Стефан Цвайг
Огнена тайна (3)

Трио

Планът, както се оказа след няколко часа, беше великолепен и успешен до най-малките подробности. Когато младият барон влезе в ресторанта, нарочно малко закъснял, Едгар скочи от стола, поздрави усърдно с щастлива усмивка и му махна с ръка. В същото време той дръпна майка си за ръкава и започна да й говори бързо и възбудено, като сочеше открито към барона. Тя поруменя и смутено го смъмри за невъздържаното му поведение; но все пак погледна веднъж нататък, за да изпълни волята на момчето; баронът веднага схвана това като повод за почтителен поклон. Запознанството беше направено. Тя отвърна на поздрава, но наведе лицето си още по-ниско над чинията и през цялата вечеря старателно избягваше да погледне пак нататък. Едгар обаче гледаше неотстъпно натам и дори се опита да подхвърли гласно няколко думи — невъзпитаност, за която майка му енергично го смъмри. Когато привършиха вечерята, тя му даде да разбере, че трябва да отиде да спи; между него и майка му започна сега усърдно шепнене, крайният резултат от което беше, че тя отстъпи пред горещата му молба — да отиде на другата маса и да поздрави приятеля си. Баронът му каза две-три сърдечни думи, които отново избиха пламъци в очите на детето, и побъбра няколко минути с него. Внезапно обаче той ловко се изви, изправи се и се обърна към другата маса, поздрави малко смутената си съседка за умния й и буден син, възхити се от предобеда, който прекарал тъй великолепно с него — Едгар слушаше, почервенял от радост и гордост, — и накрай се осведоми тъй подробно и с толкова много въпроси за здравето му, че майката беше принудена да отговаря. По този начин те непринудено поведоха продължителен разговор, слушан с наслада и някакво страхопочитание от момчето. Баронът се представи и му се стори, че звучното му име направи известно впечатление на суетната жена. Във всеки случай тя беше извънредно любезна към него, макар и без да накърни достойнството си, като дори рано се сбогува — заради малкия, както тя извинително добави.

Едгар буйно се възпротиви — не бил уморен, можел да остане буден цялата нощ. Но майката беше вече подала ръка на барона, която той почтително целуна.

Детето спа зле тази нощ. В него бушуваха блаженство и детско отчаяние. Защото днес в неговия живот беше се случило нещо ново. То за пръв път беше простряло ръка към съдбата на възрастните. То забрави още в полудрямката своето собствено детство и се видя изведнъж пораснало. Отгледано уединено и често боледуващо, досега то беше имало малко приятели. Нямаше пред кого да излива потребността си от нежности освен пред родителите си, които малко се грижеха за него, и пред слугите. И силата на една любов винаги се определя невярно, когато я преценяваме само по нейния повод, а не по предхождащото я напрежение — по оная глуха и тъмна празнина от разочарование и самотност, която дебне пред всички велики преживявания на сърнето. Тук бе чакало едно непосилно тежко, неизразходвано чувство и то се хвърли сега с разперени ръце към първия срещнат, който изглеждаше да го заслужава. Едгар лежеше в тъмнината, блажен и объркан, искаше да се смее, а плачеше. Защото той обичаше тоя човек, както никога не бе обичал нито един приятел, нито баща си и майка си, нито дори бог. Цялата незряла страст на предишните му години сграбчи образа на тоя човек, чието име той допреди два часа още не знаеше.

Но той беше доста умен, та не се почувствува угнетен от неочакваността и своеобразността на това приятелство. Това, което най-много го смущаваше, беше чувството за собствената му малоценност, за собствената му нищожност.

„Та достоен ли съм за него аз, малкото момче на дванайсет години, което още ходи на училище и вечер трябва да си ляга преди всички други? — измъчваше се той. — Какво съм аз за него, какво мога да му дам?“

Тъкмо тази мъчително почувствувана невъзможност да му покаже някак чувствата си го правеше нещастен. Инак, когато обикваше някой другар, първата му работа беше да подели с него няколкото малки скъпоценности в чекмеджето си: пощенски марки и камъни, наивното имущество на детството. Но всички тия неща, които до вчера още имаха голямо значение и рядка прелест за него, сега изведнъж му се сториха обезценени, глупави и окаяни. Та как би могъл да предложи подобни работи на тоя нов приятел, комуто не дръзваше да отговори с интимното „ти“; имаше ли някакъв път, някаква възможност да му изрази чувствата си? Той усещаше все по-силно и по-силно мъката, че е малък, нещо половинчато, недозряло, дете на дванайсет години, и никога досега не беше проклинал така яростно детската си възраст, никога не беше копнял така сърдечно — да се събуди друг, такъв, какъвто се виждаше в мечтите си: голям и силен, мъж, възрастен като другите.

В тия неспокойни мисли бързо се вплетоха първите пъстри блянове от тоя нов мир на възмъжаването. Най-сетне Едгар заспа с усмивка на устните, но все пак мисълта за утрешната среща подкопаваше съня му. Сепна се още в седем часа, от страх да не закъснее. Облече се бързо, поздрави в стаята й учудената си майка, която инак с мъка го изкарваше из леглото, и се спусна надолу по стълбите, преди тя да успее да го запита нещо. До девет часа той нетърпеливо ходеше нагоре-надолу, забравил, че трябва да закуси, загрижен само за едно — да не накара приятеля си да го чака дълго време за разходката.

Най-сетне, в девет и половина, баронът слезе бавно с безгрижен вид. Разбира се, той отдавна бе забравил уговорената среща, но сега, когато момчето поривисто се спусна насреща му, той не можеше да не се усмихне на тая голяма страст и се показа готов да удържи своето обещание. Той пак взе под ръка момчето с лъчезарното лице и се поразходи малко с него, като отклони кротко, но настойчиво молбата му да започнат веднага общата си разходка. Изглеждаше, че той чака нещо, така поне свидетелствуваше погледът му, отправян нервно към вратите. Изведнъж той изопна снагата си. Майката на Едгар влезе, отвърна на поздрава му и се отправи дружелюбно към двамата. Тя се усмихна одобрително, когато й съобщиха за планираната разходка, премълчана от Едгар като нещо твърде скъпо, и скоро прие поканата на барона да тръгне с тях.

Едгар веднага се навъси и прехапа устни. Как се случи тя да дойде тъкмо сега? Тази разходка принадлежеше само на него и ако той беше представил своя приятел на майка си, то това беше само любезност от негова страна, но още не означаваше, че ще го дели с нея. В него трепна нещо като ревност, когато забеляза приветливостта на барона към майка му.

После тримата отидоха на разходка и опасното чувство за важността и внезапната му значимост бяха подхранвани у детето от очебийния интерес, който двамата му посвещаваха. Едгар беше почти изключително предмет на разговора, при което майката, с малко неискрена загриженост, говореше за неговата бледнина и нервност, а баронът усмихнато отричаше това и се възхищаваше от миловидността на своя „приятел“, както той го наричаше. Това беше най-хубавият час в живота на Едгар. Той имаше права, които никога досега през цялото му детство не му бяха признавани. Той можеше да взима участие в разговора, без някой веднага да го смъмри да мълчи, можеше дори да изказва всевъзможни неуместни желания, за които досега винаги беше нахокван. И нямаше нищо чудно в това, че в него започна буйно да се разраства измамливото чувство, че е възрастен. В светлите му мечти детството лежеше вече зад него като захвърлена, отесняла дреха.

На обед баронът прие поканата на все по-любезната Едгарова майка да дойде на тяхната маса. Досегашното vis-á-vis се превърна в седене един до друг, познанството — в приятелство. Триото беше в ход и трите гласа — на жената, на мъжа и на детето — се сляха в чисто съзвучие.