Ерих Кестнер
Емил и тримата близнаци (9)

Шеста глава
ГУСТАВ И ФИЗИКАТА

Заредиха се щастливи дни. Слънцето беше толкова жарко, като че ли грееше над Балтийско море с лупа. Професора и гостите му почервеняха като раци, а после станаха кафяви като мулати. Само Пони Хютхен си оставаше червена и се белеше като лук. Бабата постоянно мажеше гърба на младата госпожица с вазелин, орехово масло, ланолин и крем против изгаряне, но нищо не помагаше.

И на Пони и идваше да зареве с глас когато баба й я будеше рано сутрин с думите: „Ставай, графиньо! Слънцето отдавна е изгряло!“

— Защо ли не завали? — питаше тя отчаяна.

А момчетата се радваха от сърце на хубавото време. Те непрекъснато бяха по брега или във водата. Или пък отиваха на пристанището, което се намираше вдясно от мостика, възхищаваха се от платноходката на капитан Щмаух, която се казваше „Кунигунде IV“, и с нетърпение очакваха свободния ден на пиколото, за да се разходят с нея по морето.

Понякога Густав взимаше някого на багажника на моторетката си, закарваше го в ловния дом или в Коленмайлер. После се връщаха в Корлсбютел, за да докара следващия. Той повтаряше рейса, докато се съберат всички. Веднъж закара дори и бабата в ловния дом. Когато слезе, тя каза:

— Беше чудесно. Сбъркала съм професията си. Трябваше да стана мотоциклетистка, а не баба.

От време на време момчетата пишеха писма до къщи. От време на време получаваха поща. Понякога съдебният съветник ги фотографираше и със следващото писмо те изпращаха снимките на домашните си.

Или пък отиваха в гората и донасяха големи букети цветя. Емил познаваше почти всички растения и назоваваше имената и особеностите им. Поради това съдебният съветник отиде в Рощок и купи от университетската книжарница един учебник по ботаника и едно ръководство за определяне на растенията. Но от този ден нататък вече никой не се интересуваше от цветята, тревите и храстите. Никой освен Емил.

— Печатните работи ме нервират — поясни мотоциклетистът Густав.

Един ден баба получи дълго писмо от Нойщат. Тя го прочете два пъти, после го прибра в чантичката си и си рече „Аха“.

Но на Емил не каза нищо. Поне засега.

Веднъж, когато седяха на верандата и ядяха вкусния обяд, съдебният съветник каза:

— Ако на уважаемите присъствуващи не е много неприятно, бих предложил да отидем довечера в Крайбрежния хотел и да си усладим душата с тамошните забави.

От радост момчетата за малко щяха да оставят десерта. Макар че беше гроздово желе. А гроздовото желе беше специалитет на Клотилда Щлипс.

Въпреки всичко изядоха десерта. А след това всички момчета се спуснаха „в надбягване“ към Крайбрежния хотел.

Докато се въртяха около вратата на хотела и се съветваха кой да влезе и да говори с пиколото, на сцената се появи и Пони Хютхен.

— Как се озова тук? — запита я Густав.

— На два крака — отвърна Пони. — Идвам да ангажирам маса за тази вечер. Имате ли нещо против?

Никой не възрази.

Пони влезе в хотела. Към нея веднага се запъти управителят.

— С какво мога да ви услужа, уважаема госпожице?

— Искам да говоря с пиколото.

— Шмаух е в ресторанта — каза господин управителят, след което й обърна гръб и влезе в канцеларията.

Пони намери ресторанта и откри в него Ханс Шмаух. Той тъкмо носеше, пазейки равновесие, планина от чинии, затова каза:

— Един момент, Пони. Веднага ще бъда на услугите ти.

Пони зачака.

Пиколото се върна бързо и запита:

— Какво има?

— Бих искала да ангажирам маса за тази вечер.

— За колко души?

— Един момент — да ги пресметна. Съдебният съветник, жена му, баба, аз, Клотилда Шлипс и трите момчета, това, прави…

— Осем души — изпревари я пиколото. — Дадено. По възможност масата ще бъде по-напред… А може би и чичо ми, капитанът, също ще дойде. С него трябва да се запознаете.

Пони подаде ръка на Ханс Шмаух и каза:

— Значи маса за девет души. Пиколото се поклони.

— Представлението започва малко след осем часа.

— Няма значение — отвърна Пони. — Въпреки това ние ще дойдем.

След вечеря живеещите във вила „Морски бряг“ се облякоха колкото се може по-хубаво и се отправиха, тържествено към Крайбрежния хотел. Масата, която Ханс Шмаух беше запазил, се намираше на първия ред до самата сцена. Съдебният съветник поръча на възрастните вино. На децата донесоха оранжада.

Въпреки че беше осем часът, представлението още не бе започнало. Оркестърът свиреше една след друга познати мелодии и залата се пълнеше с весели курортисти, докато най-после не остана празна нито една маса.

Пред хотела се бяха събрали много от жителите на Корлсбютел. Те надзъртаха любопитно през прозорците и искаха да следят представлението безплатно. Но ето че един келнер и пиколото се приближиха и дръпнаха завесите. (Всъщност пиколото не правеше това много усърдно. Между завесите, които той спущаше, оставаха големи процепи.)

— Много мило от негова страна — каза Емил. — Все пак хората отвън ще могат да виждат нещо.

— Ханс Шмаух, приятелят на хората — каза дълбокоумно Професора.

Баща му, съдебният съветник, потупа Густав по рамото.

— Откога си станал толкова прилежен, та ходиш дори и във вариете с книга?

Густав се изчерви.

— Това е английски речник — каза той.

— Да не си решил да зубриш думи?

Густав поклати глава.

— През ваканцията ли? — извика той. — Само това ти липсваше.

Пони се засмя:

— Сигурно иска да разговаря с двамата близнаци, акробати — предположи тя.

— Разбира се — отвърна Густав. — Момчетата се казват Байрон. Значи са англичани. Е, добре, що кажат нещо, което не разбирам; чисто и просто ще потърся думата в речника.

— Горя от нетърпение да чуя този разговор — каза бабата. Тя беше облякла черна тафтена рокля и изглеждаше блестяща.

В това време се появи още един гост — едър и пълен мъж. Той носеше синя моряшка фуражка и син костюм. Спря се сред залата и се огледа. Неочаквано отнякъде дотърча пиколото, поговори с човека и го заведе до масата на Хаберландови, като каза:

— Мога ли да представя на господата моя чичо? Господин капитан Шмаух.

След това Ханс се отдалечи.

Момчетата станаха. Стана и съдебният съветник. Той поздрави чичото на пиколото и го помоли да седне. Капитанът подаде ръка на всички и каза:

— Само не толкова официално. Иначе ще си отида веднага.

Всички седнаха. Новият гост поръча на келнера грог от ром. След това каза:

— Толкова много млади хора на масата — чудесно. Разкажете нещо от училище, братлета. Откакто изхвръкнах от гимназията, има четиридесет години. Какво лудо време беше.

Момчетата се замислиха. Но никак не им идваше наум от какйо може да се интересува един стар капитан. Той ги изгледа: в очакване един след друг, после удари с ръка върху коляното си и рече:

— Възможно ли е? Ние бяхме други хлапаци! При нас всеки ден се случваше по някоя беля.

— Аха, такива работи ли искате да чуете? — извика Густав.

— А да не мислите, че ще ви карам да декламирате „Песента на камбаната“?.

Тогава Густав каза:

— През последната седмица, преди да ни разпуснат, бях забъркал една каша. Отначало искаха направо да ме вдигнат във въздуха. Но и този път се размина.

Останалите го слушаха с интерес.

— Това стана така — започна Густав. — Преди часа по физика имаше голямо, междучасие и нашият първенец по успех Менерт отишъл в дирекцията и наклеветил едного от нас. Не мен. Но в класа минавам за голяма сила и когато стане нещо, аз съм съдията. Обаче славният Менерт, изглежда, се изплашил и през междучасието не се показа никакъв. Яви се едва когато всички, бяхме насядали в залата по физика, заедно с Джуджето, искам да кажа, с господин учителя Каул. В стаята беше и прислужникът. Той винаги помага на учителя Каул при опитите.

Трябваше да ни се показва нещо с електрически искри. Дължината на искрите или нещо подобно. Каул и прислужникът подредиха апаратите. След, това бяха спуснати черните пердета. За да виждаме в тъмното по-добре искрите. „Човече — прошепна ми тогава Жабата, моят съсед, — удава ти се изключителен случай. Ще се промъкнеш в тъмното до първата редица, ще цапнеш хубаво Менерт и преди Джуджето, т.е. Каул, да светне лампата, ще бъдеш на мястото си.“

Това предложение ми се хареса страшно. Защото, ако предател като Менерт получеше пред всички такава плесница, че да отекне в залата, й когато светне лампата, се окаже, че няма никого, а е самата справедливост — истинска сензация, свръхестествено.

Густав се огледа изпитателно. Останалите слушаха с жив интерес.

— Е, добре — каза той. — Беше, тъмно като в рог. Като в мазе за въглища. Джуджето т.е. учителят Каул, каза, че опитът скоро ще започне и ние трябвало да внимаваме в искрите. И докато всички внимаваха, аз се промъкнах до първата редица и замахнах здравата. За грешка не можеше да става и дума. Защото Менерт стои от години на първия чин на първата редица.

Както вече казах, замахнах свирепо и цапнах така издайника, че едва не си счупих ръката.

Капитан Шмаух удари с ръка коляното си:

— Отлично! А след това си седна на мястото. И никой не можа да разбере кой е бил.

Густав поклати тъжно глава:

— Не, не си седнах на мястото — отговори той. — Останах на първия чин, закован от страх.

— От страх ли? — запита Клотилда. — Как така от страх?

— Защото Менерт нямаше коси.

— Нямаше коси? — възкликна Емил.

— Той беше плешив. Прочее, това не беше Менерт, а Джуджето, т.е. господин Каул.

Слушаше дори и келнерът, който беше донесъл грога на капитана.

— Да — каза Густав. — Учителят Каул беше седнал в тъмнината на чина до Менерт, понеже искал също да наблюдава опита. Това е понятно. За един учител по физика физиката е нещо много интересно. Но в края на краищата аз не можех да предугадя, че в тъмното той е седнал на мястото на Менерт.

Капитан Шмаух се засмя така, че заглуши оркестъра, макар той в този момент да свиреше марш.

Госпожица Клотилда Зеленбиндер беше побледняла.

— Ужасно! — прошепна тя. — Чак кожата ми настръхва!

Съдебният съветник се наведе напред:

— Е, и как се разви историята по-нататък?

Густав се почеса зад ухото.

— Не е толкова важно — каза той. — Но все пак друг път не се бях чувствувал така зле. Изведнъж някой запали лампата. Джуджето седеше на мястото на Менерт и държеше голата си глава. Прочее не беше чудно, че го болеше. Бях го ударил с всичка сила. Класът седеше като гръмнат. Пред черната дъска стърчеше старият прислужник и лицето му беше придобило най-лупавия възможен израз. А електрическите искри продължаваха да се сипят. Но никой не се занимаваше с тях.

„Кой беше?“ — запита Джуджето, т.е. господин Каул, след дълго мълчание. „Аз — казах. — Моля за извинение, господин учителю. Заблудих се.“

„В това можеш да бъдеш сигурен“ — извика той. А после се спусна посред час навън. При това, държеше главата си с две ръце, като че ли се страхуваше, че ще се изтърколи от раменете му.

— Фантастично — каза Пони. — Значи ти си луда глава?

Густав помисли малко. После каза:

— Сега вече всичко ми беше безразлично. Докато другите седяха като ударени, хванах Менерт и го опердаших така, че дрехите вече като че ли не му бяха по мярка. После отсъствува цели три дни… След като натупах така благородния ни първенец, разсилният дойде и ме откара в дирекцията. Джуджето седеше на софата със студена кърпа на врата.

— Току-що се научих, че в тъмнината ти си нападнал един стар и заслужил учител на гимназията — започна директорът. — Разбира се, ние ще те изключим от училището. Но преди това искам да разбера подбудите на подлата ти постъпка!

Сега вече ми причерня! Никой още не ме беше обвинявал в подлост. Добре тогава! И започнах отначало. Казах, че ако някой е подъл, това е отличният ученик Менерт. И че ударът всъщност е бил предназначен за Менерт, защото през голямото междучасие е издал един от приятелите ни. И че могат да идат в залата по физика и да видят с умиление останките на любимеца си. Щом предпочитат „такива лоши характери“ пред мен, нямам нищо против. И тъй нататък.

Капитан Шмаух наблюдаваше с любов разгневения Густав.

— Е, и какво стана после? — запита той.

— После господин Каул направи нещо, което няма да забравя до края на живота си — каза Густав.

— Какво направи? — запита Емил.

— Започна да се смее — рече Густав. — И се смя така, че компресът падна от главата му.

Капитан Шмаух се удари за трети път по коляното. После се обърна към келнера, който все още седеше до масата, за да слуша, и извика:

— Келнер, грог номер две!