Розмари Роджърс
Сладка дива любов (1)

1

През онази пролет на 1862 Вирджиния Брандън бе шестнадесетгодишна и мисълта за първия й бал само след две седмици бе много по-вълнуваща от писмото, пристигнало тази сутрин от баща й в Америка.

В края на краищата не бе виждала баща си от детските си години — от три-четиригодишна възраст, и макар че всеки месец той изпращаше пари за издръжката й чрез банкерите си в Сан Франциско, тя не получаваше често писма от него.

Защо да се вълнува и разстройва от това, че баща й е решил да се ожени повторно? Както каза чичо й Албер, когато прочете писмото, Уилям Брандън бе все още млад — в разцвета на живота си. А избраницата му, млада вдовица, бе изключително подходяща — южнячка, изтънчена жена, собственичка на голяма плантация близо до Ню Орлиънс.

Вирджиния си спомни, че нежните очи на леля Селин добиха тревожен вид, докато й четяха писмото. Леля й бе прекалено чувствителна; тя явно си мислеше за майката на Джини, своята сестра — прекрасната Женевиев, която бе умряла тъй млада и по толкова трагичен начин.

„Но аз не си спомням мама много добре“, помисли си Джини разбунтувана. И защо трябва да се вълнувам дали татко се жени повторно? Едва ли някога ще живея с него и мащехата си. Все пак в Америка се води война — гражданска война, която може да продължи с години.

— Братовчедке Джини, не можеш ли да постоиш за малко на едно място!

В гласа на Пиер се усещаше гневна нотка, която друг път би я накарала да застане мирно и неподвижно като мишле, но в тази пролетна утрин настроението на Джини бе твърде приповдигнато, за да може да го задържи у себе си.

— Но аз се уморих да стоя мирно! И се вълнувам при мисълта, че ще ходя на бал, и при това роклята, с която ще съм облечена, е толкова хубава.

Когато Джини се усмихна, зелените й очи, блестящи като смарагди, се присвиха и Пиер Дюмон отново въздъхна. Как можеше да бъде нарисуван някой, който е толкова подвижен и неуловим като младата му братовчедка? И защо се бе залъгвал, че има таланта да се опита?

Лицето на Джини се променяше непрекъснато, докато изображението на платното бе прекалено неподвижно. „Шестнадесет години, помисли си той с отчаяние. Как е възможно някой да улови настроението на шестнадесетгодишните?“

Той я убеди с примамката, която използваше, когато тя бе много по-малка:

— Застани неподвижно само още няколко минути, с леко наклонена глава, както ти показах, само още няколко минути, или ще намеря начин да хвана някоя ужасна настинка в деня на бала и ти няма да имаш придружител!

Тъмните й мигли забулиха зелените очи като буреносни облаци. Меките, детински устни на девойката се нацупиха.

— Ти не би могъл… не може да си толкова…

— Е, сигурно не бих могъл да постъпя така грубиянски и да те разочаровам, petite cousine^[1], но ти обеща да ми позираш тази сутрин и светлината е много подходяща. Хайде, само още няколко минути, а?

— Е, добре тогава! Но, моля те, имай предвид, че след малко ще ходя на езда в парка и първо трябва да се кача горе, за да се преоблека.

Като прикри усмивката си, породена от превзетия тон в гласа на младата му братовчедка, Пиер се обърна към платното си.

В сравнение с искрящата хубост на Джини, нейният нарисуван образ сякаш бе безжизнен, без дълбочина. На платното му се виждаше просто един портрет на младо момиче в зелена рокля, застанало под старо ябълково дърво, чието извърнато нагоре лице хващаше косата светлина, процеждаща се през клоните. Той бе предал цветовете доста добре — зелените, леко дръпнати очи — първото нещо, което човек забелязваше в нея. И косата с най-бледия оттенък на полирана мед. Липсваше обаче онази енергичност и жизненост, която можеше да направи личицето на Джини не просто банално красиво, а на моменти дори изключително привлекателно. И начина, по който понякога повдигаше вироглаво брадичката си — как можеше да пресъздаде всичко това?

Като отметна назад един рус кичур, паднал върху челото му, Пиер Дюмон въздъхна. Добре че все пак рисуването му бе само хоби, а после го чакаше служба в дипломатическия корпус, получена с връзките на баща му. Натюрморт той можеше да нарисува доста прилично, но не и портрет!

Като захапа края на четката си, Пиер погледна Джини с присвити очи. Обмисляше дали да направи един драматичен жест и да разреже платното на две, но въпреки протестите й, задето трябва да стои неподвижно, той знаеше, че Джини всъщност очаква с вълнение портрета. Е, просто ще трябва да продължава да се старае, нямаше как.

За разлика от преди, сега тя стоеше неподвижно, а лицето й бе послушно наклонено. Пиер подозираше, че тя отново е потънала в блянове, както обикновено — вероятно мислеше за бала. Той разгледа лицето й, сега в покой. Леля му Женевиев навремето е била считана за красавица, а Джини бе наследила цвета и формата на лицето й, но устата и брадичката си бяха само нейни. Брадичката й бе малка, със съвсем лека трапчинка в средата, а носът й — прав. Но устата — о, да, тази уста, това бе уста на куртизанка. Идеално оформена, с къса горна и пищна, чувствена долна устна, това бе уста на жена, обещаваща неповторими наслади на мъжа, който я целуне. В съчетание с косата и високите й скули тя подсказваше нещо непокорно. Само когато се усмихваше и устните й се извиваха нагоре, сплесквайки се леко, Джини изглеждаше като дете.

Почти пряко волята си Пиер откри, че очите му се плъзгат надолу, към заоблената извивка на младите й гърди, тънката талия и издутите дипли на полата й. Жена. Той се поправи. Почти жена. Все пак тя бе само на шестнадесет и той я познаваше от дете. Тя растеше, това бе очевидно, но той не можеше, не трябваше да мисли за нея като за нещо друго, освен дете — при това негова братовчедка.

— Достатъчно, можеш да се раздвижиш — извика Пиер рязко; по-рязко, отколкото бе искал.

Джини запримига с очи. Тя все още бе потънала в някакви детски мечти.

— Свърши ли? Може ли да я видя?

Той бързо покри платното.

— Още не — разбира се, че не е завършена. Казах ти, че ще отнеме доста време! Сега ще запълня част от фона, докато ти се качиш горе да се преоблечеш — той закачливо подръпна един кичур от косата й, когато тя мина покрай него, развяла широкополата си шапка. — И никакво поглеждане! Ти обеща, помниш ли?

Ядосана, тя извърна глава.

— Не е честно да не ми даваш да погледна.

Тя бе готова да остане, за да спори с нето, но леля й бе изпратила Мари до градината да напомни на Джини, че трябва да се преоблече. Като повдигна високомерно рамене към усмихнатия си братовчед, Джини влетя в къщата.

Горе Мари бе приготвила дрехите й и докато й помагаше да се преоблече, мърмореше както обикновено: мадмоазел вечно закъснява, мадмоазел трябва да помни, че вече не е дете, а млада госпожица. Джини отново се потопи в бляновете си.

Без да иска, тя отново се замисли за Америка. Странно, всъщност това бе истинската й родина, макар че обичаше Франция и именно тук бе истинският й дом. Хората повдигаха рамене и казваха, че Америка още не била цивилизована страна, но майка й беше обичала Ню Орлиънс, а баща й бе богат и образован човек.

Тогава защо майка й го бе оставила и се бе върнала във Франция? Джини бе сигурна, че леля Селин не й разказваше цялата история.

— Майка ти винаги е била изнежена, дори като момиче — бе казала Селин. — Климатът в Луизиана не й понасяше, а и в онези дни баща ти често пътуваше. Тя оставаше сама, а моята бедна Женевиев мразеше това. Баща ти бе зает да трупа състояние из златните полета на Калифорния, а майка ти искаше единствено да бъде до него…

Тогава защо бе взела малката си дъщеря и бе заминала? Имаше ли някаква тайна около баща й, която никой не искаше да й разкрие? Веднъж се бе осмелила да зададе този въпрос на Пиер и той се бе изсмял.

— Четеш твърде много любовни романи, Джини! Майка ти се е разболяла и е искала да се върне у дома. Баща ти не е можел да й откаже. Това е всичко.

— Но защо не е изпратил да ме вземат? Не ме ли е искал?

— Мъж, който живее сам, пътува в сурови и далечни краища на страната едва ли може да се грижи за едно малко дете? Не, баща ти е практичен човек и със сигурност е знаел, че за теб ще бъде по-добре да останеш да живееш при нас. Не си ли щастлива тук, братовчедке?

Разбира се, че бе щастлива. И не би искала да живее никъде другаде, каза си Джини. И все пак — тя неволно потръпна. Баща й споменаваше за нейното връщане след края на войната. Наистина ли го мислеше? И най-вече, искаше ли самата тя да замине?

— Не трябва да се тревожиш за това — каза чичо й Албер. — Гражданската война в Америка може да се проточи дълго време, нищо не се знае. А и ти сама ще трябва да решиш, Вирджиния.

— Тук е домът ти, дете, и ние те обичаме — бе добавила леля Селин със сълзи в меките си кафяви очи.

Джини решително сви рамене, застанала пред огледалото, като се любуваше на вида си. Защо да си мисли за напускане на Франция, когато това може въобще да не се случи? Тук имаше толкова неща, които очаква с нетърпение — бала след две седмици, онзи озадачен, почти нещастен поглед в очите на братовчед й Пиер, когато я погледнеше.

„Най-после забеляза, че съм пораснала, помисли си девойката победоносно. Той не иска да си признае, но наистина ме намира за хубава.“

Стори й се, че винаги е била малко влюбена в братовчед си, който се отнасяше към нея едновременно с привързаност и пренебрежение, сякаш му бе сестра. Но откакто приятелят му, виконт Дьо ла Рив, ги бе срещнал в парка и не бе успял да скрие изненадата си от това колко е пораснала нито явното си възхищение от вида й, Пиер се бе променил.

Добре, помисли си Джини, като слезе долу. Крайно време бе да забележи. Надяваше се, че всичките му приятели ще са на бала и че те също ще я забележат. „Ще се преструвам на много изтънчена и много преситена, започна да крои планове тя. А когато ме поканят да танцувам, ще флиртувам.“

Тя бе изпълнена с чувство за свобода, сякаш бе застанала на прага на самия живот. И когато се замисли, както често й се случваше, за своето бъдеще и за мъжа, когото очакваше, мисълта я развълнува, но не я уплаши. Тя бе щастлива, защото имаше почти всичко, което иска, и гледаше уверено напред.

Само леля й Селин се тревожеше. Застанала до съпруга си в долния край на стълбите, тя гледаше как племенницата и слиза с танцова стъпка, поруменяло лице и блестящи очи. Внезапно тя й напомни за Женевиев, която някога бе изглеждала точно така — блестящата, красива Женевиев, винаги толкова жизнерадостна, толкова жадна за вълнения и любов.

И какво се случи накрая? Когато се върна във Франция, тя бе помръкнала, само една сянка на онази личност, която бе преди да замине. Не каза нищо, не й довери нищо, но Селин знаеше, че нещо бе наранило Женевиев; че момичето бе загубило мечтите си, а може би и илюзиите си, а без тях не можеше да живее.

„Господи, не позволявай това да се случи на Вирджиния“, помоли се Селин. Девойката направи пирует, а широката й рокля се уви за миг около тялото й.

— Хм, изглеждаш като циганска танцьорка! — подразни я Албер.

Миналата година бяха ходили в Испания и там видяха танцьорките на фламенко. Селин не можа да не се усмихне, когато си спомни за вълнението на Джини и думите й, че и тя би искала да танцува така.

Джини повдигна брадичка и им се усмихна.

— Сега се радвам, че не съм циганка. Не бих искала да танцувам, защото се налага, за да си изкарвам прехраната. Не, предпочитам да танцувам валс.

— Е, скоро желанието ти ще се сбъдне. И запомни, млада госпожице, че аз си запазвам правото на първия танц!

Албер Дюмон галантно предложи ръка на жена си и на племенницата си и те излязоха навън, смеейки се.

„Тя ни кара да се чувстваме все още млади, помисли си Селин с носталгия. Точно като Женевиев.“ Но може би дъщеря й няма да бъде наранена толкова лесно. У Джини имаше някакво твърдоглавие, въпреки нейната мечтателност и романтичност; някаква сила, която липсваше у Женевиев.

Те се прибраха рано от парка, защото внезапно събралите се облаци предупреждаваха за пролетен дъжд.

Разочарована, Джини се върна в стаята си и облече отново бледозелената си рокля. Облегна лакти на перваза и погледна с копнеж навън към малката градина, където само преди няколко часа бе позирала на Пиер.

По небето се гонеха дъждовни облаци и всичко изглеждаше сиво и безжизнено. Клоните на ябълката се огъваха и дръзките й напъпили цветчета изглеждаха повехнали и свити. Скоро щеше да завали и улиците да заблестят. Водата ще капе от капчуците в дълги, тънки потоци. Винаги бе досадно да стоиш затворен вътре, когато вали. Отново застудя и скоро Мари щеше да се качи горе, за да запали огъня, а Джини да слезе до библиотеката на чичо Албер и да си намери някоя книга за четене. Какво друго можеше да се прави в един дъждовен следобед?

Вече бе започнало да прокапва, когато Джини си спомни, че книгата, която бе чела преди това — сборник с есета от американеца Емерсън — остана навън, в градината. Възкликна от изненада и изтича от стаята си надолу по тясното стълбище с надеждата, че никой няма да я види.

Въпреки бързината си, Джини се измокри до кости, докато се прибере вътре. Косата й, дрехите — всичко прогизна, освен за щастие книгата, която бе мушнала под блузата си.

Тя се спря за малко и остави дъжда да капе по повдигнатото й лице.