Розмари Роджърс
Сладка дива любов (22)

22

Слънчеви лъчи, в които играеха прашинки, докоснаха лицето на Джини и я събудиха. За миг, когато отвори очи, тя се паникьоса, понеже не знаеше къде се намира. След като споменът се върна, тя инстинктивно се обърна в леглото и потърси Стив, но него го нямаше. Като отметна настрана грубо тъканото памучно одеяло, Джини прекоси тичешком стаята и натисна бравата. Изненада се, че вратата се оказа отключена. Тя остана загледана в нея известно време и замислено се намръщи. Значи бе решил да й има доверие, така ли? Или само защото бе абсолютно убеден, че тя няма къде да избяга?

В стаята бе непоносимо горещо и Джини все още се чувстваше замаяна от дългия сън. Дори мисленето й се струваше твърде голямо усилие в този момент. Като сви рамене, тя се обърна към малкия леген и започна да търка тялото си, за да измие праха, наслоил се от пътуването, като използваше една от кърпите на Стив за целта. Вече не се срамуваше от тялото си и й се струваше съвсем нормално да стои нехайно гола и да се мие. Бе отслабнала. Като се изключи бюстът й, който и бездруго никога не е бил особено внушителен, както и заоблените й хълбоци, тя си каза, че лесно можеше да мине за момче. В долната част на врата й имаше хлътналост и когато разгледа внимателно лицето си в малкото пропукано огледало, което висеше над легена, то също й се стори отслабнало, а циганските му контури сега изпъкваха още повече.

Внезапно раздвижване отвън на улицата я накара да забрави за себе си и да се затича към прозореца, като дърпаше дебелите тежки кепенци, докато се отвориха. Едва подала глава навън, Джини се озова срещу дулата на поне пет пушки в ръцете на френски войници, които изглеждаха изненадани колкото нея.

Елегантните им червено-сини униформи я накараха да изпита носталгия. Един висок войник с нашивки на сержант й извика на развален испански, като й поднесе хиляди извинения, понеже звукът на отварящия се прозорец ги накарал да си помислят, че може би са им устроили засада. Някакъв пакостлив дух, вселил се у нея, я накара да му отвърне на френски.

Войниците, възседнали коне, които се изправяха на предните си крака и подрипваха в прашната улица, с удоволствие я поздравиха, като свалиха шапки и ги размахаха в нейна чест. Но чак когато един млад мъж с пагони на лейтенант дойде в галоп до улицата, за да види какво е задържало хората му, Джини разбра в какво неловко положение се намира. Тя бе забравила, че е гола, а косата й се спускаше свободно по раменете й, докато очите им я накараха да осъзнае това.

С пламнали бузи Джини бързо се отдръпна назад, като се опита да не обръща внимание на смеха и израза на възхищение на французите. Тя хлопна кепенците с надежда, че те ще си заминат. И после си помисли противоречиво, че не е възможно същите тези смеещи се мъже да са разрушили мексиканското селце. Все пак тя знаеше за това само от думите на Морган. Може би самите хуаристи го бяха сторили. И сега — мисълта я порази, като прогони неудобството и сънливото й настроение — тя можеше отново да бъде в безопасност. Тези французи можеха да я спасят, тя бе уверена в това! Можеше да иде с тях в Мексико Сити и нека Стив се опита да я спре, ако посмее! Най-вероятно, когато им кажеше, че самият той е хуарист, щяха да го застрелят.

Джини започна трескаво да рови из чантата си и едва бе намъкнала една тънка риза върху тялото си, когато вратата се отвори и Стив влезе. Тя се обърна и го погледна предизвикателно с вирната брадичка.

Той тресна вратата след себе си и се облегна на нея с лице като буреносен облак. През тези седмици, докато пътуваха, той си бе пуснал брада и тя си помисли, че така прилича на пират повече от всякога.

— Всичките ти приятелчета, войниците, са долу — каза той саркастично с провлачен студен глас. — Искат мадам Вера да им доведе новото френско момиче. Да ти ги изпратя ли горе, Джини?

Лицето й леко пребледня, понеже това не й бе хрумнало — че естествено те ще стигнат до заключението, че е едно от момичетата на Вера. Но все пак — мисълта бе горчива като жлъчка — какво друго можеха да си помислят?

— Джини, глупачето ми! Макар че са французи, не разбираш ли, че вероятно не са виждали бяла жена с месеци наред? Не разбираш ли какво искат от теб?

— Какво значение има? Нали и ти ме искаш затова? — Джини грабна една от жълтите копринени рокли от торбата и я хвана пред себе си, за да се защити. — Не ме гледай така! Вече не можеш да направиш нищо, за да ме спреш, Стив Морган! Освен това, когато говоря с техния лейтенант и му обясня всичко, той ще ме защити. Сигурна съм в това. А що се отнася до теб…

— О, за бога! — той нехайно скръсти ръце и я погледна изпитателно с израз на погнуса, който се разстилаше по лицето му. — Наистина ли мислиш така? Нима все още си толкова наивна, за да вярваш в това? Точно сега тези мъже искат да се забавляват, а не да слушат някоя сърцераздирателна историйка, която може да отнеме месеци, за да се докаже. Ти съгласна ли си да им осигуриш забавление?

— Ти винаги се опитваш да изопачиш нещата! — извика му тя. — И ако мислиш, че ще ме изплашиш, грешиш. Предпочитам да сляза долу и да рискувам да се срещна лице в лице с тези френски войници, отколкото да продължа да ти бъда робиня и любовница.

За нейна изненада той сви рамене и отпусна ръце до тялото си.

— Много добре, Джини. Щом искаш това. Но ако ми позволиш, ще те посъветвам първо да се облечеш. Може да последва някое недоразумение, ако слезеш долу в такова оскъдно облекло.

Трудно й бе да повярва, че той ще се предаде толкова лесно и Джини подозрително го изгледа, докато един вик от долния етаж я накара да подскочи.

— Мисля, че приятелите ти стават нетърпеливи — каза Стив меко. — Най-добре да побързаш, преди да се качат тук да те потърсят. Като те видят така на фона на леглото, може да не дочакат да чуят обясненията ти.

— Копеле!

Той повдигна вежди.

— Нали знаеш какво съм ти казвал за ругаенето, Джини. Освен това, те няма да го разберат. Особено ако възнамеряваш да им кажеш, че си дама, изпаднала в беда.

— Мътните да те вземат, изчезвай оттук!

С пръсти, които трепереха от ярост, Джини нахлузи роклята през главата си и се дръпна, когато той се доближи до нея.

— Няма да посмея да те нападна, малката. Не и при положение, че долу чакат цяла сюрия френски войници, готови да ти се притекат на помощ! Не, аз исках само да предложа помощта си. Пръстите ти изглеждат толкова непохватни този следобед.

Преди тя да успее да възрази, той нетърпеливо я обърна и Джини бе принудена да застане мирно като усещаше как топлите му пръсти се допират леко до кожата й, докато закопчава роклята на гърба й.

— Косата ти — наистина мисля, че трябва да направиш нещо с нея. Искаш ли да я среша вместо теб?

Без да дочака отговора й, той бе взел гребена от малката масичка и като я хвана пред себе си, заклещена неудобно между стройното му твърдо тяло и масата, той започна да реше косата й с дълги отсечени движения, като не обръщаше внимание на гневните й викове от болка, когато задърпаше гребена през някоя сплетена къдрица.

— Какво… какво си мислиш, че ще спечелиш по този начин? — попита тя задъхано и гневно. — Вече призна, че не можеш да ме спреш да сляза долу и със сигурност не можеш да ме разубедиш да кажа на младия лейтенант всичко, което знам. Ако си поне наполовина такъв умник, за какъвто се мислиш, досега щеше да си избягал!

Той пусна четката и я обърна с лице към себе си, а ръцете му внезапно я стиснаха силно за раменете.

— Вече е твърде късно да бягам, Джини. И освен това никога не съм обичал да бягам от опасности. Всъщност, querida^[1], възнамерявам да те придружа до долу. Това може да се окаже някак вълнуващо.

— Ти си луд! — думите излязоха от гърлото й шепнешком. — Ще те убият!

— Но аз ще отведа няколко от тях със себе си. А и това е по-добре, отколкото разстрел или мъчения, макар че съм сигурен, че ти ще съжаляваш да изпуснеш такова удоволствие.

— Няма да те оставя да ме изнудваш, за да мълча, Стив Морган! Имам да уреждам твърде много сметки с теб!

— Тогава ги уреди с мен, по дяволите! Кажи им, че съм те отвлякъл и че си тук въпреки волята си, но ако им кажеш, че аз имам нещо общо с хуаристите, още поне половин дузина, че и повече невинни хора ще бъдат избити за назидание на целия град. Нали видя онова село? Искаш ли и тук да се случи същото нещо? Ще ти кажа как го правят, Джини — те заповядват всички да излязат навън, започват да броят и обикновено застрелват всеки пети. Но понякога твоите галантни французи полудяват и откриват, че не могат да спрат да стрелят. И когато всичко свърши, ти ще си тук, за да ги забавляваш, нали? Тук има цяла рота — седем французи и петнадесет мексиканци — наемници. Те ще те занимават поне до среднощ!

— Не, не, не! Не ти вярвам! Лъжеш, през цялото време си ме лъгал! Не биха го сторили.

Леко, нервно почукване на вратата накара Джини да притихне, като прехапа устни, за да сдържи гнева си.

— Естебан! Света Дево! Тези френски войници стават прекалено буйни! Заплашват да се качат горе и да направят това място на пух и прах, ако сеньоритата не слезе долу.

— Можеш да им кажеш, че ей сега ще слезе. Оправя си косата, за да изглежда още по-хубава, нали така, мила? Не се тревожи, мамичко, само им предай каквото ти казах. Помни, че никак не се радваш, дето сме тук!

Джини чу как стъпките на дебелата жена заглъхват и откри, че се е втренчила в Стив. Той бе облечен тържествено, целият в черно, с изключение на синия му брокатен жакет. Сакото, което носеше, не бе достатъчно дълго, за да закрие пистолета в кобура, който бе ниско върху хълбока му.

— Изглеждаш така, сякаш ще ходиш на погребение! — изстреля думите тя, без да се замисля, и почервеня от гняв, когато той се засмя.

— Може би за собственото си! А сега, миличка, защо не побързаш и не направиш нещо с косата си? Нашите бъдещи завоеватели очевидно не обичат да ги карат да чакат.

Той хвана ръката й, когато заслизаха надолу и Джини, вече свикнала с настроенията му, усещаше колко е нервен — тази напрегнатост и безразсъдство у него, които обикновено вървяха ръка за ръка с опасността. Започваше да вярва, че всъщност той обича вълнението от поемането на рискове. Джини злобно си помисли, че и тя възнамерява да се наслади на следобеда. Ще си играе с него на котка и мишка, ще го накара да чака, а после ще му отправи обвинението, когато най-малко очаква това, точно когато започне да се чувства сигурен, че няма да го издаде…

В бара бе шумно от високите гласове, които викаха на френски и испански, че искат още алкохол, по-силна музика и повече жени. Навсякъде се виждаха само униформи; не се мяркаше нито един човек в цивилни дрехи. В един ъгъл малка група музиканти свиреха шумно, понеже животът им зависеше от това.

Французите вече бяха изпили достатъчно, за да почнат да буйстват. Мексиканските им колеги бяха по-заети да си избират от контингента хубавици на Вера.

— Ей, ти, старата дебела пачавро! — извика един от войниците на френски, докато Джини и Стив се бяха спрели в най-долната част на стълбището. — Къде е жената?

Един от другарите му шумно се засмя.

— Старицата знае как да си върти бизнеса, трябва да й се признае! Да ни достави френската гълъбичка, специално за нас…

Гласът му постепенно заглъхна, като видя, че същата птичка, за която говореше, най-после бе слязла долу, хванала плътно под ръка един висок, брадат мъж от Северна Америка, които го гледаше с леден поглед.

Във внезапната тишина, която последва, Джини наистина не можеше да се отдели от ръката на Стив. Бе чула нещата, казани по неин адрес и сега видя откровената похот по лицето на всеки мъж в тази стая, което не се опитваха да прикрият.

С някак разчувстван глас, който внезапно прозвуча много южняшки, Джини чу как Стив каза провлечено:

— Боя се, че е станала някаква грешка. Тази дама, господа — тук той натърти съвсем леко саркастично, — е моя съпруга.

Джини пое дъх, а гневът я заслепи за момент толкова, че се олюля. За щастие мадам Вера избра точно този момент, за да се притече на помощ, сложила ръце на кръста, а огромният й бюст се тресеше при всяка стъпка под червената й сатенена рокля.

— Ето! Какво ви казах? Не исках да ви приемам тук. Казах ви, че това не е подходящо място за човек да отседне с жена си. Но какво да правиш — чужденци! — обърна се тя към масата, заета от слабичкия френски лейтенант, и отчаяно разпери ръце. — Боже мой! Можеш ли да възразиш на някой чужденец, кажете ми? Той влезе вътре насила. Каза, че били прекалено уморени, за да си търсят друго място за нощувка. Какво можех да направя?

— Почакай малко! — гласът на Стив звучеше раздразнено. — Аз ти платих предварително, не е ли така? При това с хубави стари американски долари. Тази проклета страна! Наемаш си стая да пренощуваш в някой развъдник за бълхи и хубавата ми женичка да търпи обиди! Е, господа, нека да ви кажа…

— Мосю! Един момент, ако обичате…

Лейтенантът стана припряно и се запъти към тях. Като се приближи, той се поклони на Джини. Именно той пръв я бе накарал да осъзнае голотата си чрез начина, по който я погледна и сега въпреки волята си Джини усети, че се изчервява, когато срещна дългия му оценяващ поглед, който я премери от глава до пети.

— Мосю, вие трябва да извините хората ми. Връщаме се от дълго и уморително пътуване, разбирате ли. И естествено, направихме грешка, като видяхме съпругата ви на прозореца и… ами… — той разпери ръце, извил длани нагоре в извинителен жест, макар че косият поглед, който хвърли към Джини, бе доста нагъл. — Умолявам ви, мосю, да приемете извиненията ни. Нямахме намерение да ви обидим. Разбирате каква е ситуацията, сигурен съм! Може би ще се присъедините към компанията ни на масата? Малко шампанско?

— Е, сър, това звучи като много мило предложение, но не знам дали жена ми…

От начина, по който едрият американец хъкаше и мънкаше лейтенантът заключи, че той е кръгъл глупак. Типичен американец, разбира се! Но жена му — о, тя бе прекалено хубава за съпруга. По-вероятно бе да му е любовница и като се съдеше по това колко бързо бе утихнало избухването на мъжа — кой знае? Може би щеше да се уреди нещичко…

Докато мислеше трескаво, французинът събра пети и грациозно се поклони на Джини.

— Ако мадам ми позволи? Вече две години не съм бил във Франция и жадувам за нежния мелодичен говор на една сънародничка. Шампанското е хубаво, уверявам ви — той говореше на бърз, образен френски и Джини се поколеба, като погледна към Стив. Той я гледаше, а устата му бе разтеглена от странна полуусмивка.

— Не можах да разбера и половината от това, което каза човекът, но ако искаш да пийнеш шампанско, любов моя, не виждам защо да не се присъединим към компанията на лейтенанта.

Какво бе намислил сега? Какво планираше? Каквото и да бе, тя щеше да се погрижи да не успее! Какъв артист беше — тя би искала да му даде един урок, да му покаже, че и тя може да играе точно толкова добре!

Джини се усмихна лукаво на младия войник и след това прехапа устни, сякаш бе объркана.

— Е, щом сте сигурен, че разбирате — вие и войниците ви — че аз не съм… не съм…

— О, Bon Dieu, мадам! Не си го и помисляйте! Отново ви моля хиляди пъти за извинение…

— Ще пием или не?

Доста ядосан, че прекъсват речта му, французинът леко се поклони.

— Но, разбира се, мосю! И позволете ми да ви се представя. Лейтенант Франсоа Д’Аржан. На вашите услуги, господине, госпожо!

— Викат ме Грей. Джон Грей. А тази госпожа тука е жена ми, Вирджиния.

Джини отново пое въздух, полузадушена от ярост. Той отиваше твърде далече! Но тя позволи на лейтенанта да ги отведе до масата си, леко отделена от останалите, и се усмихна в знак, че оценява истинското френско кавалерство, когато хората му станаха на крака и се поклониха, когато тя минаваше.

Преди да измине и половин час, бутилката шампанско се бе превърнала в няколко бутилки и останалите французи също ги бяха наобиколили, което дразнеше лейтенанта им. Един набит, доста кисел сержант не спря да долива чашата на американеца, а той, какъвто бе дръвник, изглеждаше щастлив да пие колкото си иска и да пуши пурата си, като се усмихваше приятелски на лекия, забавен разговор на френски, който се водеше около него.

Д’Аржан забеляза, че лицето на жената бе поруменяло от удоволствие и вълнение, макар че без съмнение шампанското също имаше заслуга за това. Той също се погрижи чашата й винаги да е пълна.

Но тези двамата определено бяха странна двойка и не си подхождаха! Вече бе открил чрез хитроумни, заобиколни въпроси, че едрият американец е от Тексас. Бе търговец на добитък и всъщност призна, че е обеднял след войната. Беше в Мексико, за да се опита да купи животни с парите, които му бяха останали и да ги прекара до някакъв град със странно име в Канзас, където смяташе, че ще получи огромна печалба.

— Трябва да осигурявам на моята кукличка коприни и хубави дрънкулки — той се захили простовато и като улови погледа, който му хвърли жената, Франсоа можеше да се закълне, че прочете неприязън в него.

Аха, помисли си той със задоволство, значи не всичко е наред тук! Мадам — ако тя наистина е мадам Грей — е отегчена. Кой може да я вини? А по-късно съпругът й почти призна, че жена му била настоявала да го придружи в това глупаво пътуване.

— Малката ми Джини трябва да е ревнива — рече той с глупав смях. — Решила е, че ще тичам след хубавите сеньорити, вместо да се занимавам с работата си, освен ако не дойде и тя.

В този момент хубавата малка Жинет се задави с шампанското и грубият селяндур, мъжът й, само влоши нещата, като започна да я тупа здравеняшки по гърба.

— Ей, кукличке, все го пиеш това нещо прекалено бързо. И като си помисля, май си зачервила бузките. Може би трябва да намерим някое местенце за хапване. Аз самият умирам от глад.

Като помисли трескаво, Д’Аржан успя да избегне един семеен скандал, като предложи да му направят честта да вечерят с него. Не, той настоява! Сержант Пишон бе отличен готвач. Той щеше незабавно да тръгне напред и да приготви вечерята. Мадам Грей веднага се бе усмихнала, като каза любезно, че с удоволствие би приела и той е ужасно мил. И когато Д’Аржан, който бе успял да седне до нея, притисна многозначително крака си в нейния под масата, тя бе продължила да се усмихва.

Джини се чувстваше с понатежала глава от шампанското и ролята, която играеше. Надяваше се, че Стив го избива студена пот. Така му се пада! Сега бе неин ред и във всеки един момент, когато си поискаше, тя можеше да насъска всички тези хора срещу него, като им каже кой е и какъв е. А междувременно Джини се наслаждаваше на това, че може отново да говори на френски, да задава въпроси за любимия си Париж и преди всичко да се чувства поласкана от отношението към нея като към хубава жена.

Вероятно поради шампанското Джини не усети, че лейтенант Д’Аржан става все по-озадачен, колкото повече разговарят.

Значи мадам Грей бе живяла в Париж дълго време и всъщност бе полуфранцузойка. От внимателно подхвърлените въпроси Д’Аржан вече бе научил, че тя не знаеше почти нищо за по-известните локали като тези, които той и приятелите му посещаваха. Мадам Грей спомена за някакви чичо и леля, назова някаква тиха улица в квартал, където къщите бяха притежание само на най-богатите и влиятелни хора. Не беше възможно наистина да е живяла в една от тези къщи, освен ако не е била прислужница или гувернантка, естествено. А ако е била последното, това обясняваше начина, по който се изразява — като дама. Така би трябвало да е, разбира се. Богата млада жена от добро семейство естествено нямаше да скита из една страна, която е във война, с един очевидно прост американец. Нито пък ще спи в порутен хан, държан от мадам с доста съмнителна репутация.

Докато виното продължаваше да се лее, мексиканските наемници ставаха все по-буйни. Някои вече се бяха оттеглили горе със сеньоритите, които си бяха харесали. Д’Аржан забеляза, свил презрително устни, че американецът явно заспиваше. Явно не бе навикнал на шампанско и жалко, наистина, че хабеше хубавото вино. Но мадам бе съвсем друго нещо — тя ставаше доста весела и все по-хубава с всяка изминала минута. Дори евтината и доста ярка рокля, с която бе облечена, никак не намаляваше красотата й. Недоволна красавица със съпруг, който бе твърде глупав, за да забележи какво става под носа му — нима нещата можеха да се наредят по-добре? И той, Франсоа, не бе спал с жена повече от месец, ако не се броят няколкото, които бе заставил насила — мръсни мексикански пачаври, които крещяха обиди, ритаха и дращеха. Тази жена няма да се бори с него, той ставаше все по-уверен в това с всяка изминала минута!

Като се усмихна и се приближи още повече към нея уж заради разговора, в който тактично го бяха въвлекли хората му, комплиментите на лейтенант Д’Аржан ставаха все по-жарки, а намеците му — все по-дръзки. Един или два пъти мадам Грей, или Жинет, както вече я наричаше в ума си, дори се изчерви. Той стана по-смел, вече уверен, че съпругът й дървеняк не знае и думица френски, а хубавите й зелени очи се сведоха под погледа му. Забеляза, че тя хвърли подозрителен поглед към мъжа си и се усмихна.

— Той заспива, съпругът ви — каза лейтенантът меко на френски. — Макар че не разбирам как може да го стори, когато до него стои самото съвършенство. О, ако можех само да ви покажа колко ценя присъствието ви тук…

Кракът му отново се притисна в нейния под масата.

— Ставате твърде дързък, мосю! — каза тя остро и добави по-тихо: — И ако съм на ваше място, не бих го подценявала. Може да бъде опасен.

Дали искаше да каже, че мъжът й е ревнив? Със сигурност не личеше да е така. Но може би само се преструваше на срамежлива.

— Мадам — каза Д’Аржан със сериозен тон, — не мога да виня никого, че ревнува такова ценно притежание! Но ако ми позволите, като почитател на вашата красота и елегантност, ще ви задам един личен въпрос. Какво правите тук в действителност с човек, който толкова малко ви оценява? Това не е място за една дама, тази полудяла страна, и още по-малко за хубава жена като вас. Виж, в Мексико Сити…

След като гласът му утихна многозначително, Джини си помисли объркано, че може би това е нейният шанс да обясни всичко. Естествено младият лейтенант ще изгаря от нетърпение да й помогне, макар че тя не харесваше кой знае колко твърде нафуканото му държане. Но когато разбере…

— Мосю — започна тя неуверено, като се опита да намери точните думи, — може би трябва да ви обясня…

— Любов моя, става късно. Може би готвачът на добрия лейтенант не е успял да намери какво да сготви за вечеря. Във всеки случай мисля, че трябва да оставим тези господа да изпълняват войнските си задължения и да потърсим някое местенце за хапване. Знаеш как винаги ми се приспива, като си пийна на гладен стомах!

Лицето на лейтенанта бе притъмняло при ненавременното прекъсване. Нещо в тона на едрия американец го бе накарало да стисне зъби, макар че не можеше да определи какво точно. Но мъжът бе селяндур, разбира се. Човек не можеше да го сбърка. Д’Аржан презрително не обърна внимание на пистолета, който носеше американеца. Всички каубои там носеха пищови. За тях това бе част от облеклото. И освен това, какво можеше да стори един пистолет срещу цяла рота френски войници? Той се усмихна пресилено и заговори с благ тон:

— Мосю, няма защо да се безпокоите, уверявам ви! Пишон ще се върне след няколко минути, или ако желаете, може би ще е най-добре ние да отидем до казармата. Самият аз имам отлично шампанско, което с удоволствие ще ви предложа. И съм уверен, че и менюто ще ви допадне — на вас и на мадам.

Той хвърли жаден поглед към Джини и тя поруменя, макар че все още бе гневна и озадачена, задето Стив я бе прекъснал точно в този момент. Улови как я гледа с онзи вбесяващо насмешлив поглед, а едната му вежда бе леко наклонена, сякаш за да каже, че оставя решението на нея. Дори лейтенант Д’Аржан я гледаше с очакване.

— От месеци не съм яла нищо прилично, както много добре ти е известно! — каза тя на Стив доста грубо. И след това, с внезапна усмивка, закачливо сложи ръка на рамото му като примигва с очи в умишлена пародия. — Моля те, не можеш да ми откажеш!

Той естествено разбра какво искаше да каже, както го бе замислила. Само тя забеляза лекото изпъване на устните му и вътрешно ликуваше. Нека да повърви още малко по опънатото въже! Тя можеше да го издаде веднага щом реши и той го знаеше. Мисълта й даде опияняващото чувство на власт.

— Любов моя, много добре знаеш, че нищо не мога да ти откажа! И отново хиляди благодарности, лейтенанте.

Стив се изправи и непохватно прекатури стола. Видя как Джини се намръщи и развеселено й се усмихна. Малката проклетница, тя се забавляваше! Но трябваше да й признае това — бе неин ред да е отгоре и тя се възползва.

Д’Аржан обясняваше набързо на хората си, че се връща в казармата и американците ще бъдат негови гости. Някои от мъжете го поздравиха с една лукава усмивчица, която той се престори, че не забелязва.

Навън слънцето блестеше ярко и Джини се сви, за да се скрие от него. Като хвърли лек извинителен поглед към Стив, лейтенантът и предложи ръката си. Стив леко поизостана, преструвайки се че се оглежда любопитно наоколо и забеляза сбръчкания мексикански селянин, седнал унило на крайчеца на една изгнила дървена пейка, загърнат в пончото си. Мъжът, бежанец или просяк, ако се съди по външния му вид, сякаш бе задрямал и все пак Стив улови как окото му се белна, докато отмести поглед настрани.

— Хей, тоя беден старец изглежда така, сякаш не е ял като хората с години! Вземи това, амиго, купи си нещо за хапване…

Мъжът зарови ръце в праха след небрежно хвърлената монета, като смотолеви благодарностите си на някакъв рядък индиански диалект.

Д’Аржан и Джини бяха спрели и лейтенантът звучеше раздразнен.

— Но мосю! Не трябва да окуражавате тази измет! Дайте им едно песо и те ще почнат да го очакват. И в следващия миг като се обърнете, ще ви забият нож в гърба.

— О, глупости! Не мога просто да гледам човек, който е мършав и изгладнял като него — рече Стив меко. — Видяхме твърде много такива, откакто сме тук, нали, скъпа?

— Предпочитам да не обсъждам неприятни неща — каза Джини остро, отказваща да участва в играта му, каквато и да бе тя. Макар че все още с недоволство отчиташе присъствието му до лакътя си, докато продължиха да крачат по улицата, тя все така се правеше, че не го забелязва, и вместо това запазваше усмивките си за французите.

Французите бяха устроили временната си казарма в единствената по-здрава на вид кирпичена сграда, която се оказа местният затвор. Но, както бързо обясни Д’Аржан, той самият заемаше помещенията на надзирателя в съседната сграда и се бе погрижил да са чисти и удобни.

— Затворите винаги са ме карали да се чувствам малко странно — подхвърли Стив небрежно. — Държите ли някакви затворници тук?

— Само един — отвърна Д’Аржан малко нетърпеливо. — Всъщност смятаме, че човекът, който сме заловили, е шпионин на хуаристите. Той сякаш нямаше никаква работа тук. Утре ще го разпитаме и ще разберем.

— Така ли? — американецът всъщност изглеждаше заинтересуван. — Мислите ли, че ще успеете да изкопчите нещо от него? От това, което съм чувал за тези… както там им викате, те не се предавали лесно.

— Имаме си начини, мосю. Повярвайте ми, ако този човек в килията е един от тези подли хуаристи, ще е щастлив да си признае, когато хората ми приключат с него.

— Предполагам, че законите ви тук са по-различните от нашите. Ами ако все пак не е шпионин?

Д’Аржан вдигна рамене със светнали очи.

— Всички грешим, мосю. Ала сега е война. Обясненията на човека не ни се сториха задоволителни, а и след време човек придобива инстинкт за тези неща… — той завърши изречението си с изразително свиване на раменете, но въпреки това се почувства доста облекчен, когато американецът не продължи с въпросите си.

Вече две години бе в Мексико и въпреки това не обичаше да гледа мъченията. Бе виждал френски войници, често осакатявани, преди да бъдат убити, и без да му мигне окото изпълняваше заповедта на маршал Базен да екзекутира всеки заподозрян хуарист, без да минава през формалния съдебен процес. Все пак това бе война! Но макар че наказателният отряд бе едно нещо, мъченията, макар и понякога необходими, бяха съвсем друго. Те му преобръщаха стомаха. Той можеше да даде заповед за тях, но предпочиташе да не ги гледа.

За щастие двама американски наемници пазеха на пост пред вратата на затворника — калени момчета, родом от другата страна на границата, които предпочитаха да напечелят пари, като се бият срещу хуаристите, отколкото да се надхитрят със закона в родината си. Един от тях — висок, светлоок тексасец, който се наричаше Том Бийл — щеше да проведе „разпита“ на затворника. Лейтенантът бе виждал методите на Бийл по-рано и си личеше, че Бийл обича да върши работата си. Заедно с другия мъж, известен само като Блу, бяха добър екип. И двамата бяха бързи с оръжието и абсолютно безмилостни. Вече бяха доказали качествата си на пазачи, като издирваха скитащи банди от партизани — хуаристи, които се движеха като сенки и предпочитаха да нападат французите от засада, отколкото да ги пресрещнат лице в лице в открит бой.

Преданият сержант Пишон бе направил каквото можеше, за да подобри вида на апартамента, който преди това е бил на надзирателя. Подът бе лъснат и след добавката на няколко ръчно изработени местни килима, мястото бе станало по-ведро. А що се отнася до вечерята, там нямаше нужда от извинения. Пишон бе надминал себе си, като бе направил всичко по свой вкус от това, което имаше на разположение. Д’Аржан гордо поднесе сухо бяло вино с пилето и бе поласкан, когато мадам Грей се съгласи с него, че тази реколта е една от най-добрите точно за този сорт.

Мъжът й, американецът, яде със сериозен и съсредоточен вид, като лочеше виното, сякаш бе просто вода. Истинско прахосничество за тази свиня, която не може да го оцени, помисли си Д’Аржан, като направи кисела гримаса.

Но мадам Грей — Жинет — тя бе нещо съвсем друго. Съпругът й очевидно не заслужаваше такава красота и финес и Франсоа Д’Аржан усети, че става все по-заинтригуван с напредването на вечерта. Той се извини лицемерно на американеца, задето говори на френски, но здравенякът само направи великодушен жест с пурата си и му каза „хич да не се притеснява“. Що за човек бе този? Несъмнено от онези, които не биха се поколебали да използват жена си за стръв, за да изпълнят амбициите си в бизнеса. И също толкова очевидно нещата между тях явно не вървяха по мед и масло.

Веднъж съвсем за кратко разговорът се обърна на политика и се оказа, че госпожата, както и самият Д’Аржан, се надявала, че южните щати ще спечелят наскоро приключилата гражданска война. Съпругът й, от друга страна, само бе повдигнал вежда и я бе предупредил, че жените не бива да се месят в политиката.

— О, ти си непоносим! — избухна ядосана тя и съпругът й се ухили снизходително, като се обърна към лейтенанта, сякаш за да потърси подкрепа, повдигайки широките си рамене.

Като обърна бързо разговора на по-лични теми, Д’Аржан откри чрез умело насочващи въпроси, че младата жена е доста начетена, в добавка към другите й качества. Майка й умряла, когато тя била съвсем малка, а все още живият й баща също бил американец.

— Значи сте от Луизиана, така ли?

— Уви, не, мосю! Надявах се да остана там по-дълго, особено в Ню Орлиънс, но татко толкова бързаше да стигне до Тексас… — тук тя се спря замислено, сякаш не искаше да продължи.

— Аха, и несъмнено там срещнахте съпруга си — каза окуражаващо Д’Аржан.

— Аз… да, наистина срещнах мосю в Тексас — каза тя кратко.

Можеше да добави още, след като бе пила достатъчно, за да стане по-смела, но в този момент глупавият й мъж стана рязко, а столът зад него шумно се прекатури. Д’Аржан забеляза, че той леко залита.

— Трябва… трябва да ме извините за момент. Тази храна наистина си я бива! Но мисля, че имам нужда от… от малко свеж въздух. Има ли някой кенеф наблизо?

Джини видимо се изчерви, а на лицето й се изписа неудобство и отвращение. Д’Аржан се намеси тактично, щастлив, че може да се отърве от съпруга й, пък било то и само за известно време.

— О, мосю, извинете ме! Нека ви покажа.

— Не, не, не бих си и помислил да ви безпокоя. Само ми кажете къде е и аз ще го намеря. Бас държа, че е там отзад, нали? Точно като у дома…

Като залиташе, леко усмихнат, брадатият американец намери пътя към задната врата, водеща към малък вътрешен двор, където къщата бе под прав ъгъл спрямо задната стена на самия затвор.

Селяндур! Нека си намери удобно място да се облекчи. Може би, с малко повече късмет, той щеше да падне в несвяст. Но поне бе осигурил златна възможност за самия Франсоа и той възнамеряваше да се възползва максимално от нея.

— Извинете ме, мадам, задето оставих съпруга ви да пие толкова много — каза Д’Аржан меко. — Но трябва да ви призная, че копнеех да остана насаме с вас от първия миг, в който ви видях! Не можете да си представите колко ме развълнувахте с красотата си. Мога да гледам зелените ви очи часове наред, да се възхищавам на мекотата на устните ви…

Младата жена изглеждаше леко объркана, но Д’Аржан я хвана за ръката и я притисна настоятелно.

— Аз съм пленен от вас! Казвам ви го толкова внезапно и скоро, защото сме във война, мадам! Може би никога повече няма да видя толкова хубава жена като вас. Вие просто ме накарахте да загубя и ума, и дума.

Той я придърпваше към себе си, когато се чу изстрел от куршум. Бързо и някак почти гузно Д’Аржан скочи на крака, докато младата жена нададе малък задавен вик.

— Mon Dieu! Хуаристите!

В този момент едрият американец се появи на вратата с глуповата физиономия, ухилен до уши.

— Извинете. Съжалявам ако съм ви стреснал. Не исках да стрелям, нали разбирате. Само проверявах дали е зареден и проклетият пищов изгърмя! Не мога да го разбера.

Преди Д’Аржан да успее да отвори уста, Джини каза студено:

— И защо, кажи ми, изведнъж реши, че трябва да провериш дали е зареден?

— А? — американецът поглеждаше ту към Д’Аржан, ту към жена си. Изглеждаше озадачен. — Но, мила, много добре знаеш, че винаги почвам да си проверявам пистолета, като видя как те гледат мъжете — той погледна към втрещения лейтенант, все още с усмивка на лицето. — Наистина съм ревнивец, а и добър стрелец. Питайте Джини, ако не вярвате! Мъжете винаги я зяпат и аз направо полудявам, макар и да знам, че на моята кукличка не й пука за никой от тях. Тя хич не обича да се ядосвам. Нали така, ангел мой?

Д’Аржан бе добил леко разтревожен вид. Няма начин мъжът й да е подслушвал разговора им. Ако беше мексиканец, щеше да заповяда да го изведат и да го разстрелят, но не смееше да се забърква с американски гражданин, особено с някой, който има толкова красива съпруга и то от добро потекло — ако наистина бе от добро потекло, а не просто гувернантка, която се бе омъжила, за да се чувства по-осигурена.

Жената бе онемяла от гняв, а очите й хвърляха искри, но Д’Аржан успя да овладее гласа си и се засрами, задето прозвуча толкова помирителен:

— Н… но мосю! — започна той с леко запъване. — Нали не си мислите, че аз…

— О, боже, естествено, че не! Не, ами че вие се държахте ужасно любезно с нас, нали така, мила? И въобще не сте от този тип мъже, които тя харесва. Но наистина не ми се понрави държането на някои от хората ви в бара. Аз имам склонност да приемам нещата навътре и почнах да си мисля разни неща и май именно това ме накара да полудея!

— Мосю — рече Д’Аржан леко разгневен, — вече се извиних от името на хората си! Но ако настоявате…

Настоятелно почукване на вратата и разтревоженият глас на сержант Пишон му дадоха възможност да спре и той се изправи с леко облекчение.

— Боя се, мосю, че случайният ви изстрел е причинил безпокойство сред хората ми. Ако ме извините за момент, аз ще им обясня.

С рязък поклон към американеца и жаден поглед към жена му Д’Аржан бързо отвори вратата и отиде в предната стая, където Джини го чу да се оплаква на френски, че глупавият американец, този тромав идиот, е бърникал пистолета си. Затварянето на вратата прекъсна последните му думи, а Джини стана на крака и се обърна ядосано към Стив.

— Стив Морган! Писна ми от това… това глупаво преструване! Възнамерявам да…

Той бързо пристъпи напред и хвана китката й достатъчно здраво, за да изтръгне вик на болка от устните й. Глупавото пиянско изражение се изпари от лицето му.

— Казвам се Джон Грей и гледай да не забравяш това! А що се отнася до това, което възнамеряваш да направиш, Джини, най-добре първо си помисли внимателно. Затворникът тук е Пако Дейвис. Сега вече се убедих със сигурност, че наистина е той. Когато стрелях, дойде до прозореца и аз имам намерение да го измъкна оттам.

Тя видя познатите безразсъдни пламъчета в очите му и възкликна от изненада.

— Но това е лудост! Градът е пълен с войници, както ти е добре известно. Ще те…

Той внезапно се разсмя.

— Убият? Но това би трябвало да те зарадва, любима. Нали? Аз те моля само да не проваляш опита ми. Ако наистина ме хванат, сигурен съм, че това ще се окаже много удобно за теб.

— Нямам желание да бъда оставена в ръцете на група войници, които не са виждали бяла жена от месеци насам, особено ако мъжът, когото смятат за мой съпруг, току-що е екзекутиран като предател! — отвърна тя.

— Опитай се да погледнеш нещата от добрата им страна. Може би красивият млад лейтенант ще те запази за себе си — подхвърли той меко.

Очите му я гледаха усмихнато и за миг тя си помнели, че Стив ще я целуне. Но мигът отмина и се чу приглушено трясване на предната врата. Той я пусна и се просна на един стол, с нехайно изпънати напред крака, когато протегна ръка за чашата си.

Д’Аржан се извини, задето толкова се е забавил, и наля още вино. Той бе забелязал, че мадам Грей изглежда поруменяла и доста мрачна, когато влезе в стаята и че разсеяно разтрива китката си. Така значи! Нима грубият й съпруг, този селски вол, се осмеляваше да я нарани? Може би наистина бе ревнивец. В такъв случай още вино само ще усили ревността му или ще го приспи.

Лейтенантът се постара да завърже разговор с мъжа, но той сякаш не се интересуваше от нищо, освен от добитък и му отговаряше главно с едносрични думи. Американецът наистина изглеждаше сънлив. Бе изпил огромно количество вино и клепките му сякаш се спускаха, и дори не бе достатъчно възпитан, та да прикрие прозевките си. Даже младата жена бе станала мълчалива и доста замислена. Може би се страхуваше от съпруга си, макар че по-рано не изглеждаше да е така.

— Става ужасно късно. Ще заспя още тук, на място, ако не си легна — внезапно обяви американецът, като преплиташе език.

— Но, мосю, само още едно питие! Вижте, бутилката е наполовина пълна, а аз никак не обичам да хвърлям на вятъра такова хубаво вино. Е, мосю, мислех, че вие, американците, се гордеете, задето толкова издържате на пиене!

Д’Аржан почувства, че хитростта му е възнаградена, когато отправи предизвикателството и видя намръщената физиономия върху лицето на едрия мъжага.

— К’во искаш да кажеш с това, мислел си. Разбира се, че можем да носим алкохол по-добре от всеки друг. На бас, че е така!

Д’Аржан гледаше ликуващо как американецът протегна ръка към бутилката и я наведе над чашата си. Не можа да се въздържи да не хвърли един поглед към жената и се почувства поласкан, когато забеляза, че тя го гледа. Крайчецът на устните й се изви много леко в зачатък на усмивка, преди да сведе срамежливо очи. Значи… усещаше какво си бе наумил той и го одобряваше! Той започна да се обнадеждава.

Ето защо Д’Аржан естествено се подразни, когато чу острото почукване на вратата. Бе още по-обезпокоен, когато вратата се отвори внезапно, преди да е имал време да отговори. Американци! Нямаха представа какво значи тактичност и етикет!

Мъжът, който влезе, затваряйки небрежно вратата зад себе си, бе Том Бийл, един от хората, което би трябвало да пазят затворника. Как смееше да нахълтва тук?

— Бийл! Какво правиш тук? Мисля, че съм ти казвал…

— Казахте ми, че трябва да ви съобщя веднага, щом затворникът прояви желание да признае. Е, изглежда, че е в настроение да започне. Но иска вие да го чуете.

Бийл бе много висок и слаб, с високи скули и доста хлътнало лице. Косата му бе сламеноруса и прилепнала от пот и мазнина по ръбестия му череп. Очите му бяха бледосини и безизразни и Джини не можа да не потрепери, когато погледът му премина през нея.

От всички тях само Стив, с чаша пред устата, изглеждаше напълно незаинтересован.

По навик Том Бийл първо разгледа стаята, макар че бе влизал вътре и преди. Той бе убиец по професия и наблюдателността за него се бе превърнала в инстинкт. Носеше един пистолет в кобур, провесен ниско над хълбока му. Свали пушката, с която обикновено не се разделяше, и я постави до вратата, след като се увери колко души има в стаята. Той бе научил, че френските войници настояват за тази ненужна любезност. И стига да беше в безопасност, защо не? Все пак плащаха добри пари за услугите му.

Бийл първо забеляза жената. Още щом прекрачи прага, усети присъствието й. Веднага разбра, че е американка, млада и доста красива.

„Ще ми се да си намеря някоя такава“, мина му през ума. Отдавна, твърде отдавна не бе имал американка, особено като тази, чиято хубост още не е преминала.

Понеже бе в стаята на френския лейтенант и поради присъствието на жената, Бийл направи грешка, която обикновено не би допуснал. Той приспа наблюдателността си, като изучаваше открито жената, докато говореше с французина. И поради това почти не забеляза съпруга й, който се бе облегнал назад на стола си и жадно отпиваше от чашата с вино. Вече бе чул приказките на френските войници и презрително бе решил, че мъжът е някакво жалко пиянде. Жената — тя имаше значение.

Д’Аржан не пропусна да забележи как очите на Бийл станаха още по-бледи, докато на лицето му открито бе изписана похотливост и това го ядоса. Той нямаше право да влиза по този начин и още по-малко да зяпа така.

— Вие ме прекъснахте, Бийл. Говорехте за затворника, нали?

С известна трудност, Бийл откъсна поглед от жената и отново погледна Д’Аржан, чието лице бе намръщено и доста надуто.

— О, да. Е, както казах, изглежда, че внезапно реши да си признае, особено когато започнах да му описвам всички методи, които се канех да използвам, за да го накарам да пропее — Бийл се засмя с вълча усмивка. — Казва, че знае къде се крият хуаристите в близките хълмове, но щял да каже само лично на вас. Май си мисли, че може да му дадете опрощение.

— Не прощавам на хуаристи, които са направили признания — започна лейтенантът строго. — Но, разбира се, човекът няма защо да научава това, докато не си признае. Да, мисля…

Отегчен от самодоволната реч на лейтенанта, Бийл отново зашари с очи.

Те минаха покай жената, която внезапно пребледня и застина на мястото си с наведена глава. А по-нататък брадатият мъж се бе разположил толкова отпуснато на стола си, все още с чаша вино в ръка, сякаш не можеше да понесе да я пусне отново.

Бийл започна да отмества поглед с безразличие, когато нещо, някакъв проблясък на спомен за нещо познато премина през ума му и привлече погледа му към другия американец.

Като повечето професионални убийци Бийл разчиташе главно на инстинкта си и причината, поради която бе останал жив толкова дълго бе, че вярваше на предчувствията си — послания, изпращани като леки трептения от подсъзнанието му. Сега по-скоро инстинктът, отколкото паметта му подсказа, че е виждал този човек преди и при други обстоятелства. И освен това забеляза начина, по който го гледаше мъжът в момента — наблюдаваше го внимателно и студено с много тъмносини очи, които контрастираха странно с черната му брада и коса.

Това бе — очите! Той ги е виждал да го наблюдават и преди над дулото на един пистолет. Само веднъж и то много отдавна, но Том Бийл никога не забравяше човек, който бе успял да вземе връх над него.

Той прекъсна рязко и грубо думите на французина, като пристъпи напред и спусна ръка върху дръжката на пистолета си.

— Вие… Виждал съм ви някъде, господине. Някъде, някога, пътищата ни са се преплитали.

— Виж какво, Бийл… — започна французинът, когато американецът вдигна изненадано поглед, сякаш го бяха събудили от пиянското му вцепенение.

— Бийл ли каза? — гласът на мъжа бе изпълнен с внезапна пиянска ярост.

Но не посегна към пистолета си, както си помисли Бийл. Неочакваният му вик стресна Бийл точно толкова, колкото и останалите и това му коства частите от секундата, които му бяха необходими, за да измъкне пистолета си. Това, и бързото движение на ръката на мъжа, когато плисна чашата вино в лицето му.

Тялото на Стив Морган последва движението на ръката му, когато се хвърли върху масата и падна върху Бийл, а тя затисна изненадания стрелец и се счупи като кибритена клечка. Загубил равновесие, Бийл бе паднал заднишком и сега, преди да успее да се помръдне, един юмрук се заби в лицето му, две ръце го хванаха за косата и започнаха безмилостно да блъскат главата му в твърдия кирпичен под.

— Значи Бийл, така ли? Проклет негодник, мислиш ли, че не бих разпознал всеки мръсник, който се е опитал да избяга с жена ми? Тогава не те убих само защото тя ме накара да обещая, че няма да го сторя, но за бога, ти все още я преследваш и този път със сигурност ще ти свестя маслото!

Това бе последното нещо, което Бийл си спомни, преди да потъне в тъмнина — тъмнина, белязана с тъмночервени ивици и агонизираща болка.

Когато масата се счупи, Джини изпищя, обзета от истински страх и скочи на крака. Д’Аржан, напълно изумен, стоеше с отворена уста и за момент не можа да осъзнае какво се бе случило.

— Мосю, мосю, спрете! Да не сте полудял? Спрете, за бога, ще го убиете!

Той се наведе с намерението да дръпне бесния американец от падналия в безсъзнание наемник. Този идиот очевидно не бе на себе си. Какво му ставаше? Дали наистина бе разпознал Бийл или това бе самовнушение на един пиян маниак?

С яростен рев американецът замахна с ръка назад, докато Д’Аржан я дърпаше и накара французинът да се олюлее. Преди да успее да се окопити, американецът бе скочил на крака и сега хвана за раменете жена си, която се канеше да изпищи. Той грубо я разтърси, докато я ругаеше.

— Ти, измамна фльорца такава! Ти си го подмамила — флиртувала си с него, хвърляла си му по някоя от хитрите си усмивчици, когато си мислиш, че не те гледам както правиш с всеки срещнат. Същото правеше и тази вечер с лейтенанта тук и си мислеше, че не виждам какво става, кучка такава!

Жената бе зяпнала от ужас и страх и не можеше да си поеме дъх. Фибите излетяха от косата й, изтропаха по пода и косата й се разпиля по раменете.

— Не, недей! — успя да изхленчи тя. — Моля те, недей!

Френската галантност на Д’Аржан бе възмутена. Пиян идиот! Той бе откачил. Полудял от ревност, той не знаеше какво прави.

— Спрете! Настоявам да спрете! Мосю!

Той забеляза с облекчение, че верният сержант Пишон бе дошъл на бегом от стаята си, гледаше ги и не можеше да повярва на очите си.

— Простак! — извика Д’Аржан на френски. — Ненормалният американец не е на себе си. Ще убие жена си! Не можеш ли да направиш нещо, вместо да стоиш там и да зяпаш? Ела и ми помогни!

Заедно те най-после успяха да хванат ръцете на американеца и да го дръпнат от разплаканата му жена. С шокиран вик тя се бе строполила в един стол с ръце върху гърлото си. Д’Аржан бе очаквал да има трудности при опита да задържат такъв огромен мъж, при това заслепен от ярост, какъвто изглеждаше в момента, но веднага щом го хванаха здраво, той сякаш се облегна на тях, залитайки неуверено на краката си.

— Не… не съм виновен аз — промърмори той мрачно. — Тя винаги ме кара да постъпвам така. Пиенето, само то помага. Винаги мъже…

— Не е вярно! Не му вярвайте, не вярвайте на нито една негова дума! — избухна жената, с очи пламнали като зелен огън. — Той е зъл, ужасен мъж. Той ме нарани!

— Мадам, мадам, моля ви да не се разстройвате! Съпругът ви е пиян, не може да се държи разумно. Боя се, че ще трябва да го задържим в затвора. Заради вас самата естествено, както и заради безопасността на всички невинни хора в града, хората ми…

Д’Аржан грабна пистолета Смит & Уестън, калибър 44 от кобура на американеца и го постави на своя колан, в случай че мъжът реши да буйства отново. Той се усмихна успокоително на уплашената жена, която сега го гледаше изненадана.

— В затвора! — повтори тя със странен глас и лейтенантът побърза да я успокои:

— Не се притеснявайте, умолявам ви! Само ще го задържим тук за една нощ, докато изтрезнее. Това ще му бъде за урок, мадам, а той се нуждае от такъв, трябва да признаете това.

Той се обърна предупредително към американеца:

— А вие, мосю, ако ми обещаете, че няма да ни създавате повече неприятности, ще ви позволя да ме придружите до затвора като джентълмен, без белезници на ръцете. Това е заради мадам, нали разбирате? Но трябва и да ви предупредя, че ще съм насочил собствения ви пистолет към вас през целия път до там, така че повече никакви прояви на насилие, ако обичате!

— В затвора? — рече жената отново. Тя сякаш бе изумена. — Наистина ли ще го задържите в затвора?

— Повярвайте ми, мадам, налага се! Заради дисциплината, разбирате ли? Но — гласът му изведнъж секна и сега заговори на френски с ясно послание в очите си — след като се погрижа за това, ще се върна тук, за да ви придружа лично до хотела ви. Няма защо да се безпокоите, ще се погрижа за всичко.

Тя се изчерви, прехапа устни и той отново се поздрави, задето я е намерил. Каква красавица! И особено сега, когато бе със спусната коса. Той ще я накара да полудее по него с милувките си. Ще бъде много внимателен, много нежен…

Думите й го върнаха в реалността — тя го молеше за нещо.

— Ако нямате нищо против, бих искала да дойда с вас, за да се уверя, че е заключен здраво. Той е опасен, искам да го видя зад решетките!

Д’Аржан се усмихна на себе си. Аха! Сега бе решила, че мрази съпруга си. Това е още по-добре. Може би щеше да успее да я убеди да дойде с него в Мексико Сити. Ще бъде хубаво отново да си има любовница, особено някоя толкова сладка като нея. Няма да е трудно да се отърве от мъжа — нека Бийл си оправя сметките с него, когато дойде в съзнание!

Мосю Грей изглежда разбираше, че е загазил. Сега бе много мирен и засрамен. Главата му клюмна отчаяно. Докато стоеше и се олюляваше на краката си, мъжът изглеждаше почти жалък.

— Не, никакви неприятности повече… обещавам ви… — промълви той с преплетен език. — Искам само да си легна, това е всичко… спи ми се…

— Обещавам ви, мосю, че тази вечер ще спите спокойно в затвора ми. Един хуарист ще ви прави компания и се боя, че те до един миришат лошо, но това няма да има значение. Утре много рано сутринта ще го екзекутираме, така че може да спите, докогато си искате!

Д’Аржан се усмихна съзаклятнически на жената, но тя продължи да изглежда доста унила. Ядът бе оставил руменина, която избиваше по скулите й и само я правеше още по-привлекателна.

— Трябва да се уверя, че е на сигурно място в затвора — настоя тя.

— Тогава елате с мен, мадам — рече Д’Аржан. — И вие, мосю. Съвсем наблизо е. Вървете на крачка пред мен, ако обичате, точно така.

Той извърна глава, за да погледне с отвращение счупената маса и кристалния сервиз. Най-хубавата му покривка бе изпоцапана с винени петна. Бийл лежеше по гръб като мъртвец и само лекото му неравномерно дишане издаваше, че е жив. Този пиян американец несъмнено щеше да съжалява, че е нападнал Том Бийл. Е, какво пък, заслужаваше си това, което Бийл и партньора му щяха да му приготвят!

— Пишон, остани и почисти тази бъркотия — заповяда лейтенантът. — И при това бързо, защото ще се върна веднага щом чуя какво има да признава хуаристът. Можете да се погрижите и за Бийл. Може би някой компрес на главата му…

— Да, мосю капитан. Веднага!

Пишон със закъснение отдаде чест, докато лейтенантът го гледаше гневно — как смееше Пишон да го издига в ранг. Когато командирът на Пишон излезе, той въздъхна при вида на стаята, която точно преди това бе изчистил.

Какъв късметлия бе лейтенант Д’Аржан! Държеше на мушка глупавия съпруг, който вървеше пред нето и бе прегърнал през кръста хубавата му жена. Истински французин бе този Д’Аржан!