Ерих Кестнер
Емил и тримата близнаци (16)

Тринадесета глава
КАКВО СЕ СЛУЧИ ПО-НАТАТЪК

Завръщането на многобройната спасителна флотилия и пристигането на корабокрушенците се превърна в малко празненство. На мостика на кея на пристанището и дори на съседните, улици се бяха струпали жителите на града и курортистите и махаха. Беше по обяд. И в около двадесет кухни по този случай яденето загоря.

Капитан Щмаух изпрати Момчетата по странични улици в Крайбрежния хотел. Самият той отиде с рибарите и лодкарите, които му бяха помогнали при търсенето, в пристанищната кръчма. Там ги почерпи с две бъчви бира и по две ракии с кимион. След като отговори на наздравиците на своите гости и им поблагодари, той се упъти право към Крайбрежния хотел и поръча богат обед за себе си и момчетата.

За да бъдат сами, седмината се настаниха в отделна стая и започнаха да лапат като вълци. През време на обеда те си разказаха подробно какво са преживели, Ханс Шмаух, макар да беше пиколо в Същия хотел, седеше наред с другите и келнерът, който му беше пряк началник, сега му прислужваше най-учтиво.

Като десерт им поднесоха шоколаден пудинг с ванилен сос.

— Бих предложил — каза капитанът — всички да мълчим като риби за робинзоновското приключение, което се случи с някои от вас. Утре пристигат близките ви от Дания. Те няма защо да знаят за малкото произшествие. Но ако работата не може да се скрие, моля почитаемите присъствуващи да припишат вината на мен. Аз ще уредя всичко.

Емил и Професора скочиха. Капитанът махна с ръка.

— Зная какво искате да кажете. Разбира се, вие сте горди и искате сами да понесете вината си. — Той поклати глава. — Достатъчно е, че аз получих болки в стомаха! Щадете възрастните. Ние, големите, имаме слаби нерви.

Емил и Професора седнаха отново на местата си.

— Така — каза капитанът усмихнат. — Така, а сега, чичо Шмаух ще отиде да си продаде стоката. Келнер, плаща!

 

Следобед момчетата се втурнаха към пристанището. Само Ханс Шмаух остана в хотела. Той облече пак униформата си и стана отново пиколо, като че ли нищо не е било. Другите извадиха от „Кунигунде IV“ кошницата за пазар с останалите съестни продукти и я занесоха тържествено в трапезарията, на вилата. Густав си придаваше важност.

— Днес най-после съм дежурен аз! — извика той и като сложи описа върху кухненската маса, започна да нанася поправките, доколкото разбираше.

След това изпратиха Джеки Пахулке в хотела, за да си донесе куфара и партакешите. А през това време те разтвориха в стаята си неизползуваното походно легло, за което Клотилда бе говорила на времето. Защото Джеки не можеше да остане повече в хотела.

Когато и този въпрос бе уреден, Професора каза:

— Всъщност сега би трябвало най-напред да поспим порядъчно. — На острова въпреки южната палма той се беше простудил и говореше през нос. — Но трябва на първо време да се откажем от съня и да обмислим преди всичко какво можем да направим за Джеки. Това, че мистър Андерс се е изръсил с петдесет марки, е много хубаво. Но момчето не ще изкара дълго с тях. То няма родители, нито братя и сестри. А бог знае дали ще получи скоро ангажимент. Какво предлагате?

Малкият Динстаг вдигна ръка:

— Да излезем в градината. Ние сме четирима детективи и градината има четири ъгли. Всеки детектив ще седне в един от ъглите и ще мисли съсредоточено. А след пет минути ще се съберем при масата. Там всеки ще съобщи какво му е дошло наум.

Предложението му беше прието. Изтичаха в градината. Всеки зае своя ъгъл и започна да мисли.

Времето беше обезпокоително хубаво. Щурците, свиреха с гъдулките си. Скакалците скачаха от стръкче на стръкче. Откъм поляната се чуваше чурулкане на авлига.

Подир пет минути момчетата се събраха, както бяха уговорили, при голямата кръгла градинска маса и заеха местата си сериозно като съдии. Емил се огледа и каза:

— Имам смътното чувство, че един от нас липсва.

— Густав — установи Динстаг.

Втурнаха се към ъгъла на Густав. Там шампионът по мотоциклетизъм се беше проснал с цялата си дължина в тревата и спеше.

Професора го раздруса здравата.

— Хей, млади момко!

Густав отвори с мъка очи.

— Какво има? — запита той.

— Нали трябваше да мислиш? — каза малкият Динстаг строго.

Густав се надигна и седна.

— А как мога да мисля, когато ме смущавате?

— Аха, тъй ли! — извика Емил. — Значи ти си мислил? Е, какво ти дойде наум?

— Нищо, разбойници такива!

Всички се засмяха. После го вдигнаха и се отправиха обратно към масата.

— Заседанието е открито — каза Професора. — Има думата Емил.

Емил стана.

— Многоуважаеми слушатели! — започна той. — В петък, значи в други ден, тук в Корлсбютел, в киното при фара, ще бъде игран филмът „Емил и детективите“. Бяхме решили да, не се издаваме кои сме и да гледаме филма като обикковени зрители. Но мисля, че бихме могли да помогнем на Джери, ако разкрием тайната и съобщим на кинопритежателя кои сме. Наистина това противоречи на нашите принципи и не е приятно. Но гладно куче и гол кокал гризе. Кинопритежателя би могъл например да даде обявление във вестника. Или пък да разлепи на афишите съобщение, че на няколко от представленията ще присъствуват лично и самите детективи. Тогава може би в киното му ще дойдат повече деца, отколкото иначе. И тъй като чрез нас ще спечели повече, може да подари на Джеки прихода от първото представление.

Емил седна. Останалите кимнаха замислено:

— Има ли някой да възрази нещо? — запита Професора. — Предложението на Емил е великолепно. Трябва да разкрием кои сме, за да помогнем на Джеки. — Той замълча за малко. — Предложението на Емил се приема единодушно. Не ни остава нищо друго. Така. А сега аз вземам думата. Предлагам един от нас да отиде в редакцията на „Курортен вестник“ и да поговори с редактора. Той трябва веднага да отпечата една статия, написана от един от нас, в която подробно ще бъде разказано как Джеки е бил напуснат от своя мистър Андерс и че, дълг е на всички деца от Корлсбютел и съседните курорти да помогнат на Джеки и да съберат пари. И че след няколко дни ще бъде съобщено колко пари са събрани.

Той седна.

— Чудесно! — извика Густав. — Няма ли някой да възрази нещо? Не. Предложението на Професора се приема. Давам думата на Динстаг.

Малкият Динстаг стана.

— Исках да предложа — започна той колебливо — Густав и някой от нас още следобед да отпрашат с моторетката и да съобщят на всички деца от курортите какво се е случило и че на Джеки трябва бърже да се помогне. Може би на всеки плаж ще може да се постави табела, на която да се пише всичко. Тогава децата ще могат да четат и да разказват и на други.

— Много добре! — извикаха останалите.

А Густав каза:

— Какво щастие че аз не измислих нищо! Нямаше просто да знаем какво да правим с толкова идеи.

Разговаряха още известно време. После отидоха на верандата и написаха осем плаката с разноцветни тебешири: за Корлсбютел, за Граал, за Мюритц, за Хайдекруг, за Варнемюнде, за Хайлигендам, за Ареншоп и един за Брунсхауптен.

След това Густав изкара моторетката си от павилиона и излезе, с нея на улицата. Динстаг се настани на багажника с осемте плаката. Моторът загърмя. Емил и Професора махаха след двамата си приятели.

Когато Джеки пристигна с багажа си, двамата го натовариха да пази вилата и се втурнаха към селото. Разбира се, те не му казаха защо бързат толкова.

Когато Емил влезе в канцеларията на киното, собственикът, господин Бартелман, каза:

— Нямам време! Елате друг път!

След пет минути той отново вдигна глава от бюрото си. Момчето все още не си беше отишло.

— Д, още ли си тук? Кажи, за какво се отнася?

— Аз съм Емил Тишбайн.

Господин Бартелман се облегна назад в креслото си:

— Как тъй?

— Аз съм Емил Тишбайн, според чиито приключения е сниман филмът, който в други ден ще давате.

— Много се радвам — каза собственикът на киното. — Радвам се наистина. И?

Емил изложи плана на детективите.

Господин Бартелман присви очи. Иначе той не можеше да мисли. След това цъкна с език. Като търговец на коне, когато в двора въведат нов кон. Господин Бартелман подушваше добрата сделка.

— Ще получите прихода от първото представление за вашето протеже само при едно условие. — каза той. — Ако поемете задължението в продължение на една седмица излизате след всяко представление на сцената.

— Цяла седмица? — извика Емил. — И след всяко представление? Та на нас ще ни е неприятно да излезем дори веднъж. Ние не сме клоуни!

— Иначе не може — отвърна кинопритежателят. — Нищо е безплатно.

Момчето размисляше.

— Добре — каза то най-после. — Нямаме друг изход. Но ако поемем това задължение, ще, искаме прихода от целия пръв ден. Значи за първите три представления.

Господин Бартелман присви отново очи.

— Хм добър търговец си! — рече той и после кимна. — Съгласен!

След това той натрака един договор на пишещата мащина. С копие. Подписаха двата екземпляра и всеки получи по един.

— Отлично — каза Бартелман. — И в петък бъдете тук на навреме.

Емил си тръгна. Договорът шумолеше в джоба му.

А собственикът на киното веднага грабна телефона поиска връзка с редакцията на „Курортен вестник“. Там даде ново, голямо обявление. След това господин Бартелман телефонира и в дружеството „Плакат Г.м.б.X.“. Той поръча над всеки афиш, окачен в Корлсбютел и съседните курорти, да се залепи по една червена лента. На нея трябваше да пише големи букви: „За една седмица Емил и детективите ще присъствуват лично на всяко представление!“

 

В това време Професора седеше в една от стаите на „Курортен вестник“ и пишеше, както беше уговорил с редактора, „Възвание до всички деца в курортите“. То описваше нещастието и бедственото положение на Джеки и приканваше всички с малки парични помощи да осигурят донякъде най-близкото бъдеще на малкия артист. А отдолу се подписа: „Упълномощен от Емил и детективите, Теодор Хаберланд, наречен Професора“.

После занесе ръкописа на редактора в съседната стая. Редакторът го прочете бавно, след това извика куриера и му каза:

— Идете в печатницата. Тази статия трябва да се даде веднга за набор и да се изтегли на първа страница. След малко и аз ще намина натам.

Куриерът изчезна. В същото време телефонът иззвъня.

Редакторът вдигна слушалката.

— Разговор с Граал ли? — каза той. — Кой е на телефона? Динстаг ли? Аха, тъй! Да, тъкмо е при мен.

— И той подаде слушалката на госта си.

— Какво ново? — запита Професора. — Така, така. Много добре. Да, текстът на плакатите може да остане такъв. Възванието ни ще излезе утре във вестника. Уморен ли си? Аз също. Бъди здрав! Парола Емил!

И той окачи слушалката.

— За какви плакати ставаше дума? — запита редакторът.

Професора му, разказа.

— Та това е образцов пример за организирана любов към ближния — възкликна господинът одобрително. — Освен това и текстът, който ти написа, е отличен. Какъв искаш да станеш, като пораснеш?

— Не зная — отговори Професора. — Като бях малък, исках да стана строител. Но сега вече не. Сега се интересувам най-много от разпадането на елементите от атомната теория и от положителните и отрицателните електрони. Не разбирам още много добре всичко това. Но то положително е великолепно призвание. Така, а сега трябва да се върна при приятелите си!

Той стана и благодари.

— Няма защо — отвърна редакторът и изпроводи госта си до вратата.

В същото време Густав и Динстаг се намираха на плажа в Граал. Моторетката и седем от плакатите бяха облегнати на мостика. Осмия плакат Густав тъкмо прикрепяше с габърчета на черната дъска, върху която окачваха ообщенията на курортната управа.

Няколко любопитни деца се спряха. Густав натисна тромбата на моторетката си.

Числото на децата растеше. Започнаха да се спират възрастни. Всички искаха да видят плаката.

— Трябва да кажем няколко подходящи думи, нали? — обърна се Динстаг към Густав. — Я ме вдигни на раменете си!

Густав се наведе. Динстаг се покатери на раменете на приятеля си. След това той вдигна ръка.

Настана пълна тишина.

— Многоуважаеми присъствуващи! — извика Динстаг. — Дошли сме тук, за да ви помолим за помощ. Разбира се, не за самите нас, а за едно момче, на което се случи голяма беда. Някои от подробностите сме написали на плаката, който е окачен тук на дъската. Повече подробности ще намерите утре в „Курортен вестник“. Онзи, който още не може да чете, да накара някой да му го прочете. Днес следобед ще обиколим осем курортни селища и се надяваме, че децата няма да ни изоставят. Моите приятели и аз сме „Емил и детективите“. Казвам ви го само за да не помислите, че искаме да ви излъжем. Може би сте чували вече за нас. Момчето, на чийто гръб седя, е Густав с тромбата.

Густав се поклони и при това Динстаг едва не се преметна.

— А ти сигурно си малкият Динстаг — извика едно момче. — Нали?

— Да. Но всичко това не е толкова важно. Най-важното е да съберете пари! А сега ние ще продължаваме. Густав, пусни ме да сляза!

— Един миг! — промърмори Густав. — Имам една идея, напълно противно на навика ми… Слушайте! — извика той. — Можете да вложите парите, които съберете, в спестовна книжка!

След това той свали Динстаг. Двамата детективи се качиха на моторетката със седемте плаката.

— Довиждане до петък! — извика Динстаг. — В киното при фара! Парола Емил!

— Парола Емил! — извикаха децата от Граал.

Моторетката се понесе по горския път, който водеше към селището. Густав натисна тромбата. Пропагандното пътуване за тъй наречения Джеки Байрон или Паулхен Пахулке продължи.