Розмари Роджърс
Сладка дива любов (12)

12

Стив Морган бе клекнал пред един индиански огън. Бе гол до кръста и кърпата, която бе носил тази сутрин, бе завързана здраво около ръката му над лакътя, изцапана със собствената му кръв. Бе завил раменете си с одеяло, за да се предпази от нощния хлад и лицето му, като това на индианците, седнали около огъня, имаше каменно изражение.

Лулата тръгна от ръка на ръка и когато дойде негов ред да запуши, той я пое с уважение по приетия начин, като вдишваше лютивия дим и бавно го изпускаше през ноздрите си.

Подаде лулата на високия смелчага от дясната си страна. Това бе Планинска котка, новият му кръвен брат, с когото се бе бил, за да докаже, че все още е от един от тях и не се е върнал към лекия, безопасен живот на белите.

Беше хубава битка. По-старият мъж, с пера на воин на главата си, заговори — описваше борбата и изразяваше гордостта си от факта, че човек, които е бил воин при команчите, никога не забравя това, независимо какво го е отвело далеч от тях.

Стив знаеше, че започнат ли веднъж традиционните тържествени речи, вероятно ще продължат цяла нощ. Мускулите на петите и прасците му вече бяха започнали да се схващат, понеже от доста време стоеше клекнал около индианския огън. Но лицето му, след дълги тренировки, не издаваше и следа от умора.

Като слушаше речите с половин ухо, Стив се замисли за Пако. Надяваше се, че се е върнал до лагера и ще ги накара да тръгнат рано, както му бе наредил. Ако всичко вървеше добре, той ще ги настигне преди да достигнат прохода, а дотогава апахите, които най-често обикаляха из тези земи и бяха най-голямата заплаха за тях, щяха да са далеч, поне за момента.

Имаше късмет, че точно тази група индианци се бяха оказали команчи. Те обикновено не идваха толкова на юг, но сега, водени от Пламтящата стрела, сина на вожда, бяха тръгнали да търсят някаква шайка апахи. Цветовете на войната, с които тези команчи бяха изрисували лицата си бяха заради апахите, нападнали лагера им преди седмица и избягали с някои от най-младите и най-хубавите им жени.

Добре че не беше забравил как да използва дългия нож. Той имаше защо да се радва за това, когато същият този млад воин го бе предизвикал да докаже, че все още е команч и не е омекнал от престоя си при белите.

Борбата бе кървава. Малки одрасквания и порязвания по гърдите и ръцете на двамата мъже се червенееха като свидетелство за това. Планинска котка нанесе първата по-сериозна рана, когато Стив, заслепен за миг от капчици пот, попаднали в очите му, леко бе охлабил защитата си.

Раната на ръката му можеше да е по-дълбока, ако не бе мръднал светкавично и не бе отместил тялото си настрани. Това го събуди, направи го по-настървен и по-непредпазлив. Поради кръвта, която губеше, разбра, че трябва бързо да приключи битката.

Дните на улични боеве на пристанището в Луизиана и всички останали крайбрежни градчета бяха дали своя дан. Стив бе научил някоя и друга по-завъртяна хватка, както и разни трикове с ножа, които не бяха познати на индианеца. Стив се бе престорил, че се препъва и след това, като се завъртя на пръсти, прехвърли ножа от дясната си ръка в лявата. Планинска котка залитна, объркан от маневрата, и изгуби равновесие, а ножът му отхвърча надалеч, като описа дъга във въздуха.

Стив се хвърли върху него като котка, възседна тялото му и опря ножа си в гърлото на индианеца. Видя блестящите, безстрашни очи да се стрелват нагоре и изведнъж разбра какво трябва да направи.

Нарочно поряза ръката на воина с ножа, точно като своята. Това бе жестокост, каквато индианците щяха да оценят.

— Тъй като и аз съм един от вас, не мога да убия своя брат. Но ако се нуждаете от още доказателства, че съм един от команчите, наместо това ще ви помогна в битката с апашите.

Премерената дързост на думите му бе спечелила одобрителни възгласи от страна на другите воини. А Планинска котка, който се бе бил добре, не се чувстваше унизен. По-късно баща му, вождът, бе изпълнил церемонията, която ги свърза като кръвни братя, като направи Стив „син“ на един от неговите стари и уважавани приятели, и свой син.

Утре преди изгрев-слънце той щеше да си сложи цветовете на войната и да тръгне с тях, за да намери крадливите апаши. Тази вечер трябваше да чуе и останалите речи и може би самият той да каже нещо.

Стоически, като изтласкваше мисълта за болката в пулсиращата си ръка, Стив се настани, за да дочака края на нощта. Той можеше да превърже раната с билки и тя щеше да зарасне, но той се надяваше, че няма да се наложи да чака дълго, докато настигне дилижансите. Имаше да върши работа — той почти бе забравил за нея, озовавайки се в средата, където някога бе прекарал живота си.

 

 

Дилижансите, които тръгнаха още преда първите лъчи да се покажат над хоризонта, се движеха като змия по равнината, а стадото ги следваше бавно и тежко, все още на около две мили на запад.

Соня още спеше, но тази сутрин Джини седеше на високата седалка до Тили, която държеше поводите. Тя бе завила раменете си с дебел вълнен шал, а гъстата й медночервена коса бе сплетена на плитки на гърба й.

Забеляза Пако Дейвис, който яздеше малко по-напред заедно с Пап и сочеше планините отпред.

— Господин Морган още не се е върнал, а, Джини?

Мекият глас на Тили откъсна Джини от унеса й и големите, морскозелени очи добиха тревожен вид.

— Май че не е. Чудя се къде ли е. Но пък той е непредсказуем човек и на него не може да се разчита.

Когато Соня не бе наблизо, Джини и Тили се държаха като близки приятелки. Възпитана в Париж, където цветът на кожата не бе от особено значение, Джини първа бе започнала да насърчава тази близост. Соня никога не бе груба и винаги се държеше много любезно с прислужницата си, но между тях имаше известена дистанция, която и двете приемаха за даденост. Тили от своя страна откри, че може да говори свободно с Джини, сякаш тя бе равна с нея. Когато се замисли за това, Джини осъзна, че е доста необичайно, но дъщерята на сенатора бе само една година по-малка от Тили и винаги се държеше естествено и дружелюбно, понеже наистина я харесваше като човек.

Сега Тили хвърли доста лукав поглед към момичето, което се бе сгушило до нея, все още сънено.

— Мислиш ли, че вече е намерил тези индианци? Може пък те да са го открили първи, макар че този господин Дейвис хич не изглежда разтревожен.

— Аз дори не съм сигурна, че там изобщо има индианци — рече Джини остро. — А и дори да има, не мисля, че господин Морган ще е толкова глупав да се доближи до тях. Във всеки случай мен изобщо не ме е грижа за него!

Но когато дойде време за нощувка вечерта на третия ден, всички вече се тревожеха — всеки по различни, свои си причини.

Пако Дейвис бе мълчалив и угрижен и дори Пап Уилкинс не бъбреше оживено както обикновено по време на вечерята. Карл Хоскинс се оплакваше от темпото, което бяха принудени да следват и предупреди, че телетата са почнали много да отслабват. Вече бяха загубили две от тях.

Като наближиха подножието на планината, всички бяха капнали от умора — както телесна, така и душевна. През деня Соня бе необичайно раздразнителна и току се сопваше на Тили, която избухваше в сълзи. Тази необичайна реакция от нейна страна караше и Соня да се разплаче. А Джини, която през последните два дни изглеждаше бодра, сега бе необичайно мълчалива и едва успя да изрече едно вяло „О, здравей, Карл“, когато той дойде до лагера за вечеря и я намери втренчила поглед в недокоснатата си чиния.

Мъжете започнаха да спорят, както бяха правили през последните два дни, а Соня, с все още зачервени от плач очи заяви, че ако възнамеряват да правят само това, тя от своя страна ще се върне в дилижанса.

— Джини, ти дори не си вкусила от вечерята! — каза тя сприхаво. — Какво ти става, за бога?

— Това, което става с всеки друг тука — отвърна Джини. — Те сякаш не могат да решат какво да правят.

Пако настояваше да продължат, като вземат няколко души, за да огледат прохода рано сутринта, а след това останалите да тръгнат след тях.

Карл заяви, че се страхува за съдбата на стадото — не беше много вероятно индианците да нападнат дилижанс, пълен с въоръжени мъже, но нима ще могат да устоят на изкушението да си вземат малко животни от порода, която не са виждали по-рано?

Пап Уилкинс явно считаше, че ще е по-добре да изчакат още един ден — може да се опитат да намерят някакъв друг път, заобикалящ планината.

Спорът ставаше все по-разгорещен, когато някой забеляза малък облак прах точно до сянката на възвишението. Пако грабна бинокъла и присви очи.

— Самотен ездач — каза той лаконично. — Не стреляйте. Може да е индианец, а може и Стив да се връща. Да почакаме и ще видим.

Той свали бинокъла и Пап го взе от ръката му.

— Дай да погледна и аз. Може да ми е побеляла косата, ама очите ми още ги бива, даже повече отколкото на някои младоци.

— Ако е Морган, доста е нагъл! Да се появи тук три дни по-късно, след като не е пратил ни вест, ни кост! — каза Карл Хоскинс ядосано, но забеляза странния, почти укорителен поглед, който му хвърли Джини Брандън.

— На мен повече ми прилича на индианец, но предполагам, че може и да е Морган — каза Пап накрая. — Конят, вярно, прилича на неговия!

Прахът не им позволи да видят кой бе нетърпеливият им гост, докато не пристигна в лагера с дивия боен вик на команчите, който накара жените да се свият от страх, а мъжете да посегнат към пушките си.

— Глупак неден! Просиш си белята! Можеше да ти пръснем черепа, като идеш с тия крясъци — извика Пако, докато мъжът смъкна покрития си със сажди плащ.

Джини се изправи почти инстинктивно и сега трябваше да си наложи да остане на мястото си, облегната на колелото на дилижанса, сякаш завръщането му изобщо не я интересува. Тя прехапа устни, ядосана на себе си, задето не можа да удържи внезапното разтуптяване на сърцето си. Този боен вик е виновен, каза си тя. Той няма право да ни плаши така.

В душата си тя бе решила, че вече е мъртъв, а ето че пристига в лагера с индиански вик и очи, блеснали от дързост и въодушевление.

Като видя как изглежда той, устните й се свиха в ядна черта. Срамота! Не можа ли да се сети, че в лагера има и жени? Тя със сигурност няма да отиде при другите, които го бяха наобиколили, като се смееха и го засипваха с въпроси.

Стив Морган бе гол до кръста, по лицето и гърдите му все още имаше следи от индианските цветове на войната и все още носеше наниз от шарени мъниста около челото си като апашите. Ботушите и ризата му бяха завързани на седлото, а краката му бяха обути в мокасини. Бе тъмен като индианец — от горе до долу не можа да не забележи Джини.

Тя дочу откъслечни части от разговора, докато той несъзнателно клекна до огъня и си сипа кафе, а Пако го засипваше с въпроси.

— Всъщност защо се забави толкова?

— Индианците се оказала команчи, отидох в лагера им да поговорим и те успяха да ме убедят да се присъединя към тях, за да намерим апахите. Не можах да се сетя за по-добър начин да разбера къде се крият апахите и колко души наброяват.

— Ти си тръгнал по пътеката на войната с команчите? — гласът на Пап прозвуча така, сякаш не можеше да повярва на ушите си.

Морган се засмя насреща му.

— Някога живях сред команчите… Доста отдавна. А те са почти единственото племе, от което апахите наистина се страхуват. Тръгнахме да търсим жените, които апахите бяха имали неблагоразумието да откраднат и си ги върнахме.

— Да не искаш да кажеш, че си срещнал стари приятели и си тръгнал с тях просто ей така? А нас си ни оставил тук в неведение?

Карл бе вбесен и Джини забеляза, че Пап Уилкинс сложи успокоително ръка на рамото му:

— Спокойно, Карл…

— Ако имаше някакъв начин да ви съобщя, щях да го сторя — гласът на Стив Морган бе измамно мек, но под него се усещаше стоманена нотка. — Обаче в този случай… — очите му обиколиха всички лица наоколо и отново се спряха върху Карл. — Няма да ни безпокоят никакви индианци, когато минаваме през прохода. Команчите се връщат обратно в земите на дедите си, а апашите ще си лижат раните. И без това не останаха много, които да се върнат в лагера им. Те са шайка крадливи псета.

— Имаше няколко скалпа на седлото ти. Сам ли ги свали?

— Всъщност да, сам. Стар индиански обичай. Предполагам, че онези гадове вече няма да умират от желание да се захващат с жените на команчите.

На Джини й прилоша. Очите й несъзнателно полетяха със страх към седлото, но за щастие Зак вече бе отвел коня. Как можеше да говори толкова спокойно за убийства и за скалпиране на хора? Той самият бе по-лош от индианец и хладнокръвният начин, по който бе отговорил на въпроса на Пап бе доказателство за това, макар и видът му да не го издаваше.

— Ранен си. Как се случи?

Пако зададе въпроса с остър глас и накара Джини веднага да обърне глава към групичката около огъня, от която я отделяха няколко крачки. И наистина кафявата кърпа, завързана около врата му, когато тръгна от лагера, сега бе пристегната около ръката му, все още изцапана със засъхнала кръв.

— С нож — каза Стив Морган кратко.

— Я по-добре дай да погледна — посъветва го Пако. — Все още ми се намират някои лекарства в торбата.

Последва бурно обсъждане, докато Стив възразяваше, че вече е превързал ръката си с някакви билки и няма нужда от нищо друго. Пако настояваше, че раната трябва да се почисти, а Пап Уилкинс викаше на мъжете да донесат кутията с лекарствата.

— Най-вероятно ще си докараш някое отравяне на кръвта. Не мисля, че индианските ножове са от най-чистите — каза Карл Хоскинс, като се обърна почти злобно и се отдалечи.

— В нашия дилижанс имаме медицински принадлежности за спешни случаи. И понеже вие, господа, сте много неорганизирани и изглежда не можете да решите какво да предприемете, може би ще ми разрешите да се погрижа за раната на господин Морган.

Без да й се каже, Тили вече бе донесла малката кутия с превързочни материали, която сенаторът предвидливо им бе дал и Джини хладнокръвно се запъти към огъня. Тя видя как изненадата в очите на Стив Морган се смени от нещо друго — неразгадаемо и почти предизвикателно, докато той бързо и с лекота се изправи на крака.

— Това е само леко одраскване, мадам. И се боя, че не съм много чист. Нямах време да се изкъпя.

Дали в гласа му не се криеше някаква следа от подигравка? Ако беше така, тя не й обърна внимание, точно както не обърна внимание и на погледите, които отправиха към нея всички останали. Върху бледото лице на Соня бе изписана изненада, Пап Уилкинс изглеждаше абсолютно изумен, а погледът, който й хвърли Пако Дейвис, бе загадъчен.

— Господин Морган, никой от нас не е особено чист след всичкия този прахоляк, в който се движим. Елате с мен, сигурна съм, че ей сега ще оправим тази рана.

Малката медицинска кутия съдържаше всичко необходимо. Мехлеми, превръзки, спирт, дори извити игли и хирургически конци, както и лауданум^[1] за успокояване на болките. Всичко, за което се бе сетил докторът в Сан Антонио.

Тъй като Джини вече се бе обърнала и се бе запътила към дилижанса, Стив повдигна рамене и я последва.

Когато тя му посочи с жест да седне на земята до дилижанса, той само повдигна вежди и се подчини, като подпря гърба си на колелото. Пако безмълвно му подаде ризата и му помогна да вкара едната си ръка в ръкава на смачканата дреха.

— Извинете ме за минутка, мис Брандън — каза той любезно и взе бутилката, която Пако държеше в другата си ръка.

— Господин Морган!

— Само глътка уиски, мадам, за да не щипе толкова.

Очите му нагло се смееха насреща й и тя сви устни.

— Джини — прошепна Соня някъде зад нея, — сигурна ли си, че… Искам да кажа, промивала ли си рана преди това? Понякога трябва да имаш здрави нерви…

— Мога да се справя! — отвърна Джини рязко.

Тя взе малката остра ножица от мястото й и клекна до него, за да среже пропитата с кръв кърпа. Въпреки че внимаваше, части от нея останаха залепнали по кожата му и Джини прехапа устни.

— Трябва да се промие, мадам — предложи Пако, като клекна до нея. Той злобно се ухили на Стив. — Но ние нямаме чак толкова много вода. Опитайте с уиски. Малко ще щипе, ама така по-бързо ще зарасне.

— Добре, каквото и да решите вие двамата, първо ми дайте да пийна нещо!

Стив хвърли намръщен поглед на Пако, след това килна глава назад и остави силната течност да се излива в гърлото му, докато Пако сграбчи бутилката.

— Нали не говорите сериозно? — Джини го погледна въпросително, но Пако разклати бутилката и вече изливаше уиски върху кървавата отворена рана на ръката на приятеля си.

Стив стисна зъби от изгарящата болка, но освен че пое шумно въздух, не издаде нито звук, седнал стоически като индианец, докато Джини пребледняла използваше пинсетата си, за да извади парчетата коприна от раната.

След това тя трябваше още веднъж да промие раната със спирт и трепна, докато го правеше. Този път Стив пребледня като платно под тъмния си тен.

— Исусе! — скръцна той със зъби. — Не ме болеше толкова, когато ме раниха.

— Не богохулствайте, господин Морган, моля ви — каза Джини сковано, макар че самата тя бе доста стресната.

Той я изненада, като й се извини и после изви ръка и я погледна така, сякаш не бе негова. Стив Морган я гледаше със съмнение, докато Джини попиваше алената, все още кървяща рана с парче марля и започна внимателно да нанася мехлема, който докторът специално бе препоръчал за порязвания.

Нелепо бе, че точно в този момент забеляза колко дълги и гъсти са миглите му. Кой се интересува какви мигли имат мъжете?

Пръстите й трепнаха и внезапно очите му се впиха в нейните, а странният им тъмносин цвят отразяваше огъня.

— Стойте мирно! Вече се стъмни и не се вижда добре — каза тя, без да има нужда. Но защо бе казала това? И защо сякаш изведнъж останаха сами?

Тя видя как устните му се извиха в леко подигравателна усмивка и после сама се изненада от въпроса си:

— Защо сте живели с индианците? Искам да кажа едно време. Отвлякоха ли ви?

— Бях на петнадесет, мадам — малко големичък, за да искат да ме отвличат!

— Не отговорихте на въпроса ми. Или може би не искате да ми отговорите?

Усмивката изчезна от лицето му и той я погледна някак странно.

— Живях с команчите, защото сам пожелах. Но това е дълга история, мадам, и ще ви бъде досадна.

Вбесена, Джини го погледна ядосано.

— Защо не си признаете честно, че не искате да говорите за това? И между другото трябва да ви напомня, че твърде често забравяте да говорите неправилно и невинаги сте много убедителен в ролята на груб и неук наемник от границата.

Той избухна в смях, докато тя не затегна краищата на превръзката, която бе поставила около ръката му. Тогава изохка и я погледна укорително.

— Вие сте…

Една сянка падна на рамото й и Джини видя Карл Хоскинс, застанал зад нея със заплашителен вид.

— Изглежда, че нашия стрелец е отишъл да си играе на индианец и си е наранил ръката, а?

След това Джини не можа да си спомни да е видяла някакво движение, но пистолетът на Стив Морган, изваден от левия кобур, внезапно се озова на бедрото му, небрежно насочен към Хоскинс.

— Обаче на другата ми ръка й няма нищо — в случай, че това те безпокои, Хоскинс — провлече той.

Джини видя как лицето на Карл пребледня и след това Стив вдигна рамене и прибра пистолета в кобура.

— Не можа да не се поперчиш, нали? — каза Карл злостно. Той погледна към Джини и след това сякаш с мъка се овладя, обърна се и тръгна към огъня.

Джини видя как Соня го последва, сложи ръка на рамото му и започна да му говори меко и настоятелно.

— Какво му става на Карл, за бога? — попита тя.

Морган бе започнал да пъха превързаната си ръка в ръкава на ризата си с каменно лице.

— Може би ревнува — отвърна той лаконично.

По някакъв необясним начин кратката му забележка отново ядоса Джини.

— Това е нелепо! — каза тя бързо. — Аз не принадлежа на Карл Хоскинс и освен това няма от какво да ревнува.

— Нима?

Очите и леко се разшириха и тя несъзнателно навлажни устни с език.

Ярки петна от боята се извиваха по загорялото му тяло, разположени от танцуващите огнени езици, и нито една от язвителните, гневни думи, които се канеше да изрече не можа да излезе от внезапно пресъхналото й гърло.

— Не разбирам — каза тя накрая, а думите и прозвучаха меко и колебливо.

— Мисля, че разбираш — отвърна той рязко и погледът в очите му премина през нея като ток и накара сърцето й да затупти лудешки.

Джини почти не осъзнаваше, че се бе изправила на крака и той държи ръцете й в своите. Благодареше й с любезен и внезапно далечен глас. Тръгваше ли си? И защо мисълта, че той всеки момент ще се обърне и ще си иде толкова я разстройваше?

Стив бе пуснал ръцете й и я гледаше ядосано. Тя трябва да каже нещо, да направи нещо, ала какво? „Какво ми става“, извика тя наум и се почувства хипнотизирана от близостта му, от странния му мъжки мирис, от удълженото лице с набола брада, покрила скулите му. Той й се струваше едновременно познат и непознат и в този момент тя не можеше да разбере себе си. Изпита почти непреодолимо желание да се хвърли към него, да усети как ръцете му я обвиват, да докосне дългите къдрици на врата му.

— Най-добре да се връщате в дилижанса си, мис Брандън — каза внезапно и рязко той, като развали магията, която сякаш ги бе приковала на местата им за момент. — Защото ако не го направите, може да ви грабна и да ви целуна, а всички ни гледат. По-добре да тръгвате, преди да е станало твърде късно.

— Да не се боите от нещо, господин Морган? Вие?

Джини чу гласа си — подигравателен, леко закачлив — и веднага разбра, че е казала това, което трябва, защото очите му започнаха да се смеят оценяващо.

— А аз бях започнал да се питам кога ще си покажете рогцата!

— Понякога ги скривам.

Тя нарочно го погледна предизвикателно и Стив се изсмя с глас.

От мястото си до огъня Карл Хоскинс гледаше ядосано към тях, а красивото му лице се бе изкривило от омраза.

— Не трябва ли да се намесите, госпожо Брандън? Погледнете ги — те се смеят и флиртуват, сякаш нас ни няма! Аз би трябвало да…

— Не правете нищо, Карл Хоскинс — рече Соня остро, макар че и нейното лице изглеждаше разтревожено. — Моля ви — добави тя по-меко, — не бива да си създаваме проблеми, не сега! А вие не трябва да се тревожите. Джини е разумно момиче, тя само се държи приятелски.

— Аз нямам доверие в него, а не в нея! Морган, този мелез и убиец, трябва да се държи на разстояние. Такива като него нямат представа как да се държат с дами. Нима тя не знае колко е опасен?

— Казах ви, няма от какво да се боите! Та Джини дори не го харесва, самата тя ми го е казвала.

— Сега обаче не изглежда да е точно така. Погледнете я. Какво й става?

Изумена, Соня проследи погледа на Карл и видя как Джини вдига ръка и леко прокарва пръсти по петната от боя на голите гърди на Стив Морган.

— А това на какво ви прилича?

Гласът на Карл Хоскинс звучеше задавен от ярост и гняв и Соня не можа да потисне едно възмутено възклицание. Карл бе прав. Какво прави Джини, за бога?

С чувство на облекчение Соня видя как Стив хвана здраво китката на Джини и я отмести; видя как тъмната му глава се наведе към нея и й каза нещо. Джини повдигна рамене, но каквито и да бяха думите му, те имаха въздействие, защото няколко секунди по-късно той тръгна с леко ироничен поклон, а Джини направи лек реверанс и без да се обръща назад, изчезна във вътрешността на тъмния дилижанс.