Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Brennendes Geheimnis, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Новела
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 3гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ckitnik(2013)

Издание:

Стефан Цвайг. Избрани творби. Том I

Немска. Първо и второ издание

Рецензент: Атанас Натев

Съставител: Богдан Мирчев

Редактори: Любомир Илиев, София Тоцева

Художник: Филип Малеев

Художник-редактор: Николай Пекарев

Технически редактор: Ставри Захариев

Коректори: Евгения Джамбазова, Лили Александрова

 

Дадена за набор януари 1987 г.

Подписана за печат май 1987 г.

Излязла от печат май. 1987 г.

Формат 84×106/32 Печатни коли 38.

Издателски коли 31,92. УИК 33,20

ДИ „Народна култура“ — София

ДП „Димитър Благоев“ — София

История

  1. —Добавяне

Лъжците

Но времето напредваше. На барона оставаха малко дни и те трябваше да бъдат използувани. Двамата чувствуваха, че е безполезно да се противят срещу упоритостта на раздразненото дете, и затова прибягнаха към последния, към най-позорния изход — бягството, само и само да се откъснат за един или два часа от неговата тирания.

— Занеси тези писма препоръчани на пощата! — каза майката на Едгар.

Двамата стояха в хола, баронът говореше с един кочияш.

Едгар недоверчиво пое двете писма. Той беше забелязал, че преди малко един слуга предаде някакво известие на майка му. Да не би накрая те да кроят взаимно нещо против него?

Той се колебаеше.

— Къде ще ме чакаш?

— Тук.

— Сигурно?

— Да.

— Но да не излезеш! Ще ме чакаш, значи, тук, в хола, докато се върна?

Чувствуващ надмощието си, той говореше вече заповеднически с майка си. От завчера много нещо се беше променило.

После той тръгна с двете писма. На вратата се сблъска с барона. Заговори го за пръв път от два дни насам:

— Ще ида само да подам две писма. Майка ми ще ме чака, докато се върна. Моля, не излизайте по-рано.

Баронът бързо се промъкна край него.

— Да, да, ще те чакаме.

Едгар хукна към пощата. Трябваше да почака. Един господин пред него задаваше куп досадни въпроси. Най-сетне можа да се освободи от поръчката и веднага се спусна с разписките обратно. И дойде тъкмо навреме, за да види как майка му и баронът тръгваха с фиакъра.

Той се вцепени от ярост: насмалко щеше да се наведе, да грабне камък и да го захвърли подире им. Бяха му избягали, значи, но с каква подла, мерзка лъжа! Че майка му лъжеше, той го знаеше от вчера. Но че можеше да бъде тъй безсрамна, да пренебрегне едно открито обещание — това разкъса последното му доверие. Той не проумяваше вече целия живот, откакто видя, че думите, зад които беше предполагал истината, не са нищо друго освен разноцветни мехури, които се надуваха и безследно се пръсваха. Но каква можеше да бъде тази страшна тайна, която тикаше възрастните хора дотам — да лъжат него, детето, да се измъкват като престъпници? В книгите, които беше чел, хората убиваха и измамваха, за да добият пари, власт или царства. Но коя беше причината тук, какво искаха тия двама души, защо се криеха от него, какво се стремяха да прикрият зад стотиците лъжи? Той започна да измъчва мозъка си. Смътно чувствуваше, че тази тайна е ключ на детството, че овладяването й значи да бъдеш възрастен, да бъдеш най-сетне, най-сетне мъж. О, само да я улови! Той обаче не можеше вече да мисли ясно. Яростта, че са му избягали, изгаряше и задимяваше бистрия му взор.

Той се спусна тичешком към гората и в тъмнината, дето никой не можеше да го види, намери спасение в порой горещи сълзи.

— Лъжци, кучета, измамници, подлеци!

Трябваше да изкрещи високо тия думи, инак щеше да се задуши. Яростта, нетърпението, ядът, любопитството, безпомощността и вероломството от последните дни, потискани в детинската борба и в бляновете му на възрастен човек, избухнаха в гърдите му и се превърнаха в сълзи. Този беше последният плач на неговото детство, последният неукротим плач, за сетен път той се отдаде като жена на сладострастието на сълзите. В тоя час на неотразима ярост изплака всичко из себе си: доверие, обич, вяра, почит — цялото си детство.

Момчето, което после се върна в хотела, беше вече съвсем друго. Държеше се студено и действуваше обмислено. Изпърво отиде в стаята си и изми грижливо лицето и очите си, за да не достави на двамата удоволствието да видят следите от сълзите му. После се приготви да си разчисти сметките. И зачака търпеливо, без каквото и да било безпокойство.

Когато колата с двамата бегълци спря вън, холът беше доста оживен. Няколко господа играеха шах, други четяха вестниците си, дамите бъбреха. Сред тях седеше детето, неподвижно, малко бледо, с неспокойни очи. Когато майка му и баронът влязоха през вратата, малко смутени от внезапната среща, и се тъкмяха да изговорят готовото вече уклончиво извинение, Едгар тръгна прав и спокоен насреща им и каза предизвикателно:

— Господин барон, искам да ви кажа нещо.

Баронът се почувствува доста неловко. Виждаше се някак си заловен в престъпление.

— Да, да, после, веднага!

Но Едгар повиши глас и каза ясно и твърдо, за да чуят всички наоколо:

— Но аз искам да говоря с вас сега. Вашето поведение беше подло. Вие ме излъгахте. Вие знаехте, че майка ми ме чака, но въпреки това…

— Едгар! — извика майката, която видя насочените върху си погледи, и се спусна към него.

Но когато детето разбра, че тя иска да заглуши думите му, изведнъж изкрещя пронизително:

— Казвам ви го още веднъж пред всички тия хора. Вие недостойно ме излъгахте и това беше подло, мизерно от ваша страна.

Баронът стоеше бледен, хората наоколо вдигнаха очи, някои се усмихваха.

Майката хвана треперещото от възбуда дете.

— Ела веднага в стаята си или ще те набия тук пред всички! — едва можа да изговори дрезгаво тя.

Но Едгар беше се успокоил вече отново. Съжаляваше много за избухването си. Беше недоволен от себе си, защото всъщност той искаше да предизвика хладно барона, но яростта беше по-силна от волята му. Той се обърна спокойно, без да бърза, към стълбите.

— Извинете неговото невъзпитание, господин барон. Вие знаете вече какво нервно дете е — смотолеви тя, забъркана от малко насмешливите погледи на хората, които ги наблюдаваха.

За нея нямаше на света нищо по-страшно от скандал и сега знаеше, че трябва да запази самообладание. Вместо веднага да побегне, тя отиде най-напред при портиера, запита за писма и други безразлични неща и прошумя нагоре, като че ли нищо не е станало. Зад нея обаче се носеше вече лека вълна от шушукане и потиснат смях.

Като се изкачваше, тя забави стъпките си. Изправена пред сериозни положения, тя бе винаги безпомощна и всъщност се страхуваше от предстоящата разправия. Не можеше да отрече, че е виновна, а освен това се боеше от погледа на детето, от този нов, чужд, тъй странен поглед, който я парализираше и правеше несигурна. От страх реши да опита с кротост. Защото, ако поведеше борба, знаеше, че раздразненото дете сега щеше да излезе победител.

Тя натисна леко дръжката на вратата. Момчето беше седнало, спокойно и хладно. В очите, които вдигна към нея, не личеше никакъв страх, те не издаваха дори любопитство. Изглеждаше твърде уверено в себе си.

— Едгар — поде тя, колкото можеше по-майчински, — какво те беше прихванало? Срамувах се от тебе. Как може човек да бъде толкова невъзпитан, особено дете спрямо възрастен! Ще отидеш после веднага да се извиниш на господин барона.

Едгар гледаше през прозореца. Своето „не“ той изрече сякаш към дърветата.

Неговата твърдост започна да я плаши.

— Едгар, какво става с тебе? Съвсем си се променил! Не мога да те позная вече. По-рано беше винаги такова умно, послушно дете, с което можеше да се говори. И изведнъж започваш да се държиш така, като че ли дяволът е влязъл под кожата ти. Защо си настроен така зле срещу барона? Та нали толкова го обичаше! Той е бил винаги тъй мил към тебе.

— Да, защото искаше да се запознае с тебе.

Стана й неловко.

— Глупости! Какви са тия думи. Как можеш да мислиш подобно нещо?

Но детето изведнъж кипна:

— Той е лъжец, лицемер. Всичко, което върши, е сметка и низост. Искаше да се запознае с тебе, ето защо беше толкова любезен с мене и ми обеща куче. Не зная какво ти е обещал и защо е любезен към тебе, но и от теб той иска нещо, мамо, сигурен съм. Инак не би бил тъй учтив и любезен. Той е лош човек. Лъже. Погледни го само какви неискрени очи има. О, мразя го, тоя мизерен лъжец, тоя подлец…

— Но, Едгар, как можеш да говориш такова нещо?

Тя беше объркана и не знаеше какво да говори. В нея трепна някакво чувство, което даде право на детето.

— Да, той е подлец, не можеш да ме разубедиш. Трябва и ти да осъзнаеш това. Защо се страхува от мене? Защо се крие от мене? Защото знае, че го виждам какъв е, че го познавам, тоя подлец!

— Как можеш да говориш такова нещо, как можеш да говориш такова нещо!

Мозъкът й беше изсушен, само безкръвните устни повтаряха двете изречения. Изведнъж тя започна да чувствува ужасен страх и не можеше да разбере дали от барона или от детето.

Едгар видя, че неговото предупреждение направи впечатление. И го подмами мисълта да я дръпне към себе си, да има съюзник в омразата, във враждата срещу барона. Пристъпи кротко към майка си, прегърна я, гласът му стана ласкав от възбуждение.

— Мамо — рече той, — та ти самата трябва да си забелязала, че той не мисли нещо добро. Той те направи съвсем друга. Ти си променена, не аз. Той те насъска срещу мене, за да бъдеш сама с него. Сигурно иска да те измами. Не зная какво ти е обещал. Зная само, че няма да удържи обещанието си. Трябва да се пазиш от него. Който лъже едного, ще лъже и другиго. Той е лош човек, комуто не бива да се доверяваме.

Този глас, кротък, през сълзи, звънеше сякаш из собственото й сърце. От вчера в нея се беше пробудило някакво безпокойство, което й казваше същото, все по-настойчиво и по-настойчиво. Но тя се срамуваше да даде право на детето си. И както у много други хора, смущението от надвластното чувство намери спасение в суровостта на израза. Тя се изправи:

— Децата не разбират такива неща. Ти не можеш да се месиш в тия работи, а си длъжен да се държиш възпитано. Това е то.

Лицето на Едгар отново замръзна.

— Както искаш — каза твърдо той, — аз те предупредих.

— Не искаш, значи, да се извиниш?

— Не.

Стояха твърди един срещу друг. Тя чувствуваше, че сега въпросът беше за нейния авторитет.

— Тогава ще се храниш тук горе. Сам. И няма да дойдеш на масата ни, докато не се извиниш. Ще те науча да се държиш. Няма да мръднеш от стаята, докато не ти разреша. Разбра ли?

Едгар се усмихна. Тази коварна усмивка изглеждаше вече сраснала с устните му. Вътрешно той се ядосваше на себе си. Колко безразсъдно беше постъпил, като пак изля сърцето си и искаше да я предупреди, нея, лъжкинята.

Майката изхвърча навън, без да го погледне повече. Страхуваше се от тия пронизителни очи. Беше й неловко пред детето, откакто почувствува, че очите му са отворени и че то й говореше тъкмо това, което тя не искаше да знае и да чува. Беше й страхотно да вижда вътрешния си глас, съвестта си, отделена от нея самата, предрешена като дете, като нейното собствено дете, да се движи край нея, да я предупреждава, да я подиграва. Досега това дете бе било в живота й само украшение, играчка, нещо мило и интимно, може би понякога и бреме, но винаги нещо, което се движеше по течението на нейния живот, спазваше същия такт. За пръв път днес това нещо се надигаше и оказваше съпротива срещу нейната воля. Нещо като ненавист се смесваше сега постоянно в спомена й за детето.

Но както и да беше: сега, като слизаше малко уморена по стълбата, в нейните гърди звучеше детският глас: „Трябва да се пазиш от него!“ Това предупреждение не можеше да се потуши. Неочаквано, както вървеше, пред очите й блесна огледало; тя се вгледа въпросително в него, все по-близо и по-близо, докато там устните се отвориха леко усмихнати и се окръглиха като за някаква опасна дума. Гласът отвътре все още звучеше; но тя повдигна рамена, сякаш отърсваше от себе си всички тия невидими опасения, хвърли бистър поглед в огледалото, прибра с ръка полата си и заслиза надолу с решителния жест на играч, който хвърля звънко последната си златна монета върху масата.