Цветан Ангелов
Ни муле, ни заек

На картинката —

кенгуру.

Хрупка трева.

И току се озърта —

извива

глава.

Дългокрак

австралиец.

Бозайник скоклив.

Боязлив

австралиец.

Така боязлив!

По ушите

на муле прилича:

слухти.

По краката —

на заек:

подскача, лети.

На търбуха си

носи

торбица потребна.

А в торбицата —

кенгурче,

рожбица дребна.

Да потрепне листец,

да изпърха

крилце,

ще затупа

това

австралийско сърце,

ще подскочи

страхливецът —

беж да го няма:

по-скоклив от газела,

от зебра,

от лама!

Ще изчезне в омарата —

скок,

два и три!

Ще достигне

далечните

сини гори,

към реката

ще свърне

и с бързи крака

ще прескочи

задъхано

тая река,

ще се мерне

на хълм,

ще потъне в дере

и отново

в широката степ

ще поспре.

А в торбицата

майчина —

там, на търбуха,

ще се гуши една

живина

дългоуха…

 

Ей такъв е

и Съби

от нашия клас.

На урок ли

го викнат,

подскоква, завчас.

И потулва

оная

усмивка широка,

и започва

да скача в галоп

през урока:

от началото — в края,

от края —

в средата

и това

му докарва накрая

бедата.

Да речем,

че го питат за тиква.

Добре…

Ще излезе момчето,

от страх

ще примре

и ще каже:

„Тя, тиквата,

зрее навреж.

И пече се в тава…

но цъфти

по-напреж.

През април се сади,

а през март

се тори.

За свине

и за хора

в котел се вари.

Много лек е

на тежката тиква сънят.

За солените семки

навред

я ценят.

А от бъз —

да не би да слънчаса

през юни —

тя си прави

чадър от листа

и ластуни.

На полето расте,

по земята

се тръшка

и продават

в сладкарница

нейната дръжка…“

 

Галопира

нещастният Съби,

не спира —

през урока

безсмислено

той галопира.

На корема си

носи

торбица-пъструша,

но в торбицата

няма ни дюля,

ни круша,

че бележникът

с новата рожба

е там…

Ех, къде

да се дене юнакът

от срам?