Ерих Кестнер
Двойната Лотхен (5)

Пета глава

Едно дете седи на куфар. Самотните чичковци от „Империал“. За Пеперл и за безпогрешния инстинкт на животните. „Луиза“ пита може ли да маха с ръка в операта. Аритметични грешки в домакинската книга. На Шърлей Темпьл не позволявали да гледа собствените си филми. Сложният душевен живот на господин диригента Палфи.

 

 

Мюнхен. Главната гара, шестнадесети перон.

Локомотивът спира и се мъчи да си поеме дъх. Сред потока от пътници са се образували островчета от посрещачи. Малки момиченца се хвърлят на шиите на сияещите си родители. От щастливо и задушевно бърборене хората забравят, че съвсем не са у дома, а още едва на гарата.

Но все пак постепенно перонът се опразва.

И накрая там остава едно-единствено дете, едно дете с плитки и панделки. До вчера то имаше къдрици. До вчера се казваше Луиза Палфи.

Най-сетне момиченцето сяда на куфара си и здраво стисва зъби. Не е детска игра това — да чакаш на гарата на някакъв чужд град майка си, която познаваш само по снимка и която не идва!

Госпожа Луизалоте Палфи, по баща Кьорнер, която от шест години и половина (след развода си) отново се казва Луизалоте Кьорнер, се е забавила в издателството на „Мюнхенско илюстровано списание“ — гдето работи като фоторедактор — поради новопристигналия материал за актуалните страници.

Най-сетне тя успява с мъка да вземе такси. Най-сетне се сдобива с перонен билет. Най-сетне стига тичешком до перон 16.

Перонът е празен.

Не! Съвсем, съвсем в дъното, на един куфар е седнало някакво дете! Младата жена се понася по перона вихрено като пожарникарска кола!

Коленете на малкото момиченце, седнало на куфара, се разтреперват. Неподозирано чувство завладява детското сърце. Тази млада, засияла от щастие, тази истинска, вихрена, жива жена — та това е мама!

— Мамо!

Луиза се спуска срещу жената и с разперени ръце се хвърля на шията й.

— Моето малко къщовниче! — шепне през сълзи младата жена. — Най-сетне, най-сетне си пак при мен!

Мъничката детска уста страстно целува мекото й лице, нежните й очи, устните, косата елегантната й шапчица. Да, дори шапчицата!

 

Както в ресторанта и бирхалето, тъй и в кухнята на хотел „Империал“ във Виена владее доброжелателно вълнение. Любимката на постоянните посетители и на служещите, дъщерята на оперния диригент Палфи, отново е тук!

Лоте, пардон, Луиза седи, както са свикналида я вижда всички, върху двете дебели възглавници на своя стол самоотвержено яде пълнени палачинки.

Постоянните посетители на заведението идват до масата един след друг, погалват къдриците на малкото момиче, потупват го нежно по раменете, питат го доволно ли е от летуването, казват, че сигурно все пак при татко, във Виена, е най-добре, и оставят на масата най-различни подаръци: захарчета, шоколади, бонбони, цветни моливи, а един от тях дори изважда от джоба си малко старомодно несесерче за шиене и смутено казва, че било още от покойната му баба. Сетне кимат на диригента и се връщат обратно на масите си. Днес най-сетне яденето наистина ще се услади на тия самотни чичовци!

Разбира се, обедът се услажда най-много на самия господин диригент. Той, който винаги е отдавал толкова голямо значение на нуждата от самота за всички „истински артистични натури“ и който винаги е смятал изтеклия си брак за подхлъзване в еснафщината, днес изведнъж усеща в сърцето си някаква съвсем „неартистична“ топлота и уютност. И когато дъщеря му, плахо усмихната, хваща ръката му, сякаш се страхува, че баща и може да избяга, на гърлото му засяда бучка, макар че всъщност яде месо, а не тестени топки.

Ах, но ето че пак се носи келнерът Франц, с нова палачинка!

Лоте разтърсва къдриците си.

— Не мога повече, господин Франц!

— Но, Луизерл! — казва с укор келнерът. — Та това е едва петата!

След като господин Франц се е отправил леко загрижен назад към кухнята заедно с петата, палачинка, Лоте събира смелост и казва:

— Знаеш ли, татко… От утре ще ям винаги това, което ядеш ти!

— Ха! — възкликва господин диригентът. — Ами ако ям свинска пача? Нали не можеш да я понасяш! Става ти лошо от нея.

— Ако ядеш свинска пача — отвръща тя съкрушена, — тогава аз ще ям пак палачинки. — (Не било толкова просто да бъдеш собствената си сестра!) А сега?

Сега се появява доктор Щробъл с Пеперл. Пеперл е куче.

— Я виж кой се е върнал, Пеперл! — казва усмихнато господин докторът. — Върви да кажеш „добър ден“ на Луизерл!

Пеперл размахва опашка и усърдно дотичва до масата на Палфи, за да каже „добър ден“ на старата си приятелка Луизерл.

Вятър! Когато стига до масата, Пеперл подушва малкото момиче и бързо се оттегля при господин Щробъз никакво „добър ден“.

— Глупаво добиче! — забелязва сърдит той. — Да не познае най-добрата си приятелка! Само защото е била за няколко седмици в провинцията! А пък хорала седнали да ми разправят големи приказки за безпогрешния инстинкт на животните.

А Лотхен си казва наум:

„Добре, че докторите не са умни като Пеперл!“

Натоварени с подаръците от посетителите на ресторанта, с куфара, куклата и банската чанта, господин диригентът и дъщеря му пристигат в своя дом на „Ротентурмщрасе“. И Рези, икономката на Палфи, просто не смогва да се овдадее от радост.

Ала Лоте знае от Луиза, че Рези е неискрен човек и винаги се преструва Разбира се, татко не забелязва нищо. Мъжете никога нищо не забелязват!

Той измъква от порфейла си един билет, дава го на дъщеря си и казва:

— Довечера ще дирижирам „Хензел и Гретел“ от Хумпердинк. Рези ще те доведе до театъра и след края на представлението ще те върне в къщи.

— О! — засиява Лоте. — Ще мога ли да те виждам от мястото си?

— Разбира се.

— Ами ти ще поглеждаш ли сегиз-тогиз към мен?

— Естествено!

— А бива ли да ти махам лекичко с ръка, когато поглеждаш?

— И аз ще ти махам, Луизерл.

Сетне иззвънява телефонът.

От другия край на жицата се чува женски глас. Отговорите на бащата са доста кратки. Но след като оставя слушалката, той, доста се разбързва. Трябва да остане за няколко часа сам, за да композира. Защото в края на краищата той не е само диригент, а и композитор. А в къщи не може да композира.

Не, за тази цел той има ателие на „Рингщрасе“. И тъй…

— Довиждане утре на обед в „Империал“!

— Значи, бива да ти махам с ръка в операта, татко?

— Разбира се, детето ми. Защо не?

Бащата слага една целувка по сериозното детско челце и шапката на ъгловатата си артистична глава.

После затваря вратата.

Момиченцето отива бавно до прозореца и угрижено размишлява за живота. Майка й не бива да работи в къщи. Баща й не може да работи в къщи. Не е лесно да имаш на главата си родители!

Но тъй като Лотхен е решително и практично същество — и то не само благодарение на майчиното възпитание, — скоро изоставя размишленията. Въоръжена с бележника, тя започва систематично да открива за себе си стая по стая хубавото старовиенско жилище според дадените от Луиза сведения.

След като привършва изследователското си пътешествие, тя по стар навик сяда до кухненската маса и пресмята ред по ред разходите, подредени на колонки в домакинската книга.

При това и правят впечатление две неща: първо икономката Рези почти на всяка страница е бъркала. И, второ — всеки път грешката е била в нейна полза!

— Ха, това пък какво е?

На кухненската врата е застанала Рези.

— Проверявах сборовете в книгата ти — казва тихо, но твърдо Лоте.

— Що за нови моди? — пита сърдито Рези. — Смятай си в училище, където трябва!

— Отсега нататък винаги ще проверявам сметките ти — казва меко детето и скача от кухненския стол. — Ние учим в училището, но не за училището; тъй ни каза учителката.

И след това гордо излиза през вратата. Рези гледа смаяно подир момиченцето.

Многоуважаеми малки и големи читателки и читатели! Вярвам и се опасявам, че вече дойде време да ви кажа нещо за родителите на Луиза и Лоте и преди всичко — как на времето се стигна до техния развод.

Ако тъкмо на това място някой възрастен надникне през раменете ви в книгата и извика: „Ах, този човек! Как може, за бога, да разказва такива неща на деца!“, тогава прочетете му, моля ви се, следното:

„Като малко, седем-осемгодишно момиченце, Шърлей Темпъл била вече филмова звезда, прочута по цялата земя, и фирмите печелели с нея много милиони долари. Но когато веднъж Шърлей поискала да отиде с майка си на кино, за да види един филм с Шърлей Темпъл, не я пуснали в салона.

Била още малкд. Забранено било. Тя бивало само да играе във филми. Това и се позволявало. За това била достатъчно голяма!“

Ако възрастният, който наднича през рамото ви, не разбере примера с Шърлей Темпъл и връзката с родителите на Луиза и Лоте и техния развод, тогава поздравете го от мен и му кажете от мое име, че на света има прекалено много разведени родители и прекалено много деца, които страдат от това! И че има твърде много други деца, които страдат, защото родителите им не са се развели!

Но щом децата бива да страдат поради подобни положения, тогава прекалено деликатно и опако е да се смята, че не бива да се поговори с тях в разумна и понятна форма по тия въпроси.

И тъй, господин диригентът Лудвиг Палфи е човек на изкуството, а всеизвестно е, че хората на изкуството са странни твари. Наистина той не носи широкопола шапка, нито артистична, вратовръзка. Напротив, облечен е съвсем прилично, спретнато и почти елегантно.

Но душевният му живот е нещо сложно! Да, душевният му живот е много особен! Хрумне ли му някоя музикална идея, той трябва на минутата да бъде сам, за да може да я запише и оформи композиционно. А възможно е такава идея да му хрумне тъкмо когато е в някаква голяма компания! „Къде изчезва Палфи?“ — пита сетне домакинът. И някой отговаря: „Сигурно пак му е хрумнало нещо!“ Домакинът се усмихва сладникаво-кисело, а в себе си помисля: „Какъв дървеняк! Та може ли да бягаш така всеки път, когато ти хрумне нещо?“ Но диригентът Палфи може!

Точно така бягаше той и от собствения си дом на времето, когато беше още женен — тогава, когато бе едновременно и млад, и влюбен, и амбициозен, и блажен, и побъркан. А когато малките близначки започнаха да грачат денонощно в жилището и виенските филхармоници свириха за пръв път първия му концерт за пиано, той чисто и просто нареди да вдигнат пианото от дома му и да го закарат в едно ателие на „Ринга“, което бе наел в артистичното си отчаяние!

И понеже по онова време беше цял изпълнен с идеи, той започна да се връща твърде рядко при жена си и при ревливите близначета.

Всичко това не се стори никак весело на едва двадесетгодишната Луизалоте Палфи, по баща Кьорнер. И когато до нейните едва двадесетгодишни уши стигна мълвата, че господин съпругът й не пише само ноти в ателието си, ами разучава и роли с разни оперни певици, които го намирали много мил, тя възмутена подаде молба за развод!

Лесно се отърва господин диригентът, който бе толкова, загрижен за творческото си усамотение! Сека вече можеше да бъде сам, колкото си искаше. Грижите за близначето, което му остана след развода, пое една добра бавачка в дома му на „Ротентурмщрасе“. А за самия него в ателието на „Ринга“ не се грижеше никой — точно както беше копнял открай време! Ала сега изведнъж и това не му беше вече по угодата. О, тия артисти! Наистина не знаят какво искат!

Както и да е, той продължи да композира и да дирижира, усърдно и от година на година ставаше все по-прочут. А започнеше ли да го гризе съвестта, можеше да отиде в другото, жилище и да поиграе с дъщеричката си Луиза.

Винаги когато в Мюнхен имаше концерт, на който се изпълняваха нови произведения на Лудвиг Палфи, Луизалоте си купуваше билет, сядаше, свела глава, на някой от последните евтини редове и долавяше от музиката на своя бивш съпруг, че той не беше станал щастлив човек. Въпреки успехите си. И въпреки самотата.