Розмари Роджърс
Сладка дива любов (2)

2

Нямаше нищо общо между зеленоокото момиче във Франция и младия капитан от съюзническата армия в Луизиана, освен че и двамата бяха мокри, плюс фактът, че доста отдавна той също бе живял в Париж.

Синята му униформа вече бе прогизнала и той проклинаше дъжда и задачата, която му бяха възложили този ден.

Наскоро повишен от чин лейтенант, Стив Морган бе прехвърлен от едно затънтено поделение в Ню Орлиънс, защото говореше свободно френски. Отначало си мислеше, че службата му тук ще е истински рай. Но вместо това му бяха заповядали да изпълнява длъжността на пазач, да „държи под око“ плантацията на Бодин и господарката на имението, която съвсем наскоро се бе омъжила за един сенатор от Калифорния.

Сега, попаднал под плющящия порой, почти оглушал от гръмотевиците, Стив Морган отново прокле късмета си и жената, която търсеше. Какво, по дяволите, правеше тя, да язди сама в тази буря? И къде беше? Надяваше се, че тя поне ще прояви благоразумие да се скрие някъде от стихията.

— Мис Соня запраши нанякъде с коня… — му рече навъсената икономка, когато отиде до къщата същия следобед, за да занесе покана от генерал Бътлър.

А това бе още едно от нещата, които го дразнеха — че са го превърнали в куриер или придружител, който изпълнява заръките на генерала, а през останалото време го изпращат да „пази“ една студена като лед южнячка да не би да й се случи нещо. Тъй като Соня Бодин бе имала достатъчно късмет или достатъчно разум да се омъжи повторно точно преди избухването на войната, и при това за американски сенатор от Севера, към нея се отнасяха много по-различно, отколкото към останалите жени в този окупиран град. Стив Морган, заедно с още четири-пет войници трябваше да бъде под ръка, когато на нея й се прииска да излезе по магазините или да отиде на гости. Петима федерални войници заедно с капитана си, който се чувстваше като пълен глупак, яздеха след каретата на мадам Брандън като свита лакеи — разхождаха се из градината, когато тя си бе вкъщи, но не бяха канени вътре, защото все пак бяха само някакви си янки.

Дори негрите, доскорошните роби, се отнасяха към войниците янки с едва прикрита непочтителност; докато жителите на Луизиана бяха доста по-нагли — дори не се опитваха да скрият своето презрение и омраза към похитителите си.

Соня Брандън, въпреки връзките си със Севера, бе родена на Юг и приятелите й все още я приемаха. Тя не правеше опити да скрие колко неприятен й е този ескорт — всъщност явно й харесваше да показва открито това чувство.

Затова Стив бе останал доста изненадан, като чу, че госпожата е напуснала уютния си дом, за да отиде на езда тази сутрин — сама, и то тъкмо когато се задаваше гръмотевична буря.

— Имате ли някаква представа къде може да е отишла? — Стив бе попитал прислужницата рязко, а жената, като повдигна рамене, промърмори нещо за реката — че господарката й понякога обичала да ходи на възвишението досами реката, за да може да наблюдава лодките.

— По дяволите! — Стив бе изрекъл това на глас, забравил, че трябва да внимава. Той се обърна с отвращение към ефрейтора си, мъж с безизразно лице и дълги крака. — Май ще трябва да отида да я потърся. Генералът ще ме одере жив, ако й се случи нещо лошо.

Ухиленият ефрейтор стегнато отдаде чест и предложи не особено ентусиазирано да го придружи, но Стив му нареди да се навърта около къщата заедно с останалите войници, за да следи дали тя ще се върне.

— В такъв случай — каза той навъсено, — можеш да дойдеш да ме потърсиш.

Обръщайки коня си, преди да тръгне, Стив чу как негърката зад него промърмори на френски, че нейната господарка без съмнение би предпочела опасностите на една гръмотевична буря или змиите в гората пред компанията на федералните боклуци. Стив не се сдържа и отвърна на същия език, че е можела да спаси господарката си от тази участ, ако бе тръгнала с нея или бе проявила капка разум, като я спре. Жената зяпна от изненада, а той препусна в галоп към реката. Първо трябваше да прекоси една гора. Първите големи дъждовни капки започнаха да падат още преди да успее да стигне до дърветата. Дъждът, който се стичаше от козирката на шапката му, почти го заслепяваше и като преглътна едно проклятие, Стив я смъкна от главата си и я пъхна в джоба на униформата си. Проклета жена, къде ли се беше скрила? Той вече бе наближил реката, следвайки пътеката, която бе разпознал чисто инстинктивно. Внезапно се сети, че тя може изобщо да не е тръгнала по тази пътека, може да е минала по прекия път назад и вече да е в къщата, заливаща се от смях при мисълта, че той броди да я търси, удавен от пороя. Изскърца със зъби от яд. Е, вече е стигнал дотук, така че може поне да отиде до реката и да огледа, преди да се върне.

Като излезе от гъстата гора и се озова на непозната малка полянка, Стив рязко дръпна юздите на коня. Ако се бе изгубил, това щеше да е върхът на всичко! Миг след това видя порутения изоставен склад в другия край на полянката и кобилата й, нервно тръскаща глава, завързана до вратата.

Значи все пак бе проявила малко здрав разум — решила е да изчака тук отминаването на бурята, което все пак не беше чак толкова лоша идея. Мрачно се запита дали ще се изненада, като го види.

Соня Брандън седеше сгушена на някаква стара щайга, обвила с ръце коленете си, за да се стопли. Бе мокра до кости, но най-много я плашеха гръмотевиците и всеки път, когато чуеше оглушителния тътен над себе си, тя се разтреперваше и затваряше очи.

Правата й руса коса се бе разрошила и разпиляла по гърба й, а новият й кадифен костюм за езда бе в окаян вид. Тя знаеше, че изглежда кошмарно и се чувстваше още по-зле. Защо бе решила тъй твърдоглаво да язди точно днес? Знаеше, че се задава буря, а и винаги се бе страхувала от гръмотевици. Ако леля Виктория не й бе казала, че не подобава да язди сама, ако не мразеше мисълта за тези войници, които пак се мотаят из къщата й, играят карти, одумват южняците и най-вече жителите на Ню Орлиънс със своите кресливи, гъгнещи гласове! И капитанът им — тя го мразеше повече от всички останали. Той не бе достатъчно възпитан да скрие факта, че мрази да я придружава, а освен това бе забелязала наглостта и едва ли не насмешката, с която я бе огледал от главата до петите, сякаш тя бе някоя от повлеканите квартеронки по улиците на града.

О, боже, защо бе пуснала Уилям да замине за Вашингтон толкова скоро след сватбата им? И защо, защо се бе съгласила толкова наивно да остане и да се грижи за плантацията, докато той се опитваше да събере подкрепа за каузата на южняците в Калифорния? В края на краищата всичките му усилия бяха напразни — Калифорния бе избрала да се присъедини към Федералния съюз и те бяха разделени. Въпреки нейната убеденост, че Югът е прав и тяхната кауза е свещена, Соня Брандън имаше потискащото чувство, че всъщност накрая май ще загубят войната. Виж колко бързо янките бяха завладели Ню Орлиънс!

Янките! Тя мразеше тяхната арогантност, отношението им към превзетия град и към гордите му жители; мразеше тяхната спокойна увереност, че ще спечелят войната.

Необичайно силна гръмотевица, която изтрещя сякаш точно над главата й, накара Соня да запуши уши с ръце и да изпищи от страх. И точно тогава разнебитената дървена врата се отвори с трясък и яркият блясък на светкавицата освети за миг очертанията на мъж. Тя изкрещя още веднъж, този път от смразяващ кръвта страх. Мъжът изглеждаше като самия дявол, изпълнил рамката на вратата, с черна, полепнала по челото му коса и тъмносини очи, хвърлящи зли пламъци в полумрака.

Той влезе, затваряйки вратата след себе си, и тя чу гласа му — провлачен и подигравателен.

— Олеле, изглеждате, сякаш сте видели призрак, мадам! Аз пък си мислех, че ще се зарадвате, че идвам на помощ.

Изплашена и ядосана, тя се изправи на крака.

— Вие! Какво правите тук? Как смеете да ме следите?

— Просто изпълнявам дълга си, мадам.

Той изглеждаше съвсем невъзмутим, застанал там, изтръсквайки водата от косата и дрехите си като вълк. И наистина, точно на това й напомняше в този момент — опасно диво животно. В начина, по който стоеше, имаше нещо странно: леко разкрачени крака, дръзко извити устни, тънък, прав нос с ноздри, които леко се издуват, сякаш я подушва… Това пък откъде ли й хрумна?

Обзе я безпричинна, сляпа паника.

— Махайте се! — промълви тя с дрезгав глас, а после по-високо: — Оставете ме на мира!

— Но, мадам, аз не съм се доближавал до вас!

Гласът му звучеше студен и разумен, но тя забеляза как очите му се свиха, устата му трепна в присмехулна, някак разбираща усмивка. Сега тя изведнъж се видя с неговите очи — под прилепналия мокър кадифен костюм всяка форма на тялото й изпъкваше ясно; очите й бяха разширени, а устата — разтворена и задъхана от ирационален ужас.

И докато се гледаха уморено, Соня на свой ред усети присъствието му — като мъж, а не като омразната синя униформа. Той бе висок, с тънки бедра и изпъкнали мускули, с широки рамене и издължено, загоряло от слънцето лице, на което рязко се открояваха наситено сините му очи. Мократа му униформа, прилепнала по тялото, не оставяше нищо за въображението й, дори и факта, че той вече я желае.

Очите на Соня инстинктивно бяха започнали да се спускат надолу и сега тя бързо вдигна поглед с приглушен, ужасен вик, а бледите й страни поруменяха в яркорозово.

— Да не очаквате да ви се извиня? Боя се, че има някои неща, които мъжът не може да контролира.

Гласът му бе приятен, но той нахално й се изсмя. Соня отстъпи назад и инстинктивно скръсти ръце пред гърдите си.

— Не, не се приближавайте до мен! Ако направите още една крачка, ще викам…

— Мислите ли, че някой ще ви чуе? Сред целия този грохот?

Внезапен гръм сякаш разтърси цялата постройка и Соня подскочи задъхана, уплашена още повече от думите му. Може би той усети отчасти слепия й ужас, защото повдигна рамене, докато изучаваше лицето й.

— Няма причина да се страхувате, мадам, повярвайте ми. Нямам намерение да ви насилвам, ако това е причината за страха ви. Въпреки доказателствата за противното… — добави той лукаво, а очите му бяха заковани присмехулно върху нея.

Бе застинала с чувството, че е хваната в капан, и с отчаяние забеляза, че той е започнал да сваля мундира си. С къс задавен вик тя опря гръб в стената, а той й заговори тихо и успокоително, сякаш не бе особено схватлива:

— Само свалям тази мокра куртка. Обещавам ви, че няма да събличам нищо друго, щом тази мисъл ви плаши.

Той хвърли мундира и отново я погледна изпитателно.

— Имате ли нещо против, ако седна? Няма смисъл да тръгваме, преди бурята да отмине — той огледа малкото помещение. — Може би ще успея да запаля огън.

Хладнокръвното му решение да остане тук с нея накара сърцето й да затупти лудешки.

— О, моля ви — внезапно се примоли тя, — моля ви, излезте! Аз… толкова ме е страх от вас!

— За бога — каза той нетърпеливо, — за какъв ме вземате? За дявола? Див самец, който ще вземе женската въпреки волята й? Да не би този признак на проклетото мъжко желание да ви уплаши толкова? Нека ви кажа, мадам, че дори и да ви искам, аз няма да ви докосна, освен ако вие не ме желаете. Ню Орлиънс е пълен с жени, които са не само хубави и привлекателни, но и изгарящи от желание!

Стив Морган я гледаше ядосан, а един мускул потрепваше на бузата му. После понечи да си върви и да я остави сама, когато блесна нова ослепителна светкавица и оглушителен гръм разтърси постройката.

Устата на Соня се отвори и тя нададе истеричен вик, като чу трясъка и срутването навън и разбра, че светкавицата е поразила нещо наблизо. Стив Морган, с лице едновременно смело и загрижено, с два скока прекоси разстоянието помежду им и я хвана за раменете. Разтърси я грубо.

— Проклятие! Ще млъкнете ли? Сега сте в безопасност, уверявам ви. Падна навън, сега спрете да плачете или ще трябва да ви зашлевя една плесница!

Грубостта и жестокостта на думите му заглушиха виковете й и същевременно я накараха да изпадне в дива ярост и да започне да го удря с юмруци по гърдите.

Отначало го налагаше, а след малко — по-късно тя не можеше да си спомни как точно се случи — се бе вкопчила в него като удавник за сламка. Соня усети как стегнатите й пръсти раздират ленената му риза и мускулите му се напрягат, а после главата й се отмята безпомощно назад под напора на устните му върху нейните.

Почувства как полита назад, докато той я притискаше с все сила и двамата паднаха един върху друг върху грубия, мръсен каменен под, продължавайки да се целуват.

Ръцете им докосваха и разсъбличаха другия, а после, без подготовка, той проникна в нея грубо и дълбоко и след първия й вик на отчаяние тя се почувства напълно задоволена.

Едва по-късно, когато всичко свърши и те лежаха задъхани и изтощени един до друг, Соня заплака неутешимо. Внезапното осъзнаване на случилото се, заедно с дълбоко нараняващото чувство на унижение и отвращение от себе си, я накараха да извърне глава и да затвори очи, докато сълзите продължаваха горко да се стичат по лицето й. Те дори не бяха имали време да се съблекат докрай — това правеше нещата още по-грозни.

С внезапна промяна на настроението, която бе изненадваща поради предишната му рязкост и грубия, жесток начин, по който я бе обладал, Соня усети как мъжът я притиска в прегръдките си и започна да милва нежно косата и лицето й. Изненадващите му ласки я успокоиха, сякаш бе дете. Сгушена трепереща и безпомощна в ръцете му, Соня внезапно започна да чувства множество дребни детайли — непрестанните дъждовни капки, заглъхващия тътен на гръмотевиците, факта, че ризата му е изтъкана от фин лен и гласът му не е неприятно носов като този на янките, а дълбок и провлачен. Който и да е той, поне някога е бил джентълмен. Той й шепнеше красиви, нежни слова и я галеше, докато хълцанията й спряха. И постепенно, докато ръцете му продължаваха да я галят, тя усети, че той отново я желае.

— О, боже, толкова се срамувам — прошепна тя отчаяно и отново усети целувките му първо по мократа си от сълзи буза, а после и по устните си. Постепенно тялото й се стопли и се съживи под галещите му ръце, а тя започна да шепти неразбираеми слова и да стиска здраво раменете му. Главата й се поклащаше в мълчалив протест, докато тялото й се раздвижи, за да приеме неговото още веднъж. — Аз… аз се срамувам! — проплака тя отново. — Какво ще си помислиш за мен сега? Как ще продължа да живея отсега нататък?

— Шшт, мила, не забравяй, че си жена. Жива и страстна, под тази ледена повърхност. Не бива да се срамуваш от това…

Тя почти не можеше да повярва, че той бе готов да я има толкова скоро, но усети доказателството за това и му се отдаде, като остави ръцете му да вършат работата си, докато тялото му се движеше ритмично срещу нейното — бавно, възбуждащо, докато дланите му шареха като горещи въглени по кожата й и я превръщаха в блудница.

След това Соня се чувстваше така, сякаш си е починала след дълго и изморително пътуване и вече не спомена, че се чувства засрамена. Това чувство дойде по-късно, когато остана сама в стаята си и догмите на строгото й възпитание се разбунтуваха срещу внезапното откритие на собствената й пламенна природа.

О, да, по-късно тя презираше себе си и мразеше него, но когато отново го видя и той се държа любезно, сякаш между тях не се бе случило нищо, тя поиска да преживее всичко това още веднъж — ръцете му върху тялото си, устните му, спиращи стоновете от устата й и най-вече усещането, че е в нея, че я отвежда със себе си до точката на животинска забрава.

Стив Морган й бе казал, че всяко повторение на случилото се ще трябва да бъде по нейно желание и воля. Макар че го мразеше още повече, задето бе казал това и го мислеше, тя откри, че не може да устои на собствените си внезапно събудени желания.

Те продължиха да се срещат, след като накрая тя се пречупи и забрави гордостта си, като го накара да я придружи до реката една сутрин. Понякога си уреждаха тайни, откраднати срещи в изоставения склад, където започна всичко, а понякога тя настояваше той да се качи в собствената й спалня късно през нощта. Но той никога не прекара нощта при нея, никога не оставаше повече от час, най-много два и тя с яд и недоволство разбра, че той не се оставя да го принуждават и разпитват. Настроенията му бяха непредсказуеми и променливи. Понякога беше груб и брутален с нея, обладаваше я бързо и си тръгваше. Но друг път можеше да бъде нежен и внимателен като истински галантен любовник — обсипваше я с целувки и ласки и прекарваше дълго време да я възбуди и задоволи. Само веднъж го бе попитала плахо:

— Но… ти обичаш ли ме?

Той се бе изсмял.

— Обичам да се любя с теб, Соня, и те желая. Това не ти ли стига?

И тя се чудеше колко ли други жени бе имал, на които е казвал същото; дали сега, докато беше неин любовник, не се срещаше и с други жени. Тя не смееше да попита — той отказваше да отговаря на въпроси и само я поглеждаше с повдигнати с насмешка вежди, като не обръщаше внимание на нейното цупене и терзания.

Когато беше със Стив, тя си повтаряше отново и отново, че няма право да го разпитва. Не бяха женени — тя бе омъжена за Уилям и силно го обичаше. Понякога си мислеше, защо не си дойде Уилям да я отведе със себе си! А после, отчаяна, тя започваше да се моли да не идва, не сега!

„Това е само временно увлечение, казваше си Соня, когато мислеше трезво. Аз съм омъжена за Уилям, той ще се върне, за да ме вземе и това ще трябва да свърши. Така казва Стив — че ние и двамата сме самотни и намираме утеха един в друг.“ И въпреки това тя бе ужасно ревнива и мразеше времето, когато той прекарва далеч от нея, както и всички онези безименни жени, които сигурно среща и с които се забавлява вероятно по същия начин, както и с нея. С лекота, без да се задълбочава, понякога със засилено внимание и дори привързаност, но винаги егоистично, без да дава много от себе си.

Соня Брандън отиде на бала на генерал Бътлър главно защото се надяваше, че Стив ще е там. Той наистина дойде, но освен че любезно й се поклони отдалеч, стоеше настрана от нея. Генералът положи доста усилия, за да я забавлява и я запозна с всички висши офицери, но за Соня това бе една мъчителна вечер.

Къщата на стария губернатор бе препълнена с хора, музикантите свиреха добре и храната беше превъзходна. Но никой от приятелите й не беше там, а и тя видя твърде много лица с цвят на мляко с какао. Както изглежда „те“ вече бяха навсякъде и Соня не можеше да разбере как белите офицери можеха така открито и явно да танцуват с тези квартеронки. Само до преди няколко години жените със смесена кръв бяха принудени да посещават отделни балове или да си стоят скрити в своите малки, тайни апартаменти.

Тя танцуваше валс с майор Харт, високопоставен мъж, който й обърна доста почтително внимание, когато видя за първи път Стив Морган да танцува до нея с едно момиче, очевидно квартеронка, което бе младо и умопомрачително красиво. Той я бе притиснал и се усмихваше в лицето й с онази уморена, полунасмешлива усмивка, която Соня едновременно мразеше и обичаше. Очевидно бе, че момичето го обожава — очите й никога не слизаха от лицето му и от време на време тя се смееше задъхано и щастливо.

Соня осъзна, че партньорът й я гледа втренчено и се усмихна.

— Съжалявам… — промърмори тя с извинителен тон. — Но забелязвам, че аз… не мога да свикна лесно с това!

— Разбирам как се чувствате, мадам — каза майорът, като много леко стегна ръце около кръста й. — Аз самият съм роден в Тенеси и на нас също не ни харесва много. Но нали знаете — затова водим войната!

Тя пиеше чаша пунш с полковник Биймиш, когато за първи път й се отдаде възможност да говори със Стив Морган. Той мина покрай тях доста разсеяно, когато гласът на Соня го спря.

— Виж ти, това е хубавият капитан, който генерал Бътлър изпрати да се грижи за мен! Забавлявате ли се, капитан Морган?

Той любезно й се поклони, но тя видя лукавите пламъчета в очите му.

— Да, мадам! Радвам се, че ви виждам тук, мадам.

„Колко добре успява да се преструва на недодялан селяндур“, помисли си тя злобно, дори когато устните й се извиха нагоре в усмивка.

— Ще ме придружите ли до вкъщи тази вечер? — изчурулика тя, тъй като знаеше, че днес не е дежурен.

— Вярвам, че майор Харт вече е предложил услугите си за това приятно задължение, мадам — отвърна той и този път присмехът в очите му бе очевиден.

Полковник Биймиш се покашля и Соня го възнагради с най-ослепителната си усмивка.

— Всички млади офицери ли са толкова срамежливи, полковник? Мога да заявя, че виждам капитан Морган почти всеки ден, а той дори не ме е поканил на танц.

Този път го бе хванала натясно, сега вече нямаше как да се измъкне от задължението си. Видя го да поглежда с извинение полковника, който нетърпеливо изръмжа:

— За бога, Морган, не искаме госпожа Брандън да си мисли, че всички тук сме диваци, които не знаят как да се държат в обществото, нали?

Музикантите засвириха нов валс и Стив Морган отново й се поклони.

— За мен е чест, мадам.

Той танцуваше добре, въпреки че не я притискаше толкова, колкото разпуснатата квартеронка; и макар че тя почти очакваше да е ядосан, той бе само развеселен.

— Можеше да ме поканиш на танц по-рано! — нацупи устни тя, а той нагло й се усмихна.

— Ти си съпругата на сенатора, мила. И понеже съм само капитан, не бих могъл да си позволя…

— Ти си позволяваш много повече! — прекъсна го тя, но той отказа да влезе в спор с нея.

— Наистина не мислех, че ще дойдеш днес — каза той любезно. — Редно ли е това при положение, че мъжа ти го няма?

— Уилям знае, разбира се. Писах му и той се съгласи, че аз трябва да се държа… дружелюбно. Особено след като генерал Бътлър лично ме е поканил. Той е познат на Уилям.

— Радвам се, че съпругът ти проявява разбиране.

Погледна го остро, но лицето му изглеждаше съвсем безизразно. И въпреки волята си се запита дали той не изгаря от нетърпение да се върне при партньорката си — ако момичето наистина му бе партньорка. Може би просто се държеше любезно? Искаше й се да мисли така, но начинът, по който бе държал момичето, начинът, по който тя се смееше и го гледаше в очите, я караше да се чувства другояче. Как можеше той да постъпва така? Как смееше? И все пак, тя го познаваше достатъчно добре, за да знае, че не трябва да споменава нищо по този въпрос.

Стив Морган не я покани да танцуват повече, а тази вечер майор Харт я изпрати до вкъщи. След като си тръгна, Соня остана будна с часове и не можеше да заспи, макар и да знаеше, че той няма да дойде.

 

 

Войната се проточи, пролетта се проточи и най-после премина в лято, а тяхната връзка продължи, но малко по-епизодично.

Соня често получаваше новини от съпруга си, който бе доста зает в Калифорния. Политиката и другите му дела го задържаха далеч, обясни й той достатъчно обосновано. Да пътува бе изключителни опасно, тя бе в по-голяма безопасност у дома си, въпреки че се е затъжил за нея, разбира се. Понякога мразеше Уилям за това, че е далеч от нея и копнееше за чувството на безопасност и благоразумие, които завръщането му би донесло. „Какво правя аз, чудеше се понякога тя отчаяна. Какво става с мен, в какво се превръщам?“ Но не искаше да си признае истината. Тя бе любовницата на капитан Морган, само едно мимолетно увлечение за него. И макар да усещаше, че това бе истината за тяхната връзка, тя отказваше да си го признае.

Понеже имаше нужда да чувства, че връзката им е повече от чисто физическа, Соня понякога разпитваше Стив за миналото му, макар че бе разбрала, че той по принцип или избягва, или оставя без внимание любопитството й. Понякога обаче от него се изплъзваха някои незначителни подробности, които я заинтригуваха още повече.

Той бе по-млад от нея, естествено — само на двадесет и четири — и го бяха изпратили във Франция, защото знаеше френски. Дали бе пътувал по света? Очевидно да, но не й разказваше подробности, макар че веднъж бе споменал между другото, че е живял във Франция две години и половина. Това я изненада. По какъв начин? Роднини ли имаше във Франция? Той само й се бе усмихнал с насмешка.

— Моята… моята заварена дъщеря живее във Франция — започна Соня. — Уилям казва, че ще изпрати да я доведат, когато войната свърши.

— Така ли? — каза той без интерес, а после се наведе да я целуне, като по този начин приключи темата. На Соня не й трябваше дълго време, за да се досети, че той знае точно как да й запуши устата, когато на нея й се говори.

Веднъж, когато Стив закъсня за една от срещите им в гората, промъкна се внимателно зад нея и я уплаши почти до смърт, тя каза сприхаво:

— Боже, ти дори стъпваш като… котка или като див индианец!

— Но аз съм такъв — подкачи я той, като я целуна между гърдите. — Живях сред команчите три години. Ако те бях видял тогава, щях да ти отрежа чудесната коса и да си я нося на колана… — докато говореше, той я пусна и Соня потрепери, почти повярвала на думите му.

— Ама… ти си като дивак, знаеш ли? В теб има нещо неопитомено и нецивилизовано. Мисля, че си безскрупулен и безсъвестен и това ме плаши.

Той само се засмя, а устните му заслизаха надолу под пъпа й, докато разкопчаваше копчетата на роклята й едно по едно и тя забрави за известно време, че се страхува.

Соня Брандън често мислеше за това колко опасна е тяхната връзка и как ще свърши накрая — заради собствения й брак и душевното й спокойствие. Но когато наистина приключи, Соня бе напълно неподготвена за случилото се, както и за обстоятелствата, при които стана това.

Те бяха започнали да излизат заедно на езда, без да се стараят да го крият, тъй като и бездруго всички знаеха, че тя обичаше да ходи на разходка с коня си всеки ден. Но една сутрин го чакаше, а той не дойде. Тогава, в ранния следобед, вместо него пристигна един непознат сержант и почтително докосна шапката си за поздрав.

— Къде е капитан Морган?

По това време тя вече бе изпаднала в ярост и ядът й я накара да забрави тактичността. Чудеше се защо мъжът изглежда притеснен и не му се говори. Властна и настоятелна на свой ред, тя най-после измъкна цялата история от него.

Предишната нощ бе имало дуел. Заради жена. Капитанът бе стрелял и ранил сериозно не кой да е, а един от висшите офицери — някой си майор Харт.

— Божичко! — извика Соня, неспособна да прикрие чувствата си. — Какво са му сторили? Къде е той сега?

Като тъпчеше неловко с крака на едно място, сержантът призна, че капитан Морган е арестуван и задържан в затвора. И ако майорът умре, което изглежда доста вероятно, той най-вероятно ще бъде осъден на смърт.

— О, боже! — рече тя отново и добави: — А тази жена, заради която са се били — коя е тя?

Мъжът очевидно не искаше да й каже, но когато Соня заплаши, че ще отиде при самия генерал да изкопчи историята от него, всичко излезе наяве.

Капитанът си имал любовница — казват, че била негова държанка, макар че това, разбира се, са само слухове. Истина или не, предишната вечер той се разхождал по улицата с тази жена, в цивилни дрехи, когато майорът ги срещнал. Никой не знае какво точно е станало. Казват, че майорът бил подхвърлил някаква непочтителна забележка и после си разменили две-три обидни думи. Но капитанът го бил предизвикал и двамата мъже се дуелирали с пистолети от двадесет крачки разстояние в едно изоставено гробище.

Едва по-късно Соня чу от свои приятели цялата история за скандала, която бе разбунила всички клюкарки в града. Жената била квартеронка.

Дългите години на стриктно придържане към етикета и правилата за добро поведение, възпитавани у всяка южнячка, помогнаха на Соня да запази външно спокойствие. Тя каза на приятелите си, че и без това никога не е харесвала и не е вярвала на този човек; винаги е усещала, че в него се таи нещо дяволско.

— Мила моя… — бе казала една от старите дами, като се наведе напред с изписано лицемерно съчувствие на лицето й. — Наистина мисля, че сте имали късмет. Искам да кажа — представете си само — да назначат човек като него за ваш придружител! Искам да кажа, че никога не се знае, с хора като него…

— Наистина — съгласи се Соня.

Макар външно да бе спокойна и непроменена, вътрешно тя беснееше и изпитваше пълно презрение към Стив Морган. Надяваше се, че ще го обесят. И се молеше мъжът й да се върне при нея скоро, да я отведе от войната и неприятностите, които тя влечеше след себе си.