Розмари Роджърс
Сладка дива любов (15)

15

Апахите нападнаха с пукването на зората. Първите слънчеви лъчи бяха само нещо като мараня, която направи тъмносиньото нощно небе на хоризонта по-бледо и прозрачно синьо. По това време те вече бяха под дилижанса — Джини, Соня и Тили — все още сънени и недоволни, че са ги събудили толкова рано. Тежки кутии и куфари ги защитаваха, а между тях имаше съвсем тесни процепи за пушките. Под фургона е по-безопасно, обясни Пап Уилкинс. И с тях ще има мъже. Те бяха подготвени за индианците и ги чакаха.

И въпреки това, когато нападението започна от всички страни, изглеждаше сякаш стадо диви коне препускат в галоп към тях. Настъпи мигновено стъписване, докато някой — може би Стив или Пако — извика:

— Стреляйте, глупаци такива! Това са те!

Като надникна през един от процепите Джини видя кафявите, набити тела на апахите, които предвождаха конете и тичаха почти толкова бързо, колкото и самите животни, а после се мятаха на гърба им с презрителни викове.

Последвалата пукотевица на оръжията я оглуши. Тя усети, че я избутват настрани и й казват да не се пречка. За щастие след това нямаше време да мисли или да се страхува, защото двете с Тили бяха твърде заети да презареждат прегрелите, димящи пушки и пистолети, което бяха захвърляни настрана, когато патроните им свършеха.

След първите неумели опити всичко ставаше автоматично. Нямаше време да почувства мазолите и изгарянията, които се бяха образували по ръката й от допира с горещия метал, нямаше време да се запита какво ще стане, ако някой куршум или стрела проникне в дилижанса.

Соня също стреляше с пушката и след първия път, когато Стив Морган й се сопна рязко да не бърза и да се увери, че всеки изстрел е насочен където трябва, тя изглеждаше доста хладнокръвна и спокойна, въпреки че рамото й сигурно бе натъртено и болезнено от ритането на пушката след всеки изстрел.

Джини нямаше време да завижда на Соня, докато Стив бе толкова близо, че раменете им почти се докосваха. Поне беше тук, с тях. Тя никога не бе изпитвала такова облекчение, както когато го видя да се мушва със скок под дилижанса им.

Един-два пъти усети, че в сандъците наоколо се забиват куршуми. Стрелбата изглеждаше непрекъсната, смесена с диви викове и крясъци както от индианците, така и от отбранителите.

След като първите две-три вълни от нападатели бяха отблъснати, настъпи кратко затишие, а няколко кафяви тела останаха проснати досами дилижансите. Джини не искаше дори да си помисли колко от техните може да са мъртви — някои от същите тези мъже, с които бе разменяла усмивки или бяха вдигали шапката си за поздрав, когато тя минаваше. Все още не можеше напълно да повярва, че това се случва.

— Тръгнаха ли си вече? — чу Соня да пита развълнувано, но видя Стив Морган мрачно да поклаща глава, докато презареждаше револвера си.

— Не са свършили още. Ще се върнат, така че не откъсвай очи от онази висока трева там отпред. Никой индианец не би изоставил мъртъвците си, ако може да стори нещо.

Апахите явно не очакваха, че отбранителите ще се окажат толкова силни и подготвени, но предпазливостта в никакъв случай не притъпи яростта на атаката, която последва. Този път използваха повече хитрост. Някои от воините се втурнаха напред на коне, но други, под прикритието на високата трева, се промъкнаха напред като змии, приклекнали или по корем, прикривани от по-явните нападатели.

Този път някои от червенокожите воини стигнаха до вътрешния кръг и се промъкнаха между завързаните дилижанси с триумфални викове. Джини чу един мъж да крещи от някъде, след което последва залп от изстрели и после вик:

— Уцелихме го!

— Продължавайте да стреляте! — каза Стив Морган доста спокойно на внезапно разтрепераната Соня. Очите му се преместиха върху Джини. Клекнала и вцепенена, превърнала се само в кълбо от нерви заради виковете на болка и гняв, които сякаш идеха отвсякъде. — Ти също — можеш да стреляш по всеки, когото видиш. Остави Тили да презарежда.

Без да чака отговор, той вече се бе объркал да пази незащитения им тил — „безопасната“ страна на малкото им импровизирано убежище.

Изглеждаше невероятно, че тя, която бе живяла спокойно и щастливо в Париж само до преди няколко месеца, сега бе клекнала под един дилижанс в някаква абсолютна пустош на края на света с разранени ръце и петна от барут по лицето и се мъчеше да стреля по врагове, които дори не можеше да види.

— Продължавайте да стреляте, дръжте ги надалеч!

Това действително ли бе гласът на Пап Уилкинс — дрезгав и почти неузнаваем в разгара на битката?

Последва тъп удар, сякаш от тяло, паднало отстрани на дилижанса им и Соня изпищя. Джини усети как празната пушка падна от ръцете й и едва събра сили да поеме другата, току-що заредена, която Тили й подаде.

Въпреки заповедта и страха си тя се обърна и видя, че Стив е изчезнал. Точно от другата й страна се чу странен, почти разтърсващ вик и лицето на Джини побеля от страх.

— О, божичко, на някой току-що му прерязаха гърлото — изстена Тили и над шума от стрелбата Соня, която вече не бе нито сдържана, нито спокойна, изкрещя в лицето й:

— Няма ли да млъкнеш, глупачке такава?

И докато Джини със заредена пушка в ръка започна да се промъква навън, Соня отново се обади, този път обзета от паника:

— Джини, недей!

Тя продължи да се промъква, подтиквана от някакъв инстинкт, по-силен от нея и страха й, и замръзна на място, все още застанала на колене малко извън прикритието на дилижанса.

На не повече от два метра пред нея лежеше неподвижното, присвито тяло на един апах, боядисан в ярките цветове на войната, с невиждащи широко отворени очи. Бе стар човек, косата му бе прошарена и закрепена с лента, богато украсена с мъниста.

Малко по-нататък двама мъже се бореха мълчаливо, вкопчени един в друг и се търкаляха върху сухата песъчлива земя. Тя видя проблясък на ножове и едва сега забеляза, че единият от мъжете е Стив Морган, а другият — апач.

— О, боже! — прошепна силно Джини.

Вдигна пушката в ръката си и тя толкова й натежа, че й се прииска да я остави. Защото не смееше да я използва… и след това нещо я накара да вдигне поглед и видя как Карл Хоскинс стои и наблюдава от няколко крачки разстояние.

— Карл, направи нещо! — изкрещя тя, но той не се помръдна.

На лицето му бе изписано странно, почти злорадо изражение.

— Морган може да се погрижи за себе си — промърмори той и след това добави някак вцепенено: — Ти добре ли си, Джини? Чух някакъв писък.

Тя не му обърна внимание. Не можеше да откъсне очи от мълчаливо вкопчените един в друг борци. Ризата на Стив бе нарязана на парчета. Тя виждаше как той напряга мускулите си, докато се бяха хванали за китките и всеки от тях не даваше възможност на противника си да използва ножа. Какво се бе случило с револвера му? Навсякъде имаше кръв — по него и по индианеца. И двамата се биеха като хищни зверове, които водеха някаква тяхна си война, докато другата продължаваше около тях.

Една стрела мина на сантиметри от Джини и тя дори не изпищя, а само гледаше глупаво, докато Карл прекоси разстоянието, което ги делеше и я събори на земята.

— За бога, Джини, прикрий се!

Като я буташе пред себе си, той долази до близкото убежище, където Соня и Тили лежаха сгушени.

— Почвайте да стреляте! Бързо, подай ми онзи пушка!

Карл сграбчи една пушка от Тили и започна да стреля през процепите, а Джини се възползва от заетостта му и твърдоглаво надникна навън още веднъж.

Имаше нещо примитивно, изначално в двамата мъже, които се биеха с ножовете, макар че не можеше да го изрази с думи. Бяха успели някак да се разделят и обикаляха в кръг с тела, изопнати от желание да скочат, борещи се с предпазливостта, която ги караше да издебнат удобен момент. Тя по някакъв начин усети това, макар че гърленият глас на апаха звучеше непознато за ушите й. Тя знаеше, че се изнервят взаимно и се заклеват, че ще се бият на живот и смърт.

Тя отново вдигна пушката и петлето изщрака. Индианецът се хвърли върху Стив, а ножът му отрази светлината, заслепи я за миг и тя отново не можа да стреля.

Чу вик и стон. Апахът падна ничком, а ножът се изтърколи от ръката му. Полузамаяна, Джини видя как ножът проблесна нагоре и после се спусна надолу, едновременно с това тя извика:

— Не! Недей!

Накрая той се обърна и я погледна. По тялото му кървяха няколко рани, ножът му също бе изпоцапан с кръв, а очите му бяха студени.

— Искаш да го оставя да живее с прободна рана в корема? Той е воин, а воинът трябва да умре бързо.

Без да пророни дума Джини се върна в навеса под дилижанса и остана там, докато настъпи затишие в престрелката. Докато презареждаше пушката за Карл, като се опитваше да не обръща внимание на укорителния му поглед, мислите се преплитаха и блъскаха в главата й. Това бе вторият път, когато го виждаше да убива и сега бе по-лошо, много по-лошо — с нож, а не с пистолет. И все пак същите тези ръце я бяха докосвали толкова нежно предишната вечер, същото това тяло бе лежало върху нейното и бе станало част от нея. Боже мили, що за човек бе той? „Да не би да не съм наред, та се чувствам по този начин? И какво точно изпитвам към Стив Морган?“

По-късно тя имаше време да помисли за това — след като апахите си заминаха, като взеха мъртвите си. Колкото и да е странно, именно Стив бе настоял за това в спор с Карл и Пап Уилкинс.

— Те ще продължат да идват, докато не ги оставим да приберат телата на мъртвите си воини, макар и вече да са разбрали, че не могат да мерят сили с нас. Един от вас да сложи бяло парче плат на дулото на пушката си. Те ще разберат това, а аз ще говоря с тях!

— Сега са ни в ръцете — защо ние да развяваме бялото знаме? — Карл бе бесен, но като срещна дивия блясък в сините очи на Стив Морган, накрая мрачно се отказа да спори.

Апахите се оттеглиха така внезапно, както бяха дошли с първите лъчи на утрото. Няколко маса по-късно, след като Пако и Стив отидоха на разузнаване и се върнаха да докладват, че пътят е чист и могат спокойно да продължат пътуването, дилижансите потеглиха, сякаш нищо не се бе служило.

Два гроба, затрупани с камъни, останаха като свидетелства за скорошната битка и поне още петима мъже, които бяха ранени, се возеха в дилижансите. Докато седеше мълчаливо до Соня, Джини си спомни за кратките откъси от Библията, които Пап им четеше и очите й отново се напълниха със сълзи, както по-рано. Смърт и насилие! Изглеждаха така далеч от всичко мило и познато, осъзна тя една сега.

Тя се замисли за Стив Морган и разумът й каза, че той трябваше да убие апаха и единствено фактът, че тя бе видяла как се случи, я бе изплашил и отвратил толкова. И все пак, това само я накара да осъзнае, че той е убиец по професия и сигурно сам е избрал начина си на живот. Честността я накара да признае, че я бе привлякъл от самото начало и че въпреки усилията й да го намрази и да стои далеч от него, тя бе безпомощно претеглена от някакъв копнеж в собственото й тяло и в душата й, който не бе разбирала по-рано.

Устните й се разтегнаха в кисела физиономия. О, боже, тя не бе по-добра от него, нито от всяка по-свободна жена, която не можеше да контролира низките си страсти. Колко лесно му се бе отдала! Несъмнено за него това бе само поредното завоевание сред многобройните други. Е, добре, той вече няма да може да я има толкова лесно — нито той, нито който и да е друг.

Като се извини, че има нетърпимо главоболие и е много уморена, Джини нарочно се затвори в дилижанса си тази вечер, като остави Тили да й донесе чаша горещ бульон, от който човек можеше да си оближе пръстите.

— Но това има вкус почти като пиле! Как постигна това, Тили?

Момичето се ухили насреща й.

— Това е заек или нещо от тоя род. Гос’ин Морган, той го застрелял и ми го даде. Каза да ви предам, че съжалява, дето не се чувствате добре.

Как смее сега да се преструва на загрижен за нея? На нея й се прищя да излее бульона в лицето на Тили, но вместо това каза с глас, който бе внимателно премерен и спокоен:

— Много мило от негова страна. А господин Карл добре ли е?

Нека Тили да си мисли, че се интересува само от Карл — момичето винаги се държеше така, сякаш знаеше твърде много.

— О, господин Карл наистина се разтревожи за вас! Много бе потиснат, докато госпожа Брандън не го успокои — Тили снижи глас и се наведе съзаклятнически напред: — Чух го да казва на госпожа Брандън колко много си мисли за вас, мис! Това не е ли страхотно? Вече сте се сдобили с двамата най-красиви ухажори. Преди малко почти се сбиха, наистина, когато господин Карл каза нещо за туй, че пуснали тези индианци да се отърват толкоз леко днеска…

Джини бързо се изправи в леглото и почти се заля с бульона.

— Почти са се сбили? О, боже, Карл няма никакъв шанс, ако наистина го направят!

— Пък аз си мислех, че вий харесвате господин Морган повече.

Момичето беше хитро. На Джини й се щеше да я скастри, но понеже не знаеше дали Тили е била будна предишната нощ и дали не я е видяла да излиза от дилижанса, прехапа устни и преглътна гневните думи, които се бе наканила да изрече.

— Господин Морган е… странен човек, но не е джентълмен. Ще се радвам, когато най-после стигнем Ел Пасо.

Но така ли бе наистина?

 

 

В следващите дни Джини често си задаваше този въпрос. Вече нямаше нападения на индианци и всичко вървеше като по вода, дори прекосяването на река Пекос. Карл Хоскинс постоянно си намираше поводи, за да язди до дилижанса й, а вечер, когато се спираха да лагеруват, ухажваше сериозно Джини, несмущаван от леките й измъквания, когато тя намираше причина да му откаже разходка насаме в здрача, както и да говорят за нещо толкова сериозно като годеж.

— Но това не би могло да се нарече естествена ситуация — казваше му тя — и ние все още не се познаваме в действителност. Освен това, татко ще се разгневи ужасно и на двама ни, ако си помисли, че…

— Да, да, разбирам, естествено! Джини, знам, че си права и думите ти са толкова логични! Но аз съм безнадеждно влюбен в теб и нищо не може да промени решението ми.

А тя си мислеше: „Само ако знаеше истината! Как ще ме презира. Да, няма съмнение, че ще промени решението си. Може би тогава ще поиска да му стана любовница, но не и негова съпруга!“

Колко лекомислено бе доверила на най-близките си приятелки в Париж, че най-много от всичко би желала да стане известна куртизанка.

— Бракът — бе заявила тя яростно — е само друга форма на робство. Защо трябва да се примирявам с любовниците на мъжа си и да раждам дете всяка година, без да имам смелостта да си намеря любовник? Бих искала сама да избирам как да живея, да определям съдбата си, както прави всеки мъж само защото е мъж.

Колко лесно звучеше това сега и колко наивно! Тя живееше в един мъжки свят — свят, който поставяше жените на пиедестал и ги боготвореше само ако се придържаха към приетите за тях норми на поведение. Девствеността й, тази презряна малка мембрана, която я бе затворила за всеки друг, освен за предназначения за нея мъж, тя бе отдала твърде лесно и лековато не на когото трябва. И сега я болеше при мисълта, че Стив Морган дори не се бе опитал да я ухажва. Не бе правил никакви обяснения в любов, не бе давал никакви обещания.

„Желая те“, бе казал равно и безкомпромисно, а не както искаше да чуе тя: „Обичам те“.

Не, дори още по-лошо, той не бе демонстрирал уважение нито към положението й, нито към нейната неопитност. Целувките му бяха груби и настоятелни, бе се държал с нея така, сякаш е някоя евтина жена, а тя му бе позволила и бе толкова луда, че да поиска още, да остави именно него измежду всички останали да задоволи любопитството й.

Джини бе решена да не му обръща внимание и да избягва присъствието му колкото се може повече. Но като жена много се дразнеше, че той не изгаря от нетърпение сам да я потърси, нито да се опита да я уговори да повторят това, което все още наричаше „онази нощ“. Той сякаш нарочно странеше от нея.

Джини започваше да свиква с целувките на Карл, макар че те никак не я възбуждаха и не му позволяваше никакви волности, освен да докосва с устни нейните.

Въпреки това в нея се бе вселил някакъв демон, който понякога сякаш бе отделен от разумната, логическа част на съзнанието й и я терзаеше със скришната мисъл, че не изпитва наслада от целувките на Карл, а със сигурност бе отвръщала на тези на Стив Морган. И дори сега, в някои нощи тялото й жадуваше за нещо, за устните и ръцете му върху себе си, за сладкото чувство, че не е на себе си, което бе изпитала, когато той така смело бе разпалил желанията й, докато станаха непоносимо силни и после ги бе задоволил с тялото си.

Както всички останали в това пътуване, Джини броеше дните, когато ще стигнат Ел Пасо, но по друга причина. Процесията щеше да спре за два-три дни там, за да си починат животните и да попълнят запасите си. И именно в този град, ако всичко вървеше добре, те трябваше да се срещнат с пратеника на император Максимилиан. Баща й щеше да уреди нещата от Вашингтон и ако станеха така, както се надяваше, двете със Соня можеше да отидат до Мексико Сити на гости на императора и императрицата.

— Ти, Джини, с полезните си връзки във френския двор — тук очите на баща й бяха присветнали насреща й — ще си моята малка посланичка. И не забравяй да се усмихнеш мило на маршал Базен, понеже той, като главнокомандващ на френската армия, е истинската власт зад трона.

Бе й се сторило толкова вълнуващо да слуша как баща й говори за всичките си планове и амбиции. Сякаш бе героиня от роман на Дюма. Тя си представяше, че е дамата с наметалото, която шеметно се впуска в опасности, за да изпълни някаква тайна мисия, ала нападението на индианците поне я бе научило, че боя в никакъв случай не е нещо приятно и мисълта за смъртта, дори и в името на някаква кауза, е още по-страшна.

Но какво щеше да стане, ако си представи, че ще останат в Ел Пасо под някой благовиден предлог в последната минута? Но не, помисли си тя раздразнено, няма да се наложи. Баща й ще им е пратил съобщение и вече ще е уредил всичко, без да оставя нищо на случайността, както е свикнал.

Какво ще стане с останалите? Дали на Стив Морган ще му липсва присъствието й и ще се зачуди защо така внезапно е променила мнението си относно Калифорния?

Когато обсъдиха това със Соня, на нея й се стори маловажно.

— Няма нужда да им даваме каквито и да било обяснения, скъпа Джини. Все пак те са наети от баща ти, за да закарат колите и животните до Калифорния, а не да ни разпитват! Ние просто ще съобщим, че възнамеряваме да останем в Ел Пасо, защото баща ти е променил плановете си и ще се присъедини към нас там. Или пък… е, сигурна съм, че ще измислим нещо!

Колко бе хубаво да имаш до себе си такъв симпатичен и спокоен човек като Соня, да си абсолютно убеден, че нищо не може да се обърка. Но поне, казваше си тя твърдо, няма да се наложи да вижда Стив Морган повече, да се страхува да срещне студените му, сапфирени очи и да се чувства така, сякаш през гръбнака й пролазва ток, поради невероятния копнеж да усеща устните му върху своите и да чува гласа му да я нарича „любов моя“.