Розмари Роджърс
Сладка дива любов (3)

3

Докато втората седмица на затворническия му живот бавно отминаваше, Стив Морган също се молеше по свой собствен начин нещо да се случи.

Майорът бе с единия крак в гроба, а Стив стоеше в малката сива килия, където го бяха затворили, като му позволяваха само по един час разходка на ден.

Той мразеше това — безличното затворничество. Дори повече от мисълта, че вероятно го чака бесилка или разстрел. През целия си живот се бе наслаждавал на живота навън и чувството за свобода, което му даваше откритото пространство. А сега, поради своята избухливост и прекалената си добронамереност той се намираше затворен тук.

Прекарваше времето, като крачеше напред-назад из килията си или седеше унило на паянтовата дървена масичка, подпрял брадичка с ръка, втренчил поглед в стената пред себе си. От време на време той се насилваше да прочете нещо. Не беше виждал нито се бе сещал за книги, откакто бе посещавал университета в Париж. Спомни си един лекар от Индия, когото бе срещнал в Лондон — внимателен, философски настроен човек, който му бе говорил за древна религия, наречена йога. Те бяха пътували заедно до Италия и Германия и Гопал се бе опитал да научи Стив да се гледа отстрани и да командва силата на разума си. Но в онези дни той не бе съвсем готов за философски начин на живот, който го откъсваше от реалността. Сега имаше време. Твърде много време или недостатъчно. Зависи от гледната точка. Във всеки случай, започна да се сеща все повече неща за Гопал и за учението му — йога. Силата на човека идва от него самия и от знанието, че той е част от всичко съществуващо.

— Ние не търсим външна помощ от някое божество, разбираш ли? — бе казал Гопал веднъж. — За нас всеки човек е бог. Във всеки от нас има потенциал, който трябва да бъде осъзнат, за да може да се направлява.

„Проблемът е, помисли си Стив тъжно, че никога преди не съм бил затварян. Поне не за толкова дълго време.“ Понякога му се щеше майор Харт да умре и всичко да свърши.

Единствените посетители на Стив бяха някогашният му ефрейтор, който ежедневно го осведомяваше за състоянието на майора и за настроението на генерала, и Денис — красивата квартеронка, заради която се бе сбил с майора. Денис бе идеалната любовница — не създаваше усложнения, не искаше много и нямаше никакви задръжки. Тя идваше всеки ден, въпреки похотливите погледи и пиперливи забележки на войниците, които го пазеха, носеше му книги и плодове и всеки път плачеше.

Те си говореха на френски, за да не могат да ги разбират войниците, които се мотаеха пред килията му, и Денис се самообвиняваше, докато той я уверяваше с нетърпение, а понякога и с раздразнение, че това не е вярно. От време на време, когато й бе ядосан, уморен от безкрайните й сълзи и безпричинно рязък, Стив си мислеше, че тя повече няма да дойде. Но Денис винаги се връщаше.

Соня Брандън не дойде нито изпрати съобщение, но той и без това не очакваше такова нещо от нея. Единствено ледената й недостъпност го бе привлякла още в самото начало, а после, поне за известно време, изненадващата страст и себеотдаване, които бе открил у нея. Но тя бе преизпълнена от чувство за вина и бе започнала да се прилепва за него, да се цупи и да иска твърде много. Стив лесно я забрави без никакви угризения. Всъщност имаше само една жена, освен майка му, която не бе забравил бързо, и това бе съпругата му при команчите. Той се бе оженил за нея, когато бе едва петнадесетгодишен и тя бе умряла при похода в Апалачите, преди да роди детето им. Оттогава в живота му бе имало много жени, но той не бе обичал нито една от тях. Любеше се и в известен смисъл се нуждаеше от жените, но бе безмилостен и вродено егоистичен в отношенията си с тях. Всяка бе заменима и ако той полагаше усилия да възбуди някоя, това бе само защото предпочиташе да има жена, която да го желае и да е страстна. Соня Брандън бе започнала да му омръзва, но към Денис изпитваше някаква привързаност, почти пряко волята си, вероятно поради нейната спонтанност и естественост. Денис поне никога не проявяваше претенции нито се опитваше да се преструва.

Вечерта на петнадесетия ден, откакто Стив бе в затвора, майор Харт умря. Стив прекара по-голямата част от нощта в писане на дълго и доста засукано писмо до дядо си, който бе най-близкият му жив родственик. Вече бе осведомен съвсем недвусмислено от самия генерал Бътлър, че ако майорът умре, присъдата му ще бъде изпълнена незабавно. По време на война офицерите от армията не бива да се оставят да бъдат въвлечени в дуел, независимо какво ги е подтикнало към него, и трябва да се даде пример не само на войниците на конфедерацията, но и на жителите на Ню Орлиънс.

Стив Морган безстрастно прозря истината зад думите на генерала. Не му се умираше, но не се и страхуваше от смъртта. Това бе нещо, с което отдавна се бе научил да живее и да приема като неизбежно. Много пъти бе заставал на косъм от смъртта и мисълта за нея бе престанала да го плаши. Всъщност в характера на Стив имаше някакво безразсъдство, което на моменти дори го караше да предизвиква смъртта. Той обичаше да рискува и в опасността намираше някаква тръпка. Единственото нещо, за което съжаляваше сега, когато си бе позволил да мисли за това бе, че се налага да стане именно по този начин — заключен като животно в очакване на смъртта, вместо да излезе и сам да я намери.

Когато дойдоха да го вземат на следващата сутрин, той вече бе облечен и чакаше. Хвърли на масата писмото, което бе написал и помоли един от войниците да го предаде на Денис, щом дойде. Той й бе надраскал една кратка бележка, написана с леко сърце, в която я молеше да се погрижи да изпратят писмото на дядо му. Вътре бе сложил и всички пари, които имаше у себе си.

Сега, след като се бе погрижил за всичко, Стив Морган излезе от килията си заедно с войниците, като се чудеше с някакво безлично любопитство защо не бяха завързали ръцете му и не му бяха изпратили свещеник.

Очакваше да го изведат на двора и набързо да го екзекутират, но наместо това те го придружиха до личния кабинет на генерала.

Генерал Бътлър излезе иззад бюрото си с гневен и неодобрителен вид. Един среден на ръст, доста невзрачен мъж в цивилно облекло се извърна от прозореца, където бе застанал и погледна Стив, като го изучаваше ненатрапчиво със сивите си, хладни и безстрастни очи.

— Войниците да почакат вън — заповяда генералът безцеремонно. Те отдадоха чест и се обърнаха кръгом, като затвориха вратата след себе си, и оставиха Стив да стои мирно пред бюрото на генерала.

Като сключи намръщено гъстите си вежди, Бътлър рязко се обърна към цивилния.

— Това е вашият човек, господин Бишоп — каза той недоволно. — Ако питате мен, той е един дързък, недисциплиниран грубиян, но предполагам, че отговаря на вашите изисквания.

Погледът му хладно се плъзна по Стив.

— Капитан Морган, може да считате, че сте получили заповед да отговаряте на всички въпроси, които ще ви зададе господин Бишоп. Господин Бишоп — добави той хладно — е от Военното комендантство във Вашингтон, от специалните служби. Изглежда доста време е проучвал досието ви.

Като им обърна гръб, генерал Бътлър закрачи към прозореца и остана загледан навън, а изправената му стойка показваше явното му неодобрение.

С лека, сериозна усмивка Бишоп отиде зад бюрото и седна спокойно, като прелисти някакви документи.

Най-накрая вдигна глава и посрещна старателно прикрития поглед на Стив Морган с безизразни очи.

— Е, капитан Морган, мисля, че тук имам пълното ви досие, но остават няколко въпроса, които трябва да ви задам, няколко празнини, които искам да попълните за мен, ако обичате.

На пръв поглед Джим Бишоп се бе сторил на Стив безцветен и обикновен. Но след като прекара половин час с него, Стив без да иска бе започнал да изпитва уважение към този човек, който бе не само хладнокръвно интелигентен, но и изненадващо проницателен и ерудиран. Той изглежда знаеше за Стив Морган повече, отколкото беше възможно за когото и да било, а това, което не знаеше, скоро бе успял да изкопчи с директните си въпроси. Стив бе честен с човека — в края на краищата нямаше какво да губи, а скоро му стана ясно, че може дори да спечели нещо — очевидно Бишоп имаше нещо предвид; едва ли щеше да дойде чак от Вашингтон и да се заинтересува толкова от историята на Стив, ако нямаше някаква цел.

Въпреки това той не повярва на ушите си, когато Бишоп официално му предложи работа или нещо подобно, а после кратко и доста педантично започна да изрежда рисковете и възможните й недостатъци.

— Разбирате ли, капитан Морган, че поне на книга ще трябва да ви обявим за дезертьор. Но тъй като сте осъден на смърт, никой няма да се учуди, че сте се възползвали от шанса да избягате, щом ви се е отдала такава възможност. В действителност, вие ще продължавате да получавате заплатата си от армията и ще запазите сегашния си чин, макар и да не носите униформа. Но само вашето име ще бъде записано в документите ни.

Бишоп погледна към книжата пред себе си, преди отново да вдигне глава.

— Вие доста сте пътувал и знаете няколко езика; а дори само това е голямо предимство за нас. Отново ще се налага да пътувате. Може би в Европа, където имаме проблеми с шпионите на конфедерацията, които се опитват да съберат подкрепа за каузата си, а може би и в Западните щати и територии на тази страна. Вие сте роден в Запада и това ще е основният район, в който ще действате. В някои случаи може да ви изпращаме и до Мексико. От време на време с вас ще се свързват… други членове на организацията и ще ви се дават най-различни задачи. Няма защо да споменавам, че всички те ще са свързани със значителни рискове и опасности. Но вие сте свикнал с това, разбира се.

Очите на Бишоп останаха сведени за момент.

— Ако някога ви хванат, трябва да разберете, че ние естествено ще отречем, че сме знаели и че поемаме отговорност за вас и вашите действия.

Той погледна изпитателно Стив, който каза малко иронично:

— О, да, естествено!

Бишоп му подари една от тънките си усмивчици.

— Добре, започваме да се разбираме, струва ми се! — после продължи: — След като заминете оттук, ще се погрижа един от… хм… най-опитните ни хора да се свърже с вас. Той ще ви разясни каква задача ще трябва да изпълните и какво очакваме от вас. И ви предлагаме да си изградите репутация на добър стрелец с пушка, от онези, които бързо вадят оръжие, човек, които би могъл да бъде нает за пари. Но се опитайте, ако е възможно, да не нарушавате закона. Мисля, че знаете какво имам предвид, а и това ще ви спести по-нататъшни усложнения. Ако трябва да убиете някого, опитайте се да го сторите в честна борба — пред свидетели. Ясно ли се изразих?

— Съвсем ясно, сър — каза Стив любезно.

— Добре тогава! — Бишоп всъщност имаше доста доволен вид. — Мисля, че тази служба ще ви се стори по-… как да кажа… по-подходяща за вашия темперамент, отколкото онази, която след малко ще напуснете.

Гласът му бе спокоен, но Стив усети, че в подтекста се крие нещо като хумор, което го изненада.

— Добре тогава — каза отново Бишоп, този път по-енергично. — Ще организираме бягството ви довечера. Ще напуснете Ню Орлиънс с лодка. Ще обсъдим отново подробностите, след като закусите и аз лично ще ви посрещна след два месеца в Лос Анджелис, Калифорния.

Стив отдаде чест и се обърна да излезе, когато гласът на Бишоп отново го спря:

— Между другото, капитан Морган, в случай, че забравя да го спомена по-късно — патроните, с които ще стрелят по вас, ще са истински. Наистина трябва да внимавате.