Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Das doppelte Lottchen, 1949 (Пълни авторски права)
- Превод отнемски
- Владимир Мусаков, 1982 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,7 (× 51гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Ерих Кестнер. Романи за деца
Художник: Валтер Трир
Издателство „Народна младеж“, София, 1982
История
- —Добавяне
- —Добавяне на анотация
Десета глава
Междуградски разговор с Мюнхен. Спасителната дума. Сега вече и Рези не може да се оправи. Две места в самолета за Виена. Пеперл е като ударен от гръм: Който подслушва на вратите, излизат му цицини. Господин диригентът не спи в дома си и му иде нежелан гост.
Лотхен лежи апатично в постелята. Тя спи. Спи много. „Слабост“ — каза днес по обед доктор Щробъл.
Господин диригентът седи до детското легло и сериозно се взира в малкото, тясно личице. Няколко дни вече трй не е излизал от стаята. Наредил е да го заместват в дирижирането. Смъкнаха от тавана едно легло за него.
В съседната стая звъни телефонът.
Рези влиза на пръсти в стаята.
— Междуградски разговор с Мюнхен! — прошепва тя. — Питат дали можете да се обадите?
Господин Палфи става тихо и й прави знак да остане при детето, докато той се върне. След това отива тихо в съседната стая.
Мюнхен? Кой може да е? Навярно концертната дирекция „Келер“. Ах, по-добре да го бяха оставили на мира!
Той взема слушалката и се обажда. Връзката е дадена.
— Тук Палфи.
— Тук Кьорнер! — извиква женски глас от Мюнхен.
— Какво? — пита той смаян. — Кой? Луизалоте, ти ли си?
— Да! — казва далечният глас. — Извинявай, че ти се обаждам. Но съм разтревожена за детето. Надявам се, че не е болно, нали?
— Наопаки. — Той говори тихо. — Болно е.
— О!
Далечният глас прозвучава съвсем изплашено.
Сбърчил чело, господин Палфи пита:
— Но не разбирам, как така ти…
— Имахме такова едно предчувствие, аз и… Луиза!
— Луиза ли?
Той се засмива нервно. След това объркан се вслушва:
Слуша все по-объркан. Клати глава. Прекарва съвсем развълнувано ръка през косата си.
Далечният глас съобщава бързо онова, което може да се съобщи при такава трескава бързина.
— Говорите ли още! — осведомява се чиновничката от пощата.
— Да, по дяволите!
Диригентът направо изкрещява тия думи. Човек може да си представи донякъде объркаността, която го е завладяла.
— Какво става с детето? — пита загриженият глас на бившата му съпруга.
— Нервна треска — отговаря той. — Лекарят казва, че кризата вече е минала. Но телесното и душевно изтощение са много големи.
— Добър ли е лекарят?
— Разбира, се! Доктор Щробъл. Познава Луиза от малка. Мъжът се засмива нервно. — Извинявай, сега е Лоте! Значи не я познава! Той въздъхва.
— Оттатък в Мюнхен въздъхва една жена… Двама възрастни не знаят какво да правят. Сърцата и езиците им са схванати. А умовете им? Изглежда че и умовете.
И сред това угнетително, опасно мълчание еква буден детски глас!
— Татенце! Мило, мило татенце! — се носи от далечината. — Тук е Луиза! Здравей, татенце! Да дойдем ли във Виена? Още сега?
Спасителната дума е казана. Леденото угнетение на двамата възрастни се стопява като при южен вятър.
— Здравей, Луизерл! — виква баща й й в гласа му прозвучава копнеж. — Чудесна идея!
— Нали?
Детето се смее щастливо.
— Кога можете да пристигнете тук? — вика той.
Сега прозвучава отново гласът на младата жена:
— Веднага ще се осведомя кога тръгва утре първият влак.
— Вземете самолет! — вика той. — В такъв случай ще пристигнете по-бързо!
„Как мога да крещя така! — помисли внезапно господин диригентът. — Ще събудя детето!“
Когато се връща в детската стая, Рези освобождава привичното му място до леглото и тръгва да излезе на пръсти.
— Рези! — прошепва той. Двамата остават прави.
— Утре ще дойде жена ми.
— Вашата жена?
— Шшт! Не викай толкова силно! Бившата ми съпруга! Майката на Лотхен.
— На Лотхен?
Той усмихнато махва с ръка. Че откъде пък може да знае това Рези?
— С нея ще дойде и Луизерл.
— Как?… Та нали Луизерл лежи тук?
Той поклаща отрицателно глава:
— Не, това е нейната близначка.
— Близначка? — Семейните отношения на господин диригента надхвърлят умствените възможности на клетото същество.
— Погрижете се за ядене! А по въпроса за спането ще поговорим после.
— О, мили бо…! — мърмори тя и се измъква тихо през вратата.
Бащата спира поглед върху изтощеното, задрямало дете, чието чело блести от пот. Той внимателно го изсушава с една кърпа.
Значи, това е другата малка дъщеря! Неговата Лотхен! Какъв героизъм, каква силна воля изпълваха това дете, преди да го надвият болестта и отчаянието! То положително не е наследило тоя героичен дух от баща си. Тогава от кого! От майка си?
Телефонът иззвънява отново. Рези подава глава в стаява:
— Госпожица Герлах!
Без да се обръща, господин Палфи поклаща глава в знак на отказ.
Госпожа Кьорнер взема от доктор Бернау отпуск по „важни, семейни причини“. Тя се свързва по телефона с летището и действително получава за следната сутрин две места в самолета. След това Стяга един куфар само с най-необходимото.
Колкото и къса да е, нощта изглежда безкрайна. Но и нощите, които изглеждат безкрайни, в края на краищата минават.
Когато на другата сутрин, придружен от Пеперл, доктор Щробъл стига до къщата на улица „Ротентурм“, пред нея тъкмо спира едно такси.
От автомобила слиза малко момиченце… и този път Пеперл се хвърля вече като луд върху детето. Той лае, върти се като пумпал, скимти от удоволствие, скача нависоко!
— Здравей, Пеперл! Здравейте, господин докторе!
Господин докторът е тъй слисан, че забравя да отвърне на поздрава. Внезапно той се хвърля върху детето, макар и не тъй грациозно като Пеперл, и крясва:
— Да не си се побъркала съвсем? Веднага да лягаш в леглото!
Луиза и кучето профучават през пътната врата. От автомобила слиза една дама.
— Ще умре това дете! — крещи възмутено докторът.
— То не е детето, за което го смятате вие! — казва любезно дамата. — То е сестра му.
Рези отваря вратата на коридора. Отвън стоят задъханият Пеперл и едно дете.
— Здравей, Рези! — вика детето и се втурва в детската стая заедно е кучето.
Икономката поглежда тъпо подире им и се прекръства. След това по стълбите се задава с пъшкане старият доктор Щробъл. Заедно с него, идва една жена — хубава като картинка. Жената носи, пътнишки куфар.
— Как е Лотхен? — пита бързо тя.
— Мисля, че е малко по-добре — казва Рези. — Позволете ми да ви покажа пътя.
— Благодаря, зная го!
И непознатата изчезва в детската стая.
— Когато дойдете горе-долу отново на себе си — казва развеселено докторът, — помогнете ми да си съблека палтото. Но не бързайте.
Рези се стряска.
— Много извинявайте! — смотолевя тя.
— Днес визитата ми не е толкова бърза — казва търпеливо лекарят.
— Мамичко! — шепне Лоте.
Очите й, големи и блестящи, са се впили в майката като в някакво видение от сънищата и вълшебствата.
Младата жена гали безмълвно горещата детска ръчица.
Коленичила до леглото, тя нежно прегръща треперещото създание.
Луиза хвърля бърз поглед към баща си, който стои до прозореца. След това се заема с възглавницата на Лотхен, изтупва я, обръща я, подръпва чаршафа, за да го оправи. Сега тя е къщовниче. Нали междувременно се научи!
Господин диригентът поглежда скритом към трите — майката и децата й. Децата, разбира се, са и негови. А преди години младата майка беше дори негова млада съпруга! Потънали в забрава дни, забравени часове изплуват отново пред него. Колко отдавна беше то, колко отдавна!
Пеперл лежи като ударен от гръм до единия край на кревата и непрекъснато поглежда ту едното, ту другото малко момиче. Дори малкото му черно, лъсжаво връхче на муцунката потреперва нерешително насам-натам между двете, сякаш и то се колебае какво да прави сега. Да поставиш в такова неудобно положение едно симпатично куче, което обича децата!
Почуква се.
Четиримата в стаята сякаш се събуждат от някакъв странен сън наяве. Весело и както винаги малко шумно влиза господин докторът. Той се спира до леглото.
— Как е пациентката?
— Добре съм! — казва Лотхен и се усмихва изнурено.
— Имаме ли днес най-сетне апетит? — изръмжава той.
— Ако сготви мамичка! — прошепва Лотхен. Мама кимва и отива към прозореца.
— Извинявай, че едва сега ти казвам „добър ден“, Лудвиг!
Господин диригентът стисва ръката й.
— Много ти благодаря, че дойде!
— Но моля ти се! Това беше нещо съвсем естествено. Детето…
— Разбира се, детето! — отвръща той. — И все пак…
— Изглеждаш, сякаш не си спал от дни насам — казва колебливо тя.
— После ще си отспя. Страхувах се за, за детето!
— То скоро ще оздравее! — казва уверено младата жена. — Чувствувам го.
Откъм леглото се носи шепот. Луиза се навежда ниско над ухото на Лотхен:
— Мама не знае нищо за госпожица Герлах. Не бива да го казваме!
Лотхен кимва страхливо.
Докторът не може да ги чуе, защото се занимава с термометъра. Макар че, разбира се, не го изследва с ушите си. Но и да е чул нещо, той умее прекрасно да не прояви и най-малък признак за това.
— Температурата е почти нормална — казва той; — Прескочила си трапа. Хайде да е на добър час, Луизерл.
— Много благодаря, господин докторе! — отговаря със смях истинската Луиза.
— Или може би имате предвид мене? — пита Лотхен, като се смее предпазливо.
Главата още я понаболява.
— Какви интригантки сте ми вие! — изръмжава той. — От най-опасните! Объркахте дори моя Пеперл.
Той протяга ръце и погалва нежно с всяка от своите лапи по една детска главица. След това енергично се изкашля, става и казва:
— Хайде, Пеперл откъсни се от тия две измамни жени!
Пеперл размахва опашка за сбогом. Сетне се долепя до огромните, крачоли на доктора, който тъкмо казва на господин диригента Палфи:
— Майката е лекарство, което не може да се купи от аптеката!
Сетне се обръща към младата жена:
— Ще можете ли да останете, докато Луизерл… исках да кажа: докато Лотхен се оправи напълно?
— Навярно ще мога, господин докторе. И аз бих желала.
— Е, добре! — казва старият доктор. — Господин бившият съпруг ще трябва просто да се примири с положението.
Палфи отваря уста.
— Оставете! — казва подигравателно господин докторът. — Артистичното ви сърце ще се облива в кръв, разбира се. Толкова много хора в къщи! Но имайте търпение. Скоро отново ще си бъдете доволно сам.
В добро настроение е днес господин докторът! И отваря толкова бъзо вратата, че на челото на Рези, която подслушва вън, излиза цицина. Тя хваща с две ръце бръмналата си глава.
— Притиснете удареното място с чист нож! — препоръчва той, защото е лекар до мозъка на костите си. — Няма нищо! Този болезен съвет ви се дава безплатно!
Над земята се е спуснала вечерта. И във Виена, както и другаде. В детската стая е тихо; Луиза спи. Лоте спи. Здрав, укрепителен сън.
Госпожа Кьорнер и господин диригентът седяха до преди малко в съседната стая. Говориха за някои неща, но повечето мълчаха. След това той стана и каза:
— Тъй! А сега трябва да вървя.
При това на самия него се стори — впрочем с основание, — че става малко смешен. Като си помисли човек, че в съседната стая спят две деветгодишни момиченца, които той има от хубавата жена, застанала сега пред него, а сам трябва да се измъква като кавалер за танц, когото са оставили на сухо! От собствения си дом! Ако в къщата имаше невидими духове, както в добрите стари времена… как щяха да се смеят те сега!
Тя го изпраща до вратата на коридора.
Тойсе поколеба.
— Ако й стане по-зле… аз съм оттатък в ателието.
— Не се тревожи! — казва уверено тя. — Не забравяй, че имаш да набавяш много сън!
Той кимна с глава.
— Лека нощ.
— Лека нощ.
Докато той слиза бавно по стълбите, тя го повиква тихо:
— Лудвиг!
Той се обръща и я гледа въпросително.
— Ще дойдеш ли утре сутринта за закуска?
— Ще дойда.
След като е затворила вратата и е поставила веригата, тя остава замислена още за миг. Той действително е позастарял. Изглежда вече като истински мъж нейният бивш съпруг!
След това тя отмята назад глава и отива да бди майчински над съня на своите и на неговите деца.
Около час по-късно млада елегантна дама слиза от автомобил пред една къща на „Кертнер Ринг“ и започва да води преговори с навъсения портиер:
— Господин диригентът ли? — мърмори той. — Не зная дали е горе.
— В ателието свети! — казва тя. — Значи тук е! Ето.
Тя пъхва в ръката му пари и бързо минава край него.
Той оглежда банкнотата и се вмъква обратно в жилището си.
— Ти? — пита горе на вратата Лудвиг Палфи.
— Позна! — отбелязва язвително Ирена Герлах и влиза в ателието.
Тя сяда, запалва си цигара, гледа мъжа и чака. Той не продумва.
— Защо се криеш, когато те търся по телефона? — пита тя. — За много красиво ли го намираш?
— Не съм се крил.
— А какво?
— Не бях в състояние да говоря с теб. Не ми беше до това. Детето беше тежко болно.
— Но изглежда, че сега вече е по-добре. Инак щеше да бъдеш на улица „Ротентурм“.
Той кимва.
— Да, по-добре е. Освен това там е жена ми.
— Кой?
— Жена ми. Бившата ми жена. Тя пристигна тази сутрин с другото дете.
— С другото дете? — повтаря като ехо младата елегантна дама.
— Да, те са близначета. Най-напред при мен беше Луизерл. А от края на ваканцията — другото. Но аз изобщо не съм забелязал. Едва вчера научих.
Дамата злобно се смее:
— Майсторски нагласено от твоята разведена съпруга.
— Но и тя го знае едва от вчера! — казва припряно той.
Ирена Герлах иронично свива красиво начервените си устни.
— Положението е пикантно, нали? В едното жилище е жената, за която ти вече не си женен, а в другото онази, за която още не си женен!
Хваща го яд.
— Има още много жилища, гдето седят жени, с които още не съм женен.
— О! — Тя се надига. — Ти можеш да бъдеш и духовит!
— Извинявай, Ирена, нервен съм.
— Извинявай, Лудвиг, аз също.
Трас!
Вратата се затръшва. И госпожица Герлах си е отишла.
След като гледа известно време втренчено вратата, господин Палфи отива до Бьозендорферовия роял, прелиства нотите с детската опера, изважда един лист и сяда пред клавишите.
Известно време той гледа свирепо листа. Сериозен, прост канон в старинна църковна тоналност. След това модулира. От до-миньор на ми-мажор. И бавно, съвсем бавно от парафразата се оформя нова мелодия. Толкова проста и затрогваща мелодия, сякаш я пеят две малки момиченца с ясните си детски гласчета. На една поляна през лятото. Край прохладно планинско езеро, в което се оглежда синьото небе. Онова небе, което е издигнато над всеки разум, чието слънце топли и озарява всички твари, без да прави разлика между добри, лоши и средни.