Розмари Роджърс
Сладка дива любов (33)

33

След като я отведоха до стаята на горния етаж, Джини вече нямаше време да се притеснява за реакцията на дон Франциско. Седеше мълчаливо и мрачно, докато доня Армихо решеше косата й и се опитваше да намери някакъв начин да я вдигне отново нагоре, като през цялото време клатеше мрачно глава или кимаше, за да се съгласи с думите на сеньора Ортега. А добрата госпожа имаше да каже много по въпроса за поведението на Джини.

След малко, като не можеше да понася повече това, Джини запротестира, че за всичко е виновен Стив. Именно той я бе уговорил да избягат от тълпите в един момент и след това пак той я бе завел да се присъединят към циганските танцьори.

— Той целуна онази циганка точно пред очите ми и изобщо не се стесняваше — промълви тя и присви очи така, че доня Армихо си помисли, че тя самата прилича на циганка. — Защо да не мога да му покажа, че и аз мога да привлека същото внимание, ако танцувам в захлас като нея? Съжалявам, лельо, ако не отговарям на стандартите за една млада испанска дама, но не съм такава. Не мога да понасям да се държат с мен толкова нагло и безцеремонно! Ами че мъжете, които срещнах тук постоянно флиртуват и при това повечето от тях са женени!

Тя се спря, за да поеме дъх и сеньора Ортега, която изглеждаше доста кисела по време на задъханата реч на Джини, поклати глава изумена.

— Скъпа ми Хения! Боя се, че виждаш живота ни само на повърхността. Наистина ли смяташ, че жените страдат толкова? Разбира се, че не. Всъщност са доста щастливи от сегашното положение, уверявам те. Тях ги глезят и им угаждат. Нищо не им се отказва. Няма причина една млада дама, която е официално сгодена като теб да се чувства така сякаш — ще ти го кажа направо — трябва да се състезава с една циганка. Твоето място, скъпа моя, е на висок пиедестал. Мъжете наистина се забавляват, когато могат, но трябва да знаеш, че това е нещо обикновено дори във Франция. Не, скъпа Хения, има някои неща, които трябва да се научиш да не забелязваш и пред които трябва да си затваряш очите. Все пак ти ще си съпругата на Естебан и дори ако скъпото ми момче е малко буйно, сигурна съм, че скоро ще улегне и ще види, че има отговорности. Брат ми ще се погрижи за това!

— Но, лельо, не искам…

Сеньора Ортега само махна властно с ръка и отхвърли инстинктивния изблик на Джини.

— Толкова много имаш да учиш, детето ми! Няма значение какво искаш, а какво трябва да приемеш. Боя се, че това е женската орисия. Но мъжете могат да се управляват. Да вземем за пример скъпата ми снаха — такова кротко и скромно същество изглежда, винаги се обръща за съвет към Алберто и го кара да взема всички решения вместо нея. И той я обожава! Няма нещо, което не би сторил за нея и въпреки това накрая винаги става така, както пожелае Сарита, макар че Алберто си мисли, че той е взел решението!

— Но Стив не е такъв! Моля те, лельо, прости ми за смелите думи. Предполагам, че и това не подобава на една дама. Но аз не виждам как мога през цялото време да се преструвам на нещо, което не съм. Аз съм жена, но освен това съм и индивид — да, имам си ум, мога да мисля. Никога, ама никога не бих могла да се държа като някоя глупачка, само за да накарам някой мъж да се възгордее — надут и покровителствен… — Джини се спря и нерешително прехапа устни, питайки се дали не е отишла твърде далеч, но във всеки случай и Стив не е такъв човек. Той е арогантен и деспотичен и, ако не се опълчвам срещу него, ще ме зареже! Всъщност дори имаше наглостта да ми заяви, че единствената причина, поради която още не съм му омръзнала досега е, защото си имам собствена воля!

Доня Армихо, очевидно ужасена от посоката на разговора, сега неодобрително потупа оправената фризура на Джини и отстъпи назад, когато младата жена скочи на крака, а по страните й изби руменина, която всъщност много й отиваше.

— Трябва да ти кажа, че не знам какво ти става тази вечер, Хения — рече леля Мария. — Но виждам, че няма смисъл да ти говоря, когато си толкова неспокойна. Хайде да слезем и мога само да те помоля да бъдеш… малко по-дискретна, скъпа моя. Няма да е хубаво, ако хората започнат да шушукат за теб, особено преди сватбата.

На Джини й бе на върха на езика да каже, че сега няма да има нужда от голяма, официална сватба. Вече бе омъжена. Но новата буря, която щеше неизбежно да се разрази върху й след едно такова изказване я накара да преглътне думите си. Нека Стив им го каже и нека той се оправя с всички гневни реакции, които несъмнено ще последват.

Тя се държеше за извития парапет на стълбите, докато бавно се спускаха надолу и внезапно бе обзета от странна, необяснима неохота. „Държа се много глупаво“ упрекна се тя. От какво можеше да се бои? Сигурна бе, че дон Франциско няма да е много ядосан. А после, когато стигна почти до края на стълбите, Джини видя, че полковник Девери я чака с необичайно строго изражение, изписано на лицето му. Светлите му бадемови очи отразяваха светлината така, че изглеждаха пронизващи и почти плашещи.

За пръв път Джини се почувства облекчена, че сеньора Ортега е с нея. Внезапно си спомни нехайните думи на Стив отпреди няколко часа: „Бийл знае, че съм тук, а Девери знае кой съм.“. Как можеше да забрави? Въпреки внезапното, плашещо бодване в сърцето й, тя усети как се изпълва с безпричинен гняв срещу него. Как можеше да се отнася толкова нехайно към всичко? Бе се оженил за нея, макар че можеше лесно да избегне изпълнението на дълга си. Приятелите му щяха да му помогнат.

Но вместо това той нарочно бе избрал да остане и да посрещне опасността. Бе танцувал, бе се целувал и флиртувал с приятелката си — циганката, а после бе отишъл преспокойно да говори с дядо си, след като я изпрати горе. Къде беше той сега?

Джини откри, че най-лошите й опасения се сбъдват — полковник Девери я чакаше. Искаше да говори с нея, каза й той със сериозен тон, по въпрос от изключително значение.

Това, което се случи след това бе като насън — толкова различно от действителността, че на Джини й бе изключително трудно да повярва, че наистина се случва. И малко преди това се чувстваше по същия начин: по време на сватбата си — тази странна, студена и кратка церемония, която я бе превърнала за секунди от любовница в съпруга. Сега се запита дали и това не е било мираж, роден от въображението й.

Тя седеше в един удобен стол в кабинета на дон Хосе Сандовал с ръце, скръстени в скута и лице, бледо като лилия, а големите й зелени очи блестяха необичайно ярко. Беше решила само да клати глава и да повтаря „Не знам, не знам“ на всички въпроси на полковник Девери.

Внезапно достолепният французин, този умен и вежлив светски човек сякаш бе преобразен в студен и твърд войник, който трябва да изпълни едно неприятно задължение.

— Трябва да разберете, мадмоазел, че сме във война! Имам задължения, които съм се заклел да изпълнявам и не мога да оставя нищо — нито приятелството, нито личните ми симпатии, нито дори съжалението — да застава на пътя ми. Ако обичате, замислете се в какво сериозно положение се намирате! Вашият отказ да говорите ви прави съучастница. Не съзнавате ли, че като военен аз съм упълномощен да съдя по бързата процедура и дори да екзекутирам всеки заподозрян в помощ на бунтовниците?

Дон Франциско бе настоявал да присъства на „разговора“, който искаше да проведе полковникът, и в началото Джини се почувства облекчена от това. Но досега, докато французинът крачеше напред-назад из стаята, спирайки се от време на време, за да изстреля някой въпрос към Джини, дон Франциско почти не бе отворил уста. Той стоеше до полицата на камината и мечтаеше за топлината на огъня, който гореше отдолу, а изсеченото му лице бе абсолютно безизразно, като издялано от дърво. Въпреки собственото си окаяно положение, Джини все поглеждаше към него и се чудеше как ли се чувства, като слуша обвиненията към внука му, че е революционер, и което бе още по-лошо, американски шпионин или платен наемник. За човек, горд като дон Франциско, целият този разпит сигурно бе не само унизителен, но и позорен. Той винаги бе поддържал либералите, император Максимилиан и правителството му, а сега… Джини се запита доколко бе осведомен дон Франциско за дейността на Стив. Дали най-после е бил честен с дядо си и затова ли му бяха позволили да „избяга“ толкова тайнствено? Когато френският полковник го попита със стеснение дали дон Франциско може да им съобщи местонахождението на внука си, el patron се изправи стегнато, а устата му се изпъна под белите мустаци.

— Боя се, че внукът ми винаги с идвал и си е тръгвал, когато и както си поиска. Никога не е считал за нужно да ми доверява що за живот води от другата страна на границата.

— Разбирам, сър. Моля ви, повярвайте ми, че повдигам този въпрос с крайно неудоволствие. В никакъв случай не искам да се усъмня във вашата лоялност към правителството, дон Франциско, и много съжалявам, че именно аз трябваше да съм човекът, който да ви информира за връзките на внука ви с хуаристите.

Дон Франциско не каза нищо. Джини остана с впечатлението, че той трудно се сдържа и че е много по-ядосан и разстроен, отколкото изглежда външно.

Сега, след като полковникът завърши последното си изказване със замаскирана заплаха, дон Франциско най-накрая се намеси, като се изкашля, преди да заговори със сух и слаб глас:

— Един момент, полковник Девери! Не искам снаха ми да страда. Каквито и да са били тъмните дела на Естебан, сигурен съм, че тя не знае нищо за тях. Той е от тези хора, които не биха се доверили на никого, дори и на жена си.

— Жена му ли казахте? Но сър, наистина не искам да прозвуча като твърдоглавец, но си спомням, че получих покана за сватбата. Представиха ми мадмоазел като годеница на внука ви. Как е възможно?

Полковникът бе почервенял като пуяк, а веждите му сякаш настръхнаха от яд.

— Питате как е възможно ли? Е, с две думи, внукът ми ме осведоми неотдавна за тайния си брак с тази млада дама. Но като знам как ще се развихрят злите езици, аз настоявах за втора, официална церемония, за да може всички да са доволни. Искате ли да видите брачното свидетелство, мосю полковник? Все още ли се съмнявате? — в думите на дон Франциско се усещаше съвсем лек сарказъм, който накара полковника да стисне здраво ръце зад гърба си и с мъка да се овладее.

— Сигурен съм, че това няма да е необходимо. Думата на дон Франциско Алварадо е достатъчна, дори и за един чужденец.

Дали и тук не се усещаше някаква горчивина? Джини имаше чувството, че гледа театър. Всичко щеше да изглежда съвсем безобидно, само като буря в чаша вода, ако не бе присъствието на въоръжения френски офицер на вратата — късо подстриган легионер, който наперено носеше капитанските си нашивки и стоеше с поглед, прикован пред себе си, сякаш бе глух.

— В такъв случай — дон Франциско застана изправен, с все още внушителен ръст, въпреки вътрешната борба, която криеше — едва ли има смисъл да продължавате да разпитвате Джини? Тя вече ви каза, че не знае нищо.

Полковник Девери сякаш се окопити. Спря да кръстосва стаята и очите му внезапно придобиха онзи стоманен блясък, който накара тялото на Джини да се разтрепери от страх.

— Боя се, че това не е толкова лесно — полковникът обърна глава към Джини и в гласа му се промъкна някаква почти триумфална нотка. — Бракът на мадам с внука ви я прави мексиканска гражданка. Тя е подчинена на законите ни и не може да се позове на имунитета си като американка. И макар че разбирам много добре чувствата ви по този въпрос, дон Франциско, съжалявам, че дългът ми на френски офицер трябва да вземе връх над собствените ми предпочитания. Ако обичате — той протегна ръка, сякаш за да не позволи по-нататъшни прекъсвания и продължи строго. — Трябва и ще получа повече информация от мадам. Вече ме чухте да споменавам един американски контрареволюционер, който работи за нас — мъж на име Том Бийл. Той е разпознал прекрасната мадам Джини без съмнение като същата жена, помогнала на един американски наемник на име Стив Морган да пусне на свобода някакъв затворник — хуарист, който бе направил признания! И сега вече знаем, че същият този мъж е именно вашият внук, който се нарича Естебан Алварадо, когато е в Мексико. Voila, мадам е пътувала надлъж и нашир със… съпруга си. Помагала е на бунтовници да избягат. Да не ме мислите за такъв глупак, че да повярвам, че мадам не е знаела какво прави? Или че тази жена се подчинява толкова сляпо на мъжа си, че е готова да рискува живота си безапелационно, само защото той й казва да го направи? Не и не! Извинете ме, но трябва да задам още въпроси и този път, мадам, искам отговори, разбирате ли?

— Прекалявате, полковник! — гласът на дон Франциско прогърмя като гръмотевица. — Нямах представа, че нашите съюзници, французите, са изпаднали толкова, че да унижават дами в името на законите ни. Можете да ме арестувате, ако мислите, че крием някакви сведения за местонахождението на внука ми. И можете да сте сигурен, сър, че ще се свържа лично с маршал Базен относно вашите доста съмнителни методи.

— Аз действам по заповед на маршала. Всъщност аз съм представителят му в тази провинция. И ако ми позволите да ви напомня, сър, самият император подписа едни укази преди няколко месеца, които ни дават правото да арестуваме всички заподозрени бунтовници и да ги подлагаме на кръстосан разпит. Разбирате ли какво означава това? И също така можем да ги екзекутираме без съд, ако решим, че е необходимо да се даде урок! Повярвайте ми, въпросите ми тази вечер бяха предназначени само за да спестим много неприятни моменти на тази млада дама. Мислите ли, че се държим толкова любезно, когато разпитваме селянките? — той се обърна към Джини толкова внезапно, че тя подскочи и се загледа в него с разширени от уплаха очи, а брадичката й се вирна твърдоглаво. — Мадам, умолявам ви да си помислите и да се държите разумно заради самата себе си. Ако замълчите поради криворазбрано чувство на лоялност, нека ви напомня, че сте наполовина французойка. Франция е била ваш дом през по-голямата част от живота ви, нали? Съзнавате ли колко много французи загиват всеки ден за каузата на императора? Съзнавате ли, че всеки пистолет, прекаран нелегално през границата от хуаристите се използва срещу нас? И хора като Стив Морган са по-лоши от останалите. Той е наемник и шпионин. Дори не може да се каже, че е кой знае какъв патриот, нали? А на вас, мадам, трябва ли да ви напомням за засадите, които устройват тези бунтовници? За мъченията и осакатяванията? Или трябва да ви заплаша с арест и екзекуция, за да заговорите?

— Полковник Девери — в наведените зелени очи на Джини имаше яростна искрица, а гласът й бе студен и предизвикателен — вие ме заплашвате, а аз никога не съм обичала заплахи. И можете да ме екзекутирате, но никога няма да ви се размине. Имаме твърде много общи познати, не е ли така, полковник? Баща ми е сенатор. Много добре знаете колко ще се радва Вашингтон да намери повод, за да се намеси тук. Нашият държавен секретар Стюърт не харесва присъствието ви в Мексико, нали? И освен това чичо ми Албер — мнението му се цени от императора, както знаете. Съжалявам, но няма да ви е толкова лесно да ме манипулирате или да се отървете от мен като някоя селянка.

— Заплахи, заплахи! Скъпа мадам, наистина ли си мислехте, че ще екзекутирам толкова красива и интелигентна жена като вас? Или че може би ще ви измъчвам? О, не. Ще видите, когато ме опознаете по-добре, че изобщо не използвам толкова груби… хм, методи. Но, мадам — лицето на мъжа бе възвърнало предишния си доброжелателен израз и сега почти засия насреща й — какво да правя с вас? Наистина сте много вироглава, знаете ли? Нямах представа, че сте толкова влюбена в съпруга си. Всъщност от тона на едно от писмата на баща ви разбрах, че сте била отвлечена насила под заплаха от разстрел и след едно нападение на страхливци над хората ми. Имало някакъв млад капитан, който бил ранен лошо, всъщност дори за малко не умрял, докато се опитал да ви защити. Нима вече сте забравила? Нима всичката ви любов и лоялност към Франция се е изпарила? Да не би да смятате всички нас за чудовища? А?

Внезапната промяна в тактиката му обърка Джини, както и целеше полковникът. Сега вдигна рамене и хвърли почти умолителен поглед към дон Франциско, който стоеше с доста развеселена усмивка в крайчеца на устните си.

— Дон Франциско? Няма ли да ми помогнете да накарам мадам да се вразуми? Зная, че тя е по-осведомена за движенията на внука ви, отколкото иска да признае. Екзекутирал съм други и за по-малко. Трябва да разберете, че не мога да я оставя да се противопоставя така глупаво. Та нали кариерата ми ще се провали, ако се разчуе, че е трябвало да отстъпя пред едно момиченце и че не съм изпълнил дълга си. Вие сте човек на честта, сър, нали разбирате как стоят нещата? Ако внукът ви няма от какво да се бои, нима щеше да избяга и да остави тук жена си? Умолявам ви да поставите вашия патриотизъм и вярност към императора пред личните ви чувства. Знам, че е трудно…

— Достатъчно, полковник! Възхитително формулирахте това, което искахте да кажете. Значи сега ще се опитвате да ме накарате да се засегна на тема чест, а? Какво искате от мен? Да заповядам на Джини да предаде съпруга си?

— Какво е това? Какво трябва да направя? Нали знаете, полковник Девери, че една жена не може да даде показания срещу съпруга си? — видимо развълнувана, Джини вече не можеше да се сдържи. Тя стана рязко и нервно приглади гънките на роклята си.

— А, значи признавате, че укривате някакви сведения? По време на война, мадам, не се зачитат такива маловажни подробности, не може да не разбирате това!

Колко бързо се бе нахвърлил върху нея! Сякаш бе решил да я хване в капан, да я обърка и да я сплаши с внезапните промени в тактиката си, които вече бе демонстрирал.

— Нищо не признавам! Ако съпругът ми е такъв, какъвто казвате, то той не ми е казвал нищо за това.

— Но не може да не сте си направили заключения? Хайде, мадам, вече ми доказахте, че имате ум като бръснач. Не ме разочаровайте сега! Вие сте жена с дух и възпитание, дама. Защо трябва да чувствате някакви угризения от това, че ще ни кажете нещо за човек, който ви е отвлякъл и ви е принудил да правите това, което ви заповядва, но ви е изоставил, когато са го разпознали, оставяйки ви сама да се справите с последствията? Къде е вашата гордост, мадам?

— Много се страхувам, Джини, че той е прав — гласът на дон Франциско прозвуча тежък и изведнъж някак състарен, сякаш произнасяше всяка дума с усилие. Джини не можа да скрие изненадата си. Обърна се към него с разтворени устни, а очите й бяха като зелени пламъчета и сега го умоляваха да не я изоставя. Но той продължи твърдо, като се облакъти на полицата до камината, сякаш не можеше да продължава да стои прав. Тя осъзна с някаква жал колко много му костваше, за да каже това, особено при вида на триумфалното изражение на лицето на полковник Девери. — Сега трябва да мислиш за себе си, Джини, както направи Естебан. Той ми е внук и аз го обичам, но това не ме прави сляп за грешките му и за буйния му, безотговорен нрав. Ако наистина е предател или шпионин, тогава — устните на стареца се изкривиха, сякаш изпитваше болка, но продължи неумолимо — той трябва да е готов да посрещне последствията от делата си. Ако си спомняш и преди сме говорили за това.

Очите му се вгледаха в нея някак сериозно и тъжният им израз, толкова несвойствен за него, накара Джини да прехапе устни, измъчвана от терзания.

— Но дон Франциско, Стив е… О! — извика тя през стиснатите си зъби, като погледна умоляващо към неотстъпчивия французин. — Той може и да е престъпник, да, дори и наемник, но не е предател! Предател на какво? Вие ми казахте, полковник, че бил американски шпионин. Аз го отричам! А ако е такъв, тогава и аз съм лоялна към Америка! И каквото и да казвате за Хуарес и поддръжниците му, той е избраният представител на мексиканския народ. Точно както и президентът Линкълн, който трябваше да употреби сила, за да могат Съединените щати да останат цели!

— Виждате ли? Той я е убедил. Тя говори за революция, поддържа Хуарес!

— Никого не поддържам, защо трябва да изопачавате думите ми? — ръцете на Джини станаха леденостудени и тя ги стисна отчаяно, за да се стопли и да събере кураж. — Обичам Франция и винаги съм се гордяла, че съм наполовина французойка, но не се гордея с ролята ни на завоеватели и потисници тук, в Мексико.

— Джини! — гласът на дон Франциско прокънтя предупредително. — Ти си прекалено разпалена — внимавай какво говориш!

— Тя вече каза това, което наистина мисли — рече полковник Девери мрачно. — Съвсем ясно е, че за съжаление и тя вярва в тази глупава революция. Жалко, че мъжът й я е въвлякъл в това и след това е решил да я изостави! А вие, мадам — гласът му бе станал стоманен — разбирате ли, че всъщност сама си издадохте присъдата? И то пред свидетел? — той пристъпи към нея и се спря, като очевидно се опитваше да обуздае гнева си. — Много ми е тъжно, мадам, че на мен се пада неприятното задължение да ви арестувам.

Цялата сцена сякаш ставаше все по-нереална. Светлината на огъня проблесна по разкривеното, внезапно състарено лице на дон Франциско. Като обърна поглед от него към французина, Джини забеляза как устните му се раздвижват, докато той надуто зарецитира главата и клаузата от императорския указ, които му даваха право да арестува, разпитва и ако е необходимо, да екзекутира заподозрените бунтовници. Тя се закикоти, като видя колко е смешна цялата ситуация и те я изгледаха, сякаш бе напълно превъртяла.

— За бога, полковник Девери! Не виждате ли, че е в истерия? Не знаеше какво говори. Не мога да ви оставя да направите това! В каквото и да я е забъркал внукът ми, аз поемам пълната отговорност за това. Настоявам да арестувате мен. Няма нужда да се води война с жени.

— Дон Франциско, вашето достойнство ви прави чест, но се боя, че трябва да арестуваме не вас, а жената на внука ви. Тя може да ни даде сведения, уверен съм, които да доведат до залавянето на някои от тези бунтовници, ако не на съпруга й. И веднага щом го направи ще я освободим. Нали разбирате, и на мен не ми харесва да водя война с жени, затова понякога мога да заобиколя закона. Ще ви дам един последен шанс, мадам. Умолявам ви, не ме карайте да върша това!

Внезапно главата й се проясни. Студенината се бе разпростряла от ръцете й по цялото тяло, като го бе сковала и Джини се чувстваше като изваяна от мрамор. Дори устните й се бяха вкаменили.

Тя погледна достолепния полковник и той видя перления блясък на зъбите й, когато се усмихна. Очите й сякаш светеха по-ярко от преди и той виждаше учестеното й дишане, докато гърдите и се издигаха и спускаха над голямото деколте на роклята й.

„Каква жена! — помисли си той с възхита. — Такава смелост, такъв дух, а когато бе ядосана, както преди малко, божичко! Каква невероятна, дива красота! Наистина е жалко!“

Той изчака, като я остави да си помисли, а очите му се опитваха да прочетат мислите, които дори сега сигурно й минаваха през ума. Не разбира ли в какво ужасно положение се намира? Нима наистина иска да я арестуват и може би дори да умре за съпруга си? Той се замисли за момент какво се бе случило в действителност между тях — младата, красива девойка, по която капитан Реми толкова копнееше, и мъжът, който я бе отвлякъл и бе прекосил цялата страна с нея. Имаше дори слухове, че я бил държал в някакъв публичен дом и накрая тя да вземе да се ожени за него! Това бе невероятно — той се почувства пълен глупак, като се сети, че по-рано тази вечер се бе хванал на въдицата й. Чудеше се само, как по дяволите човек като внукът на дон Франциско Алварадо, бе успял да я намери и да я спаси. И след това Бийл я бе видял и бе описал „съпруга“ й и цялата гадна история бе излязла на бял свят. Толкова жалко!

— Трябва да помисля — рече Джини бавно, изненадана, че думите бяха прозвучат толкова ясно от студените й сковани устни. Видя как полковникът наклони глава.

— Ще ви дам три минути, мадам, не повече. Вече загубихте твърде много от времето ми.

— Джини, скъпо мое дете, трябва да кажеш всичко, което знаеш. Изобщо не си мисли, че това е предателство. Помисли за себе си, за бъдещето си. Само ако знаех, когато Естебан си замина, в каква каша те оставя, щях сам да го спра и да го предам на закона.

Тя почти не можеше да познае дрезгавия, старчески глас на дон Франциско. Вече не можеше да чуе каквото и да било, освен собствените си мисли. Отиде бавно до прозорчето, което гледаше към двора и се загледа.

Накрая до ушите й достигна музика и смях. Кое бе истинското — всичкото това веселие, в което до преди малко тя самата участваше, или това сега? Тази малка, задушна стаичка и дебелият, надут полковник, с когото с такава лекота се бе справила по-рано или същият този човек, който сега заплашваше да я арестува? Отново й се прииска да се засмее. „Защо правя това? — попита се тя. — Наистина не знам много, но това, което знам е достатъчно уличаващо. Стига да кажа, че ми е признал, че е хуарист и всичко ще приключи. Все пак той замина и вече никога няма да го заловят.“ Внезапна искрица гняв я парна, като си спомни нехайния, груб начин, по който се отнасяше с нея отначало. А след това, тази вечер се бе оженил за нея набързо и тайно, само за да изпълни обещанието, дадено на дядо му… Тръгна си, без дори да й каже сбогом и я остави да се справя сама с всички тези неприятности. „Сигурно съм луда — помисли си тя. — Защо се опитвам да го защитя? Той винаги само ме е използвал. Никога не е давал пукната пара за мен и сигурно сега много се радва, че се е отървал от мен. Какво значение има за него дали съм в затвора?“

— Мадам!

Значи времето й бе изтекло. Полковникът чакаше отговор. Какво можеше да му каже? „Никога няма да му позволя да ме накара да издам някой друг“, помисли си тя яростно в същия миг.

Джини бавно се обърна и на полковника, застанал нетърпеливо в средата на стаята му се стори, че вижда едва забележима усмивка в ъгълчетата на устните й, която й придаде странно привлекателен и чувствен вид. Ръцете и раменете й сякаш отразяваха светлината на огъня, както и ярката й рокля. Кожата й изглеждаше златиста, а очите й — като смарагди. Той усети някакво мимолетно чувство на съжаление, че не я бе срещнал по-рано. Бе се оженил за младата си съпруга само по сметка, понеже семейството й бе богато. Ако обстоятелствата бяха по-различни можеше да се опита да направи тази жена своя любовница. Да, тя изглеждаше точно такъв тип. Имаше вид на родена куртизанка, имаше някаква несъзнателна способност да прелъстява. Тя бе родена за любовница, не за съпруга…

— Е, мадам? — повтори нетърпеливо полковник Девери, като отпъди с раздразнение мислите си.

Тя сведе леко глава сякаш под тежестта на нещо. Но макар да бе направила пораженчески жест, гласът й бе ясен и горд както винаги.

— Е, полковник? Кълна се, че много ме уплашихте с всичките си закани и заплахи. Кажете, какво искате да ви призная?

Той усети някакво раздразнение. Да не искаше да каже, че той ще си измисли нещо и ще изтръгне от нея „признание“, което всъщност няма да е истина?

— Защо не започнете отначало? Кога съпругът ви призна за първи път, че работи за хуаристите? Дал ли ви е повод да си помислите, че зад него може да стои и някой друг?

— Колко много въпроси. Трябва ли да отговарям по ред? Добре тогава — тя бе застанала до прозореца, облегната с лакът на облицования перваз, така че част от профила й бе в сянка. Полковникът откри, че е абсурдно раздразнен, задето не може да прочете изражението на лицето й. Тя продължи с леко ироничен глас, както му се стори. — Стив никога не ми е казвал открито, че е замесен с хуаристите. Симпатизираше на каузата им, уверена съм в това. Но що се отнася за това дали е работил за някой друг, наистина мисля, че търсите под вола теле, полковник. Той явно знаеше какво върши, но наистина никога не ме е оставял с впечатлението, че работи за друг, освен за себе си.

— Мадам, играете си с думи! Както ви казах, нямам повече време за увъртания. Не искам да ми казвате впечатленията си, ако обичате. Искам факти, имена, места! Имената на селата, където сте се укривали. Имената на хората, които са ви приютявали — хора, които този човек е считал за свои близки приятели. Всъщност всичко, мадам, което ще ни помогне да заловим колкото е възможно повече революционери и поддръжници на Хуарес.

Най-после успя да влезе под маската й на сдържаност. Главата й се вдигна и очите й проблеснаха гневно насреща му.

— С други думи вие ме молите да стана палач и то просто по подозрение! Не, полковник, нищо не си спомням. Имената на селата не ми говорят нищо и се боя, че дори не си спомням никакви лица. Но наистина започвам да разбирам все по-добре защо хората в тази страна негодуват срещу присъствието ви тук като потисници!

Тя не му каза нищо повече. Предизвикателното й упорство доведе полковника до също толкова неумолима решимост да пречупи гордостта й и да я накара да се предаде.

Едва в последния момент промени тактиката си, след като я информира, че е арестувана и че трябва да настоява, естествено със съжаление, тя да го придружи до щаба му в Закатекас. Дори заплахите и гневът на дон Франциско не успяха да променят решението на полковник Девери, макар че той се престори на бащински загрижен и обеща, че няма да има открит скандал. С помощта на дон Франциско щяха да тръгнат тихо с личната карета на полковника. Той можеше да иде да се извини на семейство Сандовал. Щеше да им каже, че младата дама има много силно главоболие и е толкова зле, че трябва да си заминат. А междувременно…

— Можете да сте сигурен, че не съм безсърдечно чудовище. Естествено няма да я настанят в килия. Ще се погрижа да бъде в собствената ми щабквартира, а там е доста удобно, уверявам ви — добродушният израз на лицето на полковника се бе върнал, а очите му заблестяха, докато снижи глас: — Може би само малко ще я посплашим. Ако знае, че не блъфирам, тя може би ще спре да се инати. И естествено ако съпругът й реши да се предаде, това ще ни спести много неприятности, нали? Аз лично ще се погрижа в такъв случай младата дама да бъде освободена незабавно. Нали ме разбирате, дон Франциско?

— Безпогрешно — отвърна рязко старецът. Той не каза нищо друго на полковника и прегърна много радушно мълчаливото момиче с каменно лице.

— Не бива да се притесняваш. Въпросът няма да приключи така и ти обещавам ако е необходимо да преместя планини, за да те освободя.

— Не бива да се разстройваш. Аз не се страхувам — каза тя тихо и почти любопитно. Защото наистина не се боеше. Още не.