Розмари Роджърс
Сладка дива любов (21)

21

След това Джини не можеше да си спомни колко часа бе принудена да понася ярко осветения и опушен салон. Струваше й се, че всички бяха обхванати от някакво почти изкуствено веселие, след като Стив я бе довел обратно вътре и я бе настанил твърде любезно на една от малките масички, пръснати из салона.

Лорена и партньорът й се присъединиха към тях и тя прошепна на Джини, че Лилас се бе качила горе, за да успокои мъжа, когото тя бе „забавлявала“ малко по-рано. Бе се погрижила за болката в главата му и го бе пратила при червенокосата Пати, момичето, което трябваше да посети, като този път Лилас го увери, че това е на сметка на заведението.

— Той си мисли, че си луда, chere, и естествено това си е кажи-речи истина, нали? Това, което се опита да сториш бе истинска лудост…

Никой не разбираше — дори и Лорена!

С пламнали бузи и искрящи очи от сълзите, стаени в очите й, Джини седеше сковано на масата и отпиваше от питието, което Стив й бе поръчал. А той от своя страна продължи да не й обръща внимание, освен като се обърна да й каже рязко да си довърши питието. Пред нея вече бе поставено ново.

— Забавлявай се, скъпа — рече той саркастично, — нали това искаше? Бъди уверена и се дръж естествено. Ако искаш, флиртувай — теб те бива за това, доколкото си спомням!

Един от гостите, който си мислеше, че е цигулар, се присъедини към пианистката и някои от момичетата, които все още бяха долу, започнаха да танцуват, като се смееха пискливо, когато партньорите им ги въртяха.

Един млад каубой с неестествено зализана коса и явно нови дрехи покани Джини на танц. Тя щеше да откаже, но когато Стив кимна мрачно към мястото, което бяха разчистили за танцуване, тя бе принудена да стане от стола си като марионетка, за да танцува с мъжа, който я държеше твърде плътно и да слуша мълчаливо непохватните му комплименти. Нямаше как да не забележи, че Сузи се бе настанила на стола, от който тя току-що бе станала и сега се притискаше в Стив, като му шепнеше, а ръката й собственически го бе хванала над лакътя.

Младият каубой й каза, че се казва Дан и че тя е най-хубавото момиче, което е виждал някога у Лилас. Стана й лошо от сладникавата миризма на помадата, с която бе намазал косата си, и помисли, че ще повърне.

— Предполагам, че онзи щастлив мъж там отзад вече те е запазил за себе си за тази вечер? Може би следващия път, когато съм в града и аз ще бъда такъв късметлия — той се спря и я погледна. — Хей, ама ти май не говориш много-много? Нова ли си в занаята?

— Да — промърмори тя, — съвсем нова.

Смееше ли да му каже нещо повече? Щеше ли да й помогне или щеше да постъпи като онзи Джордж? Нямаше никаква полза — тя знаеше това! А Стив само ще измисли някакъв още по-лош начин да я накаже.

Стив и Сузи се целуваха, когато Дан я върна обратно на масата, след като я почерпи с едно питие, което тя не желаеше. Джини го изпи набързо, като се опитваше да не забележи как Стив си играеше с тесните дантелени панделки — единственото нещо, с което бе вързана роклята на Сузи. Защо трябваше да й пука? Тя почувства облекчение, когато той стана да танцува със Сузи, която очевидно му бе хвърлила око, ако се съди по начина, по който извиваше тяло срещу неговото, докато танцуваха. Може би тази вечер щеше да заведе Сузи горе… но тогава, какво ще стане с нея?

Лорена се смили над пребледнялата Джини и дойде да седне до нея.

— Горкият Рафаел, винаги толкова бърза. Много говори, а после е бърз като заек!

Тя погледна към Джини и гласът й омекна.

— Chere, chere, не бива да изглеждаш по този начин! Сега той е ядосан, но по-късно ще го забрави. А тази Сузи — той се държи така с нея само за да те накара да ревнуваш. Усмихни се, малката! Преструвай се, че не ти пука.

— Но на мен наистина не ми пука! О, боже, Лорена, бих искала да задържи нея вместо мен! Защо не ме остави да си тръгна?

Джини усети как в нея се надига истерия, но Лорена се наведе, вдигна ръцете си и силно ощипа Джини по бузата и толкова я стресна, че тя млъкна.

— Ето! Не исках да те нараня, chere, но не бива да го ядосваш още повече, не сега. И имаш нужда от малко цвят по бузите. Ще видиш, че после всичко ще се оправи.

Лорена грешеше, но едва по-късно, насаме в стаята, Джини разбра колко бе ядосан Стив в действителност.

По това време тя вече бе толкова уморена и замаяна, че почти не можеше да върви в права линия. Отбягвайки Сузи, която бе започнала да пие много по-рано същата вечер и сега лежеше почти вцепенена върху пианото, Стив пренесе Джини на ръце през последните няколко стъпала на стълбите и в начина, по който я носеше, нямаше нищо грижовно или нежно.

Хвърли я на леглото, сякаш бе чувал с картофи и я загледа с палци, затъкнати в колана си.

Джини лежеше и подсмърчаше, когато чу гласът му, който сякаш идеше някъде много отдалеч.

— Никога повече не се и опитвай, Джини! Не възнамерявам да те оставя да си идеш, докато не се приготвя и реша.

— Аз не… не съм направила нищо! — чу тя хлипащия си глас. — Исках само да избягам, това е всичко…

Джини се надигна на лакти и го погледна през рамо с все още замъглени от сълзи очи.

Той бе застанал пред нея и я гледаше със странно, замислено изражение на лицето.

— Съжалявам, Джини. Как, по дяволите, мога да те обвинявам, че се опитваш да избягаш, когато и аз самият щях да направя същото?

Гласът му прозвуча равен и странно огорчен и понеже тя никога не го бе чувала да й се извинява по някакъв начин, сега не можеше да повярва на ушите си.

— Най-добре се облечи, колкото е възможно по-бързо. Вече няма смисъл да стоим тук, след като има вероятност твоето приятелче Джордж да се замисли над всичко, което си му казала. След като изтрезнее, може да започне да приказва.

— Значи ти пак ще ме вземеш със себе си? Това ли искаш да кажеш?

— Джини, няма да споря с теб! Обличай си дрехите за езда, ще тръгнем след около половин час.

Колко бързо се менеше настроението му! От дива ярост до нещо като покаяние и сега отново нетърпелива рязкост.

Джини уморено се измъкна от леглото. Как може да очаква, че тя ще е способна да язди в такова състояние? Нима не знаеше какво е жал? Или нещо друго, освен гняв и неумолимост?

Тя започна да го разбира по-добре в последвалите уморителни, сякаш безкрайни седмици, през които яздеха и се криеха. Дори започна да си изгражда свои собствени резерви, сила и инат като щит срещу непредвидимите му реакции.

Независимо дали бе поддръжник на Хуарес или не, той бе престъпник. Джини вече знаеше това. И бе свикнал да бяга, да го преследват. Понякога тя го дразнеше с това. Питаше го само това ли може да му предложи животът и дали му е достатъчно. И може би по свой собствен начин той също бе започнал да я разбира, защото вече почти не избухваше срещу нея, въпреки дразнещите, подигравателни забележки, които все още му подхвърляше понякога. Само се засмиваше или свиваше рамене, като й казваше, че е доста опърничава и ще се радва, когато един ден му се махне от главата.

Един ден! Но кога ще е това? Никога ли няма да я остави да си иде?

Понякога на Джини й бе трудно да си представи, че може да води някакъв друг живот. Сега яздеше така, сякаш бе част от коня и се бе научила да пали огън, които на практика не пушеше. Дори се бе специализирала да одира и да готви животните, които Стив понякога застрелваше.

— Караш ме да се чувствам като жена на индианец! — каза му тя веднъж начумерено. Те отново бяха влезли навътре в Мексико, някъде в подножието на Сиера Мадре и както обикновено той не искаше да й каже къде точно се намират.

— Индианските жени се използват и за други неща, освен за готвене, одиране на дивеча и носене на всичкия тежък товар — отвърна й той заобиколно, като разпусна сплетената й коса. — И освен това, ти не си достатъчно питомна все още — езикът ти е много зъл. Всеки уважаващ себе си команч досега щеше да си е взел две други жени и да те е заменил за кон.

Тя не обърна внимание на закачките му, но бе невъзможно да пренебрегне настоятелните му устни и ръцете му върху голото си, хлъзгаво от пот тяло. Вече не можеше да отрече дори пред себе си странното, почти неестествено физическо желание, което изпитваше към него. Тя го презираше, но не можеше да устои на властта, която любовните му ласки упражняваха върху нея, дори когато го мразеше най-силно. А що се отнася до мисълта за бягство, засега я бе оставила настрана, след онази сутрин, когато се бе събудила първа и като видя, че той спи дълбоко и непробудно взе пистолета му.

След това с оръжието до себе си, тя бе направила кафе и внимателно бе запалила малкия огън така, както той я бе научил. Наблюдаваше го и когато той отвори очи, видя как ги присви като откри, че е застанал точно пред дулото на собствения си пистолет.

Бе достатъчно внимателен да не се помръдне. Може би бе прочел твърдата решителност в погледа й. Накрая каза:

— Ще получа ли първо малко кафе или ще стреляш с това нещо веднага, преди да си загубила смелост?

— Мисля по този въпрос — рече тя спокойно и после добави с едва потискана ярост: — Мога да те убия на момента! А мога и да те застрелям там, където ще боли най-много и да те оставя тук да умреш бавно и мъчително. Заслужаваш си го!

Тя потърси някаква следа от страх в очите му, но не видя такава. Гледаше я внимателно, с почти съзерцателен поглед.

— Май трябва да вземеш доста важно решение, а? Но ако съм на твое място, ще си помисля и за други неща, като например как ще оцелееш тук сама.

— Напълно съм способна да се грижа за себе си! — рече тя остро. — Добре си ме научил, Стив. Мога да стрелям с този пистолет, без да пропусна и мога да разчитам знаци. Не може да сме много далече от някой град или село и френските войници…

— Ние сме в област, превзета от хуаристите, сладка моя — прекъсна я той. — Мислиш ли, че ще рискувам да се доближа твърде близо до французите? Нищо не може да те спре да ме убиеш, разбира се, но мислила ли си какво ще се случи с теб, когато те хванат? Ще чуят изстрел и ще дойдат да видят какво е станало. Не искам да ти описвам какви неща могат да направят тези войници на една жена, след като всички се възползват от нея, естествено.

Той умишлено протегна и скръсти ръце, без да обръща внимание на движенията, които правеше тя с пистолета.

— Вземи решение, скъпа. Започвам наистина да огладнявам.

Щеше й се да се разплаче от обида. Защо не го беше страх? Защо бе толкова сигурен, че тя никога няма да събере куража да го застреля? И най-лошото от всичко — истината ли говореше за хуаристите?

— О, дяволите да те вземат! Защо бе заспал толкова дълбоко тогава? — като почти се задавяше от ярост, Джини захвърли пистолета към него и едва не го улучи. Като прехапа устни, тя му обърна гръб и започна да налива кафето.

Изненадващо той реши да се държи, сякаш нищо не се беше случило. След като закопча колана си около кръста и постави обратно пистолета в кобура си, той се приближи, клекна на пети до нея и взе чашата кафе, която тя мълчаливо му подаде.

Но преди да оседлаят конете, за да потеглят отново, той я изненада още веднъж, като извади още един пистолет от торбата си и й го подаде. Тя взе малката двуцевка, която изглеждаше добре поддържана и удобна, и се втренчи невярващо в него.

— Можеш да го държиш в джоба на полата си за езда — каза й той кратко. — Само помни, за бога, че е зареден. В тези гъсти гори никога не се знае кога може да ти потрябва. Даже моите приятели, хуаристите, може да стрелят първи, ако видят непознати, вместо да се спрат и да зададат въпроси по-късно.

Без да знае какво да мисли, Джини пусна пистолета в джоба на роклята си. „Проклета да бъда, ако му благодаря за него“, помисли си тя вбесено, но той вече се бе извърнал.

Докато продължиха да навлизат все по-навътре в централно Мексико, Джини забеляза, че Стив започваше да става все по-предпазлив. Земите отляво изглеждаха по-равни, по-горещи и по-подобни на пустиня, отколкото в подножието на планината. Но той й каза, че това била най-добрата земя за отглеждане на добитък в цяло Мексико.

— Ами тогава къде са стадата? И хората? Аз започвам да си мисля, че Мексико е страна на духове и бандити, или че сънувам някакъв кошмар.

— След всички боеве, предполагам, че всички ония не се занимават пряко с това, се опитват да се крият — напомни й той. — А що се отнася до стадата, сигурно земевладелците в тези краища са достатъчно умни да ги пасат близо до домовете си. Всички са гладни напоследък — дори французите!

Джини си спомни коментарите си за Мексико, когато няколко дни по-късно бяха заобградени от малка въоръжена група мъже, които имаха невероятно зловещ вид.

Тя ужасена задържа коня си на място, докато Стив започна да води оживен и разгорещен разговор с водача им и се опита да не забелязва похотливите мръснишки погледи на останалите. Накрая, когато Стив извади малко, сгънато и омазнено късче хартия от ботуша си, водачът на хуаристите се ухили широко и разговорът очевидно стана по-дружелюбен, докато мъжете, които бяха почнали да се приближават към Джини, сега се отдръпнаха неохотно.

Вече не се страхуваше толкова и започна да се заслушва по-внимателно в разговора, като разбираше само малка част от него. Обсъждаха французите, движението на войските в тази област, французите отстъпваха, вече бяха евакуирали Чихуахуа. Генерал Ескобедо бе прекалено хитър за тях. Джини не повярва нито дума!

Не повярва и на това, което Стив й каза по-късно: че по настояване на Базен император Максимилиан бе подписал печално известната заповед, с която нареждаше да се избиват всички, които са заподозрени, че са хуаристи, без право на съд. Тя бе чула за мъчения и осакатявания, практикувани от хуаристите, но да намеква, че французите могат да паднат дори още по-ниско бе явна лъжа! Джини му го каза и той вдигна рамене нехайно, но само няколко часа по-късно я накара да се качи с него на един хълм, откъдето се виждаше някакво малко селце.

— Току-що е било навестено от приятелите ти, френските войници — рече Стив мрачно. — Хубавичко го огледай, любов моя!

Той й подаде бинокъла. Това, което Джини видя, я накара да повърне, преди да успее да се овладее. Малките, подобни на кукли фигурки, пръснати гротескно на купчинки тук и там пред кирпичените колиби със сламени покриви се оказаха тела на мъже, жени и дори деца. Тя видя малко обезглавено бебе и друго, чиято глава бе само кървава каша. Лешояди подскачаха лениво над мъртвите тела, а клюновете им късаха парчета плът.

— Видя ли как жените са били набучени на колове? — неумолимият му глас не секна, докато раменете й се тресяха. — Можеш ли да си представиш каква агония са изпитвали, преди да ги избият? И знаеш ли защо? Защото тези проклети французи мислели, само мислели, забележи, че били дали подслон на хуаристи.

Ужасната сцена, която той я бе принудил да види, остана запечатана в съзнанието й през нощта и целия следващ ден. Следваше я дори късно на следващата нощ, когато предпазливо влязоха в едно градче.

Понеже бе тъмно, Джини не можеше да различи много неща от града. Това, което я изуми най-много, бе абсолютната тъмнина и мъртвило. Нямаше улични лампи. Под копитата на конете им улицата изглеждаше прашна и изровена. Сградите наоколо сякаш се бяха скупчили на фона на кадифеното тъмно небе и като че ли начина, по който бяха построени, не бе планиран предварително — просто няколко разпръснати здания, неравномерно раздалечени едно от друго.

Джини бе уморена, но се бе научила да не се оплаква. Слезе от седлото, когато Стив й направи знак да го последва, като водеше коня си, когато той пристъпи в една сумрачна задна уличка между две сгради. Миризма на гнилост и боклук я накара да запуши нос с ръка. Добре, че беше толкова тъмно — тя не смееше да погледне какво има там! Само нека побърза!

Стив бе намерил вратата, която търсеше и леко почука. Пръстите му се движеха в странен, неравномерен ритъм, който очевидно бе някакъв сигнал. Но дебеланата, която отвори вратата бе предпазлива. Тя не запали нито свещ, нито лампа и когато вратата се отвори навътре със скърцане, Джини едва успя да забележи лек блясък на метал.

— Няма нужда от пистолет, мамо Вера — Естебан е.

— Естебан? Естебан Алварадо? — гласът на жената отначало звучеше изумен, а после тя меко се засмя. — Все такъв разбойник и все пълен с изненади, а? Но с кого си? Довел си приятел?

— Ще видиш, като влезем вътре — каза Стив бързо. Внезапно зад жената проблесна светлина на лампа и един малчуган се шмугна покрай нея, като се ухили широко.

— Ще се погрижа за конете, а, сеньор?

— Оставям ги в твои ръце или аз ще се погрижа за теб! — извика Вера след него.

С крака, което се влачеха от умора, Джини последва Стив вътре. Заведението на мама Вера служеше едновременно за бар, хотел и публичен дом. Стаите, което даваше под наем на горния етаж, бяха малки и нямаха претенции да са елегантни. Единственото прозорче, което гледаше към улицата, бе с дървени кепенци, а в самата стая имаше само едно легло и паянтова масичка, на която едва се крепеше една кана и малък леген. При все това тясното легло бе истински рай в сравнение с твърдата земя, а грубите, непохватно направени кепенци пропускаха свежия нощен въздух.

Като свали прашните си, мръсни от пътуването дрехи, Джини само си изми лицето и ръцете, преди да се строполи на леглото. Спа дълбоко, без да сънува нищо и не разбра кога Стив се качи горе при нея.