Розмари Роджърс
Сладка дива любов (18)

18

Те сякаш пътуваха вечно! Полузамаяна от умора, с болка във всяко мускулче от тялото й, Джини бе убедена в това. Нощта отдавна бе паднала, а конете все още вървяха, макар и по-бавно, отколкото в началото. Тя нямаше представа къде бяха нито накъде се бяха запътили и за момента това бе престанало да я вълнува. Бе студено и дрехите й, подгизнали от пресичането на планински потоци, дълбоки до кръста, а понякога и до шията й, бяха полепнали по треперещото й тяло. Бяха някъде в планините, само това знаеше, и някои от мъжете, всеки прибрал своя дял от златото, вече се бяха пръснали в различни посоки.

Тя се чудеше в началото дали наистина са бандити, или са последователи на сваления от власт президент Хуарес. Бе се опитала да ги преброи, да запомни колко са. Дори бе направила опит да забележи в каква посока пътуват. Но сега вече нямаше значение и отдавна бе престанало да има, когато за първи път се стъмни и тукашните изкривени ниски дървета и храсти бяха започнали да изглеждат като дебнещи животни в полумрака.

Мили боже, кога ще спрат? Джини почувства, че всеки момент може да припадне от пълното изтощение — тялом и духом. Преди това се бе борила и ритала, опитваше се да се отскубне от коня, докато Стив Морган със студено и решително лице й зашлеви два шамара, а внимателно премерените му удари отметнаха главата й назад и я накараха да залитне. Бе я заставил да язди на седлото пред него с ръце, все още вързани зад гърба й. Когато тя започна само да хлипа безпомощно и ядно, той постави пушката й напреки под гърдите й и когато отново се опитваше да се бори, я дръпваше така, сякаш секваше дъха й.

Сега Джини се отпусна уморено и унило срещу него, без да я е грижа повече. Дори му бе малко благодарна, задето бе наметнал пончото си върху раменете й, за да я стопли.

Без да го осъзнава, Джини започна да надава малки стенания като ранено животно. Защо не спират? Ще спрат ли някога?

Изглеждаше, сякаш са изминали часове, когато най-накрая спряха да пренощуват в сянката на огромна скала със странна форма, която сякаш се бе надвесила над тях като някое праисторическо чудовище и образуваше естествена пещера, която отчасти ги предпазваше от вятъра.

Стив Морган трябваше да я свали на ръце от коня и да я подпре на скалата, понеже тя бе прекалено схваната, за да може да се раздвижи или да окаже някаква съпротива.

Като работеха тихомълком с ножовете си, мъжете отрязаха клонки и бързо ги навързаха едни за други, като ги преплетоха така, че да оформят нещо като навес. Нахраниха конете от торбите, закачени на главите им, като им говореха ласкаво и бършеха потните им тела с шепи трева. Очевидно тази вечер нямаше да палят огън.

Джини бе започнала да трепери и не можеше да спре, а зъбите й тракаха от студ и изтощение. Морган донесе едно одеяло от торбата на седлото си и я зави с него, но тя продължаваше да трепери. Като клекна до нея, той сряза въжетата на китките й и започна грубо да ги разтрива. Ако имаше сили, тя щеше да ги издърпа от ръцете му, но сега бе принудена да търпи грубите му грижи и агонията, когато кръвообращението й, почти спряно от здраво стегнатите въжета, с които я бяха вързали, започна да се възстановява.

Мъжете, разговарящи тихо помежду си, бяха започнали да пият от манерките си и да дъвчат парчета сушено говеждо. Някои от тях извадиха бутилки текила и започнаха да пият жадно. Дори в обърканото си състояние Джини някак остана с впечатлението, че те бяха свикнали да пътуват така — да яздят нощем и да не палят огън, за да не привличат внимание. Що за хора бяха и какво правеше Стив при тях?

Морган й предложи малко пастърма, но тя мрачно поклати глава.

— По-добре яж — посъветва я той с равен глас. — Това е всичко, което ще получиш.

Той изпи една голяма глътка текила и протегна бутилката към нея, но тя извърна глава.

— Теб май те тресе — каза той нетърпеливо и след това добави с известна рязкост в гласа: — Няма да ставаш за заложница, ако умреш от пневмония!

Той брутално обърна главата й, а пръстите му се впиваха в меката плът на лицето й и вдигна бутилката пред устата й. Понеже усети, че след миг ще излее течността в гърлото й, Джини отпи, задави се и се закашля от суровия изгарящ алкохол. Но той се оказа прав — след няколко минути тя се почувства почти съживена. Текилата сякаш оформи топло и пламтящо кълбо в корема й. Той отново й предложи малко пастърма и този път тя я прие, внезапно осъзнала, че е гладна.

Мъжете бяха започнали да се увиват в одеялата си, за да спят, без да обръщат внимание на твърдата земя, на която лежаха.

С уморен поглед Джини видя как Стив Морган става и дълго се протяга.

— Най-добре и ти се опитай да поспиш. След около два часа отново потегляме.

Тя бе толкова уморена, че почти не осъзна какво й бе казал. Два часа? Това не е възможно. Трябва да е луд като тях, като всеки, който би избрал да живее в тази забравена от бога страна!

Сега той се наведе над нея и отново завърза китките й, но този път по-здраво и отпред. Нямаше смисъл да се съпротивлява, тя вече бе научила това. Видя как Стив постели едно одеяло на земята и след това съвсем спокойно легна до нея и я придърпа към себе си, обърнат настрани. Тогава тя започна да се мята, макар че усещаше краката и ръцете си странно натежали и безжизнени, но ръцете му я държаха твърде плътно и силно и след малко спря да се бори и остана да лежи неподвижно. Той тихо се засмя.

— Топлината на тялото е най-доброто нещо, за да не ти е студено в нощ като тази — каза той лаконично.

Джини мълчеше, осъзнаваща с отчаяние своята безпомощност. Той можеше да прави с нея каквото си поиска, абсолютно всичко, и тя не можеше да предотврати това. Мисълта я накара да потрепери от страх и нещо като ужасено очакване, но той не стори нищо. Продължаваше да я притиска, докато тя почувства как болезненото й тяло най-после се затопля и не усети как заспа.

Само за да бъде събудена сякаш едва ли не минути след това. Бе изправена безцеремонно на крака и отново вдигната на коня му. Тъмносиньото небе бе започнало да просветлява от зората, докато навлизаха все по-навътре в планината, понякога по пътеки, не по-широки от тесни пешеходни пътечки, които се извиваха опасно покрай ръба на дълбоки каньони, към дъното на които Джини не смееше да погледне.

Слънцето изгря и започна да напича яростно право върху главите им. Един от мъжете й хвърли кос, ухилен поглед и извади смачкана сламена шапка, която Джини прие апатично.

Бе изгубила представа за посоката и времето и дори за дните, мислеше си тя. Когато спираха, това бе само за да напоят конете и да напълнят манерките си от малки планински поточета. Ядяха пастърма и тя започна да свиква с огнения вкус на текилата. Тъй като я смятаха за пленничка на Стив, поне не правеха опити да я притесняват. Всъщност суровите мексиканци дори бяха започнали да изпитват някакво възхищение от нейния стоицизъм, без да разбират, че е причинен от абсолютното й изтощение, телесно и душевно, което я караше да забрави всякакви чувства, дори и страха си. Тя чу, че се обръщат към нея с la nina — мъничката. Когато роклята й се бе разкъсала на парцали, един от тях, слаб младеж, който трябва да бе на не повече от осемнадесет или деветнадесет години, извади от торбата си едни доста мръсни шалвари — широките панталони, които носят мексиканските селяни и също така широка риза. Даде ги на Стив, като повдигна рамене извинително и от устата му се изля цял порой от думи на местния му диалект, като гледаше гневно някои от другите мъже, които се смееха и пускаха пиперливи закачки.

Бе късно следобед и откакто се бяха изкачили по-високо в планината, бе станало по-хладно. Земята бе почти плашещо дива и прекрасна — мрачна и пуста. Предният ден един от мъжете бе застрелял една пума само с помощта на лък и стрела. Бяха се смели на израза на лицето на Джини — смесица от страх и отвращение, но бяха изненадани по-късно, когато тя отказа да яде от месото.

Сега бяха спрели неуморното си стремглаво пътуване, където й да бе крайната му цел. Този път на едно малко плато, гъсто покрито с бор и хвойнови храсти.

Джини бе започнала да свиква да се подчинява на команди, но този път разбунтувана се дръпна назад, когато Стив започна да я отвежда по-навътре в горичката от дървета сред добродушните закачки и смеха на останалите.

— Няма… няма да облека тези отвратителни дрехи!

Тя ядно преглътна останалите думи, които се канеше да изрече, но той леко се засмя — смях, който прозвуча по-скоро дразнещо, отколкото развеселено.

— Да не би да предпочиташ да яздиш гола? С открити гърди като амазонка? Не казвам, че на мен няма да ми е интересно, но приятелите ми там отзад може да решат, че това е прекалено голямо изкушение — гласът му се промени и стана рязък, почти груб. — Джини, не си губи времето да спориш с мен. Или… да не искаш да разкъсам дрехите ти? Доколкото си спомням, веднъж не се съпротивляваше особено, когато го направих.

— О! — лицето й пребледня и тя отстъпи назад, като видя погледа в очите му. — За теб нищо не е прекалено низко? Как смееш да ми припомняш, че… че ти…

— Не ме предизвиквай, Джини! — гласът му имаше предупредителна нотка, която я накара да замръзне от страх. — И не се преструвай, че изведнъж си станала много срамежлива. И преди си се събличала пред мъж. Пред мен, пред Карл Хоскинс и без съмнение пред френския капитан, който те нарече своя годеница. Защо продължаваш да играеш глупавите си игрички с мен?

Той бе отвързал китките й, за да може да яде и сега Джини откри, че ръцете я сърбят да забие нокти в тъмното му, присмехулно лице. Тя и преди го бе драла с нокти и белезите от това още смътно си личаха. Сега й се щеше да му бе избола очите.

— Игрички? — просъска тя вбесена към него. — Да не мислиш, че мога да изпитвам към теб нещо друго, освен омраза и презрение? Мразя те, мразя те, мразя те, Стив Морган! От теб ми се повдига! Като си помисля за докосванията ти и ми се повръща! Да, предпочитам да бъда любовница на Карл или на Мишел, или на който и да е друг мъж, когото си избера, отколкото отново да ме докоснеш ти… ти, мръсен мелез такъв!

Лицето му остана безчувствено като на индианец, но тя успя да забележи по внезапно втвърдилия се поглед и побледнялата ивица около устата му, че най-после бе успяла да засегне непоклатимото му самообладание.

— Почти ме изкушаваш да открия колко ме мразиш в действителност — рече той накрая и се приближи към нея, като я накара инстинктивно да се дръпне. Ръцете й се вдигнаха, сякаш да се защитят от удар. Но той само й хвърли дрехите и се изсмя презрително, когато тя неволно възкликна.

Стив сложи ръце на кръста и я погледна студено — същински синеок мексикански разбойник с кръстосани патрондаши пред гърдите, които му придаваха още по-заплашителен вид.

— Побързай и се преоблечи, Джини. Или ще бъда принуден да си помисля, че свенливото ти колебание означава нещо друго.

Като поруменя от унижение и накипяла ярост, Джини се обърна с гръб към него и направи, каквото й бе казал, усещайки през цялото време погледа му върху себе си, макар и да не можеше да види израза на лицето му.

Те тръгнаха отново и Джини яздеше коня като момче. Но след сблъсъка им в горичката, нещата отново се бяха променили. Докато преди тя бе мълчалива, мрачна и понякога дори апатична, сега усещаше как омразата и отчаянието в нея нарастват все повече почти щеше да се пръсне от възмущение. Господи, как го презираше, как го мразеше! Омразата проникваше в нея и ставаше неразделна част от живота й, както храненето и дишането. Нямаше нито секунда, когато да не усеща присъствието му — топлината на тялото му, когато я принуждаваше да се обляга на него, твърдостта на ръцете му, когато я връзваше и отвързваше, присмехулният син блясък на очите му на фона на загорялата му кожа.

Тя го проклинаше и му се противопоставяше при всяка възможност, така че той бе принуден да я качва и сваля от седлото, да я кара да яде, да пие и да ляга до него вечер.

— Мразя те! — прошепваше му тя на всяка крачка. — Крадец… мелез!

И когато на него му омръзна да слуша постоянните обиди, които тя сипеше по негов адрес, той дръпваше пушката, която държеше пред гърдите й, докато тя усетеше, че дъха й секва от натиска и се отпускаше върху него, като преглъщаше яда си.

Започнаха да слизат от планината. Джини не знаеше в каква посока. Но отново, почти незабележимо, някои от мъжете започнаха да се разпръскват. Събуждаха се сутрин и откриваха, че някой го няма, а понякога след кратко шушукане, един-двама поемаха по друг път. Джини бе сигурна, че зад техните на пръв поглед безсмислени действия се крие някаква причина. Може би всички се бяха наговорили да се срещнат отново и това бе само номер, за да заблудят преследвачите. Когато мъжете говореха помежду си, обаче, те използваха някакъв индиански диалект, който бе абсолютно непознат за Джини.

И докато слизаха от планините в сухите пустинни земи, които силно напомняха на тексаските, Джини отново започна да се страхува. Какво ще се случи с нея? Къде я водеше той? Тя се безпокоеше още повече, защото знаеше, че Стив я желае.

Сякаш с презрението и отблъскването си тя отново го бе накарала да забележи женствеността й. Тя не бе просто пионка в играта му — заложник за собствената му безопасност.

Когато лягаха заедно под одеялото, Джини усещаше как нараства желанието му да я има, макар че той не направи никакви открити стъпки да предприеме нещо с тази цел. И понякога докато яздеха, той оставяше ръката си да се плъзне по гърдите или рамото й, или настояваше да среше косата й, колкото и да бе мръсна и сплъстена. В такива моменти Джини мислеше, че той го прави нарочно, за да я нарани. Понякога сълзите напираха в очите й, когато я дръпваше безцеремонно, макар че не го оставяше да ги види. Понякога Стив поставяше ръка на бедрото или на корема й, като я галеше въпреки волята й, докато тя се извиваше и яростно се бореше срещу него, като изливаше омразата и отвращението си от докосванията му. Но след онзи първи ден, когато бе хвърлил дрехите насреща й, вече не я оставяше да го раздразни дотолкова, че да загуби самообладание и да изпусне нервите си.

Джини се запита със страх в сърцето какво ли си бе наумил, но когато го попиташе кога ще я освободи, той само свиваше рамене.

— Когато вече няма да си ми нужна, мила — каза й той веднъж и нотката на студена решителност в гласа му я накара да потрепери.

Само Педро и младият Хуан, който й бе дал дрехите си, останаха с тях в нощта, когато стигнаха до малкото индианско селце.

Хуан бе оставил коня си и се бе измъкнал напред един час по-рано, за да е сигурен, че всичко е наред, но когато се върна въодушевен и ухилен до уши, те отидоха с конете до малката полянка, където индианските колиби, построени от натрошен кирпич, сякаш бяха сгушени една до друга за по-добра защита.

— Mi casa — каза Хуан, като заговори на испански заради Джини. По това време тя вече бе толкова уморена, че би приела с благодарност какъвто й да е подслон, пък било то и глинена колиба.

Родителите на Хуан — ако това бяха те — изглеждаха много стари. От развълнуваните поздрави и прегръдките стана ясно, че и Педро им бе някакъв роднина. Те бяха предупредени за присъствието на Джини, тъй като по сбръчканото лице на жената, която я посрещна, бе изписано само леко любопитство. Тя я заведе до малко огнище, което изпълваше стаята с дим и мирис на гозба.

След пастърмата, с която бе свикнала, царевичните питки, които й предложиха — тортилас — й се сториха много вкусни и Джини ги излапа като гладно животно, без да съзнава, че Стив я наблюдава, докато не вдигна поглед и не улови замисления му поглед върху лицето си. За какво си мислеше? Тя веднага извърна очи, но той прекоси малката стая и се приближи до нея с протегната каменна кана, пълна до половината с някакъв сладък алкохол, който изгори гърлото й, докато преглъщаше.

Мъжете говореха тихо. По-малкият брат на Хуан, Пабло, който изтича навън да се погрижи за конете им, се върна и седна при тях, а големите му тъмни очи блестяха като черни диаманти на светлината на огъня. Жената до Джини седеше мълчалива и единствено косите погледи, които срамежливо хвърляше от време на време към la gringa издаваха любопитството й. Отблизо жената не изглеждаше чак толкова стара, както й се стори на пръв поглед. Явно бе доста по-млада от съпруга си. Но фигурата й бе безформена под тъмния reboza, наметнат на раменете й, и лицето й бе сбръчкано под разпилените, тъмни коси. Джини изпита внезапно съжаление към нея. Какво съществувание! Представи си какво е да живее цял живот в място като това, осъдена да не види нищо друго, освен тежката работа и раждането на децата, да не види нищо от света навън!

Тя усети, че ужасно й се приспа… и после, понеже бе толкова уморена, се унесе, облегната на стената.

Една ръка грубо я разтърси, за да я събуди. Очите й изненадано се разтвориха и тя се намери лице в лице със Стив Морган.

— Тук е доста топло — просъска тя към него, внезапно осъзнала факта, че те бяха единствените, които не спяха. Всички останали лежаха до огъня, увити в одеялата си. — Нямаш нужда от тялото ми, за да се стоплиш тази вечер.

— Мога да се сетя и за други начини да се използва това тяло, което толкова настоятелно се опитваш да скриеш — каза той меко, а тя се смрази чак до мозъка на костите си.

— Не! — прошепна тя яростно, като изля омразата си в ядния поглед, който запрати към неумолимото му лице. — Не, няма да те оставя да ме докоснеш!

— А преди доста ти се искаше, не помниш ли? — каза той жестоко.

Вдигна я на крака, като я задърпа след себе си.

— Тук отзад има една стая, която можем да използваме. Хуан имаше по-голям брат, който се учеше за свещеник, преди войниците да го убият. Бяха я приготвили за него, за да има малко място само за себе си и тази вечер…

Той нямаше защо да довършва това, което щеше да казва. Беше достатъчно ясно какво има предвид. Джини се опита да се измъкне, но той я бе хванал твърде силно и твърде болезнено.

Имаше само едно перде от някакъв грубо тъкан плат, който ги отделяше от останалите. Той вече бе направил приготовления, защото едно малко кандило бе запалено и поставено в нишата в грубата кирпичена стена и одеялата му бяха постлани на пода.

Той я пусна, застанал между нея и вратата, и започна да сваля патрондашите, после пистолетите си, като ги постави грижливо в ъгъла. Когато се обърна, Джини все още седеше там, сякаш бе хипнотизирана и бе втренчила поглед в него с очи, които приличаха на парчета зелено стъкло. Нещо в начина, по който го погледна, като ужасено животно, хванато натясно, почти разколеба Стив Морган. С мръсна и несресана коса, падаща в сплъстени къдрици до кръста й, тя приличаше на циганка. Той различаваше извивката на гърдите й дори през широката риза, с която бе облечена и мисълта за тях, и за това колко лесно му се бе отдала, най-напред на него, а след това на Хоскинс и без съмнение, на френския си възлюбен, го направиха по-непреклонен.

— Понеже тук е толкова топло, можеш спокойно да си свалиш дрехите, преди да легнеш — каза той като посочи с глава одеялата.

В този момент чувството, че е под хипноза, напусна Джини и тя нададе яростен вик.

— Никога! По-скоро бих те убила!

Джини отчаяно се хвърли към пистолетите му и той я бутна назад само с едно движение на ръката си. Тя падна и удари главата си с невероятна сила, която я остави зашеметена известно време.

— Престани да се бориш с мен, Джини. Би трябвало вече да си наясно, че няма полза от това.

Усети как той се наведе над нея и започна да я съблича, въпреки протестите й.

Кандилото все още светеше в нишата и начина, по който я огледа, направи нещата още по-непоносими. Джини отчаяно се протегна към одеялата и се опита да се прикрие с тях, като плачеше от гняв и уплаха.

— Животно такова! Мръсен мелез! Не виждаш ли, че по-скоро ще умра, отколкото да се оставя да ме докоснеш? Мразя те, мразя те!

Той спокойно я досъблече и се доближи до нея. Тя отвори уста, за да изкрещи и той с бързо движение я затули с ръка, като посини устните й.

— Моля те, опитай се да контролираш виковете си на екстаз. Нали не искаме да събудим приятелите си отзад?

Мрачна развеселеност разтегна краищата на устата му в странна усмивка, която не стигна до очите му.

Тя се опита да извика, да протестира истерично срещу насилието му над нея и усети как тежестта на тялото му се спуска върху нея. Той я бе притиснал неподвижно и махаше ръка от устата й, само за да я целуне страстно, докато ръцете му галеха гърдите й. Сега действаше бавно, играеше си с нея, прилепяше цялото си тяло в нейното, докато тя изразходи всичките си сили в отчаяните си, безплодни опити да се съпротивлява.

Накрая, когато Джини остана изтощена и без дъх, с все така болезнено пулсираща болка в главата, той се обърна настрана. Едната му ръка още бе върху устата й, за да я заглушава, а кракът му — преметнат върху нейния, за да не й дава възможност да помръдне.

— Така е по-добре — прошепна той в ухото й, а ръката му бавно започна да се движи по тялото й, сякаш бяха влюбени — гальовно и възбуждащо.

Джини не можеше да направи нищо, освен да се предаде. Това бе много по-лошо от очакванията й. Тя се бе приготвила за бързо брутално изнасилване, но вместо това, въпреки волята й и мълчаливият крещящ протест на разума й, тялото й — младо и жизнено — бе започнало да отговаря на милувките му.

— Не… не, моля те, недей! — прошепна тя, но той се изсмя, целуна я по ухото и след това по-нежно по устата.

През цялото време ръцете му се движеха по тялото й, а пръстите му я милваха и възбуждаха, докато започна да се извива под него, като молеше за освобождение и жадуваше за него. Тя стенеше от удоволствие, когато той й нашепваше любовни, възбуждащи думи на испански и всичко се завъртя, докато усети как Стив разтваря с колене бедрата й и тя повдигна крака нагоре, за да го приеме. Бе твърд и мъжествен, когато проникваше в нея безкрайно и настоятелно, докато тя чу в ушите си плискането на море, а тялото й се превърна във вълна — набираше сила, издигаше се и падаше бавно, бавно от удоволствието в действителността.

Едва по-късно чувството на срам и отвращения я обзе и тя лежеше и хлипаше неудържимо в прегръдките му. Усети как той стяга ръце около нея и когато тя се вцепени, чу гласа му — студен като мислите й:

— За бога, какво има сега?

— Ти обеща! — изхлипа тя. — Когато ме отведе, ти обеща, че ще ме пуснеш веднага, щом се отдалечиш на безопасно разстояние. Обеща, че няма… че няма…

Той се наведе над нея. Всяка следа от нежност бе изчезнала.

— Това беше заплаха, Джини, а не обещание. И проклет да съм, ако не мразя да правя това, което съм заплашил. Но няма да те пусна, докато знам, че присъствието ти до мен може да се окаже полезно. Веднага щом спрат да ни преследват, може би ще те пусна да си вървиш, може би — гласът му стана по-твърд, — освен ако не се доближат твърде много.

— Преследват ни? Заплаха? Изобщо не разбирам за какво говориш! Не ни преследват, а и как биха могли? Лъжеш ме, лъжеш, защото…

— Не повишавай тон, по дяволите! — гласът му я сряза рязко и тя потрепери от гнева в него. Главата й бучеше от неизказани мисли.

Той каза по-тихо:

— През последната седмица ни преследват. И които и да са, те са много упорити и доста умни. Мисля, че с тях има индианец следотърсач. И търсят вас, мис Брандън. Американци са, около петима души. Баща ти действа бързо и е доста ефикасен, трябва да му призная това.

Тя го погледна недоверчиво.

— Но това не е възможно! От колко време пътуваме? Баща ми едва ли ще има време да…

Той се засмя, без да му е весело.

— Скъпа, имам си свои начини да събирам сведения, дори и тук, в тоя пущинак. Доведената ти майка се е върнала в Ел Пасо. Там имат телеграфна служба. Кой знае? Може би е писала на баща ти. Знам само, че ни преследват. Защо мислиш, че почнахме да се пръскаме? Никой няма да може да си върне това злато и може би те са достатъчно умни, за да разберат това, но очевидно търсят теб. А вероятно и мен. Уверен съм, че баща ти има някой наистина хубавичък план за мен, ако някога ме хване.

— Това просто не е възможно — прошепна тя отново. И след това добави по-бавно, сякаш смисълът на това, което току-що й бе казал тепърва стигна до съзнанието й: — Значи затова… о, но ти не можеш да имаш това предвид! Искаш да ме използваш като примамка, за да ги отведеш далеч от златото, така ли? И това — начинът, по който се държиш с мен — така ли им отмъщаваш, задето те следят?

— Отмъщение ли? Така ли го наричаш?

Внезапно той отново я целуна страстно, избърса сълзите й с език и Джини усети как тялото му се качва върху нейното и той заглушава вика й с уста, докато отново я обладава — този път брутално и насилствено, без никаква подготовка.