Розмари Роджърс
Сладка дива любов (24)

24

Раната от ножа ужаси Джини, когато по-късно я погледна — дълбоко, злобно пробождане в ребрата му, под мишницата. Но докато тя я промиваше, Стив й каза хладнокръвно, че е преживявал и по-лоши рани от тази.

— Добре че острието е срещнало реброто ми, иначе сега щеше да си кукуваш сам-самичка тук — подкачи я той леко.

— Не се ли сърдиш? — попита тя изненадана, докато пристягаше здраво ивиците плат около гърдите му.

Той вдигна рамене и присви очи.

— Предполагам, че все някога щеше да се случи. И ще ме научи да не бъда толкова нехаен с този нож за в бъдеще — той я изгледа някак замислено и изпитателно. — Както и с теб. Подцених те, Джини — теб и твоя инат.

Тя се отдръпна от него мрачно и му обърна гръб. Съзнаваше колко нелепо изглежда — бе облечена само с ризата му и една никаква пола, съшита от одеяло.

— Предполагам, че и аз съм те подценила — каза тя сприхаво. — Все пак ти говориш френски и през цялото това време, всички тези месеци си ме оставил да си мисля, че… — тя прехапа устни раздразнено, като си помни някои от нещата, които френският лейтенант й бе казал. Защо Стив се бе преструвал? И откъде се бе научил да говори френски толкова добре?

— А защо тогава не спрем да се подценяваме един друг, а? — той се бе приближил зад нея и тя с неудобство и гъдел усети присъствието му зад рамото си, но не се обърна. — Джини — гласът му прозвуча почти като въздишка и я изненада. — Виж, ако само си търпелива за известно време, може би нещата ще потръгнат. Одеве когато препусна като същински дивак, щях да ти кажа, че до утре вечер ще бъдеш на сигурно място. Не — добави той набързо, когато тя се обърна срещу него, — не някоя стая над евтин бар, нито пък място като това на Лилас. Къща. Тя е на един мой приятел, но ще бъде само твоя. За теб ще се грижи една жена.

— Ами ти? Ще ме оставиш някъде сама, докато ти…

— Мислех, че ще се зарадваш да се отървеш от мен за известно време! — гласът му отново стана равен и безизразен и тя не можеше да разбере какво си мисли. Мълчеше и го чакаше да продължи. — Налага се да отида до Мексико Сити, Джини. Има някои неща, които трябва да уредя. И не мога да те взема със себе си поради очевидни причини. Но когато се върна…

— Ако се върнеш! — подхвърли тя. — Ако! Теб те търсят да те заловят, Стив Морган, и аз много добре знам това. Нима наистина си мислиш, че можеш просто така да влезеш не другаде, а в Мексико Сити и да се измъкнеш от там жив?

— Ще се върна. Но дори и да не успея, братовчед ми Реналдо ще се погрижи да те върнат здрава и читава на баща ти.

Той не искаше да й каже нищо повече, макар че тя ту го молеше, ту го заплашваше. Не й каза нищо, което искаше да узнае. Щял да я изпрати обратно при баща й веднага щом се върне, поне й обеща това. Нима тя не искаше точно това? А ако той не се върне, Реналдо щял да се погрижи за нея. Всъщност Реналдо не му бил истински братовчед, призна той. По-скоро нещо като негов вуйчо, макар че били почти на една и съща възраст.

— Но в Мексико викаме на всички роднини братовчед или вуйчо — каза той нехайно.

Е, поне й бе обещал да я пусне, помисли си Джини, като се облегна на него, както бе свикнала, и веднага се изправи отново, след като усети почти незабележимото му потрепване от болка. Но заедно с мисълта, че ще е свободна тя усети нещо като страх, почти нежелание, което още не бе готова да осмисли. И какво щеше да се случи, когато се върне? Как щяха да реагират всички — баща й, Соня, всеки, който знаеше какво й се е случило? Ще се върна във Франция, реши тя накрая и си наложи да не мисли повече за това.

Подножието на планината зад тях бе започнало да се обагря във виолетово с настъпването на вечерта, когато Джини видя стадото. Този път бе доста големичко и пасеше мирно в дългите сенки на здрача. А там, където имаше стада…

Тя се сви до Стив, когато чу тропотът на копита. Двама кравари с ярки шарени кърпи, завързани около кафявите им вратове под широкополи шапки се спряха до тях. И двамата носеха оръжие, а единият държеше пушката си готова за стрелба, така че явно им нямаха особено доверие, но преди Джини да успее да си поеме остро дъх, те бяха свалили шапките си и ги размахваха лудешки, а лицата им се разтеглиха в широки усмивки, след като го познаха.

— Дон Естебан! — извика един от тях. — Не знаехме, че ще идвате!

— Да, но казах на Диего, рекох му: „Никой не язди по този начин, а и дон Естебан не би пропуснал фиестата по случай рождения ден на нашия el patron.“ Доста време мина, а?

Очите им се спряха за момент на Джини и любезно се отместиха. Този път тя почувства облекчение, задето Стив не се спря да си говори надълго и нашироко. Той се ухили в отговор на мъжете и направи някаква закачлива забележка за фиестата и жаждата му за aguarciimente.

— Но не мога да ида да видя дядо си и приятелите ми с този побойнически вид. Ще ви потърся утре, приятели и ще пийна по една чашка с вас. До утре.

— Hasta manana.

Тези думи бяха квинтесенцията на Мексико, помисли си Джини иронично. Всичко чакаше да стане утре. А какво щеше да донесе следващият ден за нея?

За да прикрие неудобството, което изпита, когато краварите се бяха приближили, тя бързо попита Стив:

— Кои бяха те? Добре ли ги познаваш?

— Много добре. Често съм яздил с тях и понякога сме се напивали заедно. Те са мои приятели.

— Но те те нарекоха дон Естебан — настоя тя.

— А — тя усети как той сви рамене. — Дон е само един вид любезно обръщение. Все едно да кажеш на някого „господине“ в Щатите. Да не би да си очаквала, че съм нещо повече от обикновен кравар? Това разочарова ли те?

— Откакто се научих да очаквам от теб най-лошото, едва ли си способен да ме разочароваш — отвърна му тя. Но любопитството и желанието да не мисли за мястото, където я водеше, я накара да продължи да упорства с въпросите. — Все пак — настоя тя замислено — не е много вероятно обикновен кравар като теб да е толкова образован, колкото изглежда си ти. Нито пък да знае френски.

— О, Джини! — в гласът му се усещаше лека насмешка. — Боя се, че много ще те разочаровам. Разбираш ли, аз никога не съм ходил в обикновено училище. Понаучил съм това-онова от книга и като слушах как говорят хората. А що се отнася до френския — научих го от една проститутка от Ню Орлиънс. Това достатъчно ли ти е?

Тя не му повярва. Искаше да го разпита за американския му баща, но последните му думи я накараха да замълчи. Човек като него, който често навестяваше проститутки, очевидно не бе имал много вземане-даване с почтени жени в миналото си. Неволно изправи гръб и усети как ръката му се затегна около кръста й.

— Няма нужда да ревнуваш, мила. Това бе много преди да те срещна. И може би ти също можеш да ме научиш на нещичко.

Думите му бяха недвусмислени, но тя отказа да захапе въдицата и остана мълчалива и мрачна, докато видя малката горичка.

Дърветата бяха високи и изглеждаха много стари, дори в тъмносиния полумрак на вечерта. Тя чу как отнякъде излая куче и между дърветата просветнаха светлинки, когато се приближиха. Джини бе обзета от странно чувство на безутешност, сякаш вече бе виждала някъде това място и усети как въздъхна. Малка горичка, гостоприемни светлини, една къща някъде пред тях. Може би някога това е бил домът на Стив, но тя бе чужденка. Въпреки странното чувство на познатост тя никога не бе виждала това място. И що за човек беше този братовчед? Как ще реагира на присъствието й?

Нямаше повече време да размишлява. Вече минаваха през горичката, следвайки извиваща се пътека, която водеше до къщата. Джини остана с впечатлението, че покрай пътя има високи храсти и тежкият мирис на някакви цъфнали цветя все още витаеше във въздуха.

Няколко ниски стъпала, осветени от два фенера, водеха до тясна веранда, която обхождаше цялата двуетажна постройка. Понеже очакваше нещо по-малко, Джини отначало се изненада от големината на къщата, а след това от внезапната неочаквана поява на двама въоръжени кравари, които сякаш изникнаха изпод земята. Две кучета, които лаеха диво, тичаха напред.

— Предполагам, че мириша по-различно — каза Стив сухо. Като повиши леко глас, той извика: — Сядайте, дяволите да ви вземат, песове проклети!

Лаят се превърна в скимтене, докато кучетата се подчиниха и размахаха опашки.

— Това е дон Естебан! — рече единият от мъжете. — Почти ви очаквахме, сеньор, но е толкова късно, а и фиестата започна вчера…

— Къде, по дяволите, е братовчед ми? Реналдо! Няма ли го?

Стив се смъкна от коня и хвърли поводите на единия от ухилените мъже. Джини усети как я вдига и я притиска до гърдите си.

— О, за бога! — прошепна тя. — Нали няма да ме представиш на братовчед си вътре в този ми вид?

Вратата се отвори и навън се процеди ивица светлина, а на фона й се очерта силуетът на висок, доста прегърбен мъж, който застана там за момент, а след това се втурна към тях да ги посрещне с широко разтворени обятия.

— Естебан! Вчера получих някаква много объркана бележка, но не можах да я разгадая. Почти се боях, че вече си в Мексико Сити. Толкова се радвам да те видя.

— Не мога да отвърна на прегръдката ти, Реналдо. Нали виждаш, имам гостенка за малката къщичка. Нали не е заета?

В този момент мъжът вече стоеше пред тях, но нито държането, нито тона на гласа му издаваха, че е изненадан или учуден.

— Разбира се, че не е заета. Надявах се да дойдете, така че лично наредих да е така. Роза вече чака там и ще видите, че съм се погрижил за всичко.

— В такъв случай веднага ще заведа приятелката си там. Тя е уморена и мисля, че се чувства доста неловко, задето те среща, когато не изглежда в най-добрия си вид.

Руменината изгаряше лицето и врата на Джини. Ако не бе толкова унизена, щеше да избухне в гневни сълзи. Как смееше да я излага по този начин? Как смееше да говори за нея толкова лековато, да я представя като своя „приятелка“? Един французин би казал за любовницата си, че е негова petite amie. Няма съмнение, че тази фраза имаше свой еквивалент в испанския! Значи тя трябваше да играе ролята на такава!

— После ще дойдете да изпием по чаша, нали? Ще ви очаквам.

Тя усети някак неловкия поглед, който хвърли към нея Реналдо. Несъмнено горкият човек се чудеше дали да я заговори, или не. Но Стив не му даде възможност да го направи, понеже вече пристъпваше с дълги леки стъпки покрай къщата, като я носеше в ръцете си като перце, сякаш изобщо не бе ранен.

La Caseta, къщурката. По-късно, на дневна светлина, Джини си помисли колко й отива това име.

Бе на известно разстояние от по-голямата къща, сгушена в една полянка сред дърветата, където човек не очакваше да види дом. Една пътека, застлана с неравни камъчета, свързваше двете постройки и въпреки тъмнината Стив сякаш знаеше пътя на пръсти.

Вратата бе отворена и отвътре се изливаше топла светлина. Една дебела, чернокоса метиска седеше отстрани и се усмихна свенливо, когато Стив пренесе Джини вътре, като мина през малката, миниатюрна дневна, зави наляво и сведе глава под ниския таван на прага, за да влезе в спалнята.

Леглото бе огромно. Това май бе най-голямото и най-удобно легло, което бе виждала, помисли си тя. Ярката му ръчно тъкана покривка бе отметната, за да се видят белите ленени чаршафи. Шарените перденца в тон с покривката бяха спуснати, за да закрият прозореца, който сякаш се простираше по цялата стена.

Стаята естествено бе най-важната в цялата къща. Тя бе по-голяма от дневната, подът бе изцяло покрит с някаква мека постелка, която заместваше килима и вместо с врати сводестите отвори бяха покрити с тежки драпирани завеси.

Стив се наведе, за да я положи на леглото и внезапно, изненадващо Джини се почувства нервна. Всъщност още не искаше той да си тръгва!

— Почакай — каза тя, когато той се обърна да си ходи и в тъмносините му очи се четеше озадачен, почти изненадан израз, когато отново се обърна към нея.

— Не изгаряш ли от нетърпение да се отървеш от мен? — той започна да се усмихва, а очите му станаха лениви, когато много леко се присвиха. — Джини, да не би…

— Престани да си играеш с мен! — сопна му се тя и след това добави без никаква връзка: — Отново започна да кървиш. Най-добре ще е някой да се погрижи за раната ти.

Почти с безразличие той вдигна ръка и лицето му се изкриви в гримаса, когато докосна топлата лепкава кръв, която продължаваше да тече през превръзките.

— Май наистина е така. Е, Реналдо ще се погрижи за нея. Имаш ли нужда от нещо, скъпа?

— Гладна съм и бих искала да се измия, а освен това имам нужда и от някои дрехи — тя каза това с равен тон и сега бе ядосана на себе си и още по-ядосана на него.

— Роза ще ти донесе всичко, от което се нуждаеш. Там отзад има баня — той кимна с глава към завесата, която тя мислеше, че прикрива само една ниша. — Утре ще можеш да видиш двора и останалата част от къщата, ако желаеш.

Той се поколеба, а след това направи любезен и нелепо официален реверанс.

— Приятни сънища, Джини.

Когато Роза влетя в стаята, тя започна да се суети като майка около Джини, а свенливите й усмивки прикриваха естественото й любопитство. Въпреки доста непредразполагащата й външност и факта, че не говореше никакъв друг език, освен испански, тя се оказа отлична прислужница и за пръв път от месеци насам Джини се почувства като глезено дете.

Банята имаше дълбока римска вана, която накара Джини да ококори очи от изумление.

— Достатъчно е голяма, та да побере двама души — каза Роза и Джини почувства как отново се изчервява.

Тя си бе помислила същото и неканената мисъл я накара да се почувства неудобно. Роза й помогна да се изкъпе, като изтърка тялото й с ароматен сапун, изми косата й, възкликвайки от медния цвят и красотата й. След това в спалнята Роза започна да масажира болезненото й уморено тяло с одеколон и Джини усети, че вече не е толкова изтощена и схваната.

Леката вечеря, която изяде, както бе увита като полинезийка в меко памучно одеяло, бе отлична. В добавка пи малко леко бяло вино, което й се стори сухо и вкусно. За десерт имаше пресни плодове, сервирани с лед, и Роза кръжеше около нея, подканяше я да яде повече и цъкаше с език, задето е толкова слабичка.

След това в спалнята Роза среса все още влажната коса на Джини пред голямото огледало, което висеше там и възкликна с възхищение, докато го вършеше.

— Сеньоритата е много хубава — такава коса, такава хубава мека кожа. Утре ще донеса някои хубави дрехи. Сеньор ще се зарадва.

Споменаването на Стив напомни ясно на Джини, че все пак тя не бе нищо друго, освен само една пленница и играчка за него. Не можеше да спре да се пита къде бе той и какво прави. Дали бе отишъл да посети мистериозния дядо, за когото говореха онези кравари? И защо бе толкова тайнствен относно всички свои роднини? Тя с горчивина си помисли, че сигурно всички те са хуаристи. Странно бе, че французите са толкова заблудени що се отнася до земевладелците. Може би Роза щеше да й каже повече — всъщност всичко, което искаше да знае. Но тя ще трябва да внимава и да не остави жената да разбере каквото и да било. Тази вечер обаче бе прекалено уморена. Може би утре сутринта. Тя дори не си спомняше точно кога заспа. Последното бе гласът на Роза, който сякаш идеше отдалеч и питаше това ли ще е всичко.