше никаква ценност на собствения си живот? Колко дълго можеше да устои гордостта му на болката и мъченията, или на една дузина дула на пушки, насочени в лицето му? Ще видим, помисли си Девери, ще видим!

Той забеляза, че сержант Малави гледа нагоре към него и чака. Почти незабележимо раздвижи ръка и даде сигнал да започват. Момичето до него се помръдна и той стегна ръка около кръста й, когато чу как тя си пое дъх със свистене.

— Спомнете си какво ви казах, мадам. Никакви викове и никакви истерии. И след това, когато свърши, може би ще успеете да ми дадете повод да пощадя живота на мъжа ви.

Джини почти не чу какво и каза той с леко заповедния си, мазен глас. Очите й неволно бяха приковани в малкия двор долу, прехапала долната си устна.

„Ако той може да издържи това — помисли си тя отчаяно — значи и аз мога. Не бива да пищя, не бива да се предавам или ще направят нещо още по-ужасно. О, господи, помогни ми да понеса това, помогни ми да понеса само още едно нещо, помогни ми да понеса собствената си вина!“

Тя несъзнателно бе прехапала долната си устна, докато се опитваше да се убеди, че всичко това е един кошмар и че скоро ще се събуди и ще открие, че е в прегръдките на Стив и той я държи плътно, както едно време, когато телата им търсеха тогава едно в друго, дори и насън.

Сержантът разравяше въглищата с една маша с дълга дръжка.

Тя почти не можеше да погледне към тази неподвижна, овързана фигура, цялата в кръв. Навсякъде имаше кръв — гърбът му бе разкъсан на парчета от това чудовище! Тя си спомни с болка, която сякаш прониза сърцето й, как играеха мускулите му, хлъзгави от пот под пръстите й, когато се бе вкопчвала в него по време на трепетите на любовта — да, любов!

Защо не искаше да си го признае по-рано? Тя го бе заобичала от първия път, когато я целуна толкова безмилостно, присмивайки се на гнева й — красив, непознат мъж със сурово лице и с най-сините очи, които някога бе виждала. О, боже, защо бе толкова твърдоглава и упорита? Той я бе обичал, тя осъзна това със силата на един съдбовен удар. Сега бе тук заради нея, измъчван и може би в предсмъртна агония. Той нямаше да се върне, а щеше да си избяга съвсем спокойно, ако тя не го интересуваше. И двамата бяха прекалено горди, за да го признаят, помисли си тя с ужасно, горчиво терзание и сега бе твърде късно.

„Ако го убият сега, той ще умре с омраза и презрение към мен.“

Застанал разкрачен зад затворника, сержант Малави казваше с равен, безизразен тон:

— Все още имаш възможност да признаеш, хуаристко куче, ако си умен! Чуваш ли ме? Ако не говориш, ще бъда принуден да жигосам с горещо желязо разкървавения ти гръб, разбираш ли? След това инатът ти няма да продължи много дълго, така че може да си спестиш още по-голяма агония, като поне веднъж се държиш разумно!

Не напълно в съзнание въпреки кофите с вода, с които го заляха, Стив Морган чу думите да идват отдалече и пълният им смисъл не достигна до замъгленото му от болка съзнание, докато не чу въздишката на загриженост и състрадание, която премина през тълпата. Колкото и да беше странно, той искаше да отметне глава и да се засмее с горчиво, яростно веселие. Колко лесно предвидими и надути бяха тези французи! Толкова много се придържаха към старите си традиции. Щяха да го жигосат със знака на лилията — символа на Франция, белега на френските престъпници. И защо? За да оставят знак на трупа му? Наистина бе цяло чудо, че не бяха донесли и гилотината си тук.

Том Бийл не бе успял и добрият слуга поемаше ролята от него. Стив бе чул приглушеното им обсъждане зад него, преди Бийл да се оттегли разярен. А сега сержантът отиваше някъде, уморен да чака отговор. Можеше да му каже… Стив се опита да премигне, за да изкара потта от очите си и да ги фокусира. Чудеше се смътно защо Консепсион бе още ту, защо лицето й бе толкова изпито и стегнато, а сега побледня под златистата й кожа. Защо? О, да, щяха да го направят френски престъпник. Заслужаваха един жест в отговор — една последна ненужна демонстрация на храброст. Очакваха той да изкрещи високо и той щеше да го направи. Можеше да ги ядоса достатъчно, за да го доубият и да завършат този нелеп театър…

Сержант Малави бе хванал в ръка, защитена от ръкавица, дръжката на желязната маша, с която щяха да го жигосат и сега се завъртя отривисто на пети, като държеше металния прът пред себе си.

Нямаше нужда да плюе, за да се увери, че е достатъчно горещ — познатата форма на емблемата на Франция бе нажежена почти до бяло. Все още хванал желязото здраво пред себе си, сержант Малави пристъпи напред, насочи го и го притисна надолу, като го задържа достатъчно дълго, за да чуе разкъсаната, кървава плът да зацвърчи и да изгори, докато нагрятото желязо оставяше следата си.

Отпуснатото, измъчено тяло на затворника се бе вдървило, докато ръцете му се мъчеха да се освободят и откритите мускули се гърчеха и подскачаха като живи.

Със затворени очи и лице, изкривено от гримаса на агония, Стив Морган извика дрезгаво, но това не бе животинският вик на болка и страх, който Малави бе очаквал. Докато изгорялата плът вече почерняваше и очертаваше ясно формата на лилия на фона на яркочервената кървава пихтия, която бе оставил Бийл, този вироглав подлец имаше наглостта да извика, несъмнено с последните си сили:

— Viva la revolucion!^[2]

Въпреки присъствието на цяла рота френски войници с байонети на пушките си, един разпръснат, предизвикателен възглас на одобрение премина през тълпата. Красива млада жена, която сержантът нямаше как да не забележи по-рано, имаше наглостта да извика, че са убийци и мъчители. Един глас, който не можеше да определи откъде идва, извика:

— Mueran los Franceses!^[3]

Малави погледна неуверено към полковника. По дяволите, помисли си той злобно, след миг ще си имаме бунт, ако не направим нещо. Този затворник се издига като герой в очите им с наглата си дързост! Трябва да го застреляме на момента и да сложим край на всичко това. Но все пак именно полковникът взимаше решенията тук.

Девери се наведе над парапета на балкона и каза гръмко с глас, изпълнен с потиснат гняв:

— Сержант! Изведете тези проклети селяни от площада! Изведете ги, бързо, и затворете вратите след тях.

Малави застана мирно.

— Oui, mon Colonel! Веднага! — той се поколеба и се осмели да попита: — Полковник, а затворникът…

— Правете каквото ви наредих, сержант! Отървете се от тази тълпа! Затворникът няма да ходи никъде, оставете го да се попече малко на слънце, докато реша какво да правя с него.

Като отдаде чест, Малави събра пети, обърна се и започна да дава нареждания на хората си.

„Отървете се от тълпата“ бе казал полковникът. Това бе лесно. Пред байонетите и заплахите те мрачно се разпръснаха като овце. Шепа мръсни, крадливи селяни! Лично той щеше да се радва да се махне от тази воняща дупка — града им. Да отиде на някое цивилизовано място, където човек можеше да си почине от време на време в някое хубаво заведение с момиче и бутилка прилично вино. Казваха, че Дуранго не бил много зле. Е, те щяха да потеглят преди да се стъмни и да оставят наемниците да се погрижат за всичко.

Малави се запита с известно любопитство какво щеше да направи полковникът със затворника. Каква обида бе това! Старецът нямаше да го остави да му се размине току-така. Но естествено, трябваше да се съобразява и с жената. Тази сутрин тя сякаш вече не бе затворничка, когато я изненадаха с полковника на закуска. Може би все пак бе най-новата му любовница.

Сержантът вдигна рамене. Това не му влизаше в работата. Слава богу, че скоро щяха да се махнат оттук. Той хвърли един бърз поглед към балкона, но там нямаше никой. Значи мосю полковник щеше да е зает известно време, помисли си той. Какъв късметлия!

Малави изпрати двама души, облечени в елегантните зелено-бели униформи на мексиканската лоялистка армия, за да стоят на пост до затворника и се запъти към стаята си. Трябваше да си събере багажа.