Розмари Роджърс
Сладка дива любов (35)

35

Джини не можа да мигне цяла нощ, въпреки че квартирата на полковника се оказа необичайно луксозна, а леглото му бе широко и меко. Полковникът всъщност бе изненадващо мил и любезен, след като светлините на къщата на Сандовал останаха зад гърба им.

Тя не бива да се притеснява толкова много, увери я той, като я потупа много бащински по ръката.

— Всички избухваме понякога, но тези неща някак успяват да се уталожат. Не мислете, че ви обвинявам, скъпа госпожо. Вашата лоялност към този окаян негодник наистина спечели възхищението ми — след това добави по-меко: — Но нима той го заслужава, а? Оценява ли каква смела съпруга има? — полковникът промърмори под носа си, сякаш на себе си: — Ще видим, да, ще видим.

Той продължи да говори с добродушен тон и само от време на време вмъкваше по някое предупреждение, че тя трябва да се държи разумно, да види, че не е лоялна към когото трябва и да разбере, че го е поставила в много незавидно положение с твърдоглавия си отказ да говори.

— И то пред онзи млад капитан от легионерите. Това бе твърде лошо от ваша страна, мадам. Вие не ми оставихте друг избор, нали разбирате това?

През останалото време й задаваше само въпроси, на които доброто възпитание я задължаваше да отговори — въпроси за баща й и втората й майка, както и за хората, с които се бе срещала в Ню Йорк и Вашингтон. Веднъж я изгледа рязко, когато спомена, че Мишел Реми, чиито рани бяха зараснали, е получил даденото с неохота разрешение от маршал Базен да се присъедини към едно бойно поделение, бе напуснал сравнително спокойния и луксозен Мексико Сити, за да се бие с армиите на Диас и Ескобедо.

Джини се размърда неспокойно, като отметна завивките от горещото си тяло. Усети, че главата й пулсира безмилостно.

Колко ли бе часът? Колко ли време лежеше така, измъчвана от мислите си? Цяла нощ, или поне остатъка от нощта, докато стигнаха до Закатекас. Когато пристигнаха във френската щабквартира, чувството за нереалност, което я бе изолирало от тези страшно неприятни обстоятелства вече бе започнало да изчезва. Тя можеше само да се държи с някакво високомерно пренебрежение, за да не позволи на устните си да се разтреперят. Дори изпита силно изкушение да се разплаче.

Но накрая Джини запази самообладание само с усилие на волята, подтиквана от гордостта си. Даже бе успяла да благодари на полковник Девери за това, че ще ползва неговата квартира, и че той щеше да й заеме една нощница и халат, които принадлежаха на жена му.

— Понякога тя ме изненадва и идва да прекара една-две нощи тук с мен — бе й признал той с блеснал поглед. — Тя е много страстна жена за младата си възраст, моята малка доня Алисия.

Джини не бе в настроение да отвърне.

Сега мисълта, че лежеше в леглото на полковника, същото легло, което толкова пъти бе делил с жена си, я накара да изпита някаква неопределена неприязън.

Какво щеше да се случи? Какво смята да направи той в действителност? Горещи слънчеви лъчи проникнаха през затворените кепенци и на Джини леко й прилоша, като си представи жегата навън. Отразеният блясък на дневната светлина увеличи още повече главоболието й. Дори френските фанфари, които чу преди няколко часа, докато войниците маршируваха в двора отдолу, не бяха променили впечатлението й, че е изоставена тук, в тази гореща стаичка.

Джини се надигна с усилие и с благодарност се протегна към малката гарафа с вода, която мрачната мексиканка бе оставила до леглото. Водата бе хладка и имаше ужасен вкус, но поне премахна непоносимата сухота в гърлото й.

„Колко абсурдно театрално е всичко това!“ помисли си внезапно Джини. „Всеки момент ще се събудя и ще открия, че съм сънувала. После ще се засмея и ще си кажа колко абсурден е бил този сън.“ Спомни си за операта в Париж — някои от тези мелодраматични сюжети, които неизменно я караха да се смее, само защото бяха толкова невероятни. Но ето че тя бе тук и всъщност бе забъркана в нещо, което можеше да се мери с всеки театър, който бе гледала!

Едва снощи се бе омъжила, съпругът й я бе напуснал и я арестуваха като революционерка! Това наистина бе комично! Тя отхвърли като абсурдна мисълта, че Стив може да се предаде, за да я спаси. Той съвсем не бе благороден и себеотдаен човек. Бе студен, твърд, непреклонен и абсолютно пресметлив. Вече сигурно бе далеч оттук и се поздравяваше, задето бе уредил всичко толкова добре. Бе се оженил и после се бе отърват от нея, а ако случайно чуеше какво й се е случило, сигурно щеше да си умре от смях. Да, без съмнение, щеше много да се зарадва, като си помисли как се бяха обърнали нещата против нея и тя щеше да плати за престъпленията му.

Джини отново се запита какво ще стане с нея. Тази стая ли ще е нейния затвор? Щяха ли да я разпитват отново? Възможно ли е полковник Девери наистина да стигне дотам, че да я екзекутира, за да даде урок? Не, не, разбира се, че нямаше да посмее! Дон Франциско несъмнено щеше да се свърже с всичките си влиятелни приятели, както и с баща й. Ще я спасят — но дали този изискан полковник щеше да й остави толкова много време?

Без да иска, тя внезапно си представи тъмното, безизразно лице на Стив — начинът, по който твърдите му сини очи можеха да омекнат, когато бе в нежно настроение, или да станат пронизващи и тъмни, когато бе ядосан. Предната вечер той бе ядосан и тя с удоволствие си помисли, че може би го е накарала да ревнува. Толкова нелепа мисъл. Тя не значеше нищо за него, освен като удобна играчка — обект за задоволяване на мъжките му желания, нищо повече.

На вратата се почука и Джини прехвърли крака отстрани на леглото, като се протегна бързо към халата, който бе хвърлила на стола до него.

— Senora, con su permiso…^[1]

Мексиканката влезе забързано в стаята и каза на Джини, че трябва незабавно да тръгне с нея, полковникът желаел да я види на долния етаж.

— Но… но аз още не съм облечена. Къде ми е роклята?

Роклята била взета, за да я изгладят и не бивало да кара полковника да чака. И халатът щял да свърши работа, а сеньората трябвало да тръгне веднага.

Джини трябваше да си спомни с неприятно чувство, че все пак е затворничка. Погледна суровото лице на жената и за първи път забеляза, че изглежда като надзирателка. Набитото, здраво тяло, мускулестите ръце… Без съмнение щеше да бъде завлечена долу като обикновена престъпница, ако се поколебаеше. Щеше да е по-добре, ако се придържа към последните останки от гордост и достойнство, които имаше.

Макар че лицето й бе поруменяло от унижение и потиснат гняв, Джини бавно се изправи и завърза колана на халата около кръста си. Нямаше време да си оправи прическата, затова само прокара пръсти през сплъстената си коса, преди жената да я грабне за ръката със силни, кокалести пръсти и да я изведе от стаята.

Двама френски войници, които стояха точно пред вратата се изправиха отривисто, когато тя мина покрай тях и деликатно извърнаха очи от очевидно не съвсем приличния й вид. Джини чуваше тежките им ботуши да крачат надолу по тясното стълбище зад нея през внезапното пулсиране в ушите й.

Жената отвори една врата и избута Джини пред себе си. Тя се озова в малка, изненадващо светла и приветлива на вид стаичка, а през прозорците се процеждаше слънце. Колко нелепо изглеждаше всичко това. Тук бе полковникът, облечен небрежно в китайски брокатен халат, избродиран със свирепи дракони. Той й се усмихна лъчезарно над една маса, отрупана с ядене — типична френска закуска, от която на устата на Джини неволно се напълни със слюнка. Козуначени кифлички, прясно жълто масло, ароматно кафе, от което се вдигаше пара, огромен омлет, който изглеждаше така, сякаш току-що е бил сервиран. Тя не можеше да повярва.

— А, влезте, мадам! Заповядайте, седнете! Надявам се, че сте спали добре.

Джини се придвижи напред с крака, натежали като олово и чу как вратата леко се затвори зад нея. Какво означаваше всичко това? Защо трябваше да я доведат тук толкова спешно?

— Хрумна ми, че може би сте гладна, скъпа госпожо, и после се запитах дали все пак сте имали време да вечеряте снощи. Хайде, недейте да изглеждате толкова разстроена. Моля ви, седнете и ще проведем един малък приятен разговор, след като закусим, а?

Той заобиколи масата, за да й издърпа стола. Направи го толкова галантно, сякаш бяха на някоя официална вечеря. Като го гледаше с невярващи очи, ръцете й автоматично се вдигнаха нагоре, за да загърнат по-стегнато халата над гърдите й.

Очите на полковник Девери заблестяха развеселено.

— Скъпа госпожо! Защо криете такива съкровища? Уверявам ви, че ако не бях щастливо женен мъж, щях да направя нещо повече от това да се наслаждавам на красотата ви, но в случая си мислех, че можем да станем приятели.

— Полковник Девери! — Джини се опита да събере цялото си презрение в гласа си. — Изненадана съм, сър, че мислите така.

— Но аз искам да ви уверя, че не съм си извадил прибързани заключения, мадам. Вие сте французойка, да, тази сутрин това не може да се сбърка. И сте изключително очарователна с пуснатата си коса, ако ми позволите да кажа това. Хайде, chere madame, нека не се опитваме да се залъгваме, а? Вече няма защо да се преструвате на малка наивна американка. Ние, французите, сме много по-интелигентна и развита раса, нали? Можем да си помогнем взаимно. Повярвайте ми, императорският двор в Чапултепек ще ви се стори много по-вълнуващо място от къщата на дон Франциско, където придружителката постоянно ще е по петите ви…

Очите на Джини бяха заблестели от сълзи на чиста ярост и тя се надигна. Само фактът, че единият крак на стола някак бе застъпил халата й не й позволи да избяга от стаята.

— Намирам тези… тези ваши изявления за твърде неоснователни, мосю! Дори и когато идват от вашата уста. Ако ме извините, не съм гладна.

— Седнете, мадам! — той се изправи, а гласът му внезапно стана стоманен. — Трябва ли да ви напомням, че сте затворничка тук? Да не би да предпочитате да получите царевични питки и вода като останалите? Та онова куче ще ви разкъса на парчета — такъв хубав залък като вас! Седнете и се дръжте разумно. Не ме разочаровайте с тази внезапна преструвка на невинност, умолявам ви. Няма да ви изнасиля. Не, не, аз съм французин и като всеки истински французин нямам нужда да взема една жена насила. Ще седнете ли, мадам? Или трябва да накарам да ви вържат за стола?

Заплахите му я стреснаха повече, отколкото й се щеше да признае. Като прехапа устни, за да задържи растящия си гняв, Джини се облегна назад й извърна поглед.

— Така е по-добре. Ще видите доста скоро, че имаме много общи неща. Повярвайте ми, можете да ми имате доверие. И това ще откриете. А сега яжте — хайде, не се инатете, ma chere, това не отива на жена като вас.

О, боже, толкова я измъчваше! Джини внезапно откри, че не може да си спомни кога бе яла за последен път. Видът и мирисът на храната я накараха почти да припадне от глад. Практичната част на разума й дойде на помощ, нашепвайки й „Какво значение има дали ще ям? Все едно — той и бездруго може да прави с мен каквото си поиска, а ако ям само ще се чувствам по-силна. Да, това не може да ми навреди. Трябва да съм разумна. Ще бъде глупаво да позволя на гордостта да ми попречи да се наям, когато съм толкова гладна.“

— Недейте да се мръщите и да сте толкова угрижена! Хайде, яжте! Вече е почти обед и съм сигурен, че умирате от глад. Мислите ли, че винаги ям такава обилна закуска? Не, поръчах я специално заради вас. Виждате ли, аз все пак не съм толкова лош и зъл, нали? Яжте и няма да говорим за нищо, което ви е неприятно, докато не закусим, а?

Джини усети как червата й започват да къркорят, коремът й се сви, а тя стана доста тревожно бледа, така че полковникът се наведе загрижено напред и й наля една чаша кафе, в което сипа доста щедра доза сметана.

— Мила моя, така не може! Наяжте се. Къде са онези светнали очи, които хвърляха такива ярки искрици снощи? Никога няма да имате сили да устоите на хитруванията ми, ако не се нахраните, нали разбирате?

Джини успя само да не започне да се тъпче веднага. Колко лесно бе да я пречупи човек, помисли си тя нещастно. Достатъчно бе да я оставят да погладува и тя щеше да капитулира — това бе ужасно! Но макар, че си мислеше това, тя протегна ръка към една гореща кифличка и полковникът, усмихнат благо, сложи една голяма порция омлет в чинията й. Джини се примири с въздишка. Започна да се храни, а полковникът, верен на обещанието си, не спомена и дума, която можеше да я разстрои — само мълчаливо й подаваше още храна, когато чинията й започнеше да се изпразва.

Когато Джини запротестира, че не може да хапне нито залък повече и пиеше втората си чаша силно кафе, полковникът реши да я поразвесели с някои от последните забавни истории от Париж. Въпреки недоверието на Джини към този човек, тя трябваше неохотно да признае, че е роден за разказвач. Беше толкова забавен и разправяше толкова увлекателно смешките си. Той й подаде трета чаша кафе и продължи да й разказва весели анекдоти, докато Джини се заливаше от смях.

„Какво ми става?“ помисли си тя с лека тревога. „Сигурно полудявам. Този човек не само ме обиди и заплаши, но и направи какви ли не неприлични намеци, а аз си седя тук като някоя глупачка и се смея на неговите доста нецензурни историйки.“

Внезапно я обзе някакво съмнение и тя погледна намръщено към веселия мъж насреща й.

— Обикновено не съм толкова лекомислена! Сигурен ли сте, че не сте сипал нещо в кафето ми? Способен сте на такова нещо!

Полковникът премина на ти:

— О, Джини, Джини! Много ми е мъчно, че ме подозираш така! Нима мислиш, че ще падна толкова ниско, че да сипя някакъв… някакъв афродизиак в кафето ти? Не, не — това е само кахлуа — вкусно ликьорче, което правят тук, в Мексико. Винаги си го добавям към кафето. Всъщност прави се от кафе. Харесва ли ти?

Джини отново се засмя въпреки, че не искаше.

— Мисля, че просто сте пълен с номера! Но и сте забавен. Няма ли да ми разкажете още шеги? — тя лукаво премигна с очи насреща му, а една част от разума й сякаш я наблюдаваше отстрани доста ужасена. — Или ще се опитате отново да ме прелъстите? Предупреждавам ви, полковник, това е съвсем невъзможно!

— О! Невъзможно е, така ли? Не говореше така снощи, малката ми, когато се притисна толкова плътно към мен. Каква си палавница!

Той бързо протегна ръка над масата и я улови за китката, а някаква малка промяна в гласа му я предупреди, преди обърканият й мозък да осъзнае смисъла на думите му.

Стана като в кошмар. Халатът й се разтвори, докато тя се наведе напред над масата, изненадана и все още захилена глупаво като от някакъв закъснял рефлекс. След това последва изкашлянето от неудобство на вратата, което я накара да извърне глава. Френският ефрейтор се извиняваше, задето не е почукат достатъчно високо. Том Бийл се смееше лукаво и похотливо, и… тя не можеше да повярва на очите си.

— Стив?

Какво правеше той тук? Защо я гледаше толкова студено и убийствено?

Джини усети как кръвта се отдръпна от главата й и това толкова я замая, че трябваше да седне обратно на стола, все още вперила поглед в него, неспособна да изрече и дума.

Полковникът казваше нещо с тих, ликуващ глас. Тя не чу веднага думите му, понеже забеляза, че ръцете на Стив бяха стегнати в белезници зад гърба му и на челюстта му имаше една синина, а очите му — о, боже, и в най-лошите си кошмари не бе предполагала, че може да види такова отвращение, такава омраза в същите тези сини очи, които можеха да й се усмихват толкова лениво и закачливо.

— И трябва да кажа, че заслужаваш поздравления, скъпа моя. Планът ни — или по-скоро твоето предложение — се оказа успешен, нали? Но от друга страна, нима всеки мъж не би се притекъл на помощ на такава изключителна красавица? Отведете го. Знаете какво да правите.

Джини повдигна сплетените си ръце, за да закрие устата си. Тя бе буквално вцепенена. Какво й ставаше? Със замъглен поглед забеляза как Стив наклони язвително глава, а на устните му се появи изкривена, студена усмивка.

— Adios, мила съпруго! Наистина се радвам, че затворничеството не ти е понесло зле.

— Стив! — изпищя тя като луда. — О, боже, не! Стив, моля те!

Но гласът й се върна твърде късно, вратата вече се бе затворила и докато Джини сляпо се опитваше да се изправи на краката си, ръцете на полковник Девери обвиха раменете й, за да я успокоят.

— Съжалявам, ma chere. Трябваше да направим това. Може би ако успеем да го ядосаме много, той ще проговори, а? А това ще е толкова по-добре за нас — той я погали по косата и я придърпа по-близо, а тя бе толкова разтърсена от хлипанията си, че буквално не можеше да се помръдне и едва дишаше от сълзите, които я задавяха. — Ще поговорим скоро, хайде, поплачи си, имаш нужда. А после ще си готова да слушаш, нали?

Докато започна да кашля и да се задавя от яростта на неконтролируемите й ридания, Джини се запита глупаво дали изобщо ще успее да понесе пълното отчаяние, което чувстваше в момента.