Розмари Роджърс
Сладка дива любов (17)

17

В малкото мексиканско селце от другата страна на реката срещу Ел Пасо капитан Мишел Реми, граф Д’Арлинжан, чакаше нетърпеливо пристигането на дилижансите на Брандън. Част от нетърпението му се дължеше на факта, че бе стоял в тази дупка вече два дни и ставаше все по-опасно френски офицер да се мотае дълго толкова близо до американската граница. Хуаристите вече бяха навсякъде. Въпреки че нямаха оръжие и не бяха организирани, те се бяха оказали твърдоглав народ и нападаха на най-неочаквани места. Всъщност, докато гледаше полупразната бутилка вино пред себе си, капитан Реми мрачно се замисли за слуховете, които бе чул точно преди да напусне Мексико Сити, че скоро ще трябва да напуснат Чихуахуа и да се върнат в Дуранго, като оставят хуаристите да командват кажи-речи цялата северна част на страната.

Той гневно се намръщи. Това бе невероятно! Тук бяха непобедимата френска армия, мексиканската гвардия, както и войски от Австрия и Белгия, а все още не можеха да постигнат пълна победа за Максимилиан над парцаливите сили на Хуарес.

Като един от адютантите на маршал Базен, той, разбира се, бе чул, че Съединените Щати симпатизират на Хуарес и откакто бе приключила гражданската война там, те снабдяваха хуаристите с оръжие и боеприпаси и не обръщаха внимание на контрабандистите на оръжие, които действаха от двете страни на границата. Това бе много лошо! Ако хората в Америка и в останалата част на Европа, дори и в самия Париж можеха да осъзнаят колко окаяна и бедна страна бе Мексико в действителност! Селяните гладуваха, а условията им на живот бяха по-лоши, отколкото в Европа през Средновековието, но въпреки това те твърдоглаво протестираха срещу всички реформи, които бедният Максимилиан искаше да въведе. Единствените цивилизовани мексиканци бяха разбира се gachupines^[1], които се гордееха с европейския си произход и внимаваха поколенията им да не се смесят с индианци или метиси.

Капитан Реми се сети с тъга за една Кармен в Куерневака, с бледа кехлибарена кожа и прелестни кафеникави очи. В нея имаше съвсем малко индианска кръв! Тя се хвалеше с това, че баща й бил един от най-големите земевладелци в този край.

От Кармен, мислите на Мишел се понесоха естествено към Жинет. Джини Брандън, която той винаги бе наричал Жинет, още от онази нощ в парижкия театър, когато се бе влюбил в нея.

Той, разбира се, познаваше Пиер от дете. И си спомняше Джини като слабичко момиченце с огромни зелени очи. Малката братовчедка на Пиер — той не й бе обръщал никакво внимание. А и защо ли? След това се бе записал в армията на Наполеон, дошъл си бе в отпуск една зимна вечер и бе видял Жинет. Но, боже мой, каква промяна! Тя бе пораснала и бе станала зашеметяваща красавица! И какво самообладание бе демонстрирала, когато отиде до ложата й, за да се види отново с Пиер! Не тя, а той се запъваше като неопитен гимназист. Бе очарователна, закачлива, толкова уверена в себе си!

Ако не бяха го отзовали внезапно от поделението му, можеше да я убеди да се омъжи за него. Тя сякаш бе предпочела него пред останалите си обожатели. Дори Пиер, който изглеждаше по-ревнив към кавалерите й, отколкото се очакваше от един братовчед, сякаш не се противопоставяше много.

— Ще си пишем — обеща му тя, когато той заминаваше. Бе се разплакала, но твърдо отказа да избяга с него предната вечер.

Не бе много изненадващо, че около шест месеца по-късно кореспонденцията им бе секнала. Все пак бе войник, а и самият той не обичаше кой знае колко да пише. А и как можеше човек да ухажва момиче, което е на хиляди мили разстояние във вихъра на светския живот в Париж?

Но сега, скоро, той щеше да я види. Неговата Жинет. Той се запита дали ще се е променила, надяваше се да не е. Господи, нямаше ли край това чакане?

Мишел Реми не знаеше, че чакането му ще завърши още същата нощ. Докато той прекарваше времето си в меланхолични спомени, дилижансите пристигнаха в Ел Пасо точно насред една гръмотевична буря, бушуваща от двете страни на реката.

Пристигна в единствения приличен хотел, с който градът можеше да се похвали, преоблечен в цивилни дрехи. Той отлично разбираше, че ако няма късмет и го разкрият, ще бъде арестуван и застрелян като шпионин. Но поне, помисли си той с прилив на увереност, английският му бе почти перфектен и носеше костюм, безупречно ушит при най-добрия парижки шивач.

Повечето му опасения се разсеяха, когато бе посрещнат от мадам Брандън — дребничка, изключително красива руса жена с големи сини очи и заразителен смях. Един мъж, наречен Хоскинс, американец, който изглеждаше необичайно мълчалив и имаше охлузено и насинено лице, го придружи през реката. Мишел тактично не спомена за синините, но се запита какво се бе случило с него. Тези американци, вечно се бият! Дори в Мексико Сити продължаваха да водят гражданската си война, която току-що бе приключила — понякога с остри думи, а понякога и с оръжие. Той тайно бе на страната на южняците, които бяха джентълмени. Ако бяха спечелили войната, бедите на Максимилиан щяха да са към своя край!

Докато чакаха Джини, капитан Реми забеляза с безпокойство, че малката хотелска трапезария е необичайно пълна. Соня Брандън сякаш предугади безпокойството му и му прошепна, че това са само хора, които пътуват с тях и празнуват края на дългото си пътуване.

— Това е първият град, в който стъпваме, откакто напуснахме Сан Антонио! — каза тя и трепна пленително. Увери го, че вече е споменала, че е приятел на съпруга й от Калифорния, така че няма защо да се притеснява. — Джини още не знае, че именно вие сте тук — довери му тя. — Аз й казах само, че френският офицер, който ще ни придружава е пристигнал. Отдавна ли я познавате, мосю Реми?

Те се бяха съгласили да се обръща към него на малко име и той се зарадва, че не е забравила. После отговорът се загуби от внезапното разтуптяване на сърцето му, когато Джини Брандън се спусна по стълбите.

Как би могъл да си представи, че тя ще се промени? Ако е така, то бе станала още по-хубава. Бе облечена в зелена кадифена рокля, ушита по последна мода, която той веднага позна, че е дело на Уърт. Жинет не носеше кринолини, следвайки стила, наложен от императрица Йожени. Деколтето й се спускаше ниско, та да открие смело гърдите й и после продължаваше по тялото й до ханша, след което се разстилаше на богати дипли откъм гърба. Косата й бе прибрана във висок кок и блестеше под светлината на лампите с бледия медночервен отблясък, който той си спомняше много добре. Една-единствена букла падаше на рамото й. Носеше смарагди в ушите си, чийто блясък бе затъмнен от очите й.

Мишел си помисли, че всеки мъж в залата ахна от удоволствие при вида на красотата й. Нито една от дворцовите дами в двора на император Максимилиан в Чапултепек, някои от които имаха благороднически титли, не можеше да се мери с нея! Той стана на крака, погледите им се срещнаха и видя как очите й се разшириха от изненада, сякаш не можеше да повярва.

След това нададе вик и като хвана небрежно с ръка дългите си поли, тя се затича през няколкото оставащи стъпала. Той с усилие си наложи да спазва правилата за приличие и да не забравя всички ококорени очи около тях и реши само да целуне ръката й. Но тя непринудено се спусна към него, обви врата му с ръце, като викаше името му:

— Мишел! Ти ли си това наистина? О, но аз не мога да повярвам! Точно ти!

Той наведе глава почти без да се замисли и усети как устните й се залепят за неговите. С усилие успя да си наложи да се отдръпне. Джини си бъбреше щастливо с него на френски, докато бяха седнали на масата и той не можеше да повярва на късмета си. Тя го наричаше свой мил и скъп ангел, и се кълнеше, че е разбил сърцето й, когато напуснал Париж. Мишел бе извън себе си от радост.

Те пиха шампанско и никой от тях не забелязваше какво ядяха. Джини пи повече, отколкото трябва, докато усети, че главата й се върти. Тя сякаш чуваше смеха си отдалеч, висок и пронизителен в ушите й. Но Мишел Реми не забеляза нищо, освен че Джини изглеждаше щастлива, че го вижда. От нея сякаш бликаше здраве и жизненост и той си помисли, че топлият, прасковен тен й отиваше много повече, отколкото модната бледост, която повечето дами се опитваха да постигнат. Лицето й бе малко по-слабо, отколкото го помнеше, но това само още повече подчертаваше фините й черти с волевата брадичка и големите зелени очи. Мишел не можеше да откъсне поглед от нея цяла вечер и не бе единственият.

Карл Хоскинс седеше начумерен на същата маса и дори нашепването на Соня, че Джини познава френския капитан от детските си години не можа да уталожи растящия му гняв и разочарование. Какво й ставаше тази вечер? Тя се държеше като… като развратница! И като капак на унижението му почти не му обръщаше внимание пред очите на половината от останалите мъже, които бяха пътували с тях и знаеха, че Карл е нейният ухажор. Не стига че Стив Морган имаше наглостта да присъства заедно с приятеля си Дейвис и две дами, облечени в крещящи рокли и с очевидно недотам висок морал. Това още повече помрачаваше настроението му, особено като знаеше, че Джини ще замине за Мексико след няколко дни и не той, а капитан Реми ще я придружава там.

Докато настроението на Джини сякаш се подобряваше с всяка изминала минута, заедно с шампанското, което поглъщаше, това на Карл ставаше все по-лошо. С усилие си наложи да запази самообладание по време на вечерята. Малко след като се нахрани, той се извини, като обясни сковано, че трябваше да потеглят рано на следващия ден. Джини дори не забеляза, че той си тръгва.

Макар и да не усещаше присъствието на Карл Хоскинс в стаята, Джини усещаше това на Стив Морган, въпреки опиянението си от алкохола. Споменът за острите му думи се бе запечатал в съзнанието й, дори след като стигнаха до Ел Пасо и я изпълваше с възмущение и срам всеки път, когато се сетеше за тях. Тя се радваше, че бе зашлевила гневното му присмехулно лице, радваше се всеки път, когато си спомнеше едва потиснатата ярост в очите му, след като стори това.

Ето защо вдигна глава и забеляза, че той бе имал наглостта да се приближи до масата им, като се извини лицемерно на Соня и пренебрегна нея.

— Не искам да ви безпокоя, госпожо Брандън, но разбрах, че вие все пак няма да пътувате с дилижансите до Калифорния. Затова си помислих, че ще е най-добре да чуете това от мен. Пако Дейвис ще ги води, когато тръгнат утре сутрин. Аз напускам. Тази вечер заминавам за Ню Мексико.

— Но господин Морган, не разбирам! Съпругът ми…

— Причината, поради която съпругът ви ме нае, мадам, бе защото вие с мис Брандън пътувахте с дилижансите. Нямате нужда от двама пазачи нито от наемник, за да закарате стадото и останалите мъже до Калифорния. Естествено аз не очаквам да ми дадете остатъка от парите, които трябваше да ми се платят, когато пристигнем в Калифорния.

— Естествено! — Джини чу собствения си глас, остър и почти заядлив. — Предполагам, че на баща ми, а и на всички нас, би ни се сторило твърде много да очакваме, че човек като господин Морган ще се окаже такъв джентълмен, че да изпълни условията на устното споразумение.

Ако очакваше, че ще го накара да се срамува от презрението, което се четеше в гласа й, тя грешеше. Поне бе благоволил да я забележи за първи път тази вечер, но пресрещна обвинителните й слова с нехайно повдигната вежда, като любезно я изчака да продължи.

— Джини! — гласът на Соня бе ужасен. Тя погледна Стив умолително. — Господин Морган, доведената ми дъщеря не е на себе си. Умората от пътуването й е дошла твърде много и понеже старият ни приятел мосю Реми е тук, решихме, че той ще ни придружи до Сан Франциско с пощенската кола. Той е на гости на свои роднини в Де Ханис и…

— Сигурна съм, че господин Морган изобщо не се интересува нито от чувствата, нито от плановете ни, скъпа Соня! Но така и така сте тук, господин Морган, колко неучтиво от моя страна да не ви запозная с нашия приятел Мишел Реми, граф Д’Арлинжан — господин Стив Морган, бившият ни пазач.

Соня бе започнала да кърши ръце. Мишел Реми, усетил напрежението, което почти се носеше във въздуха, без да разбира, стана бързо и малко неловко на крака и протегна ръка.

— Радвам се да се запознаем, сър. Но моля ви — той хвърли нещастен поглед към Джини, — аз не използвам титлата си в тази страна. Не е… много демократично, нали?

Стив Морган сви рамене, като пое ръката на французина.

— Защо не? Ние, простичките хорица тук, си падаме по титлите, защото си нямаме наши — той отново погледна към Соня и се поклони. — Приемете извиненията ми, мадам. Но честно да ви кажа — така ще е по-добре, особено като се има предвид, че двамата с Хоскинс не се разбираме много-много. Довиждане, госпожо Брандън. Мис Брандън. Господин Реми.

Думите напираха на устните на Джини, но тя не се осмели да ги изрече и си ги спести. Усещаше, че Мишел я гледа въпросително и че Соня се е изчервила от неудобство. Само Стив Морган, след като се сбогува, запази самообладание, докато си тръгваше. Върна се на масата, за да се присъедини към сътрапезниците си.

Сега Джини се чувстваше по-весела от всякога.

Полузасмяна, тя прошепна на Мишел, че наистина иска да се извини, задето се е държала толкова нетърпимо грубо, но изпитва несъзнателна ненавист към този господин Морган, който е най-грубият и най-непоносимият човек, който е срещала през живота си и трябва да бъде поставен на мястото му.

— И слава богу, че повече никога няма да го видя! — добави тя. — Ако Соня спре да ми се мръщи, дори и тя ще признае, че се чувства облекчена. Хайде, бъди честна, ти също не го харесваше, нали?

— Това не е извинение да се държиш лошо, Джини! — заяви Соня твърдо, но се остави да я убедят да приеме още една чаша шампанско малко след това.

Останалата част от вечерта премина доста приятно, без повече инциденти.

Капитан Реми придружи двете дами до стаите им, преди да се прибере в своята, която бе в края на същия коридор. Преди да заспи, той отново се поздрави за невероятния късмет да присъства в кабинета на маршала, когато изникна въпросът за нуждата от ескорт за жената и дъщерята на сенатора Брандън. Разбира се, Мишел веднага бе предложил услугите си и когато Базен научи за личното му познанство с Жинет, най-накрая се съгласи. Естествено златото бе главната му отговорност, той трябва да се опита да не забравя това, но мислите му се връщаха към Жинет и дългите седмици, които ще прекарат заедно. Този път, каза си той, ще я спечели. Ще я убеди да се омъжи за него, да пристигне в Мексико Сити като негова годеница, преди някои от другите офицери там да я зърне. И понеже бе мъж, с мъжки апетити и желания, Мишел Реми се замисли и за други неща. За това какво ли е усещането да притиска топлото, меко тяло на Жинет до своето, да я посвети в тайнствата на любовта… Той, разбира се, бе джентълмен и възнамеряваше да се ожени за нея, но пък кой знае? През дългите седмици, които ще прекарат заедно, може да има топли мексикански нощи, аромат на цветя в нощния въздух, луна и улични певци, които ще им правят серенади. Може би първо ще изкарат медения си месец. Сега, след като я срещна отново, той нямаше търпение да я има цялата.

Ако Джини подозираше, че Мишел вече бе планирал бъдещото й прелъстяване, то тя не се издаде през следващите няколко дни, дори и пред растящото любопитство на Соня. Откакто втората й майка научи, че красивият капитан Реми, освен всичко друго е и граф, всъщност започна да окуражава флиртуването на Джини с него. Той имаше благородническа титла и макар че бе избрал да бъде войник, бе богат — Джини вече я бе осведомила за това. Дори Уилям не би могъл да има някакви възражения срещу такъв брак за дъщеря си. Соня съчувстваше на Карл, когато се сетеше за него, но бе сигурна, че той ще си намери някое момиче в Калифорния, която повече ще му подхожда. Той бе сериозен и амбициозен младеж и тя го харесваше, но Джини бе много по-лекомислена и прекалено непостоянна за Карл. И, разбира се, всеки път, когато Соня се замислеше за това, тя въздъхваше с облекчение: добре че Джини толкова бързо бе забравила странната си връзка със Стив Морган. Такава връзка нямаше да донесе нищо хубаво и никой не знаеше това по-добре от нея. Добре че Джини го бе видяла да убива онзи апах и това й бе отворило очите, за да види какъв нецивилизован негодник е той.

Самата Джини през първите два дни на пътуването им в Мексико бе изпаднала в някакво вцепенение. Бе изпила твърде много шампанско вечерта, преди да напуснат Ел Пасо, и на следващата сутрин се събуди с ужасно, непоносимо главоболие.

И като капак на това, бе имала много неприятна среща с Карл Хоскинс, който бе влязъл, въпреки нежеланието й, в нейната стая, след като Соня се бе облякла и бе слязла долу, като искаше да знае в какви отношения са те двамата и какво означава за нея господин Реми. Всъщност тогава тя се чувстваше засрамена и й бе мъчно за Карл, понеже той бе разстроен и ядосан. Бе я нарекъл флиртаджийка, кокона и лека жена, и когато тя избухна в сълзи, той я хвана за ръцете и ги целуна, като я молеше да не го забравя и да помни, че я обича.

За да се отърве от него и от цялата грозна ситуация, в която я бе поставил, накрая му обеща да не предприема нищо драстично спрямо Мишел, да даде време на себе си, а и на него.

Когато Карл най-после си тръгна, Джини видя как дилижансите се измъкнаха от града в лекия дъжд и се бе почувствала странно самотна. Надяваше се, че всички те ще стигнат здрави и читави в Калифорния, че няма да има повече гробове в сухата, безлюдна пустош на Ню Мексико и Аризона. Да, всъщност всички те ще й липсват, дори и Пап Уилкинс, бъбривеца.

Заедно с Мишел тръгнаха от Ел Пасо в собствения си дилижанс под прикритието на нощта, рано-рано в проливния дъжд. Френските войници, които щяха да ги придружават, чакаха от другата страна на реката и златото бе прехвърлено бързо и безпрепятствено в отделението под дъските на пода на дилижанса, в който щяха да пътуват през следващите няколко седмици.

За Джини и Соня не бе трудно да се пригодят към люлеенето и подскачането на колата, която се клатушкаше по лошите мексикански пътища, понеже вече бяха привикнали на това. Но Джини, която бе яздила всеки ден, не можеше да понася да стои затворена часове наред в тесния задушен дилижанс.

Вярно, че Мишел често изоставаше от ескорта, за да язди редом с тях и да им прави компания, но дори смешните истории, които разказваше от живота в двора на император Максимилиан в Чапултепек и опитите му да помогне на Джини да си опресни знанията по кастилски испански — който все още се говори от натурализираните испанци и от мексиканците от по-висшите класи, увери я той — това не помогна да разсее чувството й, че се задушава.

Мишел постоянно ги уверяваше, че са в безопасност и няма от какво да се боят, но думите му караха Джини да се чувства по-разтревожена от всякога.

Пътуваха през напуканата суха земя, която напомняше на Джини за Тексас, но в малката странноприемница, където спряха да напоят конете и да си починат през първия ден от пътуването им, Джини бе дочула собственика да говори на Мишел за бандити и хуаристи. Дори малкото й знания на испански й бяха достатъчни, за да разбере поне това. Не беше голямо утешение фактът, че имат американски паспорти и писма, които могат да ги представят на консула им в Мексико Сити като жени на американци от победените южни щати, които бяха купили земи в Мексико. Писмата, които носеха — още свидетелства за внимателно планиране от страна на сенатора Брандън — може би щяха да ги защитят от преследване от поддръжниците на Хуарес, който разчиташе на приятелството на Съединените Щати, но ако ги нападнат бандити…

Мишел им каза, че французите все още владеят тази част на страната поне на книга. Той повтори слуховете, които бе чул, че Хуарес всъщност е избягал от страната и вероятно се укрива някъде в Тексас. А що се отнася до бандитите, той им каза безгрижно, че те нападали главно свои сънародници и не биха дръзнали да атакуват дилижанс, пазен от френски войници от страх, че французите ще им отмъстят. Присъствието му и успокоителните му думи помогнаха. В края на краищата каква е ползата от това да се страхуваш? Вече бяха започнали пътуването си и мисията си — нима самата Джини не бе отхвърлила мисълта, че се страхува от опасностите, които ще срещнат по пътя си? Когато не мислеше за Мишел и за радостта си, че отново се срещнаха, тя неволно си спомняше онази нощ, когато Стив Морган я бе предупредил за рисковете на едно пътуване през Мексико.

— В случай че не знаеш, в Мексико се води война! — бе казал той, като почти изкрещя тези думи.

Ако открият целта на пътуването им, дали това я превръща в шпионка? Тази мисъл бе нелепа, смешна. Джини знаеше, че ако спомене и дума за това на Соня, тя ще й каже, че чете твърде много приключенски романи.

Те пътуваха вече втори ден, като следваха течението на Рио Гранде и често спираха да починат, докато Мишел изпращаше някои от мъжете напред на разузнаване. Но сега, предупреди той, ще трябва да преминат през една дълга пътека, която опасваше долните краища на страховитата планина Сиера Мадре, която ще ги изведе в Чихуахуа, ако всичко мине гладко.

— От там нататък ще бъде много по-лесно — рече Мишел и хвърли многозначителен поглед към поруменялото, уморено лице на Джини. — Ще бъдем далеч от тази жега. Почакайте, докато усетите прохладата в планината! И ще видите, че като стигнем до Чихуахуа вече няма да има опасност от бандити или хуаристи.

— Това означава ли, че сега трябва да се задоволим и с двете? — попита Джини леко саркастично, но той реши да не се обижда от тона й и се наведе от коня, за да хване ръката й през отворения прозорец на дилижанса.

— Няма от какво да се боите, belle amie! Виждате ли, аз съм тук. Въоръжен до зъби, да не би да не сте забелязали? И освен това има още десет френски войници, внимателно подбрани от самия маршал!

Като хвърли един извинителен поглед към Соня, той каза по-меко на френски:

— Ако трябва да се страхуваш от нещо, любов моя, това може би съм аз. За мен става все по-трудно да се задоволявам с целомъдрените целувки за лека нощ, които ни се разрешават пред погледа на хубавата ти майка. Може би тази вечер ще те отведа под звездите и ще те прегръщам на воля толкова, колкото ми позволиш.

Джини спусна клепки под страстния, нетърпелив поглед, който той й хвърли, но се усмихна и той се окуражи.

— Може би това ще ми хареса… много — призна тя с тих глас, като заговори на френски.

Мишел, като докосна високата си шапка, пое с коня си към останалите, а Соня, заинтригувана от разговора им на четири очи, реши да не обръща внимание на това, че бяха нарушили леко правилата за добро държане. Все пак и двамата още бяха млади и ако не се лъжеше, бяха влюбени един в друг — може би за втори път. Соня отново си помисли колко романтично е всичко това.

За Джини обаче в това пътуване нямаше нищо романтично. Ако не бе присъствието на Мишел и начинът, по който я гледаше дори когато е изпотена и развлечена, щеше да е направо непоносимо. Слава богу, че скъпият й Мишел бе тук. Той я караше да не мисли за други неща. Тя жадуваше да стигнат до края на пътуването, да бъде отново хладно, да се срещне с цивилизовани хора в среда, която ще й бъде позната и безопасна. Понякога не можеше да повярва, че е същото момиче, което пристигна в Америка, жадно за приключения и вълнения. Тя естествено си бе мечтала за романтични преживявания, но колко различна се бе оказала действителността!

Сега постепенно, но постоянно се изкачваха все по-нагоре. След като реката остана зад гърба им, планината се изправи насреща.

Пътят, по който вървяха бе отъпкан от тежки испански товарни каруци. Някога, каза й Мишел, той е бил camino real, но испанското име не й говореше нищо. Това бе просто един прашен изровен път, който лъкатушеше нагоре и надолу и понякога Джини се чувстваше, сякаш главата й ще се откъсне от тялото.

Пътят се изкачваше по склона, а пустинната растителност от ниски храстчета, кактуси и трева отстъпи място на малки, изкривени дръвчета — дъб, хвойна и бор. Манерките им, напълнени предната вечер, вече бяха полупразни, когато спряха да си починат в следобедната горещина. Запенените мулета, които теглеха дилижанса и конете на френските войници бяха покрити с червен прах. Когато Джини слезе от дилижанса, Мишел я предупреди да внимава за змии.

— Навсякъде са — каза й той.

Соня изписка и заяви, че предпочита да остане на сигурно място в дилижанса, но Джини, която искаше да се поразтъпче, остави Мишел да й помогне да слезе.

Като свали шапката си и примижа срещу слънцето, той радостно й се усмихна, а белите му зъби блеснаха на фона на загорялото му лице. Кестенявата му коса блестеше. За разлика от повечето си съвременници, Мишел Реми бе гладко обръснат, с изключение на дългите, гъсти бакенбарди, които сякаш още повече подчертаваха издълженото му лице с високия му нос и издялана уста. Преди няколко години Джини го смяташе за най-красивия мъж, когото някога е виждала. „Не, казваше си тя отново, не че нямам късмет. Щастлива съм, че имам такъв мъж, толкова добра партия“, тя не можа да се сдържи да не се усмихне, като си спомни думите на Соня, който й обръщаше толкова подчертано внимание.

Бяха спрели в малък каньон, чиито почти прозрачни стени им правеха сянка. Пред тях се разстилаше извит, лъкатушен път, който сякаш не се отделяше от стената на склона, но Мишел бързо ги увери, че много скоро ще излязат на малко плато и ще прекарат нощта в едно индианско село, където има една-единствена странноприемница.

— Боя се, че помещението е тясно, паянтово и доста мръсно. Не е достойно да ви подслони — извини се Мишел. — Но е по-добре, отколкото да прекараш нощта тук вън — той посочи с ръка сухите пусти хълмове наоколо и Джини потрепери.

— Сред всички тези гърмящи змии и бандити, за които ни предупреди? Не може да бъде!

Той я бе отвел малко настрани от дилижанса и сега внезапно взе ръцете й в своите.

— Жинет! Знаеш какво изпитвам към теб. Не можеш да си представиш как се чувствах от самото начало, когато те видях застанала като ангел в бялата си рокля. Само ако имах правото да съм близо до теб тази вечер, за да те защитавам от всичко, от което се страхуваш, само да те държа в прегръдките си, както съм мечтаел да сторя от години.

— Мишел… — за миг Джини не знаеше дали ще избухне в плач или в истеричен смях. Какво очаква от нея той? Тя реши да действа подмолно. — Войниците ти могат да ни видят. Какво ще си помислят?

— Petite amour, няма никакво значение какво ще си помислят. Те не може да не са забелязали какво изпитвам към теб. Ако не бяхме във война, можех да те ухажвам безкрайно, моя Жинет, но тук нещата са по-различни. Един бог знае къде могат да ме изпратят, след като стигнем до Мексико Сити. Трябва да съм сигурен какво изпитваш ти. Трябва да знам дали това, което казват очите ти, е истина.

Той не й даде възможност да отговори, а я грабна безмилостно в прегръдките си и започна да я целува. За нейна изненада целувките на Мишел не я отблъскваха така, както тези на Карл. Намираше ги за доста приятни. Ръцете му я обгърнаха плътно и тя се почувства толкова удобно, когато се облегна върху него! Не се чувстваше замаяна нито полужива от чувството на безпомощност, нито пък пометена от сила, по-голяма от нейната. Тук се усещаше защитена като в прегръдките на мъж, на когото може да има доверие, който ще е нежен и внимателен с нея. Джини се остави чувството на безопасност и нежна привързаност към Мишел да я завладее изцяло. Като въздъхна леко, тя повдигна ръце и обви широките рамене, когато започна да отвръща на целувките му, а устните й се стопляха под неговите.

Френските войници, които седяха облегнати на скалите от двете страни на пътя изведнъж се заеха да пълнят манерките си и да почистват конете си, като се преструваха, че не ги виждат.

Значи капитанът не си губи времето! Разбира се, още от самото начало те бяха забелязали, че очите му постоянно са приковани върху младата mademoiselle и че постоянно си намира извинение, за да се върне да поговори с нея. Кой можеше да го вини? Тя несъмнено бе доста привлекателна и имаше маниери и говор на дама. Ефрейтор Валми си помисли решително, че сега те без съмнение ще пътуват много по-бързо, отколкото през последните два дни. Капитанът няма да има търпение да стигнат Чихуахуа, където несъмнено ще нареди нещата така, че те да бъдат оставени дискретно насаме. И пак никой не можеше да го вини. На човек лесно можеха да му омръзнат тъмнокосите чернооки сеньорити.

Ефрейторът, който бе решил да се заеме с почистването на пистолета си, нямаше време за по-нататъшни размишления, тъй като в този момент последва ужасен рев някъде над главите им — откос от пушка — и пред слисаните му очи хълмът над и около тях се изпълни със заплашителни фигури.

— Тези изстрели, малки soldados, бяха само предупредителни. Надяваме се, че ще се държите разумно.

Както бяха отпуснати и спокойни, французите бяха заварени неподготвени. Заплашени от пушки и пистолети, те останаха замръзнали по местата си и само хвърляха по някой поглед за заповеди към капитана, който бе също толкова изненадан.

Мишел Реми бе войник и при обичайни обстоятелства никак не беше страхлив. Но в този случай трябваше да има предвид и дамите и най-вече Жинет, която все още държеше в прегръдките си. Зелените й очи се бяха разширили от гняв.

Той разгледа мъжете, които ги бяха наобиколили. Някои вече бяха започнали да слизат или да се спускат по стръмните склонове към тях. Какъв глупак беше, че не взе повече предпазни мерки! Трепереше от гняв и разочарование. Бе се наел доброволно да свърши тази задача и златото, което караха, бе негова отговорност. А сега той мрачно се надяваше, че тези мъже няма да се окажат хуаристи — дори бандитите са за предпочитане пред тях, ако си французин в тази забравена от бога страна!

За Джини това изглеждаше като част от някакъв чудовищен кошмар. Да бъде откъсната от прегръдката на Мишел и да се озове в такава ситуация! Бе чула как Соня изпищя от дилижанса, но сега дори тя мълчеше — несъмнено бе припаднала или бе изпаднала в истерия! Ужасена и любопитна, Джини наблюдаваше как мексиканците се приближават. Изглеждаха страховити и опасни с големите си sombreros, засенчили тъмните им лица и патрондашите, прехвърлени от рамото до хълбока, и препасани през кръста. Някои от тях носеха доста страховити ножове с широки остриета и всички бяха въоръжени с пищови. Тя нямаше представа колко наброяваха.

Какво искаха? И още по-лошо, какво щяха да правят? Един от бандитите, който бе останал на върха на хълма над тях очевидно бе водачът им, защото той бе заговорил преди това и продължаваше да издава заповеди с гърления, нечист испански, който използваха метисите.

Френските войници бяха с почервенели лица и стиснати устни от яд, когато им бе заповядано да хвърлят оръжието си на земята и да вдигнат ръце. Ефрейтор Валми се поколеба и един от бандитите го удари с приклада на пушката, като разкървави бузата му. Безсмислената жестокост на това действие и собственото му чувство на безсилие накараха Мишел Реми да загуби самообладание.

Джини бе пуснала ръката му, макар че все още стоеше близо до него, сякаш за да я защити. Сега той извади пистолета си от кобура, наведе го и стреля с оглушителен изстрел, и в същото време усети как се просва заднишком и едва тогава осъзна, че самият той бе ранен от куршум. Кръвта бликна от рамото му и чу как Джини извика разтревожено и се наведе над него.

— О, боже, Мишел! Скъпият ми храбрец, бедният ми ангел, лошо ли си ранен?

Ръцете й притиснаха раната, като се опитваха да спрат кръвта и той прехапа устни, за да не изреве от болка.

От разстояние, което сякаш увеличаваше многократно всичко около него, Мишел Реми дочу още изстрели и се опита да се изправи, като посегна към пушката, която не можа да намери. Къде беше? Да не я бе изпуснал?

— Легни! Мишел, стой и не мърдай или…

Думите на Джини постепенно заглъхнаха, докато очите му се затваряха. Тя бе обърнала глава да погледне през рамото си, когато чу още изстрели и двама френски войници, които смело се бяха опитали да се възползват от объркването, което капитанът им бе предизвикал, лежаха неподвижни в праха.

Нямаше други опити за съпротива и само Джини, която започваше да изпада в истерия и дори бе забравила страха си, се осмели да се обърне към ухилените мъже, които се движеха толкова тихо и ловко, за да съберат хвърлените от войниците оръжия. Соня и Тили вече бяха излезли от дилижанса. Соня бе почти припаднала, а очите й се бяха разширили от уплаха.

— Какво искате от нас? Дяволски изчадия! Ние сме американски граждани и ако се осмелите да ни навредите ще отговаряте пред войските на Съединените щати.

Един от бандитите клатеше глава в пресилено възхищение пред куража на Джини.

— Такава смела синьорита! Поздравявам ви за дързостта ви!

Тя се опитваше да превърже раната на Мишел с ивици плат, откъснати от собствената й широка пола, но вдигна ядосано глава като чу подигравателния глас на мъжа.

— Престанете! Настоявам да ни оставите на мира. Ще ви подгони и френската армия, знаете ли? Не притежаваме нищо, от което вие имате нужда. Нямаме скъпи бижута… О, вижте какво сторихте, убийци такива!

Тя не знаеше дали мъжът я разбира, или не, но очевидно водачът им знаеше английски. Джини чу смях над себе си, подигравателен и някак дразнещо познат.

— Кажи й, Педрито. Такава смелост заслужава отговор.

Каза го на испански и сега мъжът, който я бе заговорил преди това, се усмихна и показа жълтите си криви зъби.

— Търсим пари, сеньорита. Много пари — той говореше английски, като се запъваше, но тя успя да го разбере. — Следим дилижанса ви отдавна и се питаме: странно е, нали? Такъв малък дилижанс, който вози толкова фини дами, да оставя такива дълбоки следи. Ние сме любопитни хора, синьорита.

Джини чу задавения възклик на Соня и я стрелна предупредително с очи.

— О, Джини! Как можаха да…

— Соня, недей! Те са бандити, не виждаш ли това? Мислят си, че сме богати. Да им дадем накитите, които имаме и може би ще ни оставят да си вървим…

— А, сеньоритата е и разумна при това!

Мъжът се приближи и Джини се отдръпна. Той вонеше! На мръсни, непрани дрехи, на немита коса и на… смърт! Кошмарът бе истински, този път нямаше да се събуди в безопасност в леглото си.

Докато някои от мъжете завързваха френските войници, мъчителят на Джини дойде още по-близо, а усмивката не слизаше от лицето му.

— Сеньорита, защо две американски дами ще пътуват с френски войници? А, los Francescos — свини! — той красноречиво се изплю. — Не-е-е, мисля, че ще намерим нещо интересно във вашия дилижанс. Може би много пари, а? Достатъчно, за да могат бедни разбойници като нас да заживеят като богаташи?

Той се засмя и останалите се присъединиха към него. След миг сякаш се бе уморил от играта си. Джини го чу да раздава заповеди и трима мексиканци се втурнаха към дилижанса с брадвите си. Тя чу още смях и откъртване на дъски, докато продължиха да ровят из вътрешността.

Златото — те бяха узнали за него! Но как?

— Сеньорита, той ще оживее, глупавият ви капитан. Сега ако може да се присъедините към останалите дами…

Тогава тя забеляза, че Соня и Тили са завързани с ръце зад гърба им за едно от колелата на дилижанса. Устата на Тили зееше отворена, сякаш искаше да извика, но не смееше, а Соня изглеждаше, като че вече е припаднала, облегната на колелото с лице, пребледняло като платно.

За миг Джини остана неподвижна, като си придаваше предизвикателен вид. После чу шепота на Мишел, които говореше на пресекулки.

— Пистолетът ми… падна.

А след това започна въпросително:

— Жинет? Жинет, къде… — той отново се опита с мъка да се изправи и тя остро му извика да лежи неподвижно.

— Моля те, нали няма да го убиеш? След като получиш това, което искаш, няма да го сториш? — тя започна да умолява мръсния бандит, който стоеше и я зяпаше похотливо, но същевременно усещаше тежестта на пистолета на Мишел върху бедрото си и хладнината на дръжката от слонова кост. Бе изпуснал пистолета си и когато тя се хвърли върху него, полите й го покриха. Почти без да се замисля, тя го бе пъхнала в джоба на роклята си. Може би…

Засега бандитите не се бяха опитали да тормозят нито нея, нито пък Соня или Тили. Може би искаха само да вземат парите и да избягат. Но във всеки случай, ако се опитаха да й посегнат, тя щеше да стреля. Какво значение имаше и бездруго…

Водачът на бандата горе на хълма отново извика нещо на испански с рязък тон. Мексиканецът, който стоеше пред нея вдигна рамене, но се отдръпна.

— Вече няма да има убити, сеньорита, не ни предизвиквайте. А сега ако обичате…

Джини отново погледна към Мишел, който изглеждаше в безсъзнание, но поне превръзката, която му направи, явно бе спряла кървенето. Неохотно стана на крака и се престори, че изтупва полата си. Слава богу, пистолетът все още бе тук, те не бяха забелязали!

Бандитите, които претърсваха дилижанса излизаха, носейки златото в тежките чували. Останалите мъже, които стояха наоколо и помагаха нададоха одобрителни възгласи и смехове. И дори водачът на шапката подаде пушката си на мъжа до него и реши да ги удостои с присъствието си. За момент бяха забравили за нея и Джини се свлече край Соня до колелото на дилижанса.

— Вижте — парите. Точно както очаквахме, нали така, амигос? Такъв хубав подарък за нас, бедните.

Той отново се бе обърнал към нея и се приближаваше. „Няма да го оставя да ме завърже, помисли си Джини разбунтувана. Няма да остана тук вързана, докато те избиват бедните войници и заграбват златото.“ Паниката надделя над разума и тя започна да трепери от вълнение. Пистолетът изскочи без усилие от нейна страна и тя го държеше здраво с две ръце, насочен към мъжа.

— Ако се приближиш и крачка, ще стрелям. Заповядай на хората си да се отдръпнат или…

Той стоеше съвсем неподвижно и един почти комичен израз, сякаш не можеше да повярва на очите си, се промъкна по равните му индиански черти. И бандитите бяха спрели да се смеят. Всички сякаш замръзнаха в нелепи пози, някой все още прехвърлили чувалите със злато през рамо.

— Тя е луда! Сеньорита, много глупаво постъпвате, не разсъждавате…

— Ако не развържете тези войници веднага, тогава вие, сеньор бандит, ще бъдете един много мъртъв човек.

Гласът й звучеше почти прекалено спокойно в ушите й, но петлето на револвера трепереше под палеца й.

— Ще трябва да ви убием, сеньорита, това е много лошо. Можете да отнемете живота ми, да, но не мисля, че…

— Педро, почакай. Младата дама е обзета от паника, струва ми се. Нека аз да поговоря с нея.

Тя бе забравила за главатаря на бандата, докато той не заговори, като премина на кастилски испански, който дори тя можеше да разбере. Гласът му звучеше приглушено, но спокойно и равно.

— Сеньорита, ще оставя пушката си, виждате ли? И ще си поговорим. Държите се много глупаво, да знаете! Мислите ли, че няколко живота имат някакво значение за нас в сравнение със златото?

Гласът му се приближаваше, докато той крачеше към нея, но тя не смееше да отдели очи от Педро, който сега сви рамене и отстъпи назад.

Като прехапа устни, за да спре истеричния си пристъп, Джини насочи пистолета към високия мъж, който продължаваше да върви смело напред, сякаш оръжието, което държеше здраво в ръката си бе само някаква глупава играчка. За разлика от останалите, той носеше завързана зад главата му кърпа, която скриваше чертите му, като тези на каубоите, които прекарваха стадото на баща й през прашните тексаски равнини. И макар че бе облечен като останалите мъже с широко сомбреро и пончо, покриващо горната част на тялото му, в начина, по който пристъпваше, имаше нещо ужасно познато, нещо…

— Значи ти си главатарят им. Мъж, който си крие лицето като страхливец! — думите й изливаха презрение върху него, макар че в този момент Джини бе по-уплашена от всякога. — Може би, може би ако заплаша твоя живот, те ще ни пуснат да си вървим.

— Ако ме застреляте, ще подпишете смъртната присъда на всичките ви спътници. Това ли искате? Не мисля, че сте глупава, сеньорита, а само че се държите глупаво, може би. Дайте ми пистолета и ви обещавам, че няма да отнемем нито един живот. Ще бъдем великодушни и ще пожалим дори los Francesos. Хайде, подайте ми го.

Сега бе само на крачка от нея и протегна ръка, като продължи да държи главата си наведена така, че да вижда пистолета.

Слънцето напичаше точно върху главата й, а жегата бе непоносима. Тя чуваше как Соня хлипа до нея и я моли с преплетен език да бъде разумна, за да не ги избият всички.

Докато Джини се колебаеше, мъжът внезапно посегна бързо като гърмяща змия към пистолета й и тя чу как изгърмя, а отскокът я блъсна назад. Бе достатъчно близо, за да види как куршумът мина през гънките на пончото му и след това усети силна, пулсираща болка в китката си, докато ръката му се спусна надолу и изби пистолета от нервните й пръсти.

И като капак на всичко, което преживя през последния четвърт час, сякаш имаше нужда от още по-силен ужас, за да премине тънката граница на истерията, тя го получи. Позна мъжа. Дори преди да чуе как я ругае, забравил да преправи гласа си, дори преди да вдигне ръка, за да издере лицето му като дива котка и да разкъса черната кърпа, тя знаеше кой е.

Тъмносините му очи бяха ярки и безмилостни като синевата на небето над тях, а ръцете му стискаха жестоко китките й, когато я хвана и притисна в дилижанса.

— Ти! — задъхано рече тя и добави с нарастваща паника: — Ти! О, боже, трябваше да те убия!

— Никога не си била добър стрелец, Джини. И добре, че е така. Успокои ли се вече?

И той имаше наглостта да се усмихне насреща й?

Пусна я и обърна глава да каже нещо на ухилените мексиканци, а тя се нахвърли върху него като хванато в капан, полудяло животно. Ноктите й го деряха по лицето. Щеше да му избоде очите, ако не бе хванал навреме ръката й. С бързо движение, което го завари неподготвен, тя го ухапа по ръката и чу как изсъска и пое въздух от болка, преди да я удари през лицето с опакото на ръката си, зашеметявайки я. Тя падна заднишком към дилижанса и усети как пръстите му се впиват в раменете й, докато я хвана и я обърна към себе си.

— Проклета дива котка! Ти създаваш повече проблеми, отколкото всички останали взети заедно! Ще мирясаш ли най-сетне?

Но тя не можеше. Пищеше, риташе, хапеше и се бореше срещу него, докато остана без сили и усети как я бутна напред и изви ръце зад гърба й, докато тя падна на колене в праха и захлипа от болка и отчаяние.

Сега, след като нямаше нужда да се прикрива, Стив Морган съвсем открито пое командването. В началото бе изглеждало като кошмар, но това, което последва, бе още по-лошо, колкото и да бе невероятно.

Клекнала в праха с ръце, завързани болезнено зад гърба й, Джини чуваше отривистите заповеди, които издаваше, заглушавайки стоновете на ранените французи и хлипащия, умоляващ глас на Соня.

Стив казваше на Соня на английски тихо и с приятелски тон, че съжалява, задето им причинява неудобство.

— Съжалявам, че трябваше да стане по този начин, мадам, но ако си спомняте, аз ви предупредих да не се разхождате из Мексико. И не е никак хубаво, че доведената ви дъщеря постъпи по този начин…

— О, но моля ви — проплака Соня, — нали няма да… не можете! Имате златото, какво повече искате от нас?

Уплашените й сини очи умолително се спряха върху намръщеното му лице, а тъмните му вежди бяха сключени много заплашително. Тя не можеше да открие капка милост по лицето му. То не издаваше нищо!

— Боя се, мадам, че ми остават само две възможности, но и двете са доста неприятни. Мога да накарам да ви избият всички, за да няма свидетели или… — той се спря замислено и Соня изпусна дъха си, който бе задържала, и изхлипа обзета от ужас.

— Моля ви! О, моля ви, не това! Кълна се, че ако ни пуснете и ни оставите живи, никога няма да кажа на никого, че съм ви разпознала! Ще накарам и тях да ви обещаят, знам, че мога! За бога!

Разширените й от ужас очи видяха как устните му потрепнаха, сякаш почти се засмя. Докато все още се колебаеше, той сви рамене и погледна надолу към Джини, която не бе проронила дума, откакто й бяха завързали ръцете. Сега, сякаш почувствала погледа му, тя вдигна глава и го погледна през подпухналите си от плач очи, а лицето й се бе изкривило от омраза.

— Няма да ти обещая нищо, куче такова, отвратителна гад! По-добре ме убий тогава, защото се кълна, че ако не го сториш, ще накарам да те открият и да те унищожат като крадливо, предателско куче, каквото си всъщност!

Светът сякаш се смали и вътре останаха само те двамата, когато очите им се сблъскаха. Джини усети как я побиват тръпки, макар че си наложи да не отмества поглед. В този момент наистина не й пукаше дали ще я убие. Нека го стори! Той я бе предал и я бе ударил. Бе причинил смъртта и раняването на невинни хора и то само заради златото. За пари! Тя усети някаква горчивина, която бе почти непоносима — ако устата й не бе пресъхнала, щеше да се изплюе в краката му.

— Може би има и друга алтернатива. Ще ви вземем с нас, като един вид гаранция, така да се каже. Така ще можете да видите голяма част от страната, а вие точно затова сте дошли в Мексико, нали така?

Устата на Джини се отвори в безмълвно потресено „О!“ и погледът му сякаш пробяга по нея някак презрително и развеселено, преди да се обърне отново към Соня, която вече протестираше:

— Не! Не може да говорите сериозно, няма да…

— Госпожо Брандън! — гласът му сряза като камшик неуверените й, изумени слова. — Няма друга възможност, мадам, освен ако не предпочитате да станете мъченица за златото си. Доведената ви дъщеря ще дойде с нас като гаранция, че няма да ни преследват. След около месец ще се погрижим да я върнем здрава и читава в Тексас или в Мексико Сити, ако предпочитате.

Той се поклони иронично на Соня, която започна да плаче неутешимо.

— Няма да тръгна! Не можете да ме накарате. Ще се бия, ще викам, ще… — думите на Джини станаха почти неразбираеми поради вълнението и яда й, особено откакто забеляза, че очите на Мишел бяха отворени. Той я гледаше с израз на ужас, изписан на лицето му. — Мишел! О, слава богу, че си жив… Мишел, не им позволявай…

Стив Морган безцеремонно я дръпна, за да я изправи на крака, като я държеше срещу себе си в стоманената хватка на ръката си и се смееше като останалите мъже на опитите й да го ритне.

— Оле! Тази е същинска дива котка! Трудно ще ти е да я опитомиш, амиго!

Макар че Джини не знаеше италианския диалект, който говореше мъжа, Мишел го разбра и тихо изстена, колкото от душевни терзания, толкова и от раната на рамото си, която пулсираше лудо.

Може би поради раната си или понеже бе в безсъзнание, бандитите не го бяха завързали, но сега, когато се опита да помръдне, един от тях вдигна пушката си, но бе спрян от острите думи на американеца, когото той бе признал за свой водач.

— Остави го! Ще вземем пистолетите им и в тази страна ще е по-добре някой да ги развърже, след като си заминем.

Докато все още държеше борещото се момиче, което Мишел знаеше, че обича до полуда, американецът се върна към по-лесния каталонски, който Мишел разбираше повече от смесения диалект, който говореха останалите мъже:

— Сеньор soldado, ако придавате някаква стойност на… да кажем доброто здраве на тази млада жена, ще се погрижите да не бъдем преследвани твърде отблизо. Златото, можете да бъдете уверени, ще се използва добре. А що се отнася до мис Брандън, това, което ще се случи с нея, зависи от вас.

— Оставете я! Можете да вземете мен вместо нея — Мишел Реми се опита да се изправи с мъка, но падна назад с приглушен стон.

— Много трогателно! Както и нежната прегръдка, която бяхме принудени да прекъснем! Но се боя, сеньор, че си губим времето. Моля ви да не забравяте, че ако искате да видите мис Брандън да изглежда толкова добре, колкото сега, ще направите точно каквото ви казах.

Резкият глас му се присмя и Мишел Реми усети, че никога преди това не бе пожелавал толкова пламенно смъртта на някого.

— Тази… тази дама е моя годеница и ако я докоснете с пръст, никога повече няма да можете да си подадете носа нито в тази страна, нито в своята!

Младият капитан чу как Джини изпищя, докато я отвеждаха, чу плачът на Соня — пълен със страх и жал. Въпреки растящата си слабост, той с усилие се изправи и седна, като затвори очи от болка. Но когато ги отвори, нея я нямаше. Нямаше никой. Чу брътвежа на мулатката на госпожа Брандън, докато се опитваше да се довлачи до мястото, където хората му лежаха завързани и го гледаха с мълчаливо съчувствие, но думите не достигаха до съзнанието му в сегашното му състояние.

— Винаги съм знаела, че този мъж не е свестен — викаше Тили. — Знаех си, че е жив дявол и се опитах да кажа на мис Джини туй, ама тя не ме слушаше…

— Млъкни, чуваш ли! — изкрещя Соня. — Той вече я има. О, боже, какво ще кажа на Уилям? Какво ще се случи с нас сега?