Розмари Роджърс
Сладка дива любов (23)

23

Входът на затвора, както каза Д’Аржан, бе на не повече от петнадесетина метра от къщата на надзирателя, която лейтенантът бе отделил за себе си. Въпреки това, като вървеше много бавно зад тромавия, гузен американец, Д’Аржан успя да излее цял поток смели комплименти в ухото на спътницата си. Тя не отговори, но му бе позволила да я прегърне през кръста и не мислеше, че ще протестира твърде много срещу волностите му по-нататък.

— Вие сте прекалено хубава, за да бъде пропиляна външността ви за такъв дръвник като мъжа ви, скъпа мадам! Нуждаете се от някой, който да оценява вашите прелести, хубавите ви устни и тяло. Повярвайте ми, би трябвало да сте облечена така, както заслужавате — в най-красивите рокли, с перли на ушите и около врата ви. Аз не съм от тези мъже, които одобряват побоя над жените. По-скоро бих превзел вашата крепост с целувки, Жинет. Ще ви покажа. Тази вечер ще ви направя щастлива, кълна се!

— Мосю! — шепотът й прозвуча почти като молба и Д’Аржан се засмя, като стисна по-здраво талията й, сигурен в победата си.

Той неусетно премина на ти:

— Няма защо да се преструваш пред мен, малката ми. Пожелах те още в мига, когато те видях на прозореца с коса, паднала върху гърдите, точно като сега. Още тогава знаех какво ще се случи между нас — увлечен в думите си, Д’Аржан стана по-поетичен: — Няма да можеш да се оплачеш от мен като любовник, chere. Ще бъда много нежен, кълна се! И ако останеш при мен, ще бъда щедър.

Едрият американец внезапно се закашля и сякаш се препъна. Д’Аржан злобно го сръга с пистолет в гърба с надеждата, че ще го заболи. Той осъзна, че жената се бе отдръпнала от ръката му и го гледаше разчувствана със сълзи на очи.

— Вие всъщност сте повярвал на всички ужасни неща, които това… това куче каза по мой адрес! Наистина си мислите, че съм някоя евтина жена, нали?

Той се опита да я успокои. Защо жените бяха толкова чувствителни?

— Не, скъпа моя! Ти си ме разбрала погрешно. Естествено, че си дама и ще се държа с теб като с такава. Но повярвай ми, не те обвинявам, задето би предпочела всеки друг пред този хапльо.

Отново пистолетът смушка грубо пленника в гърба, като го подкара по трите стъпала, които водеха до вратата на затвора. Той се надяваше, че жената няма да му се опъне на този етап. Все пак го бе окуражавала доста открито досега, какво друго очакваше?

— Хайде, хайде, малката ми, не бива да си мислиш, че не те уважавам — рече той успокоително. — Тази вечер ще ти покажа колко голямо е уважението и да, възхищението ми от теб, от това хубаво тяло, скрито под роклята, която не може да изкара на показ истинските ти прелести.

Той отново я обгърна с ръка около кръста доста грубо и я придърпа напред, понеже знаеше, че някои жени предпочитат да бъдат третирани по-властно от мъжете. В следващия момент той самодоволно реши, че е преценил правилно положението, защото тя спря да протестира и тръгна доста послушно с него.

Мъжът, известен като Блу, отвори вратата с насочена към тях пушка и доби облекчено изражение, заменило изненадата, изписана на лицето му преди това, когато видя залитащия, пиян затворник, когото лейтенантът бе довел.

Затворът се състоеше само от две стаи — една, която използваха за канцелария и една голяма килия. Стените бяха от здрава зидария с дебели железни решетки на вратата на килията и малко прозорче. Оттатък един мъж седеше прегърбен върху дървен нар с мръсно пончо, наметнато на раменете му.

Когато французинът и пленникът му влязоха, мъжът в килията скочи на крака и се приближи до решетките, като ги разтърсваше яростно.

— Американец! Кучи син! Гринго! Няма да деля една килия с този мръсен гринго! — разкрещя се той.

— Млъкни, измет такава! — извика Блу ядосан със заплашително вдигнат юмрук.

Споменът на французина за това, което се случи после, бе малко неясен, сякаш като в кошмар и точно толкова нереален.

Едрият американец залитна и падна върху решетките, когато Д’Аржан го бутна. Докато падаше, той събори Блу, който загуби равновесие. В един миг Блу стоеше на краката си с извърната глава, за да извика нещо на хуариста. А в следващия момент лежеше безпомощен и се гърчеше на твърдия под, стиснал слабините си и стенещ като болно животно. Брадатият американец бе причинил това, а пиянското му държане сякаш се бе изпарило, докато коляното му ловко се вдигна нагоре и удари мъжа, изваждайки го от строя.

И сега със студен и твърд поглед и без маската на глупост върху лицето си държеше пистолета на Блу, докато се обърна към Д’Аржан, с гръб към стената на килията.

— Най-добре пусни този пистолет, който държиш. Ако се поколебаеш, ще те застрелям, без да ми мигне окото.

Все още зашеметен от случилото се, Д’Аржан пусна пистолета. Острият делови глас продължи да раздава заповеди:

— Джини, вземи тези ключове и отключи вратата. И побързай, скъпа, седим върху буре с барут.

Тихо, като се придвижваше като марионетка, тя тръгна напред и коленичи предпазливо до стенещия мъж с болезнено изражение на лицето, за да вземе ключовете от колана му.

Без да чака нова команда, тя отключи вратата на килията и затворникът излезе ухилен, като се наведе небрежно, за да вдигне пистолета, който Д’Аржан бе изпуснал.

— Напомни ме да те целуна, когато стигнем достатъчно далеч от града, Джини — каза той нежно, докато минаваше край нея.

Тя го погледна безизразно. След това Д’Аржан си помисли, че през цялото време тя бе като в транс.

Малко след това, след като оставиха Д’Аржан и Блу със завързани ръце и запушени усти заключени в килията, трима души слязоха нехайно и бавно по трите стъпала на затвора. Един от тях бе жена. Възседнаха конете и излязоха от града, без да се крият. Тъй като американецът и жена му бяха гости на лейтенанта, никой от войниците под негово командване не направи нищо, за да ги спре.

След като излязоха от покрайнините на града, препуснаха в галоп. Нито Стив, нито Пако проговориха, макар че след малко стана ясно, че знаеха в коя посока да се запътят.

Джини все още се чувстваше замаяна. С ярката си жълта рокля не можеше да язди разкрачена, но нямаше друг изход, понеже конят й бе оседлан. Голите й крака започнаха да замръзват и след няколко часа цялото й тяло се схвана и вцепени. Въпреки това тя не се оплака, нито ги помоли да спрат, за да си починат. Все пак, ако французите тръгнеха да ги преследват, те щяха да търсят и нея. Това не можеше да е истина!

Отново яздеха в подножието на планината, докато наоколо бе страховито и тъмно като в рог. По някое време през нощта спряха, за да си починат конете под една надвиснала над тях скала и Джини едва намери сили да се дотътри до един голям камък, на който се облегна и очите й се затвориха. Стив я бе свалил от коня, бе й дал черното си сако, за да я предпази от нощния хлад и една манерка, от която да пие. Но сега двамата с Пако, само две по-тъмни сенки, които се сливаха с останалите, говореха тихо помежду си.

Тя бе твърде уморена, за да слуша, твърде уморена дори да изпита желание да чуе разговора им. Сакото миришеше на цигарен дим и миризмата усили още повече главоболието й. Имаше чувството, че ако помръдне, главата й ще се разцепи.

Защо не стори това, което трябваше да стори? Държането на Д’Аржан към нея щеше да се промени бързо, ако му бе казала коя е и че е държана като заложница. Дали той щеше да предпочете да не й повярва по свои собствени причини? И защо така послушно бе изпълнила резките заповеди на Стив и сега вече самата тя също бе преследвана. Джини се опита да се убеди, че е постъпила така само защото не искаше да измъчват и да убият Пако. Но какво пък правеше той тук? Естествено сигурно е знаел плановете на Стив още от самото начало. Той също бе крадец и престъпник, въпреки… въпреки… Тя изведнъж осъзна, че Пако е застанал над нея, че й благодари, казва й, че вече потегля, заминава в друга посока.

— Може би ще се срещнем пак скоро — каза той. — Кой знае? А ти бе чудесна — добави той. — Благодарен съм ти.

Тя измърмори нещо. Не можеше да си спомни какво. Но внезапно той изчезна и Стив се бе навел над нея, за да й помогне да се изправи с изненадващо нежни ръце.

— Най-добре ще е да потегляме, bebe — каза той тихо. Тя го погледна странно. Той я бе нарекъл bebe — бе използвал френска дума? Но все пак това бе само една дума, а човек лесно може да понаучи някоя и друга дума от всеки език.

Той й помогна да се качи на седлото и тя попита безизразно:

— Колко далеч ще бягаме този път?

Видя как той вдигна рамене в тъмнината, докато пришпориха конете си в лек галоп.

— Зависи колко бързо се движим. Сега ще излезем в равнината и ми се ще първо да изминем колкото е възможно по-голямо разстояние, за да се отдалечим максимално от нашите приятели отзад.

— Имам ужасно главоболие! — каза тя внезапно и това бе първият белег на някаква емоция, който бе показала откакто излязоха от града.

Той се засмя безчувствено.

— Това най-вероятно е от махмурлука, Джини. Пи твърде много шампанско.

Тя искаше да изкрещи насреща му, да го засипе с обиди и ругатни, но това щеше да й коства твърде голямо усилие. Джини отново се умълча мрачно и затвори очи, за да спре болката, която пулсираше през слепоочията й при всяка стъпка на коня.

Тяхното пътуване през следващите четиридесет и осем часа следваше познатия метод, към който Джини бе принудена да привикне. Яздеха през нощта и после се криеха някъде, за да поспят през най-горещата част на деня. Единствените други хора, които срещаха, бяха някой и друг селянин — кравари, които пазеха някое малко стадо с невероятно мършави животни.

След като планината остана зад гърба им, земята сякаш се разстели безкрайно в четирите посоки до хоризонта пред тях. И всичката тази земя, обясни накратко Стив, принадлежеше на големите земевладелци — hacendados. Гласът му бе прозвучал доста язвително и я накара да го погледне рязко. В такива моменти тя си спомняше, че майка му е била мексиканка и се питаше дали това е причината, поради която се бе забъркал с хуаристите. Дали по някакъв начин се чувстваше измамен или лишен от нещо?

Тя му задаваше въпроси за Мексико, за Хуарес и този път той явно я взе насериозно и й отговори внимателно и честно. Именно големите земевладелци, които искаха да запазят миниатюрните си кралства, поддържаха Максимилиан. Той й каза за крепостната система, която превръщаше селяните в роби на техните феодали, обработвайки цял живот земя, която никога нямаше да им принадлежи. Хуарес бе искал нещата да са по-различни — бе намалил властта на църквата, бе настоявал дори децата на индианците да ходят на училище. Той представляваше заплаха за начина на живот на богатите земевладелци, повечето от които бяха с европейски произход.

— Ами ти? — настояваше Джини. — Не може да се считаш за мексиканец. Защо искаш да застанеш на страната на някои от тях?

Но на този въпрос той не даваше пряк отговор.

— Може би съм искал да узная какво значи да се биеш за дадена кауза — каза той веднъж шеговито.

А следващият път, когато отново го попита, Стив отвърна:

— Нали не си забравила, че съм мелез?

Той продължаваше да я озадачава. Тя познаваше формата на тялото му и допира на кожата му почти колкото своите собствени и въпреки това не знаеше почти нищо за него — кой е и какъв е. Знаеше, че не е обикновен наемник — мелез. Понякога говореше като образован човек, а друг път — по-зле от неграмотен. Имаше приятели индианци от двете страни на границата и познаваше дори земите, през които минаваха сега, така че Мексико му бе толкова познато, колкото и Съединените щати. Изглеждаше най-малкото необичайно, че някой е пътувал толкова много през живота си — макар че естествено, казваше си тя с леко презрение, вероятно бе прекарал повечето време да бяга от закона.

— Къде ме водиш този път? Боже мой, толкова се уморих да яздя и да бягам!

Равнините с тяхната пустота се врязваха през долините и малките каньони сякаш трептяха в маранята. Джини се чувстваше неизразимо мръсна и уморена до смърт.

Изненадващо той се спря, за да начертае груба карта в песъчливата земя.

— Ние сме в централна Месета. Ето ги планинските вериги, Сиера Мадрес от двете страни — той начерта двете назъбени линии, — а ние сме тук някъде в центъра, в провинция Закатекас. Пред нас има още планини и после Мексико Сити. Но това е доста по-далеч и не ме поглеждай така обнадеждено, скъпа. Аз все още няма да те заведа там, не още.

— Но защо? Защо не? Сега няма да има никаква полза от мен, можеш да ме пуснеш и да се движиш по-бързо без мен. Защо съм ти сега?

Тя видя как я погледна и се изчерви, като го чу да се смее леко.

— Руменината ти отива, знаеш ли? Дори под тена, който си придобила.

— О, дяволите да те вземат, Стив Морган!

Тя се изскубна от него и се втурна към коня си, възседна го с развети поли, без да си направи труда да се обърне, за да види дали я следва. Срита с пети животното и усети как то полита напред. Обзе я внезапен, безпричинен страх, примесен с отчаяние. „Какво правя тук? Какво ще стане с мен? Защо не иска да ме освободи?“ Тя се наведе ниско над гривата на коня си и усети как горещият ветрец я лъхна в лицето. Шапката, която той й бе дал, отхвръкна от главата й и започна да се вее зад нея, провесена на шията й.

Тя яздеше с някаква отчаяна сляпа ярост, като усещаше устремния бяг на коня под себе си. Едва когато животното започна да се уморява и намали хода си, Джини усети че през цялото време той бе яздил пред нея. Тя вдигна глава, за да изкрещи омразата и страха си от него и видя как той протяга ръка, хваща я за кръста и я прехвърля от седлото й върху неговото.

— Липсваше ми да яздя с теб и да държа тялото ти близо до себе си по този начин — каза той меко в ухото й. — Джини, глупачето ми, наистина ли си мислеше, че ще те оставя да избягаш? И къде отиваше?

— Надалеч. Където и да е, няма значение, стига да е далеч от теб и от това, в което ме превръщаш — тя почти изкрещя думите насреща му, като се задъхваше и не можеше да си поеме дъх. — Не направи ли достатъчно? Трябва ли да ме показваш в евтини барове и долнопробни публични домове като своя курва? Трябва ли да ме мъкнеш, където и да отидеш като… военен трофей? Какво се опитваш да направиш с мен?

— Не забравяй, момиченце, че първо на първо взех само това, което ти сама ми предлагаше! А после останалите — Карл Хоскинс или френският ти любовник — изисканият капитан Реми. Мислиш ли, че ще те чака в Мексико Сити? Затова ли нямаш търпение да стигнем там?

Най-накрая го бе накарала да избухне, помисли си тя, но не й пукаше. Нека да й е ядосан, какво друго можеше да стори с нея, което вече да не бе правил?

— Каквато и да съм, ти си ме направил такава! И ако сега ми остава само да бъда любовница на някого, то тогава предпочитам да стана хетера и сама да си избирам любовниците, вместо да бъда евтината ти опашка!

— В такъв случай, Джини, ако амбицията ти е да станеш проститутка, най-добре да научиш как се отнасят с тях. И запомни — никаква борба, никаква съпротива — мъжът очаква нещо в замяна на парите си!

Преди тя да успее да каже и дума, той дръпна рязко юздите на коня и се изхлузи от гърба му, като я носеше със себе си.

Нямаше да му се отдаде, не и този път. Няма да се остави ръцете и целувките му да я разтопят. Може би ако откажеше да се бори, ако откажеше да чувства, той ще се умори от нея и ще я пусне.

Стив я държеше здраво за ръката и й причиняваше болка, но поне се сети да постели одеялото си сред пелина, с който бе обрасло всичко наоколо. Е, това нямаше да е първият път, когато я бе извел на открито, легнала на твърдата земя. Тя усети как я бута назад и легна вдървено и упорито там, където я бе оставил, като забеляза почти ликуващо начина, по който ядът присвяткаше в погледа му, когато тя не обърна внимание на грубата му заповед да се съблече и то незабавно.

— Щом искаш да стане така… — промърмори той някак заканително.

Почти невярваща на очите си Джини видя как той извади ножа, който винаги носеше със себе си в една ножница, завързана на крака му. Докато тя полагаше усилия, за да лежи неподвижно, той сряза дрехите й бързо и умело от настръхналата й кожа. После свърши, нехайно захвърли ножа настрана и застана над нея, като сваляше колана си.

— Разтвори краката си за мен, puta — каза той почти небрежно. — Хайде да те видим колко струваш.

Думите и начинът, по който ги каза, неговата увереност, че може да я получи толкова лесно, толкова евтино, внезапно отново вдъхнаха сили в тялото й и тя се почувства така, сякаш цял поток от бясна ярост кипеше във вените й и почти я подлудяваше от гняв и омраза.

Докато той се наведе над нея, тя отметна ръце, обхваната от истинско отчаяние, и пръстите й докоснаха ножа, който той толкова небрежно бе захвърлил настрана. Джини го грабна и замахна над тялото му. Усети как пробожда плътта. С шок, който разтърси цялото й тяло, тя усети, че острието отхвръкна от костта. Сляпо, в пристъп на страх и ярост тя щеше да замахне отново, но този път той бе подготвен за нея. Ръката му хвана китката й и зверски я изви. Когато тя го погледна отново, видя, че цялата му риза от едната страна бе пропита с кръв. Той бе приклекнал на пети като индианец и бе вперил поглед в нея, сякаш я виждаше за първи път.

Китката на Джини пулсираше силно, но внезапно, когато на свой ред го погледна, усети само отчасти болката. Нещо се преобърна в нея, докато лежеше там гола под жарките слънчеви лъчи, а небето бе като една голяма синя купа над главата й — нещо странно, непознато и примитивно. Погледите им се кръстосаха и неговият бе неразгадаем.

— Все пак трябваше да бъдеш жена на команч — рече той внезапно. — Но ако наистина бе такава, вече щях да съм мъртъв.

Тя не пророни нито дума. Само бе вперила поглед в очите му. Там се четеше болка, сега виждаше ясно това, както и нещо като озадачено учудване, но не и гняв.

Кръвта се стичаше по тялото и надолу по крачола му, но той не направи нищо, за да я спре.

— Все още искам да се любя с теб — каза той тихо.

— Преди това ще ти изтече кръвта!

Но думите й бяха шепот и още докато ги произнасяше, той отново се наведе над нея и тялото й се пробуди, за да приеме неговото. Тя усети топлата му, лепнеща и мокра кръв върху гърдите си и когато отново отвори очи, видя лешоядите, кръжащи над тях — малки черни точици на фона на заслепяващата синева.

Той се помръдна в нея и тялото й се изви, за да го посрещне. Гласът й звучеше отнесен, сякаш сънуваше:

— Можех да те убия. Тези лешояди — те са ми свидетели. Виждам ги.

— А аз предпочитам друга смърт — малката смърт, която настъпва всеки път, когато те чукам, Джини!

Той й заговори на свободен френски език и тя зяпна от изумление. Отново усети как гневът й се завръща и започна да дере гърба му с нокти като дива котка, докато той започна да я ругае на испански и после на френски. След това затисна с устни нейните в толкова страстна целувка, че тя забрави гнева си и думите, които искаше да изкрещи в лицето му и не усещаше нищо, освен тялото си и дивия глад и у двама им, който трябваше да бъде задоволен.