Ерих Кестнер
Двойната Лотхен (2)

Втора глава

За разликата между примирие и мир. Умивалнята като фризьорски салон.

Двойната Лотхен. Труде изяжда плеснцца. Фотографът Айпелдауер и жената на лесничея. Моята майка, нашата майка. Дори госпожица Улрика е подушила нещо.

 

 

Остава ли задълго в сила примирието между двете? Въпреки че бе сключено без всякакви преговори и думи? Склонен съм да вярвам, но все пак пътят от примирието до мира е дълъг. При децата също. Или може би не?

Те не смеят да се погледнат — нито когато на другата сутрин се събуждат, нито когато след това се втурват в умивалнята с белите си дълги нощници, нито докато се обличат една до друга пред шкафчетата си, нито докато закусват мляко една до друга на столовете си, нито дори и догава, когато с песни тичат край езерото, а после играят с възпитателките хора и сплитат венчета от цветя. Един единствен път бързите им, бегли погледи се срещат и веднага след това уплашено се зарейват встрани.

Сега госпожица Улрика седи на поляната и чете чудесен роман, в който на всяка страница се говори за любов. Понякога тя отпуска книгата и унесени мисли за господин Радмахер, дипломирания инженер, който живее под наем у леля й. Той се казва Рудрлф. Ах, Рудолф!

През това време Луиза, играе с приятелките си на народна топка. Но не и е до играта. Често се оглежда, като че ли търси някого, а не може да го намери.

Труде я пита:

— Кога все пак ще отхапеш носа на новачката, а?

— Не бъди толкова тъпа! — отвръща Луиза.

Кристина изненадано я поглежда.

— Охо! А пък аз мислех, че й имаш зъб.

— Та аз не мога да отхапвам носа на всекиго, комуто имам зъб — обяснява Луиза хладно. И добавя: — Освен това нямам и зъб.

— Но нали вчера й имаше? — настоява Щефи.

— И то какъв зъб! — допълва Моника. — На вечеря я ритна по крака под масата тъй, че тя едва не ревна с глас!

— Ето на — заявява Труде с явно задоволство.

Перушината на Луиза настръхва.

— Ако не престанете веднага — виква тя гневно, — и вашите крака ще пострадат!

При тези думи се извръща и офейква.

— Тя самата не знае какво иска — казва Кристина и свива рамене.

Лоте седи сама на поляната с венче от цветя в скута и плете още един венец. В този миг някаква сянка пада върху престилката й.

Тя вдига очи.

Пред нея е застанала Луиза и смутено и нерешително пристъпва от крак на крак.

Лоте се решава на една лека усмивка. Едва забележима, всъщност забележима само с увеличително стъкло.

Луиза облекчено отвръща на усмивката й.

Лоте вдига в ръка венеца, който току-що е свила, и плахо пита:

— Искаш ли го?

Луиза се отпуща на колене и развълнувана отговаря:

— Да, но само ако ти ми го сложиш на главата!

Лоте поставя венеца върху къдриците й. След това кимва доволно и додава:

— Прекрасно!

И ето, сега двете еднакви момиченца са седнали едно до друго на поляната, съвсем самички, мълчат и предпазливо се усмихват.

След малко Луиза въздъхва тежко и пита:

— Сърдиш ли ми се още?

Лоте поклаща отрицателно глава.

Луиза гледа към земята и бързо казва:

— Всичко стана толкова неочаквано! Автобусът! И после ти! Такъв ужас!

Лоте кимва.

— Такъв ужас! — повтаря тя. Луиза се привежда напред.

— А пък всъщност е страшно забавно, нали?

Лоте се взира смаяно в нейните весело бляскащи очи. „Забавно ли?“

След това тихо запитва:

— Имащ ли братя или сестри?

— И аз нямам — казва Лоте.

 

Двете са се промъкнали в умивалнята и сега стоят пред голямото огледало. Лоте усърдно се мъчи да приглади къдриците на Луиза с помощта на гребен и четка.

Луиза вика „ау“ и „ой“!

— Ще; млъкнеш ли? — кара й се престорено строго Лоте. — Когато мамичка ти прави косите на плитки, не бива с да плачеш.

— Но аз си нямам мамичка! — ръмжи Луиза. — Затова, ау, затова съм такова кресливо дете, както казва баща ми.

— А той никога ли не те пошляпва отзад? — разпитва обстойно Лоте, като почва да плете плитките.

— Ами! Той толкова ме обича! Как ще ме бие!

— Тези две неща нямат нищо общо едно с друго! — забелязва премъдро Лоте.

— А на това отгоре умът му е зает с разни други неща.

— Достатъчно е едната му ръка дае свободна.

Двете прихват да се смеят.

Ето че плитките на Луиза са готови и двете деца с пламнал поглед се взират в огледалото. Лицата им сияят като коледни елхи. В огледалото се оглеждат две съвършено еднакви момичета! От огледалото ги гледат две съвършено еднакви момичета!

— Като сестри! — пошепва въодушевено Лоте. Еква обедният гонг.

— Ех, че весело ще бъде! — виква Луиза. — Тръгвай! Двете напускат тичешком умивалнята. И се държат за ръце.

Другите деца отдавна са насядали. Само местата на Луиза и Лоте са още празни.

И ето вратата се отваря и се появява Лоте. Тя сяда без колебание на стола на Луиза.

— Слушай — предупреждава я Моника. — Това място е на Луиза. Спомни си за глезена си!

Момичето само свива рамене и започва да се храни.

Вратата се отваря наново и… ха, дявол да го вземе! — Лоте, цяла-целеничка, влиза още веднъж! Без да променя изражението на лицето си, тя се запътва към последното празно място и сяда.

Другите момичета на масата зяпват от почуда. А ето че и децата от съседните маси започват да гледат нататък Наскачват от местата си и се натрупват около двете Лоти.

Напрежението спада едва когато и, двете прихват да се смеят. Не минава дори минута вече цялата зала ехти от многогласен детски смях.

Госпожа Мутезиус сбръчква чело.

— Каква е тази врява?

Тя става и с царствено строг поглед тръгва да види каква е тази страшна глъчка. Но когато се озовава до двете момиченца с плитките, гневът й се стопява като сняг на слънце. И тя пита развеселена:

— Е, коя от вас сега е Луиза Палфи и коя Лоте Кьорнер?

— Не казваме! — отвръща една от двете Лоти и намигва.

Отново еква звънък смях.

— Но за бога! — провиква се със смешно отчаяние госпожа Мутезиус. — Какво ще правим сега?

— Може би — предлага втората Лоте със задоволство, — може би все пак някой ще познае?

Щефи маха ръка във въздуха — също като момиче, което гори от нетърпение да издекламира стихотворение.

— Нека да кажа! — вика тя. — Труде е в един и същи клас с Луиза! Тя да отгатне!

Труде колебливо излиза на преден план, оглежда изпитателно ту едната, ту другата Лоте и клати безпомощно глава. След секунда обаче по лицето й плъзва хитра усмивка. Тя дръпва порядъчно силно плитката на по близко стоящата Лоте — и в следния миг изплющява плесница.

Хванала бузата си, Труде вика възторжено:

— Тази беше Луиза!

С това всеобщото веселие достига връхната си точка.

Луиза и Лоте получават разрешение да отидат в близкото село. „Двойната Лоте“ трябва непременно да бъде увековечена на снимка. За да изпратят снимки у дома! Има да се чудят там!

След първоначалното си смайване фотографът — някой си господин Айпелдауер — свърши добра работа. Направи шест различни снимки. След десет дни пощенските картички ще бъдат готови.

А когато момиченцата си отиват, той казва на жена си:

— Знаеш ли какво? Ще взема накрай да пратя няколко гланцирани копия на някой илюстрован вестник или списание. Понякога списанията се интересуват от такива работи!

Вън, пред ателието му, Луиза разплита „глупавите“, си плитки, защото тази скромна прическа разваля настроението й. И когато разтърсва отново своите къдрици, темпераментът й се възвръща. Тя поканва Лоте на чаша лимонада. Лоте се дърпа. Тогава Луиза казва енергично:

— Ще слушаш! Завчера татко ми изпрати нови пари за харчене. Хайде, тръгвай!

И тъй, те се запътват към лесничейството, сядат в градината, пият лимонада и бъбрят. Има толкова неща за разказване, за питане и за отговаряне, когато две малки момичета току-що са станали приятелки!

Кокошките тичат насам-натам между масите на заведението, кълват тук-там по нещичко и кудкудякат. Старо, ловджийско куче подушва двете посетителки и няма нищо против присъствието им.

— Отдавна ли е умрял баща ти? — пита Луиза.

— Не зная — казва Лоте. — Мама никога не говори за него… а пък не ми се ще да питам.

Луиза кимва.

— И аз никак вече не си спомням мама. По-рано на татковото пиано имаше една голяма нейна снимка. Веднъж той ме свари, когато я гледах. И на другия ден снимката изчезна. Вероятно я е заключил в работната си маса.

Кокошките кудкудякат. Ловджийското куче дреме. Едно малко момиченце, което няма татко, пие лимонада с друго малко момиченце, което няма майка.

— Нали си деветгодишна? — пита Луиза.

— Да — кимва Лоте. — На 14-ти октомври ще навърша десет.

Изведнъж Луиза се изправя като свещ.

— На 14-ти октомври ли?

— На 14-ти октомври.

Луиза се привежда напред и прошепва:

— Аз също!

Лоте се вцепенява като кукла. Зад къщата изкукуригва петел. Ловджийското куче се мъчи да лапне една пчела, която бръмчи около него. През отворения кухненски прозорец се чува да пее жената на лесничея.

Двете деца се гледат в очите като хипнотизирани. Лоте преглъща с мъка и пресипнала от вълнение, пита:

— Ами… къде си родена?

Бавно и колебливо, сякаш се страхува, Луиза отвръща:

— В Линц на Дунава.

Лоте прекарва език по пресъхналите си устни.

— Аз също!

В градината е съвсем тихо. Само върховете на дърветата се полюшват. Може би съдбата току-що е прелетяла над градината и ги е докоснала с крилете си. Лоте казва бавно:

— Аз имам в шкафа снимка на… на мама.

Луиза скача.

— Покажи ми я!

Тя дръпва стола на другото момиче и го повлича след себе си към изхода на градината.

— Гледай ти! — виква възмутено някой. — Що за нови моди?

Това е жената на лесничея.

— Пиете лимонада, а пък не плащате, а?

Луиза се изплашва. Рови с треперещи пръсти в малкото си портмоне, тиква в ръката на жената неколкократно сгъната банкнота и тичешком се връща при Лоте.

— Чакайте да ви върна! — вика жената.

Но децата не я чуват вече. Тичат, сякаш от това зависи животът им.

— Какво ли са намислили тия малки гъски? — промърморва жената.

Сетне тя се прибира в къщи. Старото ловджийско куче се потътря подире й.

В детското летовище Лоте рови нервно в шкафа си. Измъква изпод купчината бельо една снимка и я подава на Луиза, която трепери с цялото си тяло.

Луиза поглежда боязливо и страхливо снимката. Сетне погледът и се прояснява. Очите й буквално се впиват в женския образ.

Лицето на Лоте е обърнато в очакване към лицето на другото момиченце.

Съкрушена от огромното щастие, Луиза отпуща снимката надолу и блажено кимва. След това я притиска буйно до себе си и прошепва:

— Моята майка!

Лоте обвира с ръка шията на Луиза.

— Нашата майка!

Две малки момиченца се притискат плътно едно до друго. Зад тайната, която току що им се е разкрила, се таят нови загадки, други тайни.

Из сградата проехтява гонгът. Със смях и шум се спускат надолу по стълбите деца. Луиза посяга да остави снимката обратно в шкафа. Лоте казва:

— Подарявам ти я!

 

Госпожица Улрика е застанала в кабинета пред писалището на ръководителката и от вълнение на двете й бузи са се изписали яркочервени кръгли петна.

— Не мога вече да тая това в себе си! — извиква тя. — Трябва да ви се доверя! Да знаех само какво би трябвало да сторим!

— Е, е — казва госпожа Мутезиус, — какво ви тежи на сърцето, мила?

— Те съвсем не са астрологични близнаци!

— Кои? — пита с усмивка госпожа Мутезиус. — Английският крал и шивачът ли?

— Не! Луиза Палфи и Лоте Кьорнер! Проверих в приемната книга. И двете са родени на един и същи ден в Линц! Това не може да бъде случайност!

— Навярно не е случайност, мила. И аз вече мислих по този въпрос.

— Значи вие знаете? — пита госпожица Улрика и разтваря широко уста, за да си поеме дъх.

— Разбира се! След пристигането на малката Лоте аз я запитах за данните и и ги вписах в книгата; след това ги сравних с рождения ден и родното място на Луиза. Това беше съвсем естествено, нали?

— Да, да. Ами какво ще стане сега?

— Нищо.

— Нищо ли?

— Нищо! И ако не държите устата си затворена, ще Ви отрежа ушите, мила.

— Но…

— Никакво, „но“! Децата не подозират нищо. Те се фотографираха и ще изпратят снимките у дома. Ако по този начин работата се разнищи, добре! Но вие и аз не бива да играем ролята на съдбата. Благодаря ви за прозорливостта, мила. А сега ми изпратете готвачката.

Докато напуска кабинета, изражението върху лицето на госпожица Улрика не е много умно.

Впрочем противното би било нещо съвсем ново за нея.