Розмари Роджърс
Сладка дива любов (36)

36

„Какво посрещане!“ мислеше си Стив Морган язвително, докато го поведоха към окъпания в слънце двор. Сякаш са били сигурни, че ще дойде. „Глупак! Идиот!“ бе извикала Консепсион след него и естествено бе права. Да пристигне в Закатекас, по дяволите, като някой герой — средновековен рицар, идещ да спаси дамата на сърцето си. Винаги е бил циник по отношение на жените. Защо не можа да се досети, че Джини инстинктивно ще намери начин да се погрижи за себе си? И защо мисълта, че бе прекарала нощта, сгушена удобно до дебелия полковник успяваше да го накара да ослепее от гняв?

По дяволите, помисли си Стив сега, като усети дулото на пушката да го сръгва в гърба, когато се препъна. Всъщност в цялата ситуация имаше нещо смешно! Бе се изложил като пълен глупак, а малката Джини си бе отмъстила и му го бе върнала тъпкано. Само като си представи човек, че той й се бе притекъл на помощ, да я „спаси“, когато тя изобщо не желаеше спасение! Несъмнено двамата с полковника бяха измислили целия план, докато са танцували. А като се ожени за нея толкова внезапно, само още повече им бе паднал в ръцете. Тя заслужаваше възхищение за начина, по който бе изчакала търпеливо най-подходящ и момент. И колко ли силна омраза трябва да е изпитвала към него. Без съмнение много ще се радва да види как го наказват, задето толкова бе объркал живота й.

— Искам да те видя как умираш много бавно — бе му подхвърлила тя веднъж.

Жалко, че отново я бе подценил и този път това се оказа фатално за него.

Вече бяха стигнали почти до далечния край на двора, а земята бе отъпкана от маршировките на легионерите, които владееха Закатекас. Нямаше смисъл от съпротива… Но когато вдигна глава и внезапно осъзна какво ще правят с него, Стив Морган се поколеба за момент и кожата му неволно настръхна.

— Какво има, Морган? Само при вида му ставаш нервен? Полковникът ми каза да те осведомя, че можеш да си спестиш много болки, ако решиш да отговориш на въпросите му. Аз се надявам — гласът на Бийл се сниши до лека тържествуваща насмешка, — че ще продължиш да упорстваш. Мисля, че ще ми достави истинско удоволствие, като почна да те обработвам.

Двамата легионери с каменни лица, които го придружаваха, се преместиха от двете страни на Стив и хванаха ръцете му, докато Бийл отключи белезниците. Той изпита силен импулс да се освободи и да побегне и се пребори с това чувство, като се сети колко ще зарадва Бийл. Не, нямаше смисъл да се съпротивлява, не и сега. Наказателният взвод щеше да е по-добре, помисли си Стив мрачно, докато вдигнаха ръцете му нагоре и го завързаха здраво с мокри каишки от волска кожа към дървения стълб. Един широк като колан кожен каиш го препасваше точно над кръста и пристягаше тялото му абсолютно изправено на дебелия дървен стълб. Войниците работеха бързо, докато Бийл стоеше настрана и се хилеше с тънката си вълча усмивка.

— Не ти е много удобно, а? Но хич не се притеснявай — ей сегичка ще почнеш да крещиш и да молиш толкова ситно, че ще забравиш всичко друго. Още не ми се е случвало да се захвана с някой затворник, когото да не успея да пречупя. Ти, негоднико, ще почнеш само да се молиш наказателният взвод да сложи край на страданията ти!

След това го оставиха сам, „за да си помисли“, както каза Бийл. Горещината на ранното следобедно слънце бе като ударна вълна и сякаш се отразяваше и издигаше нагоре от нагрятата земя. Стив усети как цялото му тяло почва да се поти и потта се стича по лицето му, така че трябваше да премигва, за да не влиза в очите му. Отново се прокле за глупостта си. Можеше вече да е някъде в прохладната планина и да обикаля, за да намери и да се присъедини към армията на хуаристите под командването на Ескобедо, които вече се бяха насочили бавно и неумолимо към Закатекас. А бе чул, че Базен е започнат да събира войските си в Мексико Сити и ги изтеглял по-близо до столицата.

— Не като отстъпление, разбира се, а само за да ги концентрира там — му бе съобщил източникът му доста надуто.

Защо Девери още не бе получил заповедта си? Бе само въпрос на време… а и той самият можеше да изчака. Ако имаше капка здрав разум, щеше да мисли с главата, вместо с корема си.

„Но не и аз. Боже, какъв кръгъл глупак съм!“ прокле се Стив яростно. Всичко, за което можеше да мисли бе Джини — тя е в затвора, в ръцете на хора като Девери и Том Бийл — гладна, жадна и изплашена. Той неволно си спомни сцената, на която бе станал свидетел. Масата за закуска с полупразните чинии, Девери все още по домашен халат, а тя — в онази роба, която почти не закриваше меките извивки на тялото й. Смееше се закачливо и се кикотеше като жена, задоволена след дълга, страстна нощ. Но поне имаше приличието да изглежда побледняла и виновна, когато го видя. Ако не знаеше истината, можеше да си помисли, че бавно разширяващите се зелени очи изглеждаха умоляващи. Кучка такава! Защо мисълта за нея все още имаше способността да замъглява съзнанието и мисленето му? Защо все още я искаше? И я мразеше толкова яростно, задето се бе отдала толкова бързо и лесно на друг мъж? Макар че искаше само да спаси себе си, това пак това не бе никакво извинение! Нима трябва да се отдава на всеки мъж, който я пожелае? Това ли имаше предвид, когато му каза, че сама ще си избира любовниците?

Сигурно бе слънчасал, помисли си Стив ядосано. Губеше своята дистанцираност, всичката рационалност, която някога притежаваше. Да, най-трудно му бе да приеме, че бавно, без да успее да го осъзнае, той бе започнал да изпитва нужда от нея. Той, който се гордееше, че е циник, че никога не вярва на никого, особено на жена, бе позволил тя да стане единствената му слабост и за него тази мисъл бе непоносима!

Но поне тя нямаше да има удоволствието да разбере това, каза си той мрачно. Дори и мисълта за болката и мъченията, които го очакваха нямаха същото влияние върху разума му, каквото имаше тя. Една част от него дори му се надсмиваше за детинската му храброст, но той бе решил, че каквото и да правят с него, няма да извика — това вече щеше да е твърде много. Тя щеше да гледа заедно с полковника, да чака да се пречупи, но той нямаше да проговори, дори и да умре от мъченията.

Френските войници отвориха вратата, която разделяше площадката им за маршировки от главния площад на селото. Французите и мексиканските наемници, които крачеха из града, сякаш го притежаваха, не се обичаха кой знае колко с местните хора, които продължаваха да вършат ежедневните си задължения с мрачна примиреност. Когато французите си заминеха, същите тези хора, които се преструваха на лоялни към императора и присъстваха по задължение на редовните паради, несъмнено щяха да посрещнат радушно хуаристите.

Френският сержант, който предвождаше малката команда, която сега обикаляше от къща на къща и тропаше по вратите, вече се бе отказал от опитите си да разбере привидната апатия на хората по тези земи. Той бе водил боеве в Алжир под изгарящото пустинно слънце. Беше се сражавал с арабите — най-лошите и опасни врагове в целия свят. Но от всички места, където е бил, най-много мразеше Мексико. Тук не можеше да имаш вяра никому — усмихваха ти се, покланяха любезно глава и после ти забиваха нож в гърба, ако им се отдадеше възможност. Той бе влизал в села, където предната вечер той и хората му бяха посрещани с фиести като герои, а на следващия ден ги поздравяваха с огън. Тук човек не можеше да има вяра дори и на малките деца. Едно момченце веднъж бе взривило с пръчка динамит почти цял взвод наемници. Каква мръсна страна — земя на лицемери. Той прокле късмета си, задето го бяха пратили тук, вместо в Керетаро или в Мексико Сити, където поне можеше да се разхождаш свободно и да си намериш къде да се забавляваш, без да те ругаят по тъмни улички и да се боиш постоянно от куршум в гърба. Но мъжът трябваше да изпълнява дълга си…

Дългът на сержант Малави бе да доведе на парадната площадка колкото жители успее да намери в този момент, по време на следобедната почивка, за да станат свидетели на разпита на един хуаристки шпионин. Едно публично бичуване. То бе предназначено да спре поддръжниците на хуаристите, но по дяволите, той самият бе сигурен, че повече от половината от хората в града и бездруго подкрепяха своя президент. Щяха да гледат, както бяха гледали екзекуции и други публични наказания и по-рано, и след това нямаше да има никаква разлика. Това бе дива земя и животът бе евтина стока. Освен това, когато решаха, че мразят нещо, тези хора мразеха с цялото си сърце.

Сержант Малави си помисли само бегло за затворника, оставен да се пържи на слънцето, докато „премисляше“ това, което го очаква. Нямаше съмнение, че човекът щеше да се пречупи, въпреки че не изглеждаше и не се държеше като тираничните хуаристки кучета, които залавяха. Имаше сини очи и носеше пистолет на хълбока си, когато го заловиха. Или действително бе истина, че се е предал, за да спаси красивата зеленоока жена, която полковникът бе довел със себе си? В края на краищата нямаше никакво значение. Бийл, американският контрареволюционер бе експерт в това, което наричаше „волски камшик“. Лично сержантът предпочиташе „котката“ — камшика с девет върви — за такова наказание. Поне бе традиционно, а традицията и навикът бяха основните стожери на войската.

Подкарали мълчаливите, негодуващи граждани пред себе си, войниците се върнаха на площада. Бе време за малката реч на капитана, предположи Малави, а после щеше да последва главното събитие. Той отново прокле късмета си, понеже трябваше да стои мирно на пост цял следобед на слънцето и да слуша виковете на нещастния затворник, които щяха да ехтят в ушите му. Надяваше се, че на Бийл няма да му отнеме много време да пречупи мъжа — имаше нужда от едно хубаво, силно питие.

Полковникът за първи път идваше лично да говори със затворник. Фактът, че го направи, не изненада много Стив. Полковник Девери бе лукав човек и опасен противник. Несъмнено имаше някакви скрити подбуди, а и освен това бе направил Джини своя любовница. Кой мъж можеше да устои на изкушението да се похвали със завоевание като това, особено като се има предвид, че тя бе и съпруга на Стив. Той имаше време да се настрои фаталистично. Това, което е съдено да стане, ще стане. Нямаше как да избяга, така че защо да не посрещне неизбежното с колкото твърдост успее да събере? Чувстваше, че поне може да запази някакво отношение на безразличие спрямо неизбежните подстрекателства на полковника. А дали можеше наистина? Каишките от волска кожа, с които го бяха вързали, вече се бяха свили от изгарящата топлина на слънцето и бяха изпънали ръцете му нагоре почти непоносимо. Дори чувстваше кръвта, която се стичаше по ръцете там, където се бяха врязали в китките му. Сякаш го бяха разпънали на кръст за мъчения и скоро към сегашните му беди щяха да добавят много повече.

— Е, сеньор? Размислихте ли? Ще ми бъде много неприятно, ако трябва да мина през цялата процедура с вас, но нали разбирате, като се вземе предвид цялата ситуация, вие не ми оставяте друг избор!

— Да не би да ми предлагате друга възможност, мосю полковник? Мога ли да ви дам нещо, което още не сте ми отнел?

Сините очи се сблъскаха с жълтеникавокафявите, а свободният френски на Стив иронизираше доста педантичния испански на полковника.

— А, значи говорите и френски. Това обяснява много неща — гласът на полковника бе по-скоро замислен, отколкото гневен. Той въздъхна. — Имам чувството, че възнамерявате да се инатите. Надявах се да не се държите така, заради вас самия, а и заради жена ви.

— Жена ми вече не ме интересува, мосю, след като изглежда сте си я присвоили. И както собствения ви брак, все пак и нашият бе просто по взаимна изгода. Ако искате от мен само малката ми благословия за връзката ви, сър, имате я! Аз съм либерален съпруг, нима не ви е казала?

— Достатъчно! Не дойдох тук, за да обсъждам жена ви. Интересуват ме други неща — шпионската ви дейност. Кой ви изпрати в Мексико? Кой ви плаща? Не може да е Бенито Хуарес, понеже той няма достатъчно пари. Защо вашето правителство е толкова нетърпеливо да свали нашето?

Стив се засмя и видя гневното пламъче в очите на полковник Девери.

— Но вие вече имате отговорите, полковник. Защо ме питате?

— Много грижи ни създадохте, като се набъркахте в работите ни тук, мосю! Започнахте да се превръщате в голям герой за някои невежи селяндури. Но се боя, че след минути този героичен образ ще се разбие на парчета, когато започнете да крещите под камшика и да молите да ви позволим да ни кажете всичко, което знаете! По дяволите, ще изтръгна имена от вас! Ще издадете всичките си съучастници и местата, където мога да ги намеря!

Полковник Девери бе започнал да крачи напред-назад с ръце зад гърба си като Наполеон, от когото винаги искрено се бе възхищавал. И въпреки неудобната си поза, Стив едва успя да не се засмее в лицето му и да го накара да избухне. Девери отново вдигна поглед и сякаш нарочно смекчи тона си, за да прозвучи почти любезно:

— Хайде стига толкова, Морган, вие сте разумен човек, сигурен съм. Както и аз. Какъв е смисълът да избухва човек? Виждате, че сте в ръцете ми. Няма начин да избягате. И все пак, ако проявите разум и ми кажете това, което трябва да науча, ще видите, че съм честен и справедлив. Вие обичате опасностите и действието, нали? Обичате тези неща, обичате и живота, не е ли така? Все още можете да ги имате, ако минете на наша страна. Да, можем да използваме човек като вас и след като заработите срещу приятелите си хуаристи, можем да сме сигурни, че вече няма да се върнете при тях, нали? — очите на полковника бяха заблестели. — Мисля, че вие, американците, наричате това „застраховане“, а? Ще ви се плаща добре, ако парите имат някакво значение за вас. Повярвайте ми, за вас ще е много по-добре, ако талантите ви заработят в полза на правилната страна. Много уважавам дядо ви, нали знаете. Помислете си колко ще се зарадва, ако разбере, че най-после сте преминал на позициите, в които вярва той. Какво ще кажете?

Стив си пое дълбоко въздух, полуизкушен да каже множество неща, които не бива да казва. Нямаше смисъл да хаби напразно предизвикателни слова, нито да продължава да се отбранява. Въпреки това осъзна с някаква неприязън, че всъщност не харесваше този надут, тщеславен човек, който само преди няколко часа бе преспал с жена му и сега смяташе, че Стив със сигурност ще побърза да се възползва от възможността да стане предател, за да спаси кожата си.

— Полковник, ако предам приятелите си, и бездруго ще умра — Стив продължи да говори с равен и твърд глас. — Вече сте загубили войната и го знаете. Сега всичко е само въпрос на време. А вие самият може да загубите нещо много повече. С вас е свършено, поне що се отнася до големите земевладелци. Вие бяхте гост на Сандовал и арестувахте жена. Трябва да призная, че тя може да е много чаровна, когато пожелае, малката ми женичка, но какво ще стане, когато семейството на съпругата ви разбере? И каквото и да се случи с мен, помнете, че сте си намерил смъртен враг в лицето на дядо ми. Двамата с него наистина си имаме дрязги, но той никога не би приел да нанесат такава обида на член от семейството му. Има достатъчно пари и влиятелни приятели както тук, така и във Франция, за да ви смаже. Единственият ви шанс да спасите кожата си е да се извините за неудобството, което сте ми създал и да ме пуснете.

— Mon Dieu, вашата наглост няма граници! Смеете да ме заплашвате? Виждам, че направих грешка, като ви предложих джентълменско споразумение, но вие не сте такъв. Вие сте мръсно хуаристко псе, американски шпионин, и в случай, че сте забравил, сте и мой затворник. Ще видим кой ще бъде смазан първи!

С почервеняло от гняв лице полковникът се завъртя на пети и се отдалечи. Стив вдигна рамене. Е, поне бе опитал. Почти се бе надявал, че практицизмът на Девери може да надделее над воинската му гордост. Жалко, че нямаше да може сам да види какво ще се случи с полковника накрая.

Жалко и че трябваше да стои тук на слънцето, с неудобно и болезнено изпънати мускули, и да чака… Сега единствената му надежда бе, че ще успее да издържи на мъченията, без да се пречупи. Но как можеше да знае човек на каква болка може да устои до момента, когато трябваше да я изпита? Слънцето сякаш жигосваше кожата му. Камшикът щеше да е по-лош. Стив облиза устните си, които вече бяха напукани и сухи, и облегна челото си на дървения стълб, като нарочно не мислеше за нищо. Това бе възможно, му бе казал Гопал много отдавна, когато бяха приятели, за да изолира тялото и разума си от всякакви усещания. Трябваше чрез концентрация да изпадне в състояние, подобно на транс.

Стив се бе опитвал понякога. Веднъж, когато бе ранен в рамото, а куршумът бе заседнал в костта и нямаше никакъв доктор на десетки мили околовръст, той си мислеше, че е успял. Бе в една кръчма и докато кръчмарят непохватно човъркаше с нож в раната под прицела на приятеля на Стив, той бе седял неподвижно с очи, фиксирани в една пукнатина в мръсния таван. И почти не бе усетил болката. Едва няколко часа по-късно рамото му започна да го боли и да пулсира ужасяващо и той трябваше да остане в пиянски унес няколко дни.

Усети приближаване на стъпки и приглушено шумолене на женски пол и. Едно дете заплака и почти веднага бе усмирено. Той нямаше защо да отваря очи, за да разбере, че сега бе ограден от хора. Проклетите французи! Винаги трябваше да дадат урок чрез нещо. В този случай — чрез него. Виковете му трябваше да укротят духа на онези дяволи, които можеше да мислят за присъединяване към хуаристите. Да станат свидетели на това как се отнасят французите със затворниците си и да имат едно наум. Господи, в какъв фарс се превръщаше всичко това.

Войниците, с манията си за дисциплина, подреждаха зрителите в редици. Като се чувстваше малко като някакъв интересен екземпляр от зоологическа градина, Стив нехайно обходи с очи насъбралите се — поне тези, които успяваше да види. Това не му даваше възможност да си мисли какво ще последва…

Очите му се местеха, а после се спряха и се върнаха върху един чифт тъмни очи. Тази жена на втория ред с черно наметало около главата й… Той можеше да се закълне… Очите им се срещнаха. Нейните бяха широки, тъмни и влажни от напиращите сълзи, а неговите я стрелнаха предупредително, когато я разпозна. Стив изстена наум. Консепсион! Кой бе идиотът сега? Тя нямаше работа тук и за нея самата щеше да е по-добре, ако не си бе наумила някой отчаян план. Вече нямаше абсолютно никакъв шанс той да избяга изпод пушките на цял взвод френски легионери. Надяваше се тя да не направи нищо глупаво. На тези французи щеше да им прави удоволствие да измъчват и нея.

Зад него се чу маршов тропот на ботуши. Спря. Някакви груби ръце хванаха ризата му за врата и я съдраха, за да я свалят от гърба му. Значи, започваше се. Сега. Няма да чака повече. Оставаха само още няколко минути ужасно очакване и след това болката, която щеше да заличи всичко останало.

Стив усети как сърцето му затуптя и потта, избила по тялото му, внезапно стана студена. Той се боеше. Изведнъж усети, че му прилошава от примитивен, животински страх.

Подигравателният глас на Том Бийл, пълен с почти нескрито ликуване, прозвуча зад него.

— Готов ли си, Морган? — Стив пое дълбоко въздух и не можа да спре неволното потрепване, което разтърси тялото му. Нима имаше човек, готов за нещо такова, когато бе неизбежно и неминуемо? Той бе виждал какво може да направи един волски камшик от човека и изведнъж разбра, че няма да издържи. Въпреки всичката си решителност, не бе достатъчно силен, за да спре този луд, сковаващ страх, който сякаш изникна от въздуха, карайки го да вика, да им каже вместо това да го застрелят…

Чу как Бийл се засмя и разбра, че мъжът бе усетил какво изпитва в този момент. Бийл разбра и се наслаждаваше на чувството на власт, което изпитваше от това.

— Все още имаш време да размислиш, ако не се чувстваш такъв смелчага, за какъвто се смяташе преди малко. Виждаш ли къде е полковникът? Ей там, на балкона, с жена ти. Май и тя не е искала да пропусне представлението. Следи му ръката, Морган. Той ще изнесе една малка реч на твоите съчувстващи приятели тук и после, като вдигне ръка, аз се залавям за работа. Мисля, че няма да ми трябват повече от няколко минути, за да те накарам да почнеш да се молиш за милост, а? И двамата знаем колко си уплашен сега, негоднико, и подушвам, че направо ще се насереш от страх. Май не си толкова смел без пищовите, а?

Тълпата се размърда неспокойно, докато френските войници застанаха мирно. Въпреки волята си Стив бе погледнал горе вдясно, където полковник Девери стоеше в пълното парадно облекло на високия си ранг. Бе твърде далеч от него, за да може да различи изражението на лицето му, но трябваше да е сляп, за да не забележи, че жената, която стоеше малко по-назад бе Джини. Блестящата й бална рокля изглеждаше странно и не на място тук, а косата й, все още пусната, блестеше със свой собствен огън под слънцето.

Полковникът бе започнал речта си, а силният му параден глас се носеше ясно над притихналия двор. Стив не го чуваше. Значи тя наистина го мразеше чак толкова, така ли? Трябваше да гледа, да се наслаждава на наказанието му. По-скоро ще умра, отколкото да доставя такова удоволствие на тази кучка, внезапно си помисли той, като усети, че решимостта, която си мислеше, че е изгубил, се върна и го накара да се окопити. Той нарочно се извърна и отново срещна погледа на Консепсион. Изглеждаше ужасена и той й се усмихна окуражително, като видя как устата й се отваря в безмълвен стон на загриженост.

„Не се тревожи, chica — искаше да й каже той — няма да е толкова лошо. И не прави нищо глупаво. Опитай се да не им показваш, че си разстроена.“

Този път полковник Девери не си направи труда да изнесе дълга реч. Също като Том Бийл, той нямаше търпение да започват.

Предупреден от внезапно притихналата тълпа и разширените очи на Консепсион, Стив Морган стисна челюсти, като чу свистенето на камшика точно преди да се стовари с ужасна мощ върху голите му рамене.

Болката бе дори по-лоша от очакванията му — течен огън, който се гърчеше като змия по изтръпналата му плът. И преди Стив да успее да си поеме дъх, режещия кожен камшик отново бе изплющял надолу и се бе врязал в плътта му, така че няколко капки кръв отхвръкнаха във въздуха.

— Господи! — промълви той, а тялото му неволно потрепери и Бийл се засмя злобно, като чу това.

— К’во става, Морган? Молиш ли се вече?

Всичката воля и инат, които Стив Морган притежаваше, се събраха в него и го изпълниха с дива решителност, която заличи почти всичко друго. Той затвори очи, стисна зъби и усети как треските от дървения стълб се забиха в лицето и в гърдите му, докато се притискаше в него. „Концентрирай се, трябва да се концентрираш…“ Тази мисъл пулсираше в него и заглушаваше дори плющенето на камшика, от което му се гадеше всеки път, когато се забиваше в плътта му. Бийл, разочарован, че не е чул друг звук от жертвата си, продължи да удря още по-яростно.

Камшикът свистеше във въздуха, врязваше се в кожата и мускулите му, докато Бийл неуморно вдигаше ръка. Мъжът бе изключителен, нямаше съмнение, помисли си френският сержант с неохотно възхищение. Единственият въпрос сега бе колко можеше да издържи затворникът на тази безмилостна атака?

Стив Морган вече почти не можеше да мисли свързано. Тялото му бе увиснало на стълба и той стоеше изправен само благодарение на каишите на китките му. Бореше се почти инстинктивно с чисто животинския, примитивен подтик да отвори уста и да закрещи от болка, докато дробовете му се пръснат, ако виковете можеха да му донесат някакво облекчение. Имаше чувството, че късат един по един мускулите на ръцете му. Китките го боляха толкова силно, че кожените каиши вече сигурно бяха стигнали до костта. Задържаше дъха си с надеждата, че от липсата на въздух ще припадне и след това идваше червената експлозия от болка, като го залепяше за неподвижния стълб. Нямаше да издържи на това мъчение още дълго. Почти се молеше Бийл да удря по-силно и по-бързо, за да приключи всичко по-скоро, преди да се е изложил и да е достатъчно в съзнание, за да усети мисълта, че все пак е страхливец и точно толкова слаб, колкото всеки друг нещастник, който е трябвало да премине през този ад.

Разумът на Стив отчаяно се опитваше да избяга, по някакъв начин да се дистанцира от безпомощната агония на измъчваното му тяло. Все още усещаше някакво глухо пулсиране в ушите си. Всяко биене на сърцето му изпращаше като удар с чук отделна болезнена вибрация по цялото му тяло.

Концентрирай се! За бога, концентрирай се в нещо, в каквото и да е, само не това! Непрестанното пищене на ушите му сякаш идеше някъде извън него. Той гореше. Само ако можеше да открие някакъв хлад и спокойствие. Стив съсредоточи притъпеното си съзнание върху водата — дълбока и много студена. Един извор високо в планината, който бе видял някога. Беше толкова дълбок, че изглеждаше зелен и бездънен, прошарен от бледата слънчева светлина, която се процеждаше през листата отгоре. Тропическа гора, където прокапваше от влага — влажна и тъмна. Единственият звук бе на непрекъснато падаща вода. Като по чудо болката на измъченото му и кървящо тяло сякаш се поуталожи и на нейно място остана само някаква вцепененост. Той все още усещаше кога камшикът докосва разкъсаната плът и мускулите му, но само от вибрациите и от безпомощните, неволни гърчове на тялото му, опитващо се да избяга. Той видя ледените вълни на Тихия океан при Монтерей, които падаха една върху друга, докато се стоварваха с пяна върху мокрите влажни скали. Най-после усети как постепенно изпада в безсъзнание — на талази, като мъгла…

— Мосю Бийл! Няма нужда да продължавате. Той е в безсъзнание и не усеща нищо. Полковникът заповяда да спрете!

Том Бийл усети как го обзема някаква лудост. Устните му се дръпнаха и той се озъби диво и безпомощно. По дяволите! Дяволите да го вземат! Това изобщо не вървеше така, както го бе замислил. Защо Морган не бе извикал гласно? Защо не се бе пречупил като всички останали, молейки за милост, да му позволят да си каже и майчиното мляко? Не беше възможно човек да издържи на доводите на камшика, особено в неговите ръце — на експерта Том Бийл.

Ръката го болеше, потта се стичаше в очите му и се просмукваше в дрехите му. Щеше да убие това копеле — щеше да ги накара да го завържат обратно, този път с гръб за стълба, за да може наистина да го обработи. Ако Стив Морган не проговореше, когато приключеше с него, значи не бе човек.

— За какъв се мисли, за някакъв герой ли, дяволите да го вземат? — изруга Бийл на глас. Той се завъртя към сержанта с каменно лице. — Какво чакате, по дяволите? Преструва се. Залейте го с вода и ще е готов за още. И ви гарантирам, че този път ще почне да пищи като проклетите прасета хуаристи, какъвто си е!

Бийл бе толкова побеснял от гняв, че отново повдигна ръка, готов да удари, да осакати и за момент се обърка, когато стоманените пръсти на сержант Малави хванаха китката му и спряха ръката му.

— Аз казах — това е заповед на полковника! Тук той командва и ние ще изчакаме. Разбирате ли? — добави сержантът с по-твърд глас, като наблюдаваше израза на лицето на Бийл.

— По дяволите! — гласът на американеца бе яростен. — Почти бях успял. Още една минута и щеше да е готов. Дано полковникът ви вземе вярното решение или няма да можем да си подадем носа навън. Виж ги — шепа мръсни селяни, а гледат този шпионин сякаш е някакво божество, задето още не е извикал. Казвам ви, сержант, най-добре да не отстъпваме сега, или всички ще си помислят, че може да се отърват толкова лесно.