Ерих Кестнер
Емил и тримата близнаци (10)

Седма глава
ВАРИЕТЕ В КОРЛСБЮТЕЛ

Оркестърът засвири приветствен марш. На сцената се появи елегантно облечен и доста наперчен господин, който поздрави многобройните посетители от името на дирекцията на хотела. Той им обеща приятна вечер и накрая им разказа няколко вица, на които само той се смя. Това му развали настроението и той побърза да оповести първия номер:

„Фердинанд Бадстюбнер, Карузо на лютнята“.

Карузо Бадстюбнер беше дебел сивокос човек с тамбура, с дебел глас и малка студентска фуражка. Тамбурата държеше в ръце, а пъстрата шапка беше наложена на главата му. Той посегна към струните и издрънка няколко песни, в които се разказваше най-вече за Хайделберг, за някаква красива любима, за хубави кръчмарски дъщери и за доста много бъчви с вино и халби бира. Гласът му не беше много свеж. Когато свърши, той размаха шапката си. После завесата падна.

— Изглежда, че по ваше време не ви е оставало изобщо време за учене, нали? — обърна се Професора към баща си.

— Песните преувеличават — поясни съдебният съветник. — Ако изобщо не бяхме чели, нямаше да научим нищо.

Клотилда също искаше да пита нещо:

— Но защо този стар човек, който току-що пя, е още студент? — запита тя. — И ако е студент, защо свири тук песни на лютня?

Останалите се спогледаха. Най-после бабата каза:

— Навярно е студент, който си изкарва прехраната.

— Аха — каза Клотилда Зеленбиндер. — Сега ми е ясно!

И когато другите започнаха да се смеят високо, тя не проумяваше защо. Густав каза:

— Аз изобщо няма да следвам. Ще стана автомобилист, състезател или летец за фигурно летене.

После се обърна към Емил.

— А ти ще следваш ли?

Емил притвори очи за миг. Той си спомни за фелдфебела Йешке и за разговора си с него.

— Не — отговори той. — Няма да следвам. Ще гледам да почна да печеля колкото се може по-скоро и да стана самостоятелен.

Баба му го изгледа отстрани, но не каза нищо.

Вторият номер беше изпълнен от танцьорка акробатка. Тя се въртеше толкова бързо около собствената си ос, че понякога на човек се струваше, че очите и са на гърба, а тилът на лицето.

Капитанът ръкопляскаше с грамадните си ръце така, като, че ли спукваше с гръм напълнени с въздух кесии. Той се приведе над масата и запита Клотилда:

— Можете ли да танцувате и вие така?

Но забеляза веднага, че е сбъркал адреса.

— Бих се срамувала да се кривя така пред хората — отвърна готвачката.

— Е, но в къщи би могла да направиш опит — каза Професора. И всички момчета се ухилиха при мисълта, че госпожица Зеленбиндер, наречена още Шлипс, би тръгнала по верандата на ръце, вместо да готви обяда.

Оркестърът засвири танц. Някои от гостите започнаха да танцуват. Танцуваше и капитан Шмаух. С Клотилда. И съдебният съветник с жена си. А бабата на Емил клатеше главата си в такт с музиката и лицето й показваше, че е в добро настроение.

Неочаквано един млад човек се поклони пред Пони Хютхен и запита:

— Мога ли да ви помоля за този танц, уважаема госпожице?

Емил погледна слисан младия човек и се изсмя:

— Но уважаемата госпожцца още не знае да танцува — рече той.

Пони стана.

— Хм, ти пък ако имаш понятие, драги — каза тя.

А после започна да танцува така с младия човек, като че ли цял живот не беше правила нищо друго.

— Я погледнете нашата уважаема госпожица! — извика Професора. — Та нали тя още не ходи на уроци по танц?

— На нас, младите момичета, танцуването ни е вродено — обясни бабата.

— Хлапачка — поклати Густав неодобрително глава. — Не е по-оляма на години от мене, а играе тук роля на уважаема госпожица.

Следващият танц беше валс.

— Това е нещо за нас, младите — каза капитанът на Пони. Той се понесе с нея така из залата, че никой друг не посмя да излезе да танцува. От време на време капитанът я издигаше във въздуха. Беше великолепно.

Всички гости, та дори и келнерите, им ръкопляскаха наоколо. Капитанът накара Пони да се поклони, а след това се поклони и той.

Малко след това наперченият господин се появи отново на сцената. Той каза, че на него се паднала голямата чест да представи един артист, който във всички кабарета на страната пожънал буря от успехи.

— Това раздразни любопитството ми — каза капитан Шмаух. — Щом е имал такъв успех, защо идва при нас, в Корлсбютел?

Зачакаха да се вдигне отново завесата. И когато това стана и артистът се появи, Емил не се сдържа и извика гласно:

— Гледай ти защо го хвалел толкова!

Защото „големият артист“ не беше никой друг освен същият, който съобщи номера. Само че сега се беше въоръжил с цилиндър, бастун и монокъл.

— Ето ме — каза той. — Най-напред ще ви изпея нещо сериозно. А именно, песента „Животът е такъв“. Теобалд, започвай! (Теобалд беше пианистът.)

Когато свърши, бабата каза:

— Ако този смахнат музикант е играл някога в големи кабарета, аз съм велика херцогиня.

След това артистът изпя още две весели песни, които звучаха също тъжно, както първата. После той обяви десетминутна почивка.

Мрмчетата излязоха на дюната пред хотела и се загледаха към морето. То се простираше гладко и беше придобило оловен цвят. Само отражението на луната блещукаше като тясна сребърна пътека над тъмната вода.

Вълните се удряха в брега равномерно. Очертанията на кошовете по плажа се открояваха на небето като кръстци нощем в нивите.

Беше някак страшно под обсипаното с блещукащи звезди небе.

— Студено ми е — прошепна Професора. Върнаха се в залата и седнаха отново при Пони и възрастните.

След паузата танцьорката акробатка излезе още веднъж. След това един илюзионист показа няколко фокуса с карти. И най-после дойде ред на коронния номер на вечерта „The three Bayrons“.

Онова, което мистър Байрон изпълни заедно с близнаците си, беше наистина неописуемо. Посетителите седяха като вцепенени по местата си и не смееха да дишат. Най-интересно беше, когато мистър Байрон легна по гръб върху табуретката и издигна нагоре ръцете си. Джеки Байрон, по-едрият близнак, се изправи на главата си върху дясната длан на баща си, а Маки — върху лявата. Отначало те се държаха за ръцете на мистър Байрон, но после пуснаха ръцете, си и ги прибраха по шевовете на панталоните си. Стояха така на глава като малки, обърнати с главата надолу войници. След това скочиха отноро на земята и се усмихнаха като че ли нищо не беше станало. Мистър Байрон остана легнал върху табуретката, после сви колене и вдигна нагоре краката си. Маки легна по корем върху стъпалата на баща си.

След това мистър Байрон започна да движи краката си като велосипедист и Маки се завъртя около собствената си надлъжна ос като вретено. Неочаквано той отхвръкна във въздуха, преметна се около себе си, падна отново върху краката на Байрон, който го отхвърли, и тогава, като се извъртя във въздуха на деветдесет градуса, падна — не падна, а застана на крака върху стъпалата на мистър Байрон.

С разтреперан глас Клотилда каза:

— Не мога да гледам повече.

Но Емил, Густав и Професора бяха очаровани.

— Жалко, че малкият Динстаг не е с нас — каза Густав.

След това Джеки Байрон, единият близнак легна на табуретката, издигна ръце нагоре, хвана китките на баща този голям, и тежък атлет издигна тялото си върху ръцете на Джеки.

— Не мога да разбера как не се счупват костите на това момче — прошепна Емил.

Густав кимна.

— Това противоречи на всички физически закони — заяви той.

Когато тримата Байроновци завършиха номера си, избухнаха нечувани ръкопляскания. Жителите на Корлсбютел, които стояха пред хотела и гледаха през пролуките между пердетата, ръкопляскаха, докато наоколо започнаха да прехвърчат изплашени прилепи.

Густав хвана здраво английския речник и твърдо решен, стана.

— Да вървим! — каза той и побягна. Професора и Емил го последваха бързо.

Причакаха близнаците в коридора зад сцената.

— Hallo boys! — извика Професора.

Близнаците се извърнаха.

— A moment please! (Момент, моля!) — помоли ги Густав.

По-дребният, Маки веднага побягна и изчезна в една от стаите. Джеки остана.

— You are wonderful (Чудесни сте.) — каза Емил. — Very nice, indeed. My compliments Bayrons! (Много сте мили, наистина. Моите поздравления, Байроновци).

Джеки Байрон пристъпи към тях. Трй изглеждаше много изморен и изпотен.

Густав запрелиства речника.

— Hallo dear (Слушай, драги) — заекна той. — We have seen you. It is the greatest impression in all my life, by Jove. Do you understand? (Гледахме ви. Направихте ми изключително впечатление, кълна се. Разбирате ли?)

Джеки Байрон дълго гледа трите момчета. После каза тихо:

— Не си правете шеги. Аз не разбирам нито дума английски.

Лицата на тримата приятели придобиха глупав израз. Густав затвори речника.

— Аз съм крив — каза той. — Мислех, че си англичанин.

— О — отвърна Джеки. — Байрон е само нашето име като артисти. Чуждестранните имена привличат повече. Как мислите, че се казвам всъщност?

Момчетата сбърчиха чела и започнаха да мислят.

— По-добре кажи веднага — рече му Професора. — Иначе ще трябва да преровим цяла адресна книга.

Джеки постави пръст пред устата си.

— Разбира се, не бива да казвате никому. Името ми е… не, по-добре да не казвам.

Тогава се намеси Емил.

— Аз се казвам Тишбайн^[1] — рече той. — Сигурно името ти не е по-лошо от моето.

— О, все пак — каза Джеки. — Но добре. Казвам се Паул Пахулке и съм от Телтов.

— Паул Пахулке — прошепна Густав смаян. — Е, това не е толкова важно. Моето име е Густав. И искахме да ти кажем, че сме наистина възхитени. Вие сте първокласни акробати.

Джеки се зарадва на тази похвала.

— Много ми е приятно — каза той. — Ще дойдете ли и утре на плажа?

Те кимнаха.

— Тогава до утре — извика той и побягна в стаята, където преди малко беше изчезнал брат му.

Тримата приятели останаха в коридора, спогледаха се и накрая прихнаха да се смеят.

А Густав мушна презрително речника в джоба си, хвана подръка Емил и Професора и каза:

— Ето ти на. И за какво човек учи чужди езици!