Розмари Роджърс
Сладка дива любов (25)

25

На сутринта Джини се събуди в празно легло и запремига от внезапната слънчева светлина, изпълнила стаята, когато Роза дръпна пердетата. Седнала в леглото, тя закуси с хрупкави кифлички и мляко с какао, и след като се изми, жената й донесе най-различни рокли, поли и ризи с голямо деколте, за да си избере.

— Сеньор ги изпрати — каза жената в отговор на неизречения въпрос на Джини. После добави набързо: — Вече се е запътил насам.

А къде, искаше да попита Джини хапливо, къде прекара нощта сеньор?

Но не каза нищо и когато Роза излезе, тя избра една проста бяла муселинова рокля, като междувременно се запита с някаква неприязън откъде бе намерил дрехи за нея толкова бързо.

Джини си оправяше прическата, когато Стив влезе безцеремонно в стаята и се намръщи при вида й.

— Изглеждаш като агне, което ще го водят на заколение — рече той сухо.

— Може би защото много често ме караш да се чувствам така! — отвърна тя, а очите му се присвиха развеселени.

Тя се обърна да го погледне и се ококори от изненада. Днес той изглеждаше досущ като испанец в тесния си костюм от груб плат, с късо сако и бе подрязал брадата си повече от обикновено.

Като улови погледа й, той се намръщи.

— Дядо ми е малко старомоден и държи на общоприетите норми. Издокарах се така, за да го зарадвам.

— Изненадана съм, че си правиш труда да зарадваш някого — каза Джини студено. Тя се извърна към огледалото да си дооправи косата. — И как е дядо ти?

В огледалото забеляза как той сви рамене.

— Както обикновено ми е много сърдит. Бях забравил за фиестата по случай рождения му ден. Но междувременно…

— Да? — тя се извърна, за да го погледне. — Но междувременно какво? Какво възнамеряваш да правиш с мен? Предполагам, все още съм затворничка.

— В никакъв случай, любов моя. Това е твоята къща и можеш да останеш тук, докогато пожелаеш. Както казваме в Мексико: Mi casa esta su casa. Искаш ли сега да ти покажа двора? По това време на деня там е хладно и ще ти хареса.

— Не се опитвай да ме омаеш със сладки думи, Стив Морган. Или трябва да следвам тукашния обичай и да те наричам дон Естебан? — в очите на Джини проблесна гняв и в сумрака на стаята те изглеждаха почти тъмни. Ръцете й се свиха в юмрук. — Мислех, че това е къщата на братовчед ти — продължи яростно тя. — Не си ли прекалено щедър? И ще ми кажеш ли какво трябва да правя, докато си в Мексико Сити или където ти скимне да отидеш след това? Няма ли после да ме оставиш за забавление на братовчед ти, както… както жените, които сигурно са носели тези дрехи преди мен?

— По дяволите, Джини! — устата му се бе свила в ядна черта и тя видя как един мускул потрепна на бузата му. — Имаш лошата способност да ме караш да забравя всичките си добри намерения. Ела с мен на двора и поне веднъж ме изслушай.

Той я бе хванал за китката и волю-неволю тя излезе след него през една сводеста врата и се озова в малкия сенчест двор с фонтанче в единия край. Навсякъде имаше изобилие от цветя, под краката си усещаше нагрети камъни, виждаше асми, жасмин и някакво друго цвете с форма на звезда, което тя не познаваше.

Там стояха два плетени стола и груба дървена маса и Стив я бутна в единия, а после нетърпеливо седна на другия.

Джини разтърка китката си и го погледна злостно.

— Защо винаги се държиш толкова грубо с мен? Блъскаш ме, влачиш ме насам-натам и само защото не съм мъж и си по-силен от мен…

Той я прекъсна рязко, като присви очи срещу слънцето, докато се облегна назад на стола.

— О, за бога! Кога ще се научиш да не се държиш толкова опърничаво? Не дойдох тук, за да се карам с теб, Джини. Всъщност, надявах се да те заваря в леглото и в по-добро настроение от вчерашното, когато ме наръга с ножа.

— Съжалявам единствено, че не те убих! Само ако знаеше колко…

— Пак ли ще ми кажеш колко ме мразиш? Не си прави труда, сладката ми, чувал съм те да го повтаряш достатъчно често, за да ти повярвам. Но — той лениво отвори очи, изгледа я и тя се сви при вида на внезапно проблесналата страст в тях — предполагам, че ако винаги чакаше хрисимо и нетърпеливо прегръдките ми, скоро щеше да ми омръзнеш. А сега… — върху очите му сякаш отново падна було и той внезапно смени темата, сякаш му бе омръзнала. — Мислех да те запозная с братовчед си Реналдо. Мисля, че той ще ти хареса. Никак не прилича на мен. И може би трябва да спомена, че не бива да се боиш, че Реналдо ще очаква да му бъдеш любовница, докато ме няма. Жените явно не го привличат, освен като приятелки. Всъщност той се учеше за свещеник. Изненадан съм, че накрая не стана такъв.

— Може би това, което е излязло от теб, е разбило илюзиите му — парира го Джини.

— Може би е така! Но ми се струва, че ще го харесаш като приятел. Роза ни носи портокалов сок. Ще дойдеш ли с мен да го видим след това?

Фактът, че я бе попитал, вместо да й заповяда, я изненада и тя кимна, макар и малко мрачно.

Въпреки всичко тук навън бе много спокойно. А и какъв бе смисълът да се кара със Стив? Той щеше да стори това, което пожелае, както винаги.

Накрая Джини щеше да се радва, че се бе сприятелила с Реналдо Ортега. Още при първата им среща усети някакво смирение и вътрешна сила, които се излъчваха от него. И най-вече, както щеше да открие по-късно, той имаше безупречни маниери. Реналдо Ортега бе джентълмен в стария смисъл на думата и винаги се държеше вежливо и кавалерски с нея.

Първият път, когато се видяха, той бе в стаята си и стана на крака, когато Стив я доведе, като отпрати прислужника, който се канеше да ги представи по обичайния си небрежен начин.

Реналдо Ортега бе висок мъж, един пръст по-нисък от Стив, но с тесни хълбоци и широки рамене като неговите. Тъмната му коса не бе прекалено дълга и я носеше сресана настрани, което му придаваше вид на интелектуалец. Джини си помисли с изненада, че със светлата му кожа и кехлибарени очи, той може да мине за французин или италианец. Със сигурност не изглеждаше като мексиканците, които бе виждала досега. Може би Реналдо бе чистокръвен испанец, един от онези креолци, които Стив бе споменал с такова презрение.

Тя бе скована и немалко обезпокоена, когато Стив я доведе тук, но сега, като срещна погледа на Реналдо, изпълнен с топлота и разбиране, усети как се отпуска.

Той се наведе над ръката й, като докосна пръстите й с устни.

Джини отново чу същите думи, които Стив бе изрекъл толкова небрежно преди това: „Mi casa esta tu casa“, но въпреки тяхната баналност, тя остана с впечатлението, че ги каза от сърце. И след първия поздрав заговори с нея на английски с почти незабележим акцент.

Той тактично избегна темата за странното й положение тук и се държа с нея с уважението, което би засвидетелствал на всяка дама, която му гостува. Старомодните маниери на Реналдо прикриваха едно топло сърце и интелект, който повечето хора често подценяваха. Считаха го за нещо като отшелник, който предпочита книгите в библиотеката си пред забавленията на младите си испански връстници.

Жените никога не го бяха интересували особено, защото ги смяташе за прекалено повърхностни и глупави — поне повечето от тези, с които дядото на Стив бе настоявал да се среща, в опит да му намери подходяща съпруга. Естествено за това не бяха виновни жените. Реналдо съзнаваше, че още от ранно детство на тях им е било внушено, че са някак по-несъвършени от мъжете, били са научени само да очакват да се омъжат, да раждат деца и да въртят къщата. Смяташе се за ненужно да бъдат образовани, а жена, която мисли за себе си и не приема безропотно съдбата си бе считана за неподходяща съпруга. Това бе система, която Реналдо окайваше, но се опитваше да не забелязва, като се заравяше в четене и писане. Той бе революционер на книга. Презираше се за това, но мисълта за проливане на кръв го отвращаваше още повече. Докато той винаги бе предпочитал мисленето, братовчед му Естебан винаги избираше действието, сякаш жадуваше за опасността от рисковете и приключенията. Може би бяха толкова добри приятели именно защото по природа бяха пълна противоположност.

Реналдо бе единственият член на семейството на Стив, който знаеше каква е истинската професия на братовчед му. В известен смисъл завиждаше на свободата му, макар че това не бе онази свобода, която той, Реналдо, би избрал. Естебан бе буен по природа, безразсъден авантюрист. Винаги е бил необуздан, още откакто лелята на Реналдо — Луиза, майката на Стив — го доведе тук като малък. Оттогава насетне бяха последвали безкрайни битки, а Реналдо защитаваше братовчед си, доколкото можеше, от строгите неизменни наказания на дядо му. Дядо му! Когато се замислеше за дон Франциско, Реналдо не можеше да не въздъхне. Какво ли щеше да си помисли за поредния гаф на Стив? Той бе достатъчно ядосан, когато Стив пристигна със закъснение за празненствата по случай фиестата. Слава богу, нямаше представа, че Стив е тук само по една случайност. Но когато разбере за младата дама, а това бе почти неизбежно…

За пръв път от години насам Реналдо бе истински ядосан на Стив, макар че в присъствието на Джини не се издаваше.

Предната вечер се бяха скарали, когато Стив се бе върнал в къщата необичайно бледен под тена си, с прободна рана в тялото, от която капеше кръв. Реналдо сам се бе погрижил за раната.

— Значи отново си се забъркал в някаква каша?

Пръстите му с вещина почистваха раната, докато говореше, и видя как устните на братовчед му се изопнаха от внезапната болка.

— Имах си разправиш с една тигрица. Бързо си изважда ноктите, особено когато най-малко го очакваш.

— Аха — Реналдо повдигна вежди. — Не ти се е случвало някоя да не те иска, нали? И като се замисли човек, не е типично за теб да доведеш жена тук. Знаеш, че дядо ти…

— Съзнавам какво ще си помисли, ако разбере. Но нямах друг избор. Знаеш, че скоро трябва да ида в Мексико Сити, а не мога да взема Джини с мен. По дяволите, само ако се бях замислил за последствията! Но не успях да се овладея.

— Това не е типично за теб. Но не можеше ли да я оставиш там, откъдето си я отвел? Или да уредиш нещо?

Но когато Стив неохотно му разказа цялата история, Реналдо първо се изуми, а после се ядоса.

— Боже мой, Естебан! — избухна той. — Този път наистина си отишъл твърде далеч. Това е прекалено дори за теб! Да отвлечеш млада девойка от добро потекло и с възпитание, и да се държиш с нея като с лека жена. Какво ти става?

Те се бяха карали до късно през нощта, но Реналдо откри, че братовчед му е неумолим. Закле се, че не е планирал да я отвлича. Съгласи се, че последвалите му действия са били крайно безчестни и не намери никакво оправдание за себе си. Но фактът бе, че момичето е тук. Искаше Реналдо да го увери, че Джини може да остане тук под негова закрила, докато той се върне от Мексико Сити.

— И после какво? — попита Реналдо мрачно. Закрачи напред-назад из стаята с побеляло от гняв лице. — Не съзнаваш ли какви ще са последствията за нея? Не те ли интересува? Как ще погледне света, родителите си след всичко това?

— По дяволите, ще измисля нещо! Тя иска да се върне във Франция. Никой няма да узнае какво се е случило и се басирам, че сенаторът Брандън също няма да разправя много-много за това. Ще й оставя пари, за да съм сигурен, че има достатъчно и не е зависима от никого. Във всеки случай тя самата иска точно това! Мрази ме с цялото си сърце, казва ми, че презира мъжете и би искала сама да си избира любовниците.

— Дяволите да те вземат, Естебан! Та какво очакваш да каже? Да ти благодари, че си й разбил живота? Казвам ти, ако не беше ранен, щях да се изкуша да те предизвикам на дуел, макар че си по-добър стрелец от мен! За бога, защо го направи? Как можа да сториш такова нещо?

— Ще те запозная с нея утре, може би тогава ще ме разбереш по-добре — каза Стив загадъчно.

А после, когато на следващия ден се срещна с Джини Брандън, Реналдо се запита дали наистина разбира.

Тя бе пленителна. Красива, одухотворена и възпитана. Как можеше Естебан или който и да е друг, да възприема тази жена толкова повърхностно? И след като я бе имал, как можеше да я пусне да си върви? Реналдо се изненада от себе си. Много рядко се случваше някоя жена да го развълнува. Винаги бе уважавал жените, считаше ги за красиви и за един вид украшение. Но тази бе нещо повече. Той усещаше в нея някаква жилавост, съчетана с гордост, непримиримост и смелост. Ако някоя жена бе подходяща партия за Естебан, това бе тя. С хубавото си лице и нехайното си арогантно държане, Стив винаги с лекота бе завладявал слабия пол. Но тук бе изправен срещу жена, която явно не бе успял да опитоми. Реналдо се запита как ли ще завърши всичко това, и същевременно, след като се запозна с нея осъзна, че ще се съгласи да изпълни молбата на Естебан, но не заради него, а заради нея.

През краткият престой на Стив, след като ги представи по обичайния си нехаен начин, Реналдо усети, че наблюдава и двамата. Тъмното лице на братовчед му бе неразгадаемо, държеше се небрежно и почти дразнещо любвеобилно с момичето. Но под тази повърхност се криеше нещо. Стив никога не показваше нещо, което не искаше да се види, освен когато избухваше от време на време.

Джини Брандън бе по-прозрачна. Отначало й бе ужасно неудобно, макар че смело се опитваше да не го покаже. По-късно Реналдо забеляза как тя започна да се отпуска. Един-два пъти дори му се усмихна с благодарност и той отново усети как се надига негодуванието му срещу Стив.

В следващите дни Джини и Реналдо започнаха да прекарват все повече време заедно. Стив официално бе отседнал у дядо си, макар че понякога успяваше „да посети Реналдо“ и прекарваше нощта с Джини. От време на време я водеше на езда и винаги настояваше Реналдо да ги придружава.

Те се отбягваха, сякаш бяха непознати, които не се харесваха. И все пак той много добре знаеше за тези нощи, които братовчед му прекарва в малката къщичка. Нямаше викове, Естебан нямаше повече белези и Джини винаги изглеждаше по-кротка на следващия ден — с натежали клепачи и топло излъчване от нежната й кожа. Значи тя приемаше това положение… Но какъв друг избор имаше, попита се той яростно. Непредсказуемият му братовчед бе отнел девствеността й и без съмнение бе научил тялото й на чувственост. Стив имаше собствен подход към жените. И сега, дори разумът й да мрази това, Реналдо бе уверен, че страстното женско тяло на Джини не може да устои на собствените си желания. Каква ситуация! Той се запита дали въпреки смелостта и опърничавостта, която демонстрираше, тя не бе влюбена в Стив. Горкото момиче! Надяваше се да не е! В този момент, понеже бе доста дива и все още неопитомена, Стив я желаеше. Но по-късно? Какво щеше да стане с нея?

Джини вече почти бе спряла да си задава този въпрос, освен когато улавяше тъжния съчувстващ поглед на Реналдо и усещаше загрижеността му за нея. Тя свикна с ленивите си дни в малката къщичка, без да смее да си помисли за бъдещето.

Дните й вече не бяха управлявани от надпреварата с времето — тя можеше да си мързелува, колкото си иска. Реналдо сякаш винаги бе на разположение, когато й се щеше да има компания. Освен това се развличаше с книгите в библиотеката му, дискусиите върху почти всичко възможно, игрите на шах. Между тях имаше негласно споразумение да не обсъждат отношенията й със Стив, макар че от време на време Реналдо разказваше случки от детството им. Тя си помисли доста горчиво, че Реналдо може би се надява да й помогне да разбере Стив по-добре. Само ако знаеше колко е безсмислено това, колко невъзможно!

Стив й бе казал, че скоро трябва да отиде до Мексико Сити, но остана повече от седмица — всъщност почти десет дни. Това бе заради онзи негов мистериозен дядо, разбира се. Той изглежда бе единственият човек на света, когото Стив уважаваше достатъчно, за да зачита мнението му. И все пак тя не можеше да свърже това с думите на Реналдо за строгостта и дисциплината на сеньор Алварадо — това, че Стив постоянно е бягал от къщи като малък. Защо сега, когато бе мъж, се бе завърнал? Тя бе любопитна да узнае що за човек е дядото на Стив, но не смееше да задава твърде много въпроси, дори и на Реналдо, който все повече се сприятеляваше с нея. Джини си представяше стареца с каменно изражение и доста плашещ вид, и се запита как бе позволил на единствената си дъщеря да се омъжи за американец.

А що се отнася за самия Стив Морган — тя не можеше да не забележи как се бе променил, макар и почти незабележимо. Той идваше много рядко денем, а когато идваше нощем, тя обикновено вече бе заспала. Събуждаше се и го намираше легнал до нея. Ръцете му я галеха, а устните му бяха върху слепоочията й или на гърдите й. На нея й се спеше твърде много, за да протестира и той го знаеше. Като не се съпротивляваше, тялото и реагираше на милувките му без задръжки, почти инстинктивно. А когато отваряше очи сутрин, готова да се скара с него, той вече бе заминал.

Когато бяха заедно, той се държеше любезно с нея, но сякаш почти без да забелязва това. Тя си мислеше, че трябва да е щастлива, че Стив я е оставил да прави каквото пожелае и не й бе наложил никакви унизителни условия, но докато дългите, лениви дни се нижеха, Джини се питаше какво прави той по цял ден и къде ходи.

— Къде е къщата на дядо ти? — попита го тя небрежно един ден, когато бяха излезли заедно на езда и той посочи някъде зад тях.

— На няколко мили оттук. Нужно ми е доста време да се върна дотам.

— Предполагам, че трябва да се чувствам поласкана? — попита тя остро.

Видя как браздите на дългото му лице стават по-дълбоки, когато той се усмихна.

— Не познаваш дядо ми. Трябва доста да увъртам и малко да послъжа, за да се измъкна от него. Всъщност той намекваше, че трябва да остана и да помогна за някои работи в къщата.

— Ти си доста добър в лъжите и увъртанията. Несъмнено трябва да поддържаш формата си.

Този път той направо се засмя.

— Туш съм! — с едно докосване на коленете накара коня си да се доближи до кобилата, която бе взел за нея от Реналдо. — Но когато замина утре, ти ще ми липсваш и това е самата истина.

— Утре! — за момент тя не успя да овладее гласа си, който издаде изумлението й.

— Ще се върна след две седмици, ако всичко мине благополучно. Дано ти липсвам поне малко, Джини.

Той обхвана тила й и обърна главата й, за да целуне полуотворената й уста.

След това, когато разбра, че вече е заминал, тя си спомни, че целувката му бе нежна, а думите му, макар й изречени, за да я подразни, прозвучаха почти със съжаление. Но за какво можеше да съжалява той?