Розмари Роджърс
Сладка дива любов (26)

26

Докато Стив замина да върши тайнствената си задача в Мексико Сити, Джини имаше твърде много време да мисли и да се измъчва с въпроси и съмнения. Мразеше го! Бе му го казала, разплакана от ярост, когато той се отби в малката къщичка много рано сутринта, облечен доста нелепо като мексикански селянин.

Защо трябваше винаги да е толкова мистериозен? А ако работата му засяга и нея, защо не можеше да й каже нещо повече? Какво смяташе да прави с нея? Тя го засипа с въпроси, но той не отговори на нито един. Каза й да се въоръжи с търпение и накрая разярен й заяви, че започва да му лази по нервите и ще се радва да се отърве от нея.

— За съжаление — рече той през стиснати зъби — братовчед ми Реналдо ми напомни, че съм отчасти отговорен за теб. Съгласен е с теб, че съм един окаян нещастник, дори само задето съм те отвлякъл. Е, повярвай ми, имах време да съжаля за тази си необмислена постъпка! Боя се, че съм живял далеч от цивилизацията твърде дълго и съм свикнал да си взимам това, което поискам — ръцете му бяха насинили раменете й. — Веднага щом се върна, Джини, ще се погрижа да си заминеш. Най-после ще си свободна. Както и аз, ей богу!

Дори тихото присъствие на Реналдо не бе утеха за Джини този ден. Тя мразеше Стив, надяваше се той никога да не се върне.

Мразеше себе си заради страстното си, слабо тяло. Той също я мразеше, разбира се! Очевидно единственото нещо, на което се крепеше странната, неназовима близост между тях, бе това физическо желание. Именно то и нищо друго я бе привлякло в него още отначало. Но как смееше да я остави тук толкова нехайно и после да си замине? Защо ще реши да я пусне, точно когато я бе довел в сърцето на Мексико? За каква тайна цел имаше намерение да използва пленничеството й?

До следобеда на втория ден вълнението в ума на Джини бе стихнало и сега тя бе примирена и мрачна. Вече нямаше какво друго да прави, освен да чака. Как мразеше това, да се налага да търпи всичко, което я принуждава да прави. Спомни си за сякаш безкрайните дни, които бе прекарала в Ел Пасо, заключена в малката стая над салона на Лилас. Тук най-после имаше малко свобода, както и компанията на Реналдо, но кога щеше да свърши всичко това?

Джини бе взела със себе си една книга на двора, но й бе невъзможно да се съсредоточи и освен това вече я бе чела — един роман на Александър Дюма. Имаше нужда от движение, от свежия полъх на вятъра в лицето си. Само ако можеше да убеди старият Мануел да оседлае кобилата й! Джини се намръщи, като се сети с раздразнение, че той вероятно ще запелтечи и ще поклати глава, ще намери някакъв предлог да й откаже. Сигурно пак ще й каже, че е опасно, че не познава страната и освен това сеньор изрично е забранил тя да излиза на езда сама.

Бе й казвал това преди, но когато отиде да се оплаче на Реналдо, той за пръв път се бе съгласил със Стив.

— Не е прието една млада дама да ходи сама, където и да е. Боя се, че това е страна, където се нуждаеш от придружител.

Само фактът, че зачиташе мнението на Реналдо, не позволи на Джини да отвърне хапливо, че едва ли ще я считат за дама, ако знаят за истинското й положение.

Сега й се щеше Реналдо да си е вкъщи. Но тази сутрин й бе обяснил сякаш извинително, че цял ден ще е зает с проверка на сметки. Бе го видяла да заминава и изгаряше от любопитство чии сметки проверява. Но пък Реналдо бе отзивчив човек и помагаше на всеки. Колко много бе сторил за нея самата и за спадналия й дух!

„Предполагам, че ако се замисля сериозно, ще намеря сума ти неща, с които мога да се занимавам“, размишляваше Джини. Скоро след това си помисли нетърпеливо, че наистина е прекалено мързелива, а и бе твърде горещо. „Ще стана някоя летаргична дебелана, която ще иска да си подремва всеки следобед, ако това продължи още дълго!“ упрекна се тя. Бе оставила книгата на дървената маса до стола и сега решително я вдигна и се зачете. Но само след миг умът й отново се зарея нанякъде.

Реналдо имаше много книги на френски в библиотеката си. Според думите му, бил посетил Франция преди няколко години.

— Трябваше да направя голямото пътешествие — каза Реналдо пренебрежително. — Баща ми бе жив по това време и настояваше.

Джини се запита дали Реналдо бе научил Стив на френски. По някои неща Стив й напомняше Д’Артанян, но в никакъв случай не бе такъв джентълмен, нито галантен кавалер. Всъщност изобщо не бе джентълмен. Маниерите му бяха като съвсем тънко лустро, която лесно се пропукваше и често разкриваше дивата му природа отдолу.

Звукът на конски копита, които препускаха в див галоп и очевидно се приближаваха, изненада Джини и тя отново остави книгата си. Очите й се разшириха от любопитство, докато конят се появи на полянката и човекът на него демонстрира завидно майсторство в ездата, докато овладя животното с ръце в ръкавици и накрая внезапно го спря само на няколко крачки от Джини, която инстинктивно се бе изправила на крака.

Конникът — едно момиче — й се усмихна някак с насмешка.

— Да не се уплаши, че Иларио ще те смаже под копитата си? — попита тя на английски със силен акцент.

Едва овладяно разочарование пробяга в очите й, когато Джини сви рамене и хладно поклати глава, като изучаваше неочакваната си посетителка с известно любопитство.

— Трябваше ли да съм изплашена? Вие ми се сторихте превъзходна ездачка, която отлично владее коня си.

— Да, наистина яздя добре. Всеки ми го казва!

Като се засмя леко и приятно, момичето слезе грациозно, а очите й открито я изучаваха.

Нещо в смелия й, почти груб оглед накара Джини да се почувства неудобно от собствената си малко небрежна външност. Поради жегата тази сутрин тя се бе облякла по-неглиже. Широката риза и шарена мексиканска пола й се сториха много по-подходящи за тукашния климат, отколкото обемистите поли и дълги ръкави на останалите й дрехи. Бе обута в леки платнени обувки, които също бяха най-хладните и удобни, които можеше да намери.

Посетителката й от друга страна изглеждаше облечена почти прекалено официално в тъмновиолетовия си костюм за езда, отлично ушит и очертаващ тяло, което бе достигнало почти пълна зрялост и пищност. И все пак отблизо девойката се оказа много по-млада, отколкото й се стори на пръв поглед. Изглеждаше на около петнадесет или шестнадесет години и имаше тъмни, раздалечени очи и права, тъмнокестенява коса, вързана на плитка с широка кадифена панделка в тон с костюма й. Джини си помисли, че този цвят състарява такова младо момиче. Почти като форма на самозащита тя я изучаваше почти толкова открито, колкото посетителката й разглеждаше нейната външност.

— Аз съм доня Ана — каза момичето рязко. Изведнъж се засмя и сега за миг заприлича повече на дете. — Избягах нарочно от моята придружителка, за да мога да ви видя.

Без да се церемони, тя седна на крайчеца на стола, като не се и опита да скрие израза на открито любопитство, изписан на лицето й.

— Вие изобщо не сте такава, каквато очаквах — продължи тя, като свали малката, плоска кадифена шапка от главата си и я запокити небрежно на масата. — Всъщност може да се каже, че сте много различна от онова, което си представях!

Джини си наложи да седне и да отговори на момичето спокойно, като си сложи маската на пълно хладнокръвие, което съвсем не изпитваше в този момент.

— Така ли? И мога ли да попитам какво очаквахте да намерите?

Момичето наклони глава настрана и сякаш се замисли.

— Ами, например, вие сте малко по-млада от това, което си представях. И не се гримирате. Но предполагам, че на Реналдо това не би му харесало. Той е толкова задръстен и конвенционален! — тя се изкикоти. — Поне досега всички смятаха така, естествено. Кой би си помислил такова нещо за Реналдо!

Пръстите на Джини се свиха от внезапното й желание да зашлеви наглото, ухилено лице на момичето. Но тя си наложи да заговори спокойно.

— Изглежда знаете доста за мен. А защо не ми кажете коя сте вие? Всичко, което аз мога да заключа е, че наистина сте много млада и трябва да сте дошла тук не само от чисто любопитство. Нали не искате да ме карате да гадая?

Малко стресната от неочакваната атака на Джини и хладнокръвния й тон, Ана бе започнала да поруменява. Изглеждаше объркана и леко ядосана.

— Вече ви казах как се казвам и защо дойдох. Нима Реналдо не ви е споменал съвсем нищо за семейството си? Трябва да призная, че той изненада и шокира всички! Кой би помислил, че Реналдо внезапно ще реши да си намери любовница и при това чужденка!

За момент Джини бе твърде ядосана и изумена, за да може да каже каквото и да е. Зелените й очи се свиха предупредително и ръцете й се свиха в юмруци. Момичето бе не само грубо и невъзпитано, но вече прекаляваше с презрителните намеци! Да реши, че Джини е държанка на бедния Реналдо! И колко типично за Стив да нареди нещата така, че всички да си помислят това!

Ана изглежда се зарадва на внезапното и неочаквано мълчание на Джини. Явно смяташе, че я е смутила с откровеността си. Сега се наведе напред и каза със снизходителен тон:

— Не се бой, че ще кажа на el patron. Понякога мога да бъда дискретна! И освен това — продължи тя нехайно — съм сигурна, че той няма да одобри това, че съм идвала тук, нито пък моята придружителка.

— И кой е този el patron? — Джини едва успя да овладее гласа си. Цялото й лице се бе сковало от гняв и тя едва можа да процеди през зъби въпроса.

Видя изненаданият поглед на Ана.

— Не знаеш ли? Е, всеки познава дон Франциско! Ти живееш на неговата земя и добре, че… О! — по типично детски начин, вниманието й лесно се отклоняваше и тя бе сграбчила книгата на Джини и я гледаше втренчено и намръщено. — Четеш книга, написана на френски? — гласът й прозвуча невярващо. Като вдигна глава, улови святкащия поглед на Джини, а нейният стана доста злобен. — Да не би някога да си била гувернантка? Така ли се запозна с Реналдо?

— Може би ако вие имахте гувернантка, тя щеше да се погрижи за маниерите ви — каза Джини малко рязко. Тя стана на крака, твърде ядосана, за да продължи да седи. — Вие наистина не си мерите думите — продължи тя, без да я е грижа, че очите на Ана се бяха присвили почти като на котка. — Но, предполагам, че нарочно се опитвате да сте такава. Защо? Тук не учат ли децата да се държат възпитано?

— Как смеете да ми държите такъв тон? — като фучаща дива котка Ана също скочи на крака. Тя се обърна към Джини, а от очите й захвърчаха искри. — Не знаете ли коя съм? Аз не съм дете, вече съм сгодена за наследника на el patron. Ами да, когато се омъжа, ще бъда най-богатата жена в цялата провинция и всички ще ми завиждат, което е повече от онова, на което можете да се надява жена като вас.

— Непоносимо, разглезено детенце! Трябва първо да станеш жена, за да съдиш за другите, а що се отнася до брака, повярвай ми, изпитвам единствено съжаление към горкия човек, който ще трябва да се омъжи за теб!

Джини усети как страните й пламтят от гняв и никак не се изплаши, когато ръцете на Ана се стегнаха около дръжката на камшика й от сплетена кожа.

Гласът на момичето трепереше от несдържана ярост.

— Ти… ти, puta! Да, точно такава си, чух леля да те нарича така! Паднала жена, каза тя — чужденка и проститутка. И като се сетя, че всъщност бях започнала да те съжалявам!

— Е, недей да си хабиш съжалението, момиченце — сряза я Джини. Тя пое дълбоко въздух и се опита да запази спокойствие. — Наистина съм изненадана, че дете от очевидно добро семейство държи такъв език и особено на един гост — продължи тя по-хладнокръвно, отколкото се чувстваше. — Защо не провериш фактите, преди да подхвърляш нелепите си нагли обвинения? Аз също мога да те нарека малка повлекана, задето идваш тук без придружител и демонстрираш явна липса на добри маниери и възпитание.

— О! Как смееш? — гласът на Ана бе станал пронизителен от гняв. Тя изглеждаше като разярена тигрица. — Когато кажа на дон Франциско, той ще накара да те набият с камшик! Да, и твоят мил Реналдо ще има неприятности, задето те е довел тук и те представя пред очите на всички като своя любовница.

Гневът на момичето даде предимство на Джини и тя успя да овладее своя с лека, саркастична усмивка в ъгълчетата на устата си.

— Тъй като не зная кой е този мистериозен дон Франциско, не виждам причина да се боя — каза тя хладно. — Но тъй като ти изглеждаш толкова ужасена при мисълта за неговата ярост, може би ще е най-добре да си тръгнеш, преди някой да те види тук и да те напляска, както заслужаваш.

— Ти… развратнице такава! Не ми говори по този начин! — почти разплакана от ярост, Ана наистина бе вдигнала камшика си, но Джини го грабна от ръцете й и видя как в насълзените очи на момичето се появи страх.

— Аз съм по-висока и по-силна от теб — каза Джини студено. — И не съм в настроение да търпя повече грубото ти държане.

Ана изписка, когато Джини протегна ръка и я бутна да седне на стола. Застана над нея, стиснала камшика с двете си ръце.

— Няма да посмееш да ме удариш! — проплака тя. — Дон Франциско ще… о, и освен това ще кажа на моя годеник, той е много буен и винаги носи пистолет. Ще те убие, без да му мигне окото, може да бъде истински дявол!

— Е, не се страхувам нито от дон Франциско, нито от глупавия ти, проклет годеник — отвърна Джини. — А ти само ще стоиш мирно няколко минути и ще слушаш това, което имам да ти кажа, без да ме прекъсваш или ще усетиш този камшик върху себе си! Мога да бъда точно толкова жестока, колкото всеки мъж.

— Няма да слушам. Не можеш да ми кажеш нищо, което искам да чуя — продума момичето мрачно. — По-добре ме остави да си ида. Дори Реналдо няма да се зарадва, когато чуе за това!

— Тогава кажи ми ти защо си тук? Не е ли защото обичаш клюките на прислугата и искаш да добавиш нещо към тях? Или си изпратена тук от някого?

— Не съм изпратена, не съм! Нито пък слушам клюките на прислугата! Но никой не можеше да повярва това за Реналдо! Исках сама да се уверя. Особено — добави момичето мрачно с кос поглед, изпълнен с омраза — защото собственият ми годеник също е бил видян тук. Казаха ми, че често идвал на езда с теб. Исках да видя що за жена си.

Ужасно подозрение бе започнало да се оформя в ума на Джини. Имаше чувството, че сънува кошмар. Въпреки това не можеше да остави това глупаво детенце да забележи шока и растящото й изумление. Джини с усилие успя да овладее гласа си.

— Видя що за жена съм — с мен шега не бива. Освен това не съм любовницата на Реналдо, каквото и да казват клюкарите. А що се отнася до твоя годеник, нека ти кажа, че единственият друг мъж, с когото съм яздила, е точно онзи окаян престъпник, който ме отвлече и ме доведе тук насила! И не мога да повярвам, че семейството на момиченце като теб би позволило да се омъжиш за човек като Стив Морган — професионален наемник — убиец, крадец и дори още по-лошо! О, не, това е просто невъзможно! Той е по-лош от див звяр, ще те погълне на една хапка!

— Замълчи! Веднага млъкни! Няма да слушам лъжите ти повече!

Скочила на крака, Ана затропа с крак от ярост.

— Как смееш да говориш така за Естебан? Как смееш да изречеш такива ужасни неща за него? Говориш така само защото той не е тук, за да се защити. Той никога не би довел жена като теб тук. Ами да, още когато бях дете се знаеше, че един ден ще се оженим. Дори онзи ден дон Франциско дойде да говори за това с баща ми. Каза… каза… О, ти си ужасна, ужасна жена, лъжкиня и развратница и повече не искам да те виждам!

— Тогава махни се веднага, преди да загубя самообладание. Спомни си, че не съм те канила тук — Джини хвърли камшика към момичето, което нададе вик от страх и гняв.

Като го сграбчи, тя се обърна и се затича към коня си, хлипайки от унижение.

— Ще съжаляваш, ще видиш! — извика тя през рамо.

Но Джини вече се бе извърнала и бягаше към къщата, като едва дишаше от яростта, която кипеше в нея.

Дори когато стигна до спалнята и се хвърли на леглото, тя не можа да овладее чувствата си. Гняв, унижение и най-вече изгаряща омраза към Стив Морган, който я бе довел тук и я бе поставил в тази невъзможна ситуация, без да си помисли за последствията. Тя заудря възглавницата с юмруци, копнееща да изкрещи на глас. Колко бе окаяно положението й! Всъщност той бе сгоден — Стив, който бе казвал толкова пъти, че не иска да бъде обвързан с която и да било жена. И бе имал безподобната наглост да я доведе тук, когато годеницата му живееше толкова близо. Какво се бе надявал да постигне? Защо го бе направил?

Тя сама се ядосваше все повече и го знаеше, но не й пукаше. „Като си помисля, че ми е наговорил цял куп лъжи! Той не изпитваше угризения, когато отне моята девственост, но съм сигурна, че дори не е докоснал това разглезено момиченце. Несъмнено родителите й са много богати. Стив е от този тип мъже, дето ще ламтят за голяма зестра. Но защо ме доведе тук, освен за да ме унижи още повече? И за да направи нещата още по-лоши, замина нанякъде и ме остави да се справям с всичко сама. О, боже, какво ще правя сега? Къде е Реналдо? Защо не идва?“

Джини не бе плакала отдавна, но сега не можеше да възпре сълзите, които се лееха от очите й и тялото й се тресеше от ридания. Роза се втурна в стаята и я засипа с въпроси, като се опитваше да я успокои, но това бе невъзможно. Със загрижено изражение жената седна до Джини, докато хлипанията й стихнаха и остана да лежи като вцепенена от изтощение. Тогава Роза внимателно я съблече. Донесе кърпи и малък меден леген, пълен със студена вода, и започна да мие подутото й от плач лице и потното й тяло.

— Колко жалко, какъв позор! — въпреки лоялността си към семейство Алварадо, Роза усети, че мърмори под носа си.

Дон Естебан трябваше да помисли за това! Веднага се виждаше, че тази жена бе дама, и при това толкова хубава! Как можеше да се държи така с нея? Тя, разбира се, знаеше за посещението на доня Ана. Гадно устато момиченце. При това разглезено от родителите си. Но и el patron също имаше вина, защото той бе уредил момичето да се омъжи за внука му. Роза не можа да не потрепери, като си помисли какво ще стори el patron, когато открие истината. Защото доня Ана естествено ще отиде право при него. Какво щеше да направи той?