Розмари Роджърс
Сладка дива любов (27)

27

След като Ана си тръгна от кабинета му, все още ридаеща истерично, дон Франциско Алварадо остана замислен и намръщен на вратата, стиснал в здравите си ръце камшика за езда. Той бе красив, достолепен мъж въпреки своите седемдесет и шест години. Косата му бе напълно побеляла, но дон Франциско имаше изправената стойка на много по-млад човек и в действията му все още не се усещаше нито следа от старческа слабост. Обаче личеше, че е човек, свикнал да заповядва — горд като предците си конквистадори и точно толкова арогантен. Беше очевадно, че чутото току-що никак не му бе харесало. Устата му бе свита на тънка черта под големите бели мустаци, а очите, сини като тези на внука му, гледаха гневно над орловия му нос.

— Джейми!

Нямаше нужда да повишава глас. Както обикновено, Джейми бе точно зад вратата и чакаше. Зачуди се колко ли знаеше човекът в действителност. Почти всичко, разбира се! Прислужниците, пазачите, всички щяха да научат — макар че нямаше да смеят да споменат и дума за това пред него. Все пак това не бе въпрос, който се обсъжда пред прислугата.

— Patron? — мъжът се придвижи тихо и незабележимо, както винаги. Дон Франциско почти не бе усетил, че Джейми вече е в стаята.

— Съобщете на сеньор Реналдо, че желая да говоря с него. Веднага, ако е възможно.

— Да, patron.

Когато Реналдо влезе в стаята, дон Франциско седеше на писалището си с чаша вино до лакътя. Погледна племенника си и му кимна за поздрав почти незабележимо.

— Не ме накара да чакам. Човек може да си помисли, че все още има надежда за младото поколение!

— Искал сте да ме видите веднага по някакъв спешен въпрос? — гласът на Реналдо прозвуча предпазливо. В сенчестата стая лицето му сякаш издаваше едновременно загриженост и решителност.

— Можеш да седнеш. Чаша вино?

Реналдо поклати глава.

— Не, благодаря, сър. Всъщност тъкмо щях да си тръгвам, когато Джейми ме намери. Има някои неща, за които трябва да се погрижа вкъщи.

— Изглежда си имал доста повече грижи от обикновено миналата седмица! — дон Франциско държеше чашата с вино към светлината и я съзерцаваше, сякаш само си говореше общи приказки. — Всъщност, почти не съм те виждал напоследък. Винаги когато Естебан реши да ни удостои с присъствието си забелязвам, че се случват необичайни неща — дон Франциско внезапно повдигна глава и улови почти незабележимата гримаса на племенника си. — Наистина се надявам, че внукът ми не те е забъркал в някоя от буйните му лудории?

— Доколкото знам, Естебан е в Мексико Сити или поне се е запътил натам — отвърна Реналдо сковано. — Във всеки случай не съм го виждал кой знае колко по време на посещението му тук.

— Е, май трябва да се надяваме, че каквото и да има да върши там, ще се окаже плодоносно — дон Франциско отпи от виното си и погледна нехайно към племенника си, докато продължи да говори със същия тон, като че ставаше въпрос за маловажни неща. — Доста съм изненадан обаче, че той е решил да изостави жената, която е довел тук със себе си. Ана ми каза, че била доста привлекателна — по малко предизвикателен начин.

Реналдо не можа да овладее гневната руменина, която изби по страните му. Значи знаеше! По някакъв начин дон Франциско успяваше да научи всичко, което ставаше. Той усети с неудобство пронизващия изучаващ поглед на тези сини очи, които не пропускаха нито един детайл от объркването му.

— Сър! Аз… аз… — Реналдо се ядосваше на себе си, задето се запъва и заеква, точно както правеше в детските си години. И дори тогава това обикновено се случваше, когато се опитваше да защити братовчед си Естебан от последствията на някое безотговорно деяние.

— Какъв срам, племеннико! Учен човек като теб да не може да намери думи? Надявах се да можеш да ми кажеш повече за последната играчка на Естебан. Разбрах, че много огорчила бедната малка Ана. Изненадан съм, че си му позволил да бъде толкова недискретен. Как си могъл да позволиш жена като нея да заема твоята къща за гости и да прекарва толкова много време с теб? Толкова ли е очарователна?

— Вие не разбирате! Не знам как Ана е успяла да се срещне с Джини — тоест мис Брандън — но ви уверявам, сър, че тя съвсем не е това, за което намеквате. Тя е дама, сър, при това от добро семейство. Естебан нямаше право да я поставя в такова компрометиращо положение! Всъщност аз му казах…

— И откога моя внук слуша това, което му казва някой друг? — в гласа на дон Франциско се усещаше лека ирония, а непроницаемите му очи се бяха присвили. — Значи, казваш, че тази жена е дама. В такъв случай, какво прави тук като любовница на внука ми? Доколкото разбирам, тя не е точно пленница, макар че разказала на Ана някаква невероятна история за отвличане. По дяволите! — дон Франциско внезапно удари страничната облегалка на стола си с дръжката на камшика и накара Реналдо да подскочи. — Защо не ми се казва за това, което става в собственото ми имение? Защо трябва да те викам тук и да стигам до там, че да се налага да те разпитвам, за да изкопча истината от теб? Не — гласът му бе станал саркастичен, — недей да гледаш толкова сковано и да стискаш устни с такова благородно примирение! Предполагам, че се каниш да ми изтърсиш някоя нелепа идея за лоялност към Естебан, която те е накарала да мълчиш като гроб. Не ми минават такива, чуваш ли? Помни, че първо трябва да си лоялен към мен! Сега ще чуя цялата история от теб, сеньор, и без увъртания, ако обичаш!

По-късно Реналдо Ортега щеше да си спомня този разговор с дон Франциско като един от най-неприятните моменти в живота си. Чичо му бе прав, разбира се, той наистина усещаше някаква лекомислена преданост към Естебан, но същевременно изпитваше нещо повече от това към Джини. Не можеше да разбере напълно чувствата си. Изпитваше съжаление, да, примесено с огромно възхищение от нейната твърдост и непоколебима смелост, но дали нямаше и нещо друго? Докато чичо му изтръгваше цялата окаяна история от него, той постоянно си я представяше — тази медена кожа, тези големи, морскозелени очи като на циганка в непреднамерено чувственото й лице, бързия й женски ум и смеха й. Как смееше Естебан да се отнася с нея като с някоя евтина жена, която е прибрал от улицата и да я оставя тук да бъде обиждана от малка нахалница като Ана. Не, именно на нея дължеше лоялност и дори нещо повече — защита.

Но той бе изумен, когато дон Франциско рязко прекъсна думите му и заяви решително, че възнамерява да се увери сам. Щял да посети къщата за гости и да поговори с мис Брандън. Когато чичо му решеше да предприеме някакво действие, нищо не можеше да го спре. Реналдо трябваше да е научил това досега, но въпреки това запротестира:

— Но, сър, умолявам ви…

— Довърши си работата със счетоводството, Реналдо — гласът на дон Франциско бе равен и сух, но Реналдо долови скритата заплаха и се спря. — Все още мога да се справям с проблемите в имението и в семейството си, и ще сторя това, което трябва да се направи. Джейми, погрижи се конят ми да бъде доведен пред къщата, ако обичаш. И се приготви да ме придружиш.

Дон Франциско бе el patron и като кажеше на някой, че може да си върви, човек нямаше какво друго да направи, освен да се оттегли. Почти неспособен да скрие притеснението си, Реналдо направи лек поклон и излезе. Но докато се опитваше да се съсредоточи над книжата на чичо си в стаичката откъм двора, Реналдо откри, че пред него е лицето на Джини. Неизказана молитва пулсираше в главата му: „Не го оставяй да я нарани!“

Нямаше защо да се тревожи. Емоционалната буря, през която мина Джини след срещата си с доня Ана, я бе оставила съвсем безчувствена. Не изпитваше дори страх. Бе оставила Роза да я изкъпе, сякаш бе кукла, а след това да я облече в най-хубавата й рокля. Роза дори върза зелена панделка в косата й и я остави да пада свободно на гърба й. Тя изпи чаша сок и изяде един пресен плод — леденостудена папая, наръсена с малко лимонов сок.

— Но защо? — запротестира тя. — За какво се подготвяме? — Джини усещаше, че Роза е на нейна страна, но срещу кого и какво? Очакваше Реналдо да се появи всеки момент — добрият, мил Реналдо ще й каже какво да прави, той ще й помогне. Тя знаеше само, че трябва да замине, отказваше да стои и да чака послушно Стив да се върне. Повече не искаше да го вижда. Той бе лъжливо, предателско чудовище!

Роза продължи да си мърмори през цялото време, докато помагаше на Джини и я караше насила да я яде. Естествено тя не говореше кастилски и на Джини често й бе трудно да я разбере, особено когато Роза бе разстроена и говореше бързо или под носа си.

— Доня Хения — Роза настояваше да я нарича така, — трябва да изглеждате възможно най-добре. Каквото и да се случи, добре ще е да сте подготвена.

— Но какво може да се случи? Не се боя от заплахите на едно момиченце. Не, дори ако този… този човек, когото нарича el patron реши да ме убие, не ми пука! Всъщност като си помисля, дори ще е по-добре.

— Боже мой! — Роза се прекръсти набързо. — Не говорете така! Носи лош късмет. Но el patron, макар че е суров мъж, е и справедлив. Да, той ще се погрижи правдата да възтържествува, макар че… Не зная, но казват, че доня Ана му била любимка. Именно el patron уреди цялата работа, естествено.

— Кой какво уредил? Сериозно ли се опитваш да ми кажеш, че сеньор Естебан е позволил на този el patron да му уреди брака?

— Но, доня Хения! — Роза я погледна, сякаш тя бе загубила разсъдъка си. — Такъв е обичаят по тези земи. Сред едрите земевладелци всички подобни сватби се уреждат между съответните семейства. Чувала съм, че когато доня Ана била още бебе, баща й говорил с дон Франциско и естествено…

— Чакай, чакай! — Джини постави длани върху пламналите си бузи. — Роза, ти съвсем ме обърка. Кой е дон Франциско? Да не би да е дядото на Естебан? Но тогава защо постоянно го наричаш el patron?

— Защото той си е el patron — Роза ококори очи от невежеството на Джини, но в гласа й се промъкна нотка гордост. — Но, доня Хения, та аз мислех, че знаете. Всеки познава дон Франциско Алварадо! Казват, че е един от най-богатите хора в Мексико. Къщата му със сигурност е най-голямата. Та даже и хуаристите не смеят да нападат по тези места. Дори французите, тези убийци, и те много го уважават. Веднъж императорът и императрицата дойдоха тук, а дон Франциско също гостува в Чапултепек.

Джини бе станала права и изучаваше някак замислено отражението си в огледалото, но сега внезапно седна.

Спомни си пискливия глас на Ана, която каза гордо: „Ще се омъжа за наследника на дон Франциско!“ Стив Морган, човекът, който толкова презрително бе наричала мелез; мъжът, когото бе смятала за един обикновен професионален наемник и крадец — този мъж бе внук на испански благородник и наследник на милиони? Не, това бе невероятно!

— Значи е богат! — прошепна тя на глас. — Можеше да е джентълмен, да остане тук и да се ожени, което дядо му очевидно иска, но вместо това… — усети, че Роза я гледаше разтревожено и устните й се изопнаха. Тя усети нов прилив на омраза, примесена с изгаряща ярост.

„Няма да го оставят да му се размине! Да ме доведе тук, да ме представи на всички като своя метреса, да се отнася с мен толкова отвратително, докато през цялото това време, да, през цялото време не е имало нито една основателна причина за всичките му действия! Защо трябваше да краде парите на баща ми? Защо трябваше да стане престъпник, търсен от закона? Защо трябваше да ме отвлече и да се държи с мен по-зле, отколкото с проститутка, когато е бил сгоден за това момиче Ана, която несъмнено е също толкова богата и при това ще му донесе солидна зестра? Какъв е смисълът?“

Изведнъж толкова се ядоса, че скочи на крака, мина покрай изумената Роза и влетя в дневната. Не знаеше какво възнамерява да прави, може би да намери Реналдо, да му каже в лицето всичко, което току-що бе научила и да му отправи горчивите си обвинения. Но няма да остане тук нито минута повече, ще си тръгне, ще направи нещо! Каквото и да е, само и само да приключи този фарс, да възвърне собствената си гордост.

— Доня Хения, доня Хения! — проплака Роза след нея.

В този момент, когато Джини почти бе стигнала до вратата в устремния си бяг, тя внезапно се отвори отвън и един мъж влезе в стаята.

— Какво става тук? Защо никой не ни отваря, когато чукаме?

Те се спогледаха — високият мъж и задъханата, разгневена млада жена. Студените сини очи на дон Франциско попиха всеки детайл от външния й вид, преди да станат непроницаеми. Набръчканото му лице с остри черти изглеждаше строго и неумолимо, въпреки леката, доста саркастична усмивка, която бе заиграла по устните му.

— El patron! — още преди Роза да успее да изрече думите с треперещ глас, пълен със страхопочитание, Джини бе разбрала кой е. Дядото на Стив. Те малко си приличаха — може би в начина, по който очите му я изпиха с поглед, без да проличи, че е така.

Несъзнателно Джини бе изправила рамене и вирнала брадичка с почти детински израз на твърдоглавие и гордост.

— Съжалявам, дон Франциско, че навън нямаше никой да ви посрещне. Роза бе заета с тоалета ми, а и аз не очаквах посетители.

— Извинявайте, че нямах време да ви предупредя за посещението си, мис Брандън. За съжаление преди това нямах представа, че ще идвам тук. Няма ли да седнете? Мисля, че трябва да си поговорим насаме — орловите му очи стрелнаха Роза. — Можеш да тръгваш, жено. Не възнамерявам да сторя зло на господарката ти.

Дон Франциско любезно заведе Джини до един стол, а маниерите му бяха безупречни като тези на Реналдо. Тя бе изумена и повече от всякога се чувстваше като кукла или като шахматна пионка. Какво искаше той от нея? Какво щеше да й каже? За нейна изненада тя не се страхуваше — вече бе претръпнала. Но бе решила да не продума, докато той не заговори пръв.

На малката масичка имаше гарафа с вино и дон Франциско отиде до нея и наля две чаши толкова непринудено, сякаш бе у дома си.

— Ще пийнете ли чаша вино със стареца, мадмоазел?

Джини отново се изуми, че той знае толкова много за нея, дори фактът, че е била възпитана като французойка.

— Благодаря — отвърна тя тихо, като наблюдаваше лицето му, докато й подаваше чашата и след това вдигна своята, за да усети аромата.

— Отлично вино. Внукът ми има добър вкус поне за някои неща, за моя радост. Жалко, че в толкова други отношения е по-зле и от дивак.

Джини не можа да не се изчерви. Тя отпи една глътка, за да прикрие внезапното си неудобство под зоркия му открит оглед. Очакваше ли от нея някакъв отговор на леко хапливия му коментар? Не, той бе дошъл тук нарочно, за да я види. Нека той започне разговора.

Дон Франциско завъртя столчето на чашата между пръстите си, като не бързаше, преди да реши какво да каже. Тази мис Брандън го изненада. За щастие приятно. Е, той обикновено можеше да разчита на Реналдо да научи истината, но предпочиташе сам да си създаде мнение и нямаше вяра никому.

В този случай обаче интуицията вече му бе подсказала, че Реналдо е прав. От първия миг, в който я зърна, видя как зелените й очи се разшириха от уплаха и по начина, по който толкова хладнокръвно бе възвърнала самообладанието си малко след това той разбра, че тази жена, която буйният му внук бе счел за подходящо да доведе тук, не е обикновена. Значи е било отвличане, така ли? За бога, помисли си дон Франциско с внезапен пристъп на ярост, хлапакът се бе върнал към средновековните методи! Значи бе отвлякъл една дама и се бе отнасял с нея като с лека жена. Но защо? Дали пък точно той, който винаги с лекота бе завладявал всичко по пътя си, не се бе влюбил в тази жена?

Тя естествено отлично усещаше настойчивия му замислен поглед. Хитроумно бе решила да мълчи, като му даде възможност да поеме инициативата. За своя изненада дон Франциско усети, че очаква с нетърпение дуела с размяна на духовитости, който трябваше да последва. Тази жена не бе някоя пъзла и лигла — той вече бе забелязал това. И според омаяния си племенник, притежаваше и необичайно висока интелигентност и чар.

Дон Франциско си позволи да се усмихне леко на зеленооката мадмоазел. Очите й с дълги мигли отвърнаха на погледа му, но той забеляза колко здраво бе сплела ръце в скута си. Обичаше жени с дух. Естебан очевидно още не бе успял да я опитоми. Той можеше почти да се засмее наум, след като се бе запознал с нея, като се сети за думите на Реналдо за прободната рана, която бе нанесла на прибързания му братовчед.

— Е, мадмоазел — рече той с убедителен глас, — не мислите ли, че е време да науча цялата ви одисея от собствената ви уста? Ще трябва да извините моята прямота. Аз съм стар човек и съм минал възрастта, когато се наслаждавах на дългите въведения. Трябва да ви кажа, че чух една дълга и доста несвързана история от Ана и говорих с племенника си Реналдо, който явно има много високо мнение за вас. Ще ми кажете ли дали е истина?

— Но за коя от двете истории става дума, дон Франциско? Аз съм абсолютно убедена, че Ана никак не ме хареса и се срамувам да призная, че не успях да се овладея, но Реналдо, струва ми се, ми е приятел. Не знаех, че Стив е имал… Бедният Реналдо сигурно се чувства ужасно виновен!

— Мадмоазел, надявам се няма да ме разочаровате с игри на думи — внезапната острота в гласа на дон Франциско накара очите на Джини да присветнат гневно. В погледа й имаше предизвикателство.

— Думи ли, сър? Трябва да ми простите. Ако се колебая и говоря със заобикалки, това е само защото съм объркана и се чувствам неудобно. Все пак причината, поради която съм тук е толкова… ужасна, и толкова проста! Вашият внук — мъжът, когото аз познавам под името Стив Морган — ме доведе тук. Аз съм негова… негова… — тя се канеше да заяви направо, че е негова любовница и да види какви заключения ще си направи старецът, но думите някак заседнаха в гърлото й, тя прехапа устни и сведе очи, въпреки волята си.

Джини по-скоро усети, отколкото видя, че дон Франциско направи нетърпелив жест с ръка.

— Мис Брандън! Още веднъж ви се извинявам. Естествено тази тема ви е неприятна. Но мога да ви уверя, че ако решите да ми се доверите, ще откриете, че мъжете в това семейство не са загубили честта си!

В тона му имаше сдържана гневна нотка, която я накара да вдигне глава и да го погледне учудено.

— Но какво можете да направите вие? Вече е твърде късно, дори и аз виждам това. Стив ме отвлече. Отначало каза, че ще бъда заложница, само докато се увери, че приятелите му ще се измъкнат безнаказано с откраднатите пари, но след това… О, не, не мисля, че мога да понеса да разкажа всичко! Моля ви, мислете каквото си искате, не ме интересува! Искам единствено да се махна, да отида някъде далеч, където той няма да може да ме открие и където ще мога да забравя всичко, абсолютно всичко!

Когато дон Франциско се намръщи, гъстите му бели вежди се сключиха и той изглеждаше навъсен като буреносен облак. Но в този случай причината за гримасата му не бе Джини, а по-скоро собствените му мисли.

— Какво! Казвате, че внукът ми е крадял? И се е отнасял зле с вас? Мис Брандън, хайде, докажете, че първите ми впечатления от вас са били верни, когато ви видях да стоите там и очите ви присвяткаха толкова опасно. Трябва да знам всичко и то не просто поради някакво нездраво любопитство, както ще се уверите, когато ме опознаете по-добре. Аз съм главата на семейството, мадмоазел, и за мен чест не е просто една празна дума. Тя е начин на живот, тя е животът ми! Това, което засяга някой член на семейството ми, засяга и мен. Може би съм старомоден, но има някои неща, които не мога да толерирам! Трябва да ми кажете всичко, държа на това!

Пръстите му се свиха настоятелно около китката й. Като сведе поглед, Джини видя изпъкналите вени по ръката на стареца, но пръстите все още бяха твърди като стомана — здрави като хватката на Стив. Внезапно Джини започна да осъзнава силата, която притежава този човек, силата, струяща от очите му, които сега не се отместваха от нейните. Сега разбра защо всички, с които бе разговаряла тук, изпитваха такова страхопочитание към него — не, не само това, те всъщност се страхуваха от него!

Тя се чувстваше като хипнотизирана. С безизразен глас, като се запъваше на всяка дума, най-накрая заговори, без да пощади нищо, дори себе си и своята част от вината, заради собствената си слабост, първата си сляпа, девическа страст към мъжа, когото бе започнала да мрази и презира от цялото си сърце.

Най-после всичко свърши. Тя му бе разказала всичко, гърлото й бе толкова пресъхнало, че имаше чувството, че не може да изрече нито дума повече. Отпусна се назад на стола си с поглед, извърнат от дон Франциско, и жадно изпи следващата чаша вино, която той й подаде, сякаш бе само вода.

Какво щеше да стори той сега? Може би щеше да заповяда да я убият или да я отстранят по някакъв друг начин, за да скрие това позорно петно върху семейната му чест! Не можеше да го умолява за нищо, все пак той бе дядото на Стив и резките му заповеди към нея да говори и да не спира разказа си, дори когато гласът й трепереше и очите й се бяха напълнили със сълзи, бяха точно толкова неумолими, колкото и тези на Стив. Дон Франциско бе нещо като цар тук, сред хората си — недосегаем за закона, и за всеки друг! И при това нима някой знаеше, че Джини е тук? Какво значение можеше да има тя за него в сравнение с детето на собствената му дъщеря, наследника му?

Защо не казваше нищо? Джини се питаше защо той не направи нещо, за да приключи това напрежение веднъж завинаги. „Все пак за мен вече няма значение каквото и да се случи. Толкова съм изморена, толкова изтощена психически, че просто не ми пука!“, помисли си тя.

— Значи е дори по-зле, отколкото си представях. Този път е отишъл твърде далеч и не мога да позволя неговата глупост и безразсъдство да продължават — дон Франциско говореше доста тихо, като че ли на себе си, но в гласа му се усещаше някаква стоманена твърдост, която накара Джини да потрепери. Какво искаше да каже? Преди да успее да го попита, той продължи, все още с този нисък, доста рязък тон — глас на човек, който цял живот не бе търпял възражения и бе свикнал да налага своята воля. — Не знам в какви глупави, безотговорни истории се е забъркал Естебан, но ще разбера веднага щом се върне. Виждате ли, мис Брандън, аз почти не познавам внука си! Откакто дъщеря ми Луиза го доведе тук като дете, се опитвам да го направя джентълмен. Дори като малък той ми се противопоставяше. Аз го наказвах, налагах го по гърба, докато почнеше да кърви и въпреки това, отново и отново заставаше срещу мен. След това, когато порасна, започна да бяга от къщи. Намираха го и го връщаха, но после той отново избягваше. Накрая реших, че като дивите ястреби има нужда от място, за да изпробва крилете си. Имаше нужда животът да го научи на това, което аз не успях. И сега ето какво се случи. Не е научил нищо, освен да гледа само себе си и да взима каквото си поиска, без да се интересува от последствията. Е, за бога, този път ще трябва да се сблъска с тези последствия! Ще изпълни задълженията си като джентълмен и като мой внук или аз собственоръчно ще го убия, преди тамошния ви закон или баща ти да го направят!

Гласът на дон Франциско бе станал по-силен, той изплющя с камшика, който носеше върху страничната облегалка на стола, и Джини затули устата си с ръка, за да не извика на глас, когато смисълът на думите му внезапно стигна до обърканото й съзнание.

Изведнъж той се обърна към нея, а очите му я огледаха внимателно, преди да хване ръцете й в сухата си, топла шепа.

— Ти си много красива, скъпо дете. И освен това си силна и одухотворена. Това ми харесва. Е, не мога да върна това, което вече е сторено, нито пък мога да ти предложа достатъчно възмездие за страданията ти, но мога да ти предложа разрешение, което ще те пощади от по-нататъшни терзания и унижения. Внукът ми ще се ожени за теб веднага щом се върне.

В един дълъг миг на изумление Джини се бе втренчила в него като диво животно, невярваща на ушите си. След това с вик се опита да измъкне ръцете си от неговите, но той ги бе хванал здраво.

— Не! Не знаете какво говорите! Стив няма… той никога… о, вие изобщо не го познавате! Никога няма да се съгласи на насилствен брак, все пак живеем в деветнадесети век. И освен това… освен това аз го мразя! — завърши тя със странно детинска нотка.

— Чуй ме, Вирджиния! — строгият глас на дон Франциско накара Джини да впери поглед в него с разтворени устни, все още готова да намери нови възражения. — Трябва да оставиш настрана естествената си реакция и да се опиташ да разбереш, че решението, което ти предложих, е единственото възможно заради самата теб. Предлагам го, за да спася репутацията ти. Твърде много хора знаят, че Естебан е избягал с теб, но ако искаш по-късно да се върнеш при семейството си като негова жена, не разбираш ли колко различна ще е реакцията им? Бягство, за да му пристанеш. Несъмнено хората ще шушукат, но ти и семейството ти все още ще можете да ходите с вдигната глава. Скоро ще започнат да разправят колко романтично е всичко това. Виждаш ли, дете мое, аз познавам човешката природа. Ще бъдеш уважавана омъжена дама, при това богата, мога да прибавя. Ще ти дам състояние, което ще е повече от щедро и ако решиш после да се върнеш в Америка или даже във Франция, ще бъдеш независима. Разбираш ли?

— Не — повтори тя изтощена. — Не, това е абсолютно невъзможно! Не разбирате ли? Дори и аз да се съглася, Стив никога няма да го направи. Той не е от хората, които можеш да принудиш да направят нещо, което не желаят. И ще ме накара да страдам.

— В този случай Естебан ще стори каквото му кажа! Ти забравяш, скъпа моя, че това е Мексико, а не Съединените щати. Той разбира нашите обичаи, макар и винаги да е роптаел срещу тях. Ще го направи, защото няма да му оставя друга възможност. И ще се погрижа да се държи с теб с уважение и внимание, каквито се полагат на една съпруга. Не, този път Естебан няма да се отърве от последствията толкова лесно.

Джини продължи да се взира в този странен, почти плашещо властен мъж и все още имаше чувството, че сънува.

— Но ако откаже?

— Ако откаже, вече няма да го признавам за свой внук и ще си тегли последствията. Разбирате ли, млада госпожице, че съм заповядвал да убиват хора в къщата си за много по-малко? Мисля, че Естебан ме познава поне дотолкова. Като му обясня как стоят нещата, аз съм сигурен, че лесно ще разбере, че няма друга алтернатива, освен смърт като престъпник!

Непоклатимата решителност в гласа на дон Франциско премина през Джини, която имаше все по-засилващо се чувство за нереалност и усети как кръвта се отдръпва от лицето й. Значи наистина го мисли — всяка дума, която изрече!

— Мечтаех си да си отмъстя, да го накарам да страда. Да, дори копнеех за смъртта му и почти я причиних. Но това — не, това е твърде много! Преживях достатъчно насилие, не искам да бъда причина за още.

— Тогава ще се ожениш за него. Остави Естебан на мен, той повече няма да те измъчва. Аз ще се погрижа за това. Ще ми даде дума и въпреки всичката му безотговорност, не си спомням някога да е нарушавал обещанието си. Ако си искала отмъщение, дете мое, това е шансът ти. Ще бъдеш негова съпруга й каквото и да се случи след това, по закон ще носиш неговото име. Той ти дължи това, а и много повече!

— Не знам какво да кажа!

— Ти се съгласи, нали? Е, в такъв случай сега трябва да дойдеш с мен. Ще ти предоставя собствен апартамент в къщата ми, както и лична прислужница. Няма защо да се притесняваш от клюки тук. След като известя, че ти ще си бъдещата ми снаха, скоро ще се увериш, че вече няма да говорят неприятни неща. Никакви възражения! Изглеждаш изтощена. Роза ще ти събере багажа.

Властен, арогантен, не желаещ дори да изслуша слабите й протести, дон Франциско помиташе всичко по пътя си и преди падането на нощта Джини вече бе настанена в голямата къща като особено почетен гост на самия el patron.