Розмари Роджърс
Сладка дива любов (28)

28

Джини осъзна какво богатство и власт действително притежава дон Франциско Алварадо, когато се премести от къщурката в така наречената casa grande. Тя се почувства като омагьосана още първия път, когато видя високия каменен зид, ограждащ парка, и сенчестата алея, която сякаш се простираше до хоризонта. А после изведнъж човек се озоваваше пред дворец от приказките.

Досега бе живяла в уединение, бе в немилост, а сега внезапно стана бъдещата снаха на el patron. Нищо не бе достатъчно добро за нея. През тези първи няколко дни Джини се чувстваше закриляна и малко объркана от скоростта, с която ставаше всичко и усети, че се носи безпомощна по течението на събитията.

Бяха й дали големия апартамент, който някога бе принадлежал на дона Луиза, майката на Стив. Той бе напълно самостоятелен, но водеше към същия заден двор, както и голямата къща. Първата нощ Джини обходи стаите замаяна — възхищаваше се на красивите испански мебели и скъпите килими. Тя вече бе представена на сеньора Армихо, която в семейството наричаха леля Алфонса. Сеньора Армихо щеше да бъде неофициалната й придружителка — тази мисъл караше Джини да се засмее неразбиращо. Освен това щеше да си има две лични прислужници — засмени момичета с тъмна кожа, които очевидно изпитваха страхопочитание пред нея.

„Утре ще се събудя и ще открия, че съм сънувала всичко това“ — казваше си Джини. Но следващият ден донасяше само нови изненади.

Взеха й мерките и сеньора Армихо я поведе през един огромен склад, където държаха топове от най-различни материи и разцветки. Модни списания — някои дори от Лондон и Париж — бяха извадени и струпани пред нея, и дори доста строгият дон Франциско даваше мнението си за новите дрехи, от които Джини щеше да има нужда.

— Ние тук може и да сме доста отдалечени от това, което наричат цивилизация — каза той сухо, — но жените в семейството ми винаги са се обличали по последна мода. И освен това, скъпа ми Хения, ще видиш, че ще трябва да присъстваш на неизброими празненства и фиести.

Всички тук я наричаха Хения и както го произнасяха името звучеше доста испанско. Малките прислужнички се кикотеха, когато обсъждаха предстоящата сватба и красивите дрехи, които се шиеха за нея. Дори леля Алфонса изказа възхищението си от това колко отиват смарагдите, които дон Франциско й бе дал, на косата и тена й. Да, имаше и скъпоценности. Отначало Джини не искаше да ги приеме, но откри, че протестите й бяха властно пренебрегнати. Скъпоценностите са нейни — така й казаха. През всички тези години бяха чакали, заключени в сейфа, за да бъдат носени от булката на дон Естебан.

Тя получаваше всичко, което пожелаеше — абсолютно всичко. Ако искаше да поязди, трябваше само да каже една дума и личният й коняр докарваше една буйна арабска кобила.

Понякога Джини се чувстваше като зайче, извадено от шапка на фокусник. Всички тези хора — роднините, които живееха в голямото имение, и многобройните приятели и съдружници на дон Франциско — несъмнено бяха очаквали, че Ана Валдес някой ден ще се омъжи за наследника му. И тогава, като гръм от ясно небе, той бе изнамерил някаква непозната жена, при това американка, която щеше да стане съпруга на внука му. И тя бе приета безапелационно, без въпроси. Нещо повече — с искрена сърдечност и загриженост.

На Джини й бе трудно да започне да свиква с този лесен, приятен и луксозен начин на живот.

Всичко, което трябваше да прави, бе да се оставя да се носи по течението на дните, леко насочвана в една или друга посока от хора, ръководени единствено от нейните интереси, които не искаха нищо, освен да й е приятно. И тя се опитваше, заради собственото си душевно спокойствие, да не мисли докъде ще да я доведе всичко това. До деня, когато Стив Морган щеше да се върне, несъмнено с мисълта, че тя ще го чака в малката къщичка, където я бе завел, и изведнъж щеше да открие, че се правят приготовления за сватба.

След като бе живяла в къщата на дон Франциско една седмица, думите му, че неговият внук ще стори това, което му каже, вече не й се струваха странни. Вече бе научила, че el patron имаше буквално пълна власт върху живота на хората, работещи за него. Спомни си неща, които Стив й бе разказвал за големите имения и едрите земевладелци. Дългите разговори с Реналдо и самия дон Франциско й помогнаха да си представи цялостно картината на едно все още феодално общество. Но след като Стив имаше такъв произход, защо бе избягал? И защо бе искал да го направи? Тя усети, че го презира още повече заради това, в което се бе превърнал. Стив бе престъпник и авантюрист не защото трябваше да се бори, за да оцелее, а защото бе достатъчно безразсъден и проклет, за да пожелае сам начина си на живот. И което бе още по-лошо, той бе двуличник — как смееше да критикува земевладелците и французите, които бяха поканени тук, когато самият той бе един от тях? Говореше така, сякаш самият той е селянин, крадеше и убиваше за каузата на Хуарес, който щеше да вземе каквото може от същите тези земевладелци и да го раздаде на бедните, крепостните селяни и бандитите, които го поддържаха. Тя никога нямаше да го разбере!

Джини не искаше да мисли за Стив, но не можеше да се спре. От време на време жените, които я заобикаляха, подхвърляха по някоя закачка, а косите им погледи следяха каква ще е реакцията й.

— О, дона Хения, тези копринени нощници могат да накарат всеки съпруг да загуби ума и дума — извика една от шивачките, хванала някаква ефирна одежда, направена от един топ тънка естествена коприна, донесена чак от Китай.

Докато оправяха леглото всяка сутрин, прислужничките си бъбреха весело помежду си и правеха лукави, дръзки забележки за дните, когато сеньора Армихо вече няма да дели апартамента с дона Хения.

Карменсита, която бе по-оперената от двете, премигваше лукаво.

— Този дон Естебан е muy macho hombre! Винаги сме казвали, че когато се ожени, ще бъде за американка. Доня Ана не е толкова хубава колкото вас, дона Хения, и освен това има много хаплив език.

Макар и да не смееха да говорят открито за това, помежду си младите жени в къщата смятаха, че е много романтично, дето техният дон Естебан е избягал с една млада дама, която бе избрал за своя съпруга. И то под носа на тираничния си баща!

Дори Реналдо, който обикновено бе толкова тактичен, понякога подхвърляше по някоя забележка за сватбата й. Вече започнаха да разпращат покани и той помагаше на дон Франциско в тази задача. Имаше ли тя някакви приятели, които иска да покани? Въпреки волята си Джини се изчерви и започна да се запъва като ученичка.

— Не — каза му тя.

Не, нямаше да има време. Вече бе доверила в разговор насаме с дон Франциско, че няма да съобщи на баща си, докато не мине всичко — нямаше нужда той да научава кога са се оженили. Само фактът, че сватбата се бе състояла щеше да е достатъчен. По-късно, когато отново се видеше със Соня и баща си, щеше да им обясни.

Но понякога, колкото и да се стараеше, Джини не можеше да изтласка неприятните мисли от съзнанието си. Когато Стив се върне и открие, как щеше да реагира? Тя не можеше да не потрепери, като се сетеше колко брутален може да бъде, когато се разгневи. Сега бе под закрилата на дон Франциско, но какво щеше да стане по-късно?

Състоянието, което щеше да й остави при сватбата, щеше да й позволи да пътува, да ходи, където поиска, но какво щеше да стане, ако Стив не желаеше това? Тя не можеше да забрави, че бракът превръща жената в робиня на съпруга си, ако той реши да упражни всичките си права над нея. А веднъж, скоро след като го бе намушкала с ножа, той й бе заявил:

— Нека вече да не се подценяваме взаимно.

Тя не смееше да подценява Стив — все още не го познаваше напълно.

„Страхувам се от него“ помисли си Джини, без да може да заспи в леглото си една особено гореща вечер. „Той е напълно непредсказуем и способен на всичко. Боя се от отмъщението му.“ И все пак тя не носеше вина за всичко това. Фактът, че бе тук, невъзможната ситуация, в която я бе поставил — за всичко това бе виновен той. Нека сам посрещне последствията, да открие какво е да загубиш ценната свобода, за която постоянно говореше. „Мразя го“ помисли си тя яростно за сетен път. „Той ще открие точно колко — вече никога няма да се предам, никога няма да се оставя да ме унижава.“

И въпреки това в някои нощи тежкият аромат на жасмин и гардении се носеше през отворения прозорец и Джини отмяташе завивките от тялото си, сякаш изгаряше и не можеше да заспи. Повтаряше си отново и отново, че това е от жегата — ленивата приспивна чувственост на климата, с който не бе свикнала. Именно тялото бе предателят на душата й — то жадуваше за ласките, с които той насила я обсипваше, то я събуди от нейната девственост и я накара да осъзнае собствената си страст. Вече бе опознала желанието и задоволяването му. Колкото и да мразеше Стив със съзнанието си и да потръпваше от спомена как насилствено я бе подчинил на желанията си, имаше нощи, когато бе измъчвана от жажда за него, за ръцете му по кожата си, за устните, които спираха слабите й протести и ги заглушаваха и вече познатата тежест на тялото му върху своето.

Понякога в такива нощи Джини скачаше от леглото, неспособна да понесе тези мисли. Тя сама си пълнеше ваната със студена вода и лягаше в нея, докато зъбите й започнеха да тракат. Какво ми става, питаше се тя по-късно, та аз съм презряно същество като него, управлявано от страстта, от тялото, вместо от волята си. Тя се окайваше заради собствената си слабост, понеже, мислеше си тя, аз наистина го мразя, не се съмнявам в това, но когато ме целуне или ме докосне по определен начин, аз реагирам инстинктивно като животно. Тогава съм в плен на сетивата си и той го знае. Знае, че може да направи каквото пожелае с мен. Толкова е нечестно да си жена!

Нямаше с кого да поговори за тайните си чувства — най-малко със стария свещеник, който сега бе изповедникът й. Не можеше да говори дори и с Реналдо, колкото и да го чувстваше близък и приятелски настроен. Тя четеше разни дълбокомислени книги, докато дори дон Франциско не започна да я подкача, че прекарва почти целия ден в тъмната библиотека. Не, колкото и да бе иронично, единственият човек, който можеше да разбере дилемата й, бе самият Стив. Тя скръцна със зъби, като си представи циничната усмивка, която цъфваше на лицето му, когато изричаше някоя неласкава забележка за женския пол или конкретно за нея. Последните думи, които й бе казал, преди да замине за Мексико Сити бяха, че ще се радва да се отърве от нея. Какво ли щеше да реши, когато се върне? Мисълта, която я терзаеше непрестанно през дългите дни и още по-дългите нощи бе, че от всички хора, които познава, само той — мъжът, когото мразеше и за когото въпреки това щеше да се омъжи — в известен смисъл наистина я разбираше. Той я бе видял като жена, не като образец на добродетели или като още едно хубавичко личице, и се отнасяше с нея като с жена.

Изминаха десет дни, откакто дон Франциско я бе довел толкова неочаквано в къщата си, и въпреки мързеливото си, летаргично ежедневие Джини понякога усещаше как нервите й се опъват като лък, когато се замислеше за бъдещето.

Тя се бе зачела в библиотеката на дон Франциско, когато чу голяма врява навън и за момент усети, че замръзва на място в ужасяващо очакване. Той бе пристигнал! Най-после бе решил да се завърне! Тя продължи да се крие в библиотеката, като се преструваше, че не е чула нищо, а буквите в книгата, която държеше, затанцуваха пред очите й. Сега чу стъпките на дон Франциско. Той водеше някой със себе си. Гласът му, сух както обикновено, казваше:

— Тя е тук вътре, сигурен съм. По цял ден чете.

Но когато вратата се отвори и Джини трябваше да вдигне глава, в стаята влезе не Стив, а някаква жена — пълна, добре облечена жена, отрупана с твърде много бижута.

Дон Франциско представи жената като сеньора Мария Ортега, майката на Реналдо и единствената жива сестра на el patron.

— Сестра ми живее в Мексико Сити, заедно с най-големия си син и семейството му. Тя е тук, за да се присъства на сватбата ти, Хения — рече дон Франциско с присъщата си старовремска церемониалност. После добави някак лукаво: — Тя няма търпение да се запознае с теб. Ще ви оставя за малко насаме.

— Да, да, всички изгаряме от любопитство да видим жената, която е успяла да завладее този мой палав племенник! — Джини усети, че я притеглят в една влажна, парфюмирана прегръдка, докато малките тъмни очи на жената пробягаха по нея, без да пропуснат нито една подробност от външния й вид. Преди Джини да успее да каже и дума усети, че доня Мария, която не спираше да приказва, хваща ръцете й и я завлича навън.

— Франциско, ние ще седнем на двора. Уверена съм, че там е по-хладно. И не забравяй моя портокалов сок, чуваш ли? Сигурна съм, че скъпата Хения ще се присъедини към мен. За бога, дете — продължи тя, като се усмихна набързо — недей да изглеждаш толкова уплашена! Няма да те ухапя. Скоро ще откриеш, че аз съм просто една стара жена, която обича да приказва. Бъди търпелива към мен. Имам да те питам толкова неща!

Скоро се бяха разположили удобно на двора, а прислужниците на дон Франциско с леки стъпки побързаха да донесат една висока, запотена кана прясно изцеден портокалов сок за доня Мария. Безкрайният й поток от думи не секваше, освен когато се спреше да поеме дъх или да отпие глътка сок и Джини, полузамаяна, с облекчение установи, че не се налага да участва активно в разговора, освен с някое и друго „да“ или „не“.

Сеньора Ортега, макар и да изглеждаше невероятно, че е майка на Реналдо, освен всичко бе много пряма. Тя доста открито изрази мнението си за северноамериканците — всички те са нецивилизовани, заяви тя самодоволно, с изключение на неколцина от източните щати, които бе срещала. Но прости на Джини факта, че е чужденка, понеже майка й бе французойка.

— А те са достатъчно близо до Испания, за да са поносими — рече доня Мария любезно. После потупа Джини по ръката. — Ти наистина си много хубава, миличка. Трябва да призная, че съм приятно изненадана. Този дявол Естебан винаги е имал склонност към неподходящи жени, нали разбираш, и това ужасно ни тревожеше! Но когато Реналдо ни писа да ни съобщи, че си дъщеря на сенатор и си толкова кротка, образована млада дама, аз почувствах голямо облекчение! Тогава рекох на моята любима Сарита, снаха ми, рекох й: „Скъпа моя, Франциско никога не би допуснал в семейството ни жена, която не одобрява.“ И нали знаеш, скъпа, че брат ми, макар и напоследък да изглежда, че се е превърнал в отшелник, е човек с изтънчен вкус и непоклатими убеждения. И те харесва — веднага разбрах. Както и най-малкият ми син, между впрочем — наистина съм изумена. Реналдо винаги подхожда с предубеждение към жените, но теб страшно те уважава!

Внезапните промени на темата на разговора замаяха главата на Джини. Тя успя само да промълви:

— Реналдо? Да ме харесва?

— Ами да, естествено, момичето ми, за кого си мислиш, че говорех? Жалко, че не те е срещнал преди този немирник Естебан. Не можеш да си представиш колко ме разочарова Реналдо. Той, най-кроткият от синовете ми, точно този, от когото не очаквах да ми създаде никакви проблеми! Първо му щукна да става свещеник — две години в семинарията и после внезапно си науми друго! Това е заради всички тези книги, дето ги чете, те му вкарват в главата такива радикални идеи. Аз се разплаках, когато ми го съобщи. Казах му: „Но, синко, ти винаги си казвал, че амбицията ти е да помагаш на хората, особено на бедните селяни!“ Но не, той ми заяви, че можел да е от много по-голяма полза, като станел учител. Можеш да си представиш сина ми учител? И после, естествено, се опитах да го задомя. С куп млади и приемливи кандидатки го запознах, но не той не искаше и да чуе за тях! А сега — това е много лошо!

— Но, мадам, мисля, че не разбирам! — запъна се Джини. — Какво лошо има в това, че Реналдо иска да бъде…

— О, дете мое! Естествено, че разбираш! Толкова е лесно да разбере човек Реналдо — той може да бъде прочетен като книга. Влюбен е в теб, разбира се — мога да позная само от един поглед и дори се досетих за това още преди да те видя. Не че те обвинявам, задето предпочиташ Естебан. Той е доста обаятелен — с онова излято тяло и наперената му походка. Май не е много чудно, че успява да завърти главите на толкова много жени. И естествено е богат или поне ще бъде един ден, когато реши да се установи.

С почервеняло лице Джини започна енергично да протестира.

— Но, мадам, вие наистина ме карате да се чувствам неудобно! Сигурна съм, че аз…

Сеньора Ортега само махна нехайно с ръка, а пръстените й проблеснаха на слънцето.

— Няма нужда от това, детето ми! Знам, че не ламтиш за богатството на брат ми. Всъщност сигурна съм, че ти самата си достатъчно заможна, не е ли тъй? А освен това Естебан винаги е имал свой собствен подход към жените. Той създаваше такива грижи на бедния ми брат и на горката Луиза, преди да почине. Просто се радвам, че най-после се реши да се задоми и то за такова сладко, хубаво момиче като теб, но има едно нещо, за което трябва да си поговоря сериозно с него, ако брат ми не го стори преди мен. Защо не е тук? Естествено сватбата вече е била оповестена и този малък негодник би трябвало да има приличието да се спре за малко на едно място. Вечно снове насам-натам. Ще трябва да сложиш край на това, скъпа моя, приеми това предупреждение от една препатила жена. Мъжете винаги се опитват да правят всичко, както им отърва, ако им позволиш! Кога очакваш годеника ти да се върне?

Джини можеше да стисне зъби от яд, но вместо това се насили да се усмихне и отвърна набързо, че Стив й е обещал да си дойде до две седмици.

— Имаше да свърши някаква неотложна работа, но съм сигурна, че ще се върне навреме за фиестата на Сандовал — рече тя безгрижно, а вътрешно се мразеше, задето се налага да се извинява за непредсказуемото поведение на Стив. След това, за да предотврати по-нататъшните въпроси от страна на доня Мария, тя добави набързо: — Ще дойдете с нас, нали, сеньора?

— Моля те, наричай ме леля Мария, вече не бива да използваш официалности, след като си част от семейството! Естествено, че ще дойда. Скъпият дон Хосе ми е много стар приятел и празненствата му винаги са изключителни. В тях има много повече елегантност и стил, дете мое, отколкото във всички, които съм посетила в Мексико Сити или дори в двореца в Чапултепек. — Доня Мария бе извадила едно ветрило от слонова кост и го вееше бързо, докато говореше. — Това е място, което трябва да посетиш. Трябва да бъдеш представена пред императора и императрицата. Дворецът им е доста весело място. Императрицата обича да бъде заобиколена от млади хора, нали разбираш, и там винаги е пълно с народ — красиви млади офицери от всички краища на света, най-хубавите от младите ни дами, като пеперудки. Аз ходих със сина си и жена му на един доста грандиозен бал в двореца, преди да тръгна за насам и трябваше да видиш каква тълпа се беше събрала! Всъщност точно тогава щях да се закълна, че видях не някой друг, а Естебан, с онази смела, красива френска контеса, за която толкова се говори. Помня, че в началото доста се постреснах и след това, като ги потърсих отново, вече бяха изчезнали в градината! Трябва да е било само заради поканата за сватбата, естествено. Синът ми Алберто ми разясни всичко, а той винаги има рационално обяснение. Аз, разбира се, знаех, че това не може да е бил Естебан. Беше някой северноамериканец, търсещ приключения — дворът е пълен с тях. Разправят, че контеса Даниел предпочитала да си хваща любовници американци, докато мъжът й ходи да се бие с хуаристите. О, боже — спря се доня Мария и се взря в Джини, — нали не съм те разстроила с глупавото си дърдорене, а, миличка? Разбира се, че не беше Естебан, няма как да е бил той! Ти наистина не изглеждаш на себе си, Хения, Да не би слънцето да ти дойде твърде много?

— О, да. Все още не съм свикнала с климата, нали разбирате! Но не съм разтревожена, съвсем не. А и защо да съм?

— Разбира се, че няма причина за това! Скоро ще се омъжваш. Всяка жена очаква с нетърпение този момент, не е ли тъй? Но може би ти е малко нервно. Това е нормално, миличка, всички си имаме опасения точно преди това! Ами да, спомням си…

Доня Мария не спираше да бърбори и докато Джини седеше изправена до нея, чертите й бяха грижливо скрити под маската на заслушано, усмихнато изражение. Ръцете й се бяха вкопчили една в друга в скута й под гънките на роклята. Но вътрешно тя кипеше от гняв, който с мъка успяваше да прикрие.

Разбира се, че е бил той. Не може да е бил никой друг. „Контеса Даниел, смелата, млада французойка, за която говорят всички…“

Той е имал среща с жената — ето защо толкова е бързал да иде в Мексико Сити и защо е настоявал, че тя не може да го придружи!

Той е просто един шпионин на хуаристите и нищо повече. Само ако знаеха това! Подъл предател. Как можеше да има наглостта да се появи на бал в двореца на императора, когато през цялото време е действал против горкия човек? О, боже, та аз трябва да се откажа от това. Трябва да съм луда да си помисля за женитба, да реша да се обвържа с такъв като него!

Мислите на Джини се лутаха насам-натам и докато стане време за вечеря, вече си бе докарала ужасно главоболие, което й даде повод да остане в покоите си.

Тя затвори очи, докато доня Алфонса се приведе над нея загрижено, като сложи влажна кърпа на челото й. Постоянно виждаше дразнещото и изнервящо лице на Стив на фона на затворените си клепки, а устата му бе извита в твърде познатата усмивка, едновременно подигравателна и ненавистна.

Тя вече не се боеше от гнева му, а очакваше почти нетърпеливо завръщането му с някакво злорадство.

„Само почакай, Стив Морган“, извика тя наум на образа му в главата си. „Ще те накарам да съжаляваш, че изобщо си ме срещнал. Ще ти го върна тъпкано за всичко!“

Тя най-сетне заспа с тази радостна мисъл за утеха.