Розмари Роджърс
Сладка дива любов (10)

10

Дните, нощите и изнурителните часове, в които се друсаха по сухия, прашен път се сляха в едно безкрайно, неразличимо цяло. Те трябваше да пътуват бавно заради стадото и се спираха при всяка рекичка и поточе, макар че те не се срещаха често и на всички им бе казано да си пестят водата.

Дори ежедневието стана рутинно. Джини свикна да става много рано сутрин, когато небето едва започваше да порозовява, обличаше се набързо във фургона и излизаше навън, за да закуси заедно с всички останали. Винаги най-напред изпиваше чаша горещо и силно черно кафе. Дори бе принудена да свикне с кафето, което им приготвяше готвачът. Понякога се чудеше дали старият Лют, готвачът, изобщо спеше. Неговият огън сякаш гореше по цяла нощ, в случай че някой изморен каубой иска да изпие чаша кафе, за да го държи буден.

— Хайде-е-е! — изреваваше Пап Уилкинс малко по-късно с дрезгав глас и те впрягаха конете, които в началото винаги бяха малко непокорни и игриви.

Когато Пап извикваше „Потегляме-е-е“, камшиците заплющяваха и дилижансите бавно и постепенно поемаха на път. Това бе времето, което Джини обичаше най-много — ранната утрин, преди да е станало твърде горещо. Тогава въздухът бе някак свеж и чист, като че смекчаваше дори назъбените очертания на далечните хълмове, които сякаш бяха недостижими. Те се спираха да нощуват точно преди залез, подреждаха тежките дилижанси под формата на подкова, а този на готвача вината вървеше пред тях и огънят вече гореше буйно. След залез-слънце нощта сякаш се спускаше внезапно и заграденото място с горящите огньове изглеждаше топло и безопасно. Трудно бе да си представи човек, че някъде там имаше индианци и че може да ги очакват дори още по-големи опасности.

Сега, след като животните се бяха поуспокоили, Карл Хоскинс често идваше при тях, обикновено с още един-два коня, а Джини и Соня обичаха да яздят с него пред дилижансите и праха, който вдигаха. Най-често с Карл яздеше Джини и той започна да се държи по-спокойно и непринудено, макар и винаги почтително.

Джини обичаше тези дълги разходки с конете, особено след като бе прекроила един от костюмите си за езда така, че да й позволява да язди възседнала коня като мъжете, вместо да седи настрани. Разделената й пола, купена в Сан Антонио, бе от меко шевро, с прилепнал по тялото й елек, който подчертаваше тънката талия и женствеността й, както бе забелязал Карл Хоскинс.

Даже Соня отбеляза колко красив изглеждаше Карл сега с русата му коса, изсветляла от слънцето и златисто кафявия тен, който контрастираше със сивите му очи. Изглеждаше по-широкоплещест, по-мускулест и това го правеше още по-привлекателен в очите на Джини. Бе забавно да има мъж, с когото може да язди и да флиртува, макар че от погледа, който понякога улавяше в очите му, тя усещаше, че в някой от следващите дни Карл ще се опита да я целуне. И тогава? Трябваше ли да му позволи? Какво ли щеше да изпита? Тя вече бе научила, че не всички мъже се целуват по един и същи начин — Стив Морган я бе научил на това и тя започваше да изпитва все по-силна ненавист към него всеки път, когато се сетеше как се бе държал с нея.

Не може да се каже, че е джентълмен, каза си тя, и очевадно не е свикнал да бъде сред дами. И все пак тя не можеше да забрави, че когато бе вечерял с тях по покана на баща й, тъмният му костюм, съчетан с тъмносиня копринена жилетка, бе безупречно ушит като този на баща й и маниерите му на масата показваха, че той очевидно може да се държи по-добре от начина, който бе демонстрирал предишната вечер.

„Не бива изобщо да си мисля за него, реши Джини ядосано. Той е от онзи вид мъже, които презирам до дъното на душата си и се радвам, че откакто сме тръгнали на път, не ми се мярка пред очите.“

Дори Пап Уилкинс, който винаги ставаше разговорлив край огъня след вечеря призна, че не знае какво да мисли за Стив Морган.

— Предполагам, че е саможивец — рече Пап. — Повечето бързи стрелци са такива. Явно са някакъв особен чешит хора — винаги стоят настрана. Морган например си знае работата, ама вярно не е много щедър в приказките, освен с онова, неговото приятелче.

— За какво ли пък може да си говориш с човек като него — каза Джини презрително и Хоскинс, който седеше до нея, се засмя.

— Нищо, което ще бъде интересно за една образована млада дама, уверен съм — прошепна той с приглушен тон, предназначен само за нейните уши, и тя му се усмихна.

Вечерта на шестия ден от началото на пътуването им те бяха спрели да пренощуват и понеже пазачите бяха открили малко поточе с брегове, засенчени от върби и орехи, решиха да спрат по-рано от обикновено. Животните вече бяха напоени и бяха отведени в една естествена падина в равнината на около две мили на запад. Големите бурета в дилижанса за вода бяха старателно напълнени догоре.

— Това може би е последната хубава вода, която ще видим през следващите няколко дни — замърмори Пап недоволно и добави: — Никога не съм обичал кой знае колко да пия вода, обаче е имало дни на път през пустинята, когато само за това съм си мечтаел.

— Не можеше ли да спрем по-близо до потока? — попита го Джини. Тя погледна Соня почти умолително: — Мечтая си да се изкъпя — както трябва!

— Там е твърде удобно прикритие за неприятели — обясни Пап. Изправи се на крака и се протегна. — Заповедта е никой да не напуска лагера. Индианците знаят всеки извор и всяко ручейче по тези места и се държат така, сякаш ги притежават. Морган е някъде там в момента и слухти.

— Не вярвам да има индианци наоколо — рече Джини сприхаво. — Ние пътуваме през толкова равна местност, не мислиш ли, че все щяхме да открием някаква следа от тях? Освен това, не мисля, че дори и индианец ще иска да живее тук. Това си е направо пустиня!

— Индианците са странен народ — каза Карл помирително. — Никога не можеш да разбереш нито тях, нито мисленето им.

— Е, поне господин Дейвис явно се чувства достатъчно спокоен! А освен това има хубав глас, нали?

Някъде от другия край на лагера, където пазачите обикновено ядяха около собствения си огън, Пако Дейвис пееше меко, като си подрънкваше на китарата. Пееше испански песни, които Джини не разбираше.

Карл Хоскинс погледна жените със сянка на неразбиране.

— За пеенето му не съм сигурен, но е добър пазач — призна той неохотно. — Просто е… — той се поколеба и после продължи — добре де, просто има смесена кръв. Мразя мелези. Още не съм срещал такъв, дето да заслужи доверието ми.

— Мелез? Искаш да кажеш, че е наполовина испанец? — Соня повдигна вежди и погледна Карл с любопитство.

— Испанец? Не, мадам, искам да кажа, че е наполовина мексиканец. Те сигурно обичат да казват, че са испанци, но повечето от тях имат и индианска кръв.

— И господин Морган изглежда такъв, ако не се смятат очите му… — каза Джини навъсено.

Той бе дошъл до лагера по-рано, спомни си тя, само колкото да изпие чаша кафе и да излапа една чиния боб на крак. Интересно как напълно бе забравил маниерите си, понеже единственият знак, с който показа, че ги е видял, бе леко докосване на шапката си. Тогава тя злобно си помисли, че мястото му е там навън, далеч от кръга на дилижансите им, при вълците и койотите.

Дори дрехите, които носеше, се смесваха с кафявите, сухи равнини. Поизносени кожени панталони и разкопчана риза от еленова кожа, с обичайната кърпа около врата му. Тя си помисли, че той самият е заприличал на индианец особено сега, когато лицето му бе добило кафеникав загар от слънцето.

Карл Хоскинс се наведе напред и леко снижи глас.

— Странно е, че го казваш — каза той на Джини. — Аз самият съм чувал слухове, че и той бил мелез. Но естествено никой не би посмял да каже това в лицето му — убивал е хора и по по-дребни поводи. Човек, който е бърз е пищова колкото него, не е нищо друго, освен хладнокръвен убиец. Достатъчно лесно може да предизвика някой на дуел и после да си оправи сметките с него.

Карл добави разгорещено:

— Трябва да променят законите тук, да направят нещо, защото сега всеки професионален убиец може да застреля някой невинен човек и да се отърве невредим само защото това уж било честна борба!

— Е, на мен просто не ми харесва начина, по който той ни заповядва! — каза Джини ядосано.

Тя бе уморена, беше й горещо и дланите й лепнеха, но най-много си мечтаеше да се изкъпе. Имаше чувството, че прахът от пътя се е просмукал в косата и под кожата й. Колкото и да търкаше с влажното парче плат, не можеше да го махне. Когато потокът бе толкова близо, защо да не може да се изкъпе? Тя не вярваше, че наоколо може да има индианци — Морган само се опитваше да ги изплаши, да ги накара да си помислят, че си заслужава парите, които му плащат.

Внезапно, като изненада всички, Джини стана на крака. Върбовата горичка, която скриваше потока от очите й, не бе чак толкова далеч, а до залез имаше цял час. Ако побързаше…

— Мисля, че ще се върна до фургона да намеря Тили — каза Джини равнодушно.

Но сякаш прочела мислите й, Соня я последва.

— Джини, нали не мислиш да не се подчиниш на заповедта? Може да е опасно. Само си помисли, преди да направиш нещо прибързано, моля те!

Те се спряха до вагона и Джини рязко се извърна с лице към втората си майка, а решимостта й си личеше по непокорно вирната и брадичка. О, боже, колко много прилича на Уилям, когато застане така! Тя не можеше да обвинява Джини за това, че иска да се изкъпе, но естествено, неин дълг бе да я разубеди. Тя самата, независимо колко много й се ще отново да се почувства свежа и чиста, бе чувала твърде много ужасяващи истории за индианците, за да посмее да рискува. И не можеше да остави и Джини да се излага на такава опасност.

— Джини, наистина те моля да се откажеш от тази идея — започна Соня отново, а големите й сини очи добиха разтревожен израз. — Индианците може би ни наблюдават дори в този момент! Сигурна съм, че ако беше безопасно, господин Морган щеше…

Понеже бе изморена и раздразнена, Джини нетърпеливо я прекъсна:

— Господин Морган! Омръзна ми да слушам какво бил казал! Той винаги предупреждава за нещо си или критикува. И освен това не вярвам на приказките му за индианци.

Точно преди да се качи в дилижанса, тя добави унищожително:

— Във всеки случаи не мисля, че господин Морган ще посмее да ме застреля, задето не съм се подчинила на глупавата му заповед!

— Джини, недей! Прекалено опасно е. Не мога да те оставя…

Като видя обидата и тревогата в очите на Соня, Джини преглътна отговора, който си беше приготвила. Вместо това тя се наведе, докосна ръката на мащехата си и каза твърдо:

— Соня, съжалявам, но аз ще се изкъпя! Чу какво каза господин Уилкинс — може да минат седмици, преди отново да ни се отдаде такава възможност. Ще взема Тили със себе си, тя може да изпере дрехите ни и ти обещавам, че ще облека най-дебелия си комбинезон и ще взема пушка. Но тази вечер ще бъда чиста — поне веднъж.

Въпреки че Соня я последва вътре и продължи да я умолява, Джини остана непреклонна. А Соня призна, че самата тя се притеснява твърде много, за да тръгне с тях.

По-рано вече бяха ходили до малкия чист поток, за да напълнят каната и манерките си и най-после, следвана от Тили, тя решително се запъти към мястото, което си бе набелязала преди това. Трудно бе да убедят Соня да я пусне, въпреки че дори Карл Хоскинс имаше известни опасения. Но когато му каза, че Тили ще носи пушката, а тя бе по-добрият стрелец от двете, той неохотно се съгласи да се погрижи никой от мъжете да не ги безпокои.

— Обещавам веднага да се върна — бе промърморила Джини, за да го успокои. Постави ръка на рамото му и му се усмихна чаровно.

— Само десет минути — толкова ще са ми достатъчни. О, Карл, обещай, че няма и ти да започнеш да ме разубеждаваш!

Това че се обърна към него на „ти“ и умолителният, но все пак леко предизвикателен поглед в очите й го объркаха и го накараха да повдигне безпомощно рамене.

— Не забравяй — ако видиш или чуеш нещо, стреляй веднъж и ние ще дойдем на часа — каза й той накрая, а когато тя се обърна още един път, за да го погледне, той не бе откъснал очи от нея.

Въпреки смелите си думи преди малко, Джини пристъпваше крайно предпазливо, наближавайки малката горичка от тази страна на потока. Но нищо не помръдваше, освен няколко птички от близките шубраци, които ядосано се вдигнаха с писукане и пляскане на крила, усетили приближаването й.

— Това показва, че всичко е наред, мис Джини — въздъхна Тили с облекчение. — Тия птички нямаше да си седят там толкоз спокойни, ако тука имаше някой друг, освен нас.

Джини се почуди за миг откъде Тили можеше да знае такова нещо, но звучеше правдоподобно и като видя мястото, което вече си бе заплюла, тя забрави всичко останало, завладяна от мисълта за дългоочакваното къпане.

Тук, закътано от дърветата, поточето се извиваше леко навътре и образуваше малко заливче. Сивобелезникави камъни, заоблени от течението на водата, блестяха на плиткото и щяха да бъдат идеално място за пране на дрехите. Джини реши да се изкъпе малко по-нагоре, където една стара върба свеждаше клони над реката.

Внимателно разгледа отсрещния бряг и забеляза как той плавно се издига нагоре. Върхът на това възвишение се очертаваше от ивица дървета, но огромните скални отломки, пръснати по цялото протежение на брега, правеха тяхното място недостъпно, помисли си тя. Нямаше признаци на живот, освен клоните на дърветата, които се полюшваха от лекия ветрец. Тя чу няколко птички да си подсвиркват — това бе всичко, заедно с тихото ромолене на водата.

Като запретна ръкави над лактите, Тили коленичи на брега и започна енергично да търка дрехите, а Джини постави чистата рокля, която бе донесла, върху един дънер, преди да се съблече по един овехтял комбинезон и после хвърли роклята, с която бе дошла на Тили.

Джини внимателно нагази в потока и настръхна, когато за първи път усети леденостудената вода върху горещата си, изгоряла от слънцето кожа. Тя се потопи и вдигна глава, натежала от мокрите й коси, по които се стичаше вода. Толкова е хубаво, просто неописуемо, помисли си тя замечтано и прекара пръсти през косата си, като търкаше глава, за да я измие от всичкия натрупан прахоляк. Беше си донесла калъп ароматизиран сапун и сега го нанасяше навсякъде, като втриваше пяната в косата си и търкаше кожата си, докато я заболя. Само разтревожените думи на Тили я върнаха в действителността:

— Моля ви, мис, обещахме да не се бавим.

— Тили, това е… о, това е истински рай! Трябва и ти да дойдеш!

Тили поклати глава срамежливо и подаде на Джини голяма пухкава кърпа, когато тя неохотно излезе от водата с прилепнал по тялото й комбинезон.

— Не знаеш какво изпускаш — подразни тя Тили, която все още изстискваше мокрите им дрехи.

Джини седна на една топла, равна скала и започна да суши косата си, като я триеше енергично с увитата около главата й хавлия. Внезапният изплашен вик на Тили я накара да вдигне глава изненадана.

— Какво има? Тили, какво…

— Един… един мъж, мис! Кълна се, ей сега видях силуета му точно сред онези дървета там и след миг той изчезна! Божичко, мис, мислите ли, че може да е било привидение?

— Ако си видяла някой, значи не може да е било дух! — каза Джини смело, макар че сърцето й бе започнало да бие тревожно. — Къде остави пушката, Тили?

Тя бързо се изправи, вече доста разтревожена, и усети как кракът й се подхлъзва на мократа скала и тя пада заднишком във водата. Истинско чудо бе, помисли си тя после, че не си бе ударила главата в някой от камъните на дъното на вира — можеше да се удави!

Джини изплува на повърхността като плюеше вода и се мъчеше да си поеме въздух. Косата и бе паднала върху лицето и тя усети как някой хваща ръката й и я дръпва силно и грубо, за да я изправи на крака.

Гласът на Стив Морган, обикновено толкова безразличен и студен, сега бе разгневен:

— Какво, по дяволите, правите тук сами?

Като премига, за да изкара водата от очите си, Джини сякаш онемя, когато погледна тъмното му, ядосано лице.

Възседнал коня си, той очевидно бе влязъл в реката заедно с него и първата й глупава мисъл бе как се е озовал тук. Откъде се взе? Преди да има време за отговор, той се наведе още малко, хвана мокрото й, борещо се тяло през кръста и я вдигна на брега — като чувал с картофи, каза тя ядосано на Соня след това.

Тили клекна, притихнала и ококорена, но по нареждане на Морган започна да събира набързо мокрите им дрехи.

Той скочи от коня като пантера, сграбчи Джини за раменете и я разтърси, докато дъхът на момичето почти секна.

— Глупаво момиче! Не дадох ли заповед никой да не напуска лагера? Не съзнаваш ли на каква опасност се излагаш?

Тогава тя заплака от яд, болка и срам, и той я пусна така рязко, както я бе хванал и внезапно я погледна, сякаш я виждаше за първи път в живота си. Едва тогава тя осъзна каква гледка представлява — полугола или дори по-зле, като се има предвид как комбинезонът й бе прилепнал по нея, разкривайки всичко.

Очите му преминаха по нея много бавно и начинът, по който направи това, я накара да почервенее от ярост. Тя инстинктивно скръсти ръце върху гърдите си, все още разтърсвана от ридания.

— Няма нужда да правиш това. Няма как да скриеш каквото и да било. Комбинезонът ти е съвсем мокър — провлече той дяволито и бързо отстъпи крачка назад, когато тя, заслепена от ярост, посегна към него.

Като жадно за мъст животно, попаднало в капан, Джини се опита да докопа пушката, лежаща само на няколко крачки от нея, но той затисна с крак дулото и я хвана за косата, така че да извие лицето й към своето, вече ядосан колкото нея.

— Май и преди съм ти казвал за пушките — остави ги на мира, освен ако не си абсолютно убедена, че знаеш как да си служиш с тях и че се налага.

— Ех, ти… звяр такъв! — просъска тя към него. Отметна мократа коса от лицето си и му хвърли свиреп поглед, задъхана от ярост. — Как смееш да ме следиш? Как смееш да се държиш с мен, сякаш съм…

— Имаш голям късмет, че реших да се върна в лагера точно оттук — каза той грубо.

Не й каза, че имаше същото намерение като нея — да се изкъпе.

Тя бе толкова ядосана, че трепереше — достатъчно вбесена, за да го заплюе или да го убие. И въпреки волята си Стив не можеше да откъсне очи от извивките на тялото й, очертано толкова издайнически под ужасно тънкия комбинезон, с който бе облечена. Зърната й, твърди и изпъкнали, искаха сякаш да изскочат от дрехата и той почти различаваше тъмния триъгълник там, където краката й се събираха. Тя, разбира се, бе забелязала къде е насочен погледът му и ставаше все по-ядосана с всяка изминала минута.

Ако бе жена като Френчи или дори някоя индианска девойка, той сигурно щеше да я тръшне върху високата трева под дърветата и да се люби с нея. Но тя бе мис Вирджиния Брандън и той не биваше да забравя това. Нали затова нарочно бе стоял далеч от нея през последните няколко дена? Още откакто я бе целунал онази нощ и бе усетил гърдите й под пръстите си, той я бе пожелал, а сега…

Тя бе притихнала, гледаше го в очите и той внезапно разбра, без да разменят и дума, че и тя мислеше за същото. За миг очите й се взряха в неговите — ярки, твърди, изумруденозелени — и после тя ги забули с миглите си.

— Би ли… би ли се отдалечил, за да мога да се облека, след като вече каза всичко, което имаше да кажеш?

Трябваше да й завиди за начина, по който бе възвърнала самообладанието си и се бе загърнала с плащ от гордост и достойнство.

Сега той се ядосваше на себе си, че беше престанал да се оглежда наоколо.

— Най-добре подай на мис Брандън роклята й — каза той рязко на уплашената мулатка, която мълчаливо стоеше до тях и ги наблюдаваше.

Като се наведе, Стив взе пушката и се отдалечи малко, като се обърна с гръб към жените.

— Давам ви пет минути да се облечете, преди да се обърна. А после ще ви изпратя до лагера. По дяволите — избухна той на висок глас, без да може да се овладее, — само две мили по-нагоре по реката имаше следи от индианци! Ако някой смел младок бе дошъл дотук, както направих аз и ви беше видял… — той преглътна думите си, като чу как тя внезапно пое дълбоко въздух и понеже не си вярваше съвсем, отиде до коня си, който душеше водата доволно.

Трябваха й по-малко от пет минути. Чу гласа й — крехък като стъкло.

— Може да се обърнете, господин Морган. Надявам се, че сега не обиждам чувството ви за приличие.

Като се завъртя на пети, той видя, че тя все още изглежда доста мокра, но бе напълно облечена и сплиташе косата си на плитки, хладнокръвна и уверена.

Стъмваше се и той придружи Джини и Тили през целия път до лагера. Никой от тримата не продума. Той обърна коня си чак когато наближиха толкова, че вече се виждаха дилижансите и огньовете.