Розмари Роджърс
Сладка дива любов (11)

11

Настроението на Джини никак не се подобри, когато на следващата сутрин откри, че някакви индианци наистина се бяха навъртали наоколо предишната вечер. Малка групичка от тях, придружавани от няколко деца и бели, женени за индианци, се скупчиха около дилижансите, за да просят кафе и захар малко след като те започнаха да се стягат за път. Джини каза на Соня, че според нея те не изглеждат никак опасни.

— Може би това е само защото виждат, че имаме толкова много въоръжени мъже, които да ни защитават — каза Соня любезно.

Джини трябваше да се съгласи, че може би това бе истинската причина, тъй като по нареждане на Стив Морган няколко от мъжете се бяха качили на конете и яздеха, небрежно подпрели заредените си пушки на седлото. Самият Морган се бе върнал обратно с индианците и бе подхвърлил на Пап, че ще е най-добре да им дадат това, което искат и да ги пратят да си вървят по живо, по здраво. Когато Пап се канеше да възрази, той тихо добави, че може да получат полезна информация от същите тези индианци. И наистина, докато се пазаряха, Стив слезе от коня си заедно с един червенокож с белези по лицето, който имаше надменен вид и явно бе вождът на малката група. Пап каза доста кисело, че тези били от племето уичита и че си говорели чрез жестовете, които си разменят. Пряко волята си Джини откри, че постоянно поглежда към Стив Морган, който сам би могъл да мине за индианец със суровото си тъмно лице и черна коса. Що за човек беше той? За разлика от Карл, както и от всеки друг мъж, когото познаваше, Морган не бе от този вид хора, които лесно можеш да определиш и категоризираш, за които веднага можеш да кажеш той е такъв и такъв. Тя не бе забравила бруталния начин, по който се бе нахвърлил върху нея, когато се срещнаха за първи път, нито желанието му да я има, което бе почувствала. И въпреки това оттогава той изобщо не й обръщаше внимание, освен когато трябваше да й се скара. А след това, предишната вечер, въпреки гнева си и хапливия язвителен начин, по който разговаряше с нея, тя отново бе видяла онзи изпълнен с желание поглед в очите му. „Той ме желае, помисли си Джини, като неволно се намръщи, просто защото съм жена. Мъжете са такива — те не искат да видят какво има зад лицето и тялото ти. Без съмнение биха предпочели жените изобщо да не разсъждават!“

Соня и Тили изглеждаха очаровани от индианките и особено от тези, които носеха на гърбовете си пеленачета, но Джини, потънала в мислите си, сега вдигна глава и хвърли изпълнен с негодувание и омраза поглед към Стив Морган — поглед, който той улови, когато се извърна от индианския вожд, с когото разговаряше на езика на жестовете.

Тя почти очакваше обичайното саркастично повдигане на веждите, с което обикновено се обръщаше към нея, когато погледите им се срещнеха, но този път за нейна изненада той всъщност се усмихна и тя за пореден път забеляза изненадващо сините му очи.

Смутена и засрамена от собственото си внезапно объркване, Джини бързо извърна очи, но след малко, когато Морган препусна в лек галоп до техния дилижанс, нямаше как да се направи, че не го забелязва.

За щастие Соня заговори първа с разтревожен глас:

— Сигурен ли сте, че ще си заминат и ще ни оставят на мира?

— О, те не ни мислят злото, мадам. Всъщност, самите те бързат да се върнат в техния лагер. Вождът ми каза, че не иска да се спречква с племето на змиярите.

Преди Соня да успее да го разпита, Стив Морган погледна Пап Уилкинс, който стоеше наблизо с кисела физиономия. Всеизвестно бе, че Пап мразеше индианците, откакто една граблива шайка от тях бяха избили семейството му, докато него го нямало.

— Казаха ми, че наоколо се навъртали команчи — малък боен отряд. След малко ще тръгнем напред с Пако, ще се разделим и ще видим дали ще открием някаква следа.

Соня нададе тихо, сподавено възклицание и Морган й се ухили, а белите му зъби блеснаха на тъмното му лице.

— Не мисля, че команчите ще ни създадат някакви проблеми, мадам, не и ако наистина са само малка групичка. Но ние с Пако искаме да се уверим в това — той посочи с ръка пред себе си и отново погледна към Пап. — Може би ще трябва да спрем за нощувка по-рано тази вечер. Малко по-нагоре има място, което е идеално за отбрана, ако се наложи. Ще го познаете, когато стигнете до него — някога е било речно корито. Аз ще отида до стадото да предупредя Хоскинс.

— Индианците, които видяхме днес, не ми се сториха особено опасни — каза Джини презрително, неспособна да се овладее.

Тя видя как Стив Морган прикри усмивката си, но отговорът дойде от Пап Уилкинс.

— Команчите не са кат’ другите индианци, мис. Тия са живи дяволи! Но вий хич не се притеснявайте — погледна я той окуражително. — Аз ще накарам няколко от момчетата да яздят до вас отсега нататък. Те не са толкоз близко, инак тия уичити нямаше да спрат.

Думите му минаха покрай ушите на Джини, защото тя усещаше погледа на Стив Морган върху себе си, топъл и леко развеселен. Защо трябваше да я гледа по този начин, запита се тя ядосана? Ръката й неволно се плъзна нагоре, за да отметне няколко къдрици от лицето й. Тя си спомни, че не си бе направила труда да среше косата си, преди да я сплете набързо тази сутрин. Без съмнение шапката й бе накриво и той го бе забелязал. Спомни си също как я бе погледнал предната вечер, как нахалните му сини очи бяха пробягали по тялото й и я бяха накарали да се почувства така, сякаш бе чисто гола. Дори когато се държеше почти прилично, той създаваше впечатлението, че има нещо диво, нещо примитивно и опасно, скрито под маската на държането, което демонстрираше пред всички.

Морган се бе извърнал, за да говори с Пап и Джини забеляза, че от време на време той потрива бузата си, по която бе набола черна брада. С нея изглеждаше като пират повече от всякога, помисли си тя. Приличаше на престъпник с двата пищова, които държеше на хълбоците си и опасното си лице на донжуан. Бе облечен в обичайните си кожени панталони, но ризата му бе разкопчана почти до кръста, а кърпата, завързана около врата му, бе от плътна, тъмнокафява коприна.

Черният жребец заигра нетърпеливо под него и тя забеляза колко лесно го овладя само с едно притискане на коленете. За разлика от повечето други ездачи, които бе виждала, той не използваше стреме.

Може би и Соня го бе забелязала. Джини усети докосването на хладната й ръка, когато Соня прошепна:

— Той язди коня си като индианец, не мислиш ли? Има нещо странно и неразгадаемо в него. Нали не те разстрои много вчера?

Джини повдигна рамене и взе поводите.

— Не си мисля за него, защото не го харесвам! Искаш ли да си починеш малко, Соня? Сега е мой ред да карам дилижанса, нали?

Пап Уилкинс вече викаше „Раздалечете се — раздалечете се-е-е!“ по цялата дължина на върволицата коли.

Конят на Стив Морган се обърна на два крака и застана отстрани на дилижанса им.

— Някоя от вас, дами, не иска ли да дойде да поязди до стадото? — попита той изненадващо. — Сигурен съм, че Хоскинс ще се радва да ви придружи обратно. Ние с Пако ще вземем достатъчно ядене, за да ни стигне за няколко дни напред и ще потеглим.

— Няколко дни? Човек не може да ви разбере, господин Морган! — избухна Джини.

Той бе погледнал право в нея, когато бе отправил спокойната си покана. Как смееше да си помисли, че след отвратителното му поведение тя послушно ще се съгласи да тръгне с него, и то на езда, сякаш това си бе съвсем в реда на нещата?

Тя улови изненадания поглед на Соня, но продължи, а неприязънта й към него правеше гласа й неестествен:

— Казахте, че онези индианци са опасни и въпреки това тръгвате да ги гоните сами? А ние трябва просто да си седим и да ви чакаме да благоволите да се върнете. Ако въобще се върнете…

Той хладно я измери с очи, а в ъгълчето на устата му се спотайваше подигравателна усмивчица.

— Мис Брандън, наистина съм трогнат от загрижеността ви! Но мога да ви уверя, че знам как да се грижа за себе си и вие в никакъв случай не трябва да седите и да чакате завръщането ми. Снощи не изглеждахте много уплашена като ви казах, че наоколо се навъртат индианци — добави той дяволито. — Но щом като тази мисъл толкова ви безпокои тази сутрин, тогава може би госпожа Брандън ще иска да поязди с мен?

— О!

Лицето на Джини почервеня. Тя бе задавена от гняв, а от устните й се изтръгна възклицание. Присвитите й, смарагдовозелени котешки очи сякаш сипеха огън и жупел върху него.

Но сега той не й обръщаше внимание, сякаш тя вече не съществуваше и очите му се спряха върху Соня.

— Аз… ами… да, ще се радвам да пояздя, струва ми се, а и още не съм виждала животните отблизо. Благодаря, господин Морган! — гласът на Соня бе мек, объркан и щастлив едновременно и Джини се престори на безразлична, докато Стив разпрегна сивата кобила на Соня, която тичаше зад дилижанса.

Джини злобно дръпна поводите и конете намалиха ход. Като промърмори някакво предупреждение, Стив Морган хвана Соня през кръста и я прехвърли от дилижанса върху кобилата.

Джини ги видя да се отдалечават и някаква странна смесица от гняв и разочарование накара дъха й да секне за момент. После шибна злобно конете и изруга, както бе чувала да правят мъжете.

Как смееше Стив Морган да води съпругата на баща й на езда? Той бе искал да покани нея, и макар че тя, разбира се, бе отказала поканата с презрението, което си бе заслужил, Соня не постъпи добре, като се съгласи толкова бързо. За пръв път Джини усети необяснимо чувство на неприязън към мащехата си. Не биваше да тръгва с него, помисли си тя гневно. Трябваше да му откаже и тогава аз щях да тръгна, без да ме моли. Сега е тъкмо време за езда и на мен ми се препуска, дори и в неговата компания. А сега той вероятно си мисли, че ме е страх или от индианците, или от него!

Джини почти не забелязваше местата, през които минаваха, макар че далечните страховити планини днес изглеждаха по-близо, а голите им чукари бяха покрити само с ниски шубраци и малки обрулени храсти. Въоръжени мъже яздеха покрай дилижансите, както обеща Пап и след малко Джини заговори с един от тях, който изглеждаше почти момче. Името му бе Зак Мерит, бе срамежлив и лесно се изчервяваше.

Когато най-после видя Соня и Карл да се носят в галоп към тях, Джини изпита чувство на облекчение, което отдаде на изтощителните й усилия да накара Зак да говори за себе си.

Соня изглеждаше необичайно хубава с разпиляната от вятъра руса коса. Лицето й бе леко поруменяло от слънцето и свежия въздух, тя се смееше и бе по-оживена от обикновено.

Джини си помисли, че би трябвало да е поласкана от начина, по който очите на Карл се заковаха върху нея и след малко, когато той й предложи да пояздят малко, тя охотно се съгласи.

Карл бе красив и внимателен и не бе трудно да го накараш да заговори за себе си. Той бе твърде добре възпитан, за да се опита да пришпорва нещата и да се възползва от факта, че са сами, но даде на Джини да разбере, че увлечението му по нея е повече от мимолетно.

— Ти… ти наистина си най-хубавото момиче, което съм виждал, знаеш ли? — каза й той доста срамежливо, а зелените й очи го погледнаха закачливо.

Някакъв пакостлив дух се бе вселил у нея и я накара да свали от главата си шапката, която не й отиваше, и тежките плитки на косата й, които толкова небрежно бе прибрала под нея, заподскачаха по гърба й, огрени от слънчевите лъчи.

Препусна в галоп напред, наведена над врата на коня, и когато Карл я настигна, усети как сърцето му затуптя, щом тя обърна глава и се засмя насреща му. Без да мисли, той хвана гривата на кобилата й, спря я и не можеше да откъсне поглед от устните й, където малките бели зъби блестяха примамливо като бисери. Какви устни! С идеална форма, сочни и чувствени. Преди да успее да удържи порива си, Карл се наведе напред и ги целуна. Чу как тя промърмори едно кратко „ммм!“ от изненада и после се наведе доста отстъпчиво, докато нервното раздвижване на конете им ги раздели.

Тя бе вперила поглед в него с широко отворени бездънни очи, без да отрони нито дума, за да покаже дали е ядосана или доволна.

— Джини… мис Брандън, аз… аз не можах да се овладея — започна той неуверено. — Съжалявам…

— Наистина ли, Карл? — устата й се изви в разбираща, закачлива усмивка и клепките й се спуснаха, като закриха очите й за миг.

Преди да знае какво да очаква, тя бе обърнала коня си и препускаше в галоп към дилижанса.

— Никога не казвай на някое момиче, че съжаляваш, след като си го целунал! — провикна се тя зад рамото си и той се запита колко ли други мъже са я целували и дали им е отвърнала по същия начин.

Те мълчаха през целия път до дилижанса и след като тръгна да се връща при стадото, Карл не видя Джини, докато не спряха да нощуват.

Бяха запалили огньовете си в малката естествена падина, образувана от някакъв пресъхнал поток, а дилижансите бяха разположени в кръг на възвишението около тях. Тази вечер Пап Уилкинс бе наредил мъжете да се редуват да стоят на пост, за да следят за индианци и Джини го чу да казва неохотно, че това място е почти идеално за защита — разположено в средата на гладка като тепсия равнина, където могат да забележат отдалеч всеки, който идва към тях. На около две мили на запад, където се бе спряло стадото, малките огньове, запалени от мъжете там, приличаха на мънички, блещукащи светулки. Звездите над тях изглеждаха по-големи и по-ярки от обикновено и на нея й бе трудно да повярва, че в тези усойни планини, очертани на фона на тъмното небе, може да се спотайва някаква опасност.

— След два дни, най-много три, ще трябва да преминем през един проход там горе — каза Пап, като посочи към възвишенията. — Ако наоколо се крият индианци, точно на това място ще ни нападнат, освен ако Морган не ги открие пръв и не измисли някой план, за да ни преведе.

— Няма ли друг път, който да не минава през планината? — попита Джини и той тъжно поклати глава.

— Може би, но ще загубим сума ти време, ако заобиколим. Обаче щом имаме толкова много мъже с нас — добави той набързо, — надали ще се опитат да ни спрат. Понякога индианците са достатъчно умни, за да разберат, че имаме числено превъзходство, макар че команчите са по-лоши от останалите.

Един от мъжете, които стояха на пост извън кръга на дилижансите извика, че някой иде. Почти едновременно с това се чу гласът на Пако Дейвис, който викаше „ей вие в лагера — аз съм!“

Те го наобиколиха нетърпеливо, когато стигна до осветения от огъня лагер и хвърли поводите на коня си на Зак.

Пако Дейвис изглеждаше прашен и уморен. Той отказа да отговаря на въпросите, докато не изпи чашата горещо кафе, в което добави малко текила от бутилката, която извади от седлото си.

— Е? — запита Карл Хоскинс нетърпеливо. Той бе застанал с палци, мушнати в колана, вперил ядосан поглед в тъничкия мексиканец, който бе приел една паница боб от готвача и сега седеше облегнат на колелото на дилижанса. — Защо не ни кажеш какво се е случило? Видяхте ли някакви индианци там? И къде е Морган?

Пако нехайно вдигна рамене.

— Всичко по реда си, амиго.

Черните му очи се спряха почти невинно върху Карл, но в гласа му се усещаше стоманена нотка, която накара другите мъже да застинат. Той се изкашля и продължи:

— Наистина намерихме следи от индианци — продължи Пако по-меко. — Отначало помислихме, че са две групи. Бяха се разделили точно в подножието на хълма ей там. Тъй че ние със Стив също се разделихме. Аз настигнах моята група след около два часа и те се оказаха само старци и деца, които се движеха много бързо, сякаш искаха да не се пречкат. Предполагам, че другите ще се окажат онази група воини, за които разправяха уичитите, както мислеше и Стив.

— Ами ако не се върне да ни каже, а те се опитат да ни нападнат? — попита с разтревожен глас Пап Уилкинс и Джини си спомни колко мрази индианците. Пако сигурно също се бе сетил за това, понеже очите му сякаш се изостриха, макар и гласът му да звучеше измамно спокоен и нехаен.

— Познавам Стив. Ще се върне. Може да е решил да преговаря с тях — той познава индианците доста добре и със сигурност знам, че говори езика на команчите.

— Нямам вяра на индианци! — избухна Пап. — Всички те са диваци, които знаят само да крадат и да убиват.

— Разполагаме с доста мъже и пушки — намеси се Карл Хоскинс рязко. — Защо просто не тръгнем след тях, за да ги нападнем първи? Ще ги изненадаме, а ако дилижансите не спират пътя си, ще са минали през прохода, преди индианците да се усетят.

Пако развълнувано стана на крака и погледна Хоскинс от другата страна на огъня. Устата му се бе свила в тънка, предупредителна линия под черните мустаци.

— Все забравяш, Хоскинс, че като го няма Стив, аз отговарям за защитата и безопасността на всички тук. Да не си луд? — гласът му бе хаплив и саркастичен. — Нали лагерът и жените на практика ще останат беззащитни, ако тръгнем да гоним група индианци, които отдалече ще видят, че пристигаме. Това не ти е като войните, в които си се бил или за които си чувал, Хоскинс, тези индианци са най-непредвидимото племе на земята. Бил съм техен враг, бил съм и техен приятел, също като Стив, и точно затова сенаторът ни нае за пазачи. Ясно ли е?

За момент Джини изплашено си помисли, че Карл може да посегне към пушката си, но Пап Уилкинс застана между двамата.

— Хайде, стига! Това, което Дейвис каза току-що, май е вярно. Тъй че кажете какво предлагате да правим сега?

— Ще следваме това, които Стив ми нареди точно преди да се разделим. Ще тръгнем оттук утре сутрин преди пет часа и ще продължим пътя си докъдето стигнем преди залез. Тези дни ще ни се сторят дълги и тежки, но ще наближим планината. Индианците знаят, че сме се запътили към тоя проход, тъй че ако се канят да ни нападнат, ще ни чакат там. Няма смисъл да ни атакуват в тази широка равнина, защото ще ги забележим от няколко мили. И може да сте сигурни, че вече са наясно колко души сме!

— Какво ще стане, когато стигнем до планината? — попита Карл презрително. Той още не бе простил на Дейвис, не бе забравил, че трябваше да отстъпи.

— Ще ни трябват няколко дни, дори и ако пътуваме по-бързо от обикновено. Но ще имаме вест от Стив преди това. Най-напред да свършим по-важното.

Те искаха да питат и да обсъдят още неща, но Пако не бе в настроение в този момент. Той спокойно отиде до одеялото си, разстели го под един от дилижансите, легна и затвори очи. Ако наистина щяха да стават рано, трябваше да се наспи.

Другите още спореха около огъня и той чу ядосания глас на Карл Хоскинс, който питаше какво, по дяволите, си мисли, че прави Стив Морган, като не се връща и изпраща заповеди. Увереният глас на Джини Брандън изненадващо го успокои.

— За бога, Карл, има ли смисъл да стоим тук и да обсъждаме това? Сигурна съм, че господин Морган много добре знае какво прави.

Значи тя си мислеше така. От това, което бе забелязал, тя не харесваше Стив много-много, всъщност изобщо не го харесваше и Стив бе необичайно мълчалив по този въпрос.

Въпреки това, точно като Хоскинс, Пако продължи да се чуди какво ли замисля Стив.