Стефан Цвайг
Огнена тайна (4)

Нападение

На нетърпеливия ловец се струваше, че е време вече да се приближи до дивеча си. Фамилиарното тригласие в тая работа не му харесваше. Наистина беше много мило, когато тримата весело си приказваха, но не да си приказва беше неговото намерение. И той знаеше, че когато официалността играе на криеница с похотливостта, винаги забавя еротичното между мъжа и жената, угасява жарта на словата и пламъка на пристъпа. Разговаряйки, тя не биваше никога да забравя неговото действително намерение, което тя — в това той беше сигурен — бе схванала вече.

Имаше голяма вероятност, че неговите старания пред тази жена няма да бъдат напразни. Тя беше в ония решителни години, когато жената започва да съжалява, че е останала вярна на съпруг, когото в действителност никога не е обичала, и когато пурпурният залез на нейната хубост още й позволява да направи бързо последния избор между майчиното и женското чувство. Животът, който отдавна вече й се е струвал утвърден, се превръща в тая минута още веднъж във въпрос, магнитната стрелка на волята потреперва за сетен път между надеждата за еротични изживявания и окончателното примирение. Жената трябва да вземе тогава опасното решение дали да заживее своята собствена съдба или тази на децата си, дали да бъде жена или майка. И на барона, проницателен в тия неща, се стори, че забелязва в нея тъкмо това опасно колебание между жизнената страст и саможертвата. Тя винаги забравяше в разговора да спомене съпруга си, който, изглежда, задоволяваше само нейните външни потребности, но не и снобизма й, подхранван от достолепния й начин на живот, а за детето, вътре в себе си, тя знаеше собствено твърде малко. Някаква сянка от скука, нещо като меланхолия в тъмни очи, прибулваше живота й и прикриваше чувствеността й.

Баронът реши да действува бързо, но същевременно да избягва всеки признак на бързане. Напротив, искаше, както въдичарят подръпва примамливо въдицата, да покаже от своя страна външно равнодушие към това ново приятелство, искаше да накара да го търсят, докато в действителност той търсеше. Реши да показва известно високомерие, да подчертава рязко различието в социалното им положение; блазнеше го мисълта да може да спечели това пищно, възпълно, хубаво тяло само посредством изтъкване на своето високомерие, посредством външността си, посредством звучното си аристократично име и студените си маниери.

Пламенната игра започна вече да го възбужда и затова той си наложи предпазливост. Прекара следобеда в стаята си с приятното съзнание, че е търсен, а отсъствува. Това отсъствие обаче не бе забелязано толкова от оная, към която всъщност беше насочено, а се превърна в мъчение за бедното момче. Целия следобед Едгар се чувствуваше безкрайно безпомощен и изоставен, със свойствената на момчетата упорита вярност той неотстъпно чакаше своя приятел и часовете му се сториха безкрайни. Струваше му се, че ще накърни приятелството, ако си отиде или ако направи нещо сам. Обикаляше напусто коридорите и колкото по-късно ставаше, толкова повече неговото сърце се пълнеше със злочестина. Неспокойната му фантазия рисуваше вече някакво нещастие или несъзнателно нанесено оскърбление и той едва не заплака от нетърпение и страх.

И когато вечерта баронът се яви на масата, бе посрещнат с грейнало лице. Едгар скочи, без да обърне внимание на предупредителния вик на майка си и учудването на другите хора, хвърли се буйно върху му и увисна със слабите си ръце на гърдите му.

— Къде бяхте? Къде сте били? — извика бързо той. — Търсихме ви навсякъде.

Майката се изчерви при това неприятно намесване и на нейната личност и каза доста строго:

— Sois sage, Edgar! Assieds-toi!^[1] (Тя винаги говореше на френски с него, макар че не владееше много добре този език и при по-сложни обяснения лесно губеше почва под краката си.)

Едгар се подчини, но не престана да разпитва барона.

— Не забравяй обаче, че господин баронът може да върши каквото си иска. Може би нашето общество го отегчава.

Този път тя самата вмъкна и себе си в разговора и баронът почувствува с радост, че този укор чакаше някакъв комплимент.

Ловецът в него се събуди. Той беше опиянен, възбуден, че така скоро беше намерил тук истинската диря, че чувствува дивеча съвсем близко пред куршума си. Очите му заблестяха, кръвта кипна леко в жилите му и думите започнаха просто да извират от устните му, неочаквано за него самия. Като всеки човек със силни еротични заложби, той ставаше двойно по-добър, двойно по-смел, когато знаеше, че се харесва на жени, така както някои актьори се разпалват едва тогава, когато почувствуват, че са увлекли зрителите, дишащата маса пред себе си. Минаваше за добър разказвач, надарен с пластични образи, но днес — докато говореше, изпи няколко чаши шампанско, поръчано от него в чест на новото приятелство — надмина себе си. Разказваше за лова в Индия, на който присъствувал като гост на един приятел от висшата английска аристокрация, подбирайки умело темата, която беше съвсем незаангажирваща, но, от друга страна, чувствуваше как екзотичните и непостижими неща възбуждаха тая жена. Но той очарова преди всичко Едгар, чиито очи горяха от възторг. Момчето забрави да яде, да пие и не снемаше погледа си от устните на разказвача. То никога не беше се надявало, че действително ще срещне човек, преживял тия страхотни неща, за които то бе чело в книгите си: лов на тигри, смугли хора, индуси и джагернати, страшното колело, което погребваше хиляди люде под спиците си. Никога досега не бе вярвало, че такива хора наистина съществуват, както не бе вярвало в приказните страни, и тази секунда разкри пред него за пръв път някакво велико чувство. То не сваляше погледа си от своя приятел и гледаше втренчено със затаен дъх тия ръце пред себе си, които са убили тигър. Когато се осмеляваше да запита нещо, гласът му прозвучаваше трескаво-възбуден. Бързата му фантазия неотстъпно рисуваше вълшебни картини към разказите, то виждаше приятеля си седнал върху слон с пурпурен чапрак, отляво и отдясно смугли мъже със скъпи тюрбани и после изведнъж тигъра, който изскача озъбен из джунглата и забива ноктите на лапите си в хобота на слона. Сега баронът разказваше нещо още по-интересно — как хитро се ловели слонове, като със стари, опитомени животни се примамвали младите, диви и буйни слончета в оградите; от очите на детето изскачаха искри. И в този миг внезапно — стори му се, като че ли пред него блесна нож — майка му погледна часовника и каза:

— Neuf heures! Au lit!^[2]

Едгар побледня от ужас. За всички деца изпращането да спят е страшна дума, защото е явно унизяване пред възрастните, признание, белег на детинство, на това, че са малки, на детската потребност от сън. И колко страшен беше позорът в този най-интересен момент, когато трябваше да изпусне такива нечувани неща!

— Мамо, остави ме да чуя и това само, за слоновете, само това!

Той беше готов да почне да се моли, но бързо съзна новото си достойнство на възрастен. Направи само един-единствен опит. Но майка му беше днес забележително строга.

— Не, късно е вече. Качи се горе! Sois sage, Едгар. Аз ще ти разкажа после подробно всички истории на господин барона.

Едгар се поколеба. Друг път майка му винаги го отвеждаше в леглото. Но той не искаше да проси пред приятеля си. Детинската му гордост искаше да придаде известна доброволност на това жалко отстъпление.

— Наистина, мамо, ще ми разкажеш всичко, всичко! За слоновете и за всичко друго!

— Да, дете мое.

— И то веднага! Още днес!

— Да, да, но сега иди да спиш. Тръгвай!

Едгар се учуди сам на себе си, че може да подаде ръка на барона и на майка си, без да поруменее, макар че ридания задавяха гърлото му. Баронът го дръпна приятелски за косата и това предизвика усмивка върху изопнатото му лице. Но след това той веднага избърза към вратата, инак те щяха да видят едрите сълзи, които се стичаха по бузите му.